Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Три года, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Антон Павлович Чехов. Дамата с кученцето (сборник). Издателство „Труд“

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Като влезе при сестра си и неочаквано видя Юлия Сергеевна, Лаптев отново изпита унизителното състояние на човек, който е неприятен. Той си направи извода, че ако тя толкова лесно след случилото се вчера може да посети сестра му и да се срещне с него, това означава, че не го забелязва или го смята за пълно нищожество. Но когато се ръкуваше с нея, тя, бледа, напрашена под очите, го погледна печално и виновно; той разбра, че тя също страда.

Не й беше добре. Поседя съвсем малко, десетина минути, и стана да се сбогува. На тръгване каза на Лаптев:

— Изпратете ме до вкъщи, Алексей Фьодорович.

По улицата вървяха мълчешком, като придържаха шапките си. Той вървеше отзад и се стараеше да я заслони от вятъра. В напречната уличка беше по-тихо и тук двамата тръгнаха редом.

— Ако вчера не съм била любезна, моля да ме извините — започна тя и гласът й потрепна, все едно щеше да заплаче. — Това е истинско мъчение! Цяла нощ не съм спала!

— А аз отлично проспах цялата нощ — каза Лаптев, без да я гледа, — но това не означава, че се чувствам добре. Животът ми е провален, дълбоко съм нещастен и след вчерашния ви отказ се чувствам като отровен. Най-тежкото беше казано вчера, днес вече не се стеснявам и мога да говоря откровено. Обичам ви повече от сестра си, повече, отколкото покойната си майка… Без сестра си и без майка си бих могъл да живея и живях, но да живея без вас, е безсмислено и не мога…

И сега, както обикновено, той отгатваше намеренията й. Разбираше, че тя иска да продължи вечаршното и само заради това го помоли да я изпрати и сега го води към дома си. Но какво още може да добави към отказа си? Какво ново е замислила? По всичко, по погледите, по усмивката и дори по това, как държеше главата и раменете си, вървейки до него, той виждаше, че тя, както и преди, не го обича, че той й е чужд. Какво ли още иска да му каже?

Сергей Борисич си беше вкъщи.

— Добре дошли, много се радвам, че ви виждам, Фьодор Алексеич — каза той, като бъркаше името му. — Много се радвам, много се радвам.

По-рано не беше толкова любезен и Лаптев съобрази, че предложението му е стигнало до доктора. Това не му хареса. Седеше сега в гостната и тази стая му правеше странно впечатление с еснафската си обстановка, с лошите си картини и въпреки че в нея имаше и кресла, и огромна лампа с абажур, приличаше по-скоро на необитаемо помещение, на просторен хамбар и беше повече от ясно, че в такава стая може да се чувства като у дома си само човек като доктора; другата стая, почти двойно по-голяма, наричаха залата и тук имаше само столове като в зала за танци. И докато седеше в гостната и говореше с доктора за сестра си, Лаптев започна да се измъчва от едно подозрение. Да не би Юлия Сергеевна да посети сестра му и да го доведе после тук, за да му обяви, че приема предложението му? О, колко ужасно е това, по-ужасното е, че неговата душа бе достъпна за подобни подозрения. Той си представяше как снощи бащата и дъщерята дълго са се съветвали, може би и дълго са спорили и най-накрая са постигнали съгласие, че Юлия Сергеевна е постъпила лекомислено, като е отказала на богатия човек. В ушите му звучаха дори думите, които говорят родителите в подобни случаи: „Наистина, ти не го обичаш, но помисли си само какво богатство можеш да придобиеш!“

Докторът се накани да тръгне при болните. Лаптев искаше да излезе с него, но Юлия Сергеевна каза:

— Моля ви, останете!

Тя се бе измъчила, бе паднала духом и сега убеждаваше себе си, че да се откаже на порядъчен, добър, любящ човек само защото не й харесваше, особено когато с този брак й се предоставяше възможност да промени живота си, своя невесел, монотонен, празен живот, когато младостта си отиваше и в бъдещето не се виждаше нищо по-светло, да се отказва при такива обстоятелства, бе безумие, каприз и прищявка и че дори Господ можеше да я накаже за това.

Баща й излезе. Когато стъпките му утихнаха, тя изведнъж се спря пред Лаптев и каза решително, странно пребледняла.

— Дълго мислих вчера, Алексей Фьодорич… Приемам предложението ви.

Той се наведе и целуна ръката й, тя неловко го целуна с хладни устни по главата. Той чувстваше, че в това любовно обяснение липсва главното — нейната любов, и има много излишни неща, искаше му се да закрещи, да избяга, веднага да замине в Москва, но тя стоеше наблизо, изглеждаше му толкова прекрасна и страстта го овладя внезапно, той съобрази, че вече е късно за размисли, прегърна я страстно, притисна я към гърдите си и като бръщолевеше някакви слова, премина на ти, целуна я по шията, после по бузата, по главата…

Тя се отдръпна до прозореца, изплашена от тези ласки, и двамата вече съжаляваха, че се обясниха, и смутени се питаха: „Защо стана така?“

— Ако знаехте колко съм нещастна! — продума тя, притиснала ръце.

— Какво ви е? — попита той, пристъпвайки към нея, като също притисна ръце. — Скъпа моя, за Бога, кажете — какво? Но само истината, моля ви, само голата истина!

— Не ми обръщайте внимание — каза тя и се усмихна пресилено. — Обещавам ви, ще ви бъда вярна, предана жена… Елате тази вечер.

Докато седеше после у сестра си и четеше исторически роман, той си спомняше всичко това и му беше обидно, че на великолепното му чисто, разгърнато чувство отвръщат толкова дребнаво — не го обичат, а приеха предложението му вероятно само защото е богат, тоест предпочетоха в него това, което самият той ценеше най-малко. Можеше да се допусне, че Юлия, чиста и вярваща в Бога, нито веднъж не е помислила за пари, но нали тя не го обича, не го обича и вероятно има сметка, може би ненапълно осъзната, смътна, но все пак сметка. Къщата на доктора му беше противна с еснафската си обстановка, самият доктор беше жалък тлъст скъперник, някакъв оперетъчен Гаспар[1] от „Корневилските камбани“, самото име Юлия вече му звучеше вулгарно. Той си представяше как той и неговата Юлия ще се венчаят всъщност съвършено непознати, без капка чувство от нейна страна, все едно ги е сватосвала сваха, и за него сега оставаше една утеха, толкова банална, както и самият този брак, утехата, че той не е първият, нито последният, че така се женят и омъжват хиляди хора и че Юлия с времето, когато го опознае по-отблизо, може би ще го обикне.

— Ромео и Юлия — каза той, затвори книгата и се засмя. — Аз, Нина, съм Ромео. Можеш да ме поздравиш, днес направих предложение на Юлия Белавина.

Нина Фьодоровна помисли, че той се шегува, но после повярва и заплака. Тази новина не й хареса.

— Е, какво пък, поздравявам те — каза тя. — Но защо толкова внезапно?

— Не, не е внезапно. То започна от март, само че ти нищо не забелязваш… Влюбих се още през март, когато се запознах с нея ето тук, в твоята стая.

— А аз си мислех, че ще се ожениш за някоя нашенка, московчанка — каза след кратко мълчание Нина Фьодоровна. — Момичетата от нашия кръг ще са по-непридирчиви. Но най-главното, Альоша, е ти да си щастлив, това е най-важно. Моят Григорий Николаич не ме обичаше и не мога да скрия, ти виждаш как живеем. Разбира се, всяка жена може да те обикне за добротата и ума, но пък Юлечка е институтка и дворянка, на нея няма да са й достатъчни доброта и ум. Тя е млада, а ти самият, Альоша, вече не си млад и не си красив.

За да омекоти последните думи, тя го поглади по бузата и каза:

— Не си красив, но си ми чудесен.

Тя се развълнува така, че на бузите й дори изби лека руменина, и с увлечение разсъждаваше дали ще е прилично да благослови Альоша с иконата: нали е най-голямата сестра и му е наместо майка; и тя все се стараеше да убеди печалния си брат, че сватбата трябва да е, както се полага — тържествена и весела, да не приказват хората.

После той започна да ходи у Белавини като годеник, по три-четири пъти на ден, и вече нямаше време да отменя Саша и да чете исторически романи. Юлия го приемаше в двете си стаи, далеч от гостната и кабинета на баща й, и те много му харесваха. Стените им бяха тъмни, в ъгъла имаше домашен иконостас; миришеше на хубав парфюм и на зехтин от кандилото. Живееше в най-отдалечените стаи, леглото и тоалетката й бяха закрити с паравани, а вратичките на библиотечката бяха драпирани отвътре със зелени перденца; тя ходеше по килимите съвсем безшумно — от това той направи извод, че има затворен характер и че обича тихия, затворен, усамотен живот. У дома си беше все още в положението на непълнолетна, не разполагаше със собствени пари и понякога по време на разходка се сконфузваше, че няма нито копейка. Баща й й даваше за тоалети и книги по малко, не повече от сто рубли на година. Пък и самият доктор едва ли имаше пари въпреки добрата му практика. Всяка вечер той играеше карти в клуба и винаги губеше. Освен това купуваше къщи от дружеството за взаимен кредит с прехвърляне на дълга и ги даваше под наем; квартирантите му плащаха нередовно, но той твърдеше, че тези операции с къщите са много изгодни. Беше заложил дома, в който живееше с дъщеря си, с парите купи празно място и вече беше започнал да строи на него двуетажна къща, за да я заложи и нея.

Сега Лаптев живееше като в мъгла, все едно не беше той, а двойникът му, и вършеше много неща, които не би се решил да прави по-рано. Два-три пъти ходи с доктора в клуба, вечеря с него и сам му предложи пари за строежа; дори посети Панауров в другата му квартира. Веднъж Панауров го покани там на обяд и Лаптев се съгласи, без да помисли. Посрещна го дама на около тридесет и пет години, висока и суха, с леко прошарени коси и черни вежди, очевидно чужденка. По лицето й имаше бели петна от пудра, тя се усмихна сладникаво любезно и се ръкува поривисто, така че гривните на белите й ръце зазвъняха. На Лаптев му се стори, че му се усмихва така, защото искаше да скрие от другите и от самата себе си, че е нещастна. Той видя и две момиченца, на пет и на три години, които приличаха на Саша. За обяд поднесоха млечна супа, студено телешко с моркови и шоколад. Всичко беше сладникаво и безвкусно, но за сметка на това върху масата блестяха златни вилички, шишенца със соев сос и чили, прекалено натруфено съдче, златна пиперница.

Едва след като изяде млечната супа, Лаптев съобрази колко нетактично бе постъпил, като бе дошъл на обяд тук. Дамата беше смутена, през цялото време се усмихваше, като показваше зъбите си. Панауров обясняваше научно какво е влюбването и от какво произлиза.

— Имаме си работа с едно от явленията на електричеството — говореше той на френски, като се обръщаше към дамата. — В кожата на всеки човек са заложени микроскопични жлезички, в които има токове. Ако се срещате с особа, чиито токове са паралелни с вашите, ето ви и любов.

Когато Лаптев се върна вкъщи и сестра му го попита къде е бил, му стана неловко и не отвърна нищо.

През цялото време преди сватбата усещаше фалша на положението. Любовта му с всеки ден ставаше все по-силна и Юлия му изглеждаше поетична и възвишена, но все пак взаимност нямаше, а всъщност той купуваше, а тя се продаваше. Понякога, като се размислеше, изпадаше просто в отчаяние и се питаше дали да не избяга. Не спеше вече по цели нощи и все мислеше как след сватбата ще се срещне в Москва с госпожата, която в писмата до приятелите си наричаше „особа“, и как баща му и брат му, хора трудни, ще се отнесат към женитбата му и към Юлия. Той се страхуваше, че баща му още при първата среща ще каже на Юлия нещо грубо. А с брат му Фьодор напоследък ставаше нещо странно. Във всичките си дълги писма той пишеше за важността на здравето, за влиянието на болестта върху психическото състояние, какво представлява религията, и нито дума за Москва и за работата. Тези писма ядосваха Лаптев и му се струваше, че характерът на брат му се променя не към добро.

Сватбата беше през септември. Венчавката стана в църквата „Свети Петър и Павел“ след литургията и същия ден младоженците заминаха за Москва. Когато Лаптев и жена му — в черна рокля с шлейф, с вид на истинска дама, се прощаваха с Нина Фьодоровна, лицето й се изкриви, но от сухите й очи не потече нито сълзица. Тя каза:

— Ако, не дай Боже, умра, вземете при себе си момичетата ми.

— О, обещавам ви! — отвърна Юлия Сергеевна и устните и миглите й също започнаха да потрепват нервно.

— Ще дойда при теб през октомври — развълнувано каза Лаптев. — Оздравявай, скъпа моя.

Пътуваха в самостоятелно купе. И на двамата им беше тъжно и неловко. Тя седеше в ъгъла, без да сваля шапката си и се преструваше, че дреме, а той лежеше на канапето срещу нея погълнат от тревожни мисли: за баща му, за „особата“, за това, дали ще й хареса на Юлия московският му дом. Като поглеждаше жена си, която не го обичаше, той си мислеше унило: „Защо се случи така?“

Бележки

[1] Герой от операта „Корневилските камбани“ на френския композитор Р. Планкет (1848–1903).