Антон Павлович Чехов
Три години (6)

Глава 6

На другия ден, в неделя, в единадесет часа той вече пътуваше с жена си по „Пятницкая“ в лек екипаж с един кон. Страхуваше се от някоя неочаквана груба реакция на Фьодор Степанич и предварително му беше неприятно. След двете нощи, прекарани в дома на мъжа си, Юлия Сергеевна смяташе омъжването си за грешка, нещастие и ако й се наложеше да живее с него не в Москва, а някъде в друг град, струваше й се, че нямаше да може да преживее този ужас. Москва я забавляваше: улиците, къщите, църквите й харесваха много и ако можеше да пътува в тази прекрасна шейна със скъпи коне, да пътува цял ден, от сутрин до вечер и докато се носи, да диша прохладния есенен въздух, вероятно не би се усещала толкова нещастна.

Край бялата, наскоро измазана двуетажна къща кочияшът задържа коня и зави надясно. Тук вече ги очакваха. Край вратата стояха портиерът в нов кафтан, с високи ботуши в галоши и двама стражари; цялото пространство от средата на улицата до вратите и после по двора до входа беше прясно посипано с пясък. Портиерът свали шапка, стражарите отдадоха чест. На входа ги посрещна Фьодор с много сериозно лице.

— Много се радвам да се запознаем, сестричке — каза той и целуна ръка на Юлия. — Добре дошли!

Поведе я под ръка нагоре по стълбата, после по коридора покрай тълпа от някакви мъже и жени. Във вестибюла също беше тясно, миришеше на тамян.

— Сега ще ви представя на нашия баща — прошепна Фьодор сред гробовна тържествена тишина. — Почтено старче, pater familias^[1].

В голяма зала около масата, приготвена за молебен, стояха очевидно в очакване Фьодор Степанич, свещеник с калимавка и дякон. Старецът подаде ръка на Юлия, без да каже дума. Всички мълчаха. Юлия се сконфузи.

Свещеникът и дяконът започнаха да се приготвят. Донесоха кандилницата, от която се сипеха искри и се носеше аромат на тамян и въглени. Запалиха свещи. Продавачите влязоха в салона на пръсти и застанаха в две редици до стената. Беше тихо, никой дори не се прокашля.

— Благослови, владико — започна дяконът.

Отслужваха молебена тържествено, без да пропускат нищо, и четяха два акатиста: на пресладкия Иисус и пресветата Богородица. Певците държаха само исото, много дълго. Лаптев забеляза как одеве жена му се сконфузи: докато четяха акатистите и певците на различни ладове извиваха „Господи помилуй“, той с душевно напрежение очакваше старецът да се огледа и да направи някаква забележка от рода на „Не умеете да се кръстите“ и му беше досадно: за какво е тази тълпа, за какво е цялата тази церемония с поповете и певците. Беше твърде еснафско. Но когато тя заедно със стария подложи глава под евангелието и после няколко пъти падаше на колене, той разбра, че всичко това й харесва, и се успокои.

В края на молебена, по време на „Многая лета“, свещеникът даде на стареца и на Алексей да целунат кръста, но когато се доближи Юлия Сергеевна, той прикри кръста с ръка и даде да се разбере, че иска да говори. Махнаха на певците да спрат.

— Пророк Самуил — започна свещеникът — дойде във Витлеем по божие повеление и тук градските старейшини го попитаха с трепет: „Со мир ли влизаш, о, прозорливецо?“ И рече пророкът: „Мир пожрети бо господу приидох, освятитеся и возвеселитеся днес со мною“. Да те запитаме ли и ние, рабиня божия Юлия, с мир ли влизаш в сей дом?

Юлия се изчерви от вълнение. Като свърши, свещеникът й даде да целуне кръста и каза вече със съвсем различен тон:

— Иде ред да оженим и Фьодор Фьодорович. Време му е.

Отново запяха певците, народът се раздвижи, стана шумно. Трогнатият старец с очи, пълни със сълзи, целуна три пъти Юлия, прекръсти лицето й и каза:

— Това е вашият дом. На мен, стареца, нищо не ми трябва.

Продавачите поздравяваха и говореха нещо, но певците пееха толкова силно, че нищо не се чуваше. После похапнаха и пиха шампанско. Тя седеше до стареца и той й говореше, че не е хубаво да живеят разделени и че разногласията водят до разорение.

— Аз натрупвах, а децата само прахосват — говореше той. — Сега вие живейте с мен в една къща и трупайте. На мен, стареца, ми е време да си почина.

През цялото време пред очите на Юлия се мяркаше Фьодор, който много приличаше на мъжа й, но беше по-подвижен и по-срамежлив; суетеше се наоколо и често й целуваше ръка.

— Ние, сестричке, сме хора обикновени — казваше той и по лицето му избиваха червени петна. — Живеем просто, по руски, по християнски, сестричке.

Когато се прибираха у дома, Лаптев, много доволен, че всичко мина благополучно и въпреки очакванията не се случи нищо непредвидено, говореше на жена си:

— Чудиш се, че едрият ни широкоплещест баща има толкова дребни слабосилни деца, като мен и Фьодор. Да, но това е толкова разбираемо! Баща ми се е оженил за майка ми, когато е бил на четиридесет и пет години, а тя е била само на седемнадесет. Тя пребледняваше и трепереше в негово присъствие. Нина се е родила първа, родила я е сравнително здрава майка и затова се оказа по-здрава и по-хубава от нас; аз и Фьодор сме заченати и родени, когато мама е била изтощена от непрекъснатия страх. Помня, баща ми започна да ме учи, или казано по-просто — да ме бие, когато нямах още и пет годинки. Пердашеше ме, с пръчки, дърпаше ми ушите, биеше ме по главата и всяка сутрин, щом се събудех, най-напред се питах: дали и днес ще ме бият? На нас с Фьодор ни беше забранено да играем и да лудуваме; длъжни бяхме да присъстваме на утринната и обедната литургия, да целуваме ръка на попове и монаси, да четем у дома акатиста. Ти си религиозна и обичаш всичко това, а аз се страхувам от религията и когато минавам край църква, детството ми се възвръща и ми става тягостно. На осем години вече ме взеха в склада; работех като чирак и това беше нездравословно, защото тук ме биеха почти всеки ден. После, когато ме дадоха в гимназията, учех до обед, а от обед до вечерта трябваше да седя в същия този склад и така до двадесет и втората ми година, когато в университета се запознах с Ярцев, който ме убеди да напусна бащиния си дом. Този Ярцев ми е направил много добрини. Знаеш ли какво — каза Лаптев и се засмя от удоволствие, — хайде да отидем сега на гости у Ярцев. Той е най-благородният човек! Колко трогнат ще бъде!