Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Три года, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Антон Павлович Чехов. Дамата с кученцето (сборник). Издателство „Труд“

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Измина повече от година. В Соколники недалече от платното на Ярославския железен път седяха на тревата Юлия и Ярцев; малко встрани лежеше Кочевой, положил ръка под главата си, и гледаше небето. Тримата бяха направили разходката си и чакаха да мине курортният влак в шест часа, за да идат вкъщи да пият чай.

— Майките виждат в децата си нещо необикновено, така ги е устроила природата — говореше Юлия. — Цели часове майката стои край креватчето, гледа какви са ушенцата, очичките, нослето на детенцето, възхищава му се. Ако чужд човек целува детенцето й, на нея, бедничката, й се струва, че това му доставя голямо удоволствие. И за нищо друго не говори майката освен за детето си. Зная тази слабост на майките и се контролирам, но моята Оля наистина е необикновена. Как гледа, когато суче! Как се смее! Само на осем месеца е, но ей Богу, такива умни очи не съм виждала дори у тригодишни деца.

— Кажете впрочем — попита Ярцев, — кого обичате повече: мъжа си или детето си?

Юлия сви рамене.

— Не зная. Никога не съм обичала силно мъжа си и Оля всъщност е първата ми любов. Нали знаете, че не се омъжих за Алексей по любов. По-рано бях глупава, страдах, все мислех, че съм погубила и своя, и неговия живот, а сега виждам, че никаква любов не е нужна, всичко е глупост.

— Но ако не любовта, то какво чувство ви привързва към мъжа ви? Защо живеете с него?

— Не зная… Така, навикът вероятно. Аз го уважавам, скучно ми е без него, когато го няма дълго време, но това не е любов. Той е умен, честен човек и за моето щастие това е достатъчно. Той е много добър, обикновен…

— Альоша е умен, Альоша е добър — продума Костя, като лениво повдигна глава, — но, мила моя, за да разберете, че е умен, добър и интересен, трябва да изядете една торба сол с него… И каква е ползата от добротата и ума му? С пари може да ви зарие, но където трябва да прояви характер, да даде отпор на наглеца и нахалника, там се сконфузва и пада духом. Такива хора, като вашия любезен Алексис, са прекрасни хора, но са съвсем непригодни за борба. Пък и въобще за какво ли ги бива.

Най-после влакът се показа. От комина бълваше и се издигаше над горичката съвсем розова пара и двата прозореца в последния вагон изведнъж заблестяха на слънцето толкова ярко, че ги заслепиха.

— Да пием чай! — каза Юлия Сергеевна, като се надигна.

Напоследък тя напълня и походката й стана дамска, малко ленива.

— Все пак не е хубаво без любов — каза Ярцев, вървейки след нея. — Ние само говорим и четем за любовта, но самите малко обичаме, а това наистина не е хубаво.

— Всичко това са глупости, Иван Гаврилич — каза Юлия. — Не там е щастието.

Пиха чай в градинката, където цъфтяха резеда, шибой и тютюн и вече се разпукваха ранните гладиоли. Ярцев и Кочевой виждаха по лицето на Юлия Сергеевна, че тя преживява щастливо време на душевно спокойствие и равновесие, че нищо повече от това, което има, не й трябва, и у самите тях се настаняваха душевно спокойствие и ведрина. Каквото и да се кажеше, излизаше умно и на място. Боровете бяха прекрасни, ухаеше чудесно на смола както никога по-рано, сметаната беше много вкусна и Саша беше умно, добро момиче…

След чая Ярцев пееше романси, като си акомпанираше на рояла, а Юлия и Кочевой седяха мълчаливо и слушаха и само Юлия ставаше нарядко и тихо излизаше, за да наглежда бебето и Лида, която вече два дни лежеше с висока температура и нищо не хапваше.

„Приятелю мой, мой нежни приятелю…“ — пееше Ярцев — Не, господа, ако щете ме заколете — каза той и тръсна глава, — не разбирам защо сте против любовта! Ако не бях зает петнадесет часа в денонощие, то непременно бих се влюбил.

Вечерята сервираха на терасата; беше топло и тихо, но Юлия се увиваше в шала и се оплакваше, че е влажно. Когато се стъмни, кой знае защо, душата й се стегна, тя потрепваше и молеше гостите да останат по-дълго; почерпи ги с вино и след вечерята нареди да донесат коняк, за да не си отиват. Не й се щеше да остане сама с децата и прислугата.

— Ние, курортистките, замисляме спектакъл за децата — каза тя. — Вече имаме всичко — и театър, и актьори, само пиесата остава да изберем. Изпратиха ни двайсетина различни пиеси, но нито една не става. Ето, вие обичате театъра и добре познавате историята — обърна се тя към Ярцев, — напишете ни историческа пиеса.

— Може, защо не.

Гостите изпиха коняка и се приготвиха да тръгват. Беше към единадесет, а за курортистите това е късно.

— Колко е тъмно, да ти бръкнат в очите, няма да видиш — каза Юлия, като ги изпрати до портата. — Просто не знам как ще се приберете, господа! А е и студено!

Загърна се по-плътно и тръгна към къщата.

— А моят Алексей сигурно играе някъде карти! — викна тя. — Лека нощ!

След светлите стаи не се виждаше нищо. Ярцев и Костя опипом, като слепи, се добраха до железопътната линия и я прекрачиха.

— Тъмно като в рог — каза басово Костя, като се спря и погледна към небето. — А звездите, звездите са също като нови петачета. Гаврилич!

— А? — отзова се отнякъде Ярцев.

— Казвам, нищо не се вижда. Къде сте?

Ярцев подсвирквайки се доближи до него и го хвана под ръка.

— Ей, курортисти! — изведнъж закрещя с цяло гърло Костя. — Хванаха социалиста!

Като пийнеше, той винаги ставаше буен, крещеше, заяждаше се със стражарите и файтонджиите, пееше и се смееше неистово.

— Природо, да те вземат дяволите! — завика той.

— Хайде, хайде — усмиряваше го Ярцев. — Не бива така, моля ви се.

Скоро приятелите свикнаха с тъмнината и започнаха да различават силуетите на високите борове и телеграфните стълбове. От московските гари от време на време се носеше писък на свирка и жиците жалостно звънтяха. Самата гора не издаваше нито звук и в това мълчание се чувстваше нещо гордо, силно, тайнствено и сега през нощта изглеждаше така, като че върховете на боровете почти докосваха небето. Приятелите намериха своя просека и тръгнаха по нея. Тук беше съвсем тъмно и само по дългата ивица небе, обсипана със звезди, и по това, че под краката им имаше отъпкана земя, разбираха, че стъпват по алея. Вървяха мълчаливо един до друг и на двамата им се струваше, че насреща им се движат някакви хора. Опияняващото настроение се изпари. На Ярцев му хрумна, че може би в тази гора сега се носят душите на московските царе, боляри и патриарси, и искаше да го сподели с Костя, но се въздържа.

Когато стигнаха града, небето едва просветляваше. Ярцев и Кочевой вървяха мълчаливо по паважа покрай евтините вили, кръчми, складове за дърва; при прелеза на жп линията ги обхвана влага, приятна, с дъх на липа и после се показа широка дълга улица, напълно безлюдна… Когато стигнаха до „Красний пруд“, вече беше съмнало.

— Москва е град, който още много ще страда — каза Ярцев, като гледаше към Алексеевския манастир.

— Откъде ви хрумна?

— Така. Обичам си аз Московията.

И Ярцев, и Костя бяха родени в Москва и я обожаваха и се отнасяха неясно защо враждебно към другите градове; бяха убедени, че Москва е прекрасен град, а Русия — прекрасна страна. В Крим, в Кавказ и в чужбина им беше скучно, неуютно, неудобно и своето сиво московско време намираха за най-приятното и здравословното. Дните, когато в прозорците почуква студеният дъжд и сумракът пада рано, и стените на къщите и църквите се обагрят в кафеникав, печален цвят и когато излизаш на улицата, не знаеш какво да облечеш — такива дни ги възбуждаха приятно.

Накрая при гарата наеха файтон.

— Всъщност добре би било да напиша историческа пиеса — каза Ярцев, — но да ви кажа, без Ляпунови и без Годунови, а от времето на Ярослав или Мономах… Ненавиждам руските исторически пиеси, всички освен монолога на Пимен. Като имаш работа с някакъв исторически източник и когато четеш дори учебник по руска история, ти се струва, че в Русия всичко е необикновено талантливо, даровито, интересно, но когато гледам в театъра историческа пиеса, руският живот започва да ми изглежда бездарен, нездравословен, неоригинален.

Около „Дмитровка“ приятелите се разделиха и Ярцев продължи към „Никитская“, където живееше. Той дремеше, подрусваше се и все мислеше за пиесата. Изведнъж му се причуха страшен шум, звънтене, викове на някакъв неразбран, май че калмицки, език; и някакво село, цялото обхванато от пламъци, и съседните гори, заскрежени и нежнорозови от пожара, които се виждаха далеч наоколо, и то толкова ясно, че можеше да се различи всяка елхичка; някакви диви хора, на кон и пеша, се носят из селото, конете им, и те така пурпурни, както и заревото на небето.

„Това са печенезите“ — мисли си Ярцев.

Един от тях — стар, страшен, с окървавено лице, цял обгорял — привързва към седлото си младодевица с бяло руско лице. Старецът неистово крещи за нещо си, а девицата гледа печално, умно… Ярцев тръсна глава и се събуди.

— „Приятелю мой, мой нежен приятелю…“ — запя той.

Докато се разплащаше с файтонджията и после се изкачваше по стълбите, все не можеше да дойде на себе си и виждаше как пламъкът обхвана дърветата, гората запука и задимя; огромен див глиган, обезумял от ужас, се мяташе из селото… А девицата, привързана към седлото, все гледаше.

Когато влезе в стаята си, беше вече светло. На пианото до разтворените ноти догаряха две свещи. На дивана лежеше Рассудина в черна рокля с широк колан, с вестник в ръце и спеше дълбоко. Вероятно беше свирила дълго в очакване да се върне Ярцев и без да го дочака, беше заспала.

— „Ох, колко се е уморила“ — помисли си той.

Като измъкна внимателно вестника от ръцете й, той я покри с шала, угаси свещите и си влезе в спалнята.

Докато си лягаше, мислеше за историческата пиеса и от главата му не излизаше мотивът „Приятелю мой, мой нежен приятелю…“.

След два дни при него се отби Лаптев да му каже, че Лида се е разболяла от дифтерит и че от нея са се заразили Юлия Сергеевна и детето, а след още пет дни дойде известие, че Лида и Юлия оздравяват, а детето е умряло и че Лаптеви са избягали от Соколники в града.