Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Три года, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Антон Павлович Чехов. Дамата с кученцето (сборник). Издателство „Труд“

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Утринта беше весела, празнична. Към десет часа в гостната въведоха Нина Фьодоровна, облечена в кафява рокля, с прическа, и тя се разходи малко и постоя пред отворения прозорец; усмивката й беше широка, наивна и като я погледнеше, на човек му идеше на ум за един местен художник, пияница, който наричаше лицето й свято и искаше да я рисува с маслени бои.

И всички — и децата, и прислугата, и дори брат й Алексей Фьодорович, пък и самата тя, се изпълниха с увереност, че непременно ще оздравее. Момичетата с креслив смях гонеха вуйчо си, залавяха го и в къщата стана шумно.

Идваха външни хора да се осведомят за здравето й, носеха просфори, разказваха, че почти във всички църкви днес са служили молебени за нея. Тя беше благодетелка на своя град, обичаха я. Занимаваше се с благотворителност с необикновена лекота също като брат си Алексей, който раздаваше пари с лека ръка, без да се съобразява трябва ли да ги раздава, не трябва ли.

Нина Фьодоровна плащаше таксите на бедните ученици, раздаваше на стариците чай, захар, сладко, обличаше бедните годеници с булчински премени и ако в ръцете й попаднеше вестник, най-напред търсеше някакво възвание или бележка за нечие бедствие.

В ръцете си сега държеше цяло тесте разписки, с които разни бедняци, нейни просители, бяха вземали продукти от бакалницата и които търговецът й изпрати предния ден с молба да заплати осемдесет и две рубли.

— Виж ти, колко са награбили безсрамниците! — говореше тя, разчитайки едва грозния си почерк върху разписките. — Не е шега. Осемдесет и две! Ще взема да не ги дам.

— Днес ще платя аз — каза Лаптев.

— Това пък защо, защо? — разтревожи се Нина Фьодоровна. — Достатъчно е, че всеки месец получавам по двеста и петдесет от теб и от брат ни. Господ да ви поживи — добави тихо тя, за да не чуе прислугата.

— А пък аз харча на месец по две хиляди и петстотин — каза той. — Още веднъж ти повтарям, мила, имаш същото право да харчиш, каквото аз и Фьодор. Баща ни има три деца и от всеки три копейки една ти принадлежи.

Но Нина Фьодоровна не разбираше и изразът й беше на човек, който решаваше много трудна задача. Тази безпомощност по паричните въпроси всеки път безпокоеше и смущаваше Лаптев. Освен това той подозираше, че тя има дългове, за които се срамуваше да му каже и които я караха да страда.

Дочуха се стъпки и тежко дишане: нагоре по стълбата се изкачваше докторът, както обикновено рошав и размъкнат.

— Ру-ру-ру — тананикаше си той. — Ру-ру.

За да го избегне, Лаптев излезе в трапезарията, после слезе на долния етаж, у дома. За него беше ясно, че да се сближи за кратко с доктора и да посещава дома му ей така, бе невъзможно; и да се среща с това „говедо“, както го наричаше Панауров, беше неприятно. И бездруго толкова рядко виждаше Юлия Сергеевна. Съобрази, че бащата го няма у дома и ако занесе сега чадърчето на Юлия Сергеевна, вероятно ще я завари сама в къщата, и сърцето му се сви от радост. По-скоро, по-скоро!

Взе чадърчето и силно развълнуван, се понесе на крилете на любовта. Навън беше горещо. В огромния двор на доктора, обрасъл с бурени и коприва, двадесетина момчета ритаха топка. Бяха деца на квартирантите, занаятчии, които живееха в трите стари неугледни пристройки, които докторът всяка година се канеше да ремонтира и все отлагаше. Разнесоха се звънки силни гласове. В отдалечената част, до входа на къщата, стоеше Юлия Сергеевна, скръстила ръце отзад, и гледаше играта.

— Здравейте! — извика Лаптев.

Тя се озърна. Обикновено той я виждаше равнодушна, студена или както вчера — уморена, но сега изражението й беше живо и весело, като на момчетата, които играеха на топка.

— Погледнете, в Москва никога не играят толкова весело — каза тя, идвайки към него. — Впрочем там няма такива големи дворове, няма къде да потичат. А баща ми току-що тръгна към вас — добави тя, зяпайки децата.

— Зная, но аз не идвам при него, а при вас — каза Лаптев, любувайки се на младостта й, която по-рано като че ли не забелязваше и която като че ли откриваше едва днес; струваше му се, че вижда за първи път тънката й бяла шия със златно синджирче. — Аз при вас… — повтори той. — Сестра ми ви праща това чадърче, забравили сте го вчера.

Тя протегна ръка, за да вземе чадърчето, но той го притисна към гърдите си и заговори страстно, неудържимо, отдаден отново на сладкия възторг, който бе изпитал снощи под чадърчето:

— Моля ви, подарете ми го. Ще го пазя за спомен от вас… от нашето познанство. То е толкова прекрасно!

— Вземете го — каза тя и почервеня. — Но в него няма нищо прекрасно.

Той я гледаше в упоение, мълчеше и не знаеше какво да каже.

— Защо ви държа в тая пещ? — каза тя след известно мълчание и се разсмя. — Да отидем в стаята.

— Няма ли да ви преча?

Влязоха на сянка. Юлия Сергеевна изтича нагоре, шумолейки с бялата си рокля на сини цветчета.

— Не може да ми се попречи — отговори тя, спирайки на стълбището, — аз никога нищо не правя. При мен всеки ден е празник, от сутрин до вечер.

— Думите ви са ми неразбираеми — каза той, приближавайки към нея. — Израснал съм в среда, в която се трудят всеки ден, всички без изключение, и мъже, и жени.

— А ако няма какво да се прави?

— Трябва да поставиш живота си в такива условия, че трудът да ти стане необходимост. Без труд не може да има чист и радостен живот.

Той отново притисна чадърчето към гърдите си и каза тихо, неочаквано и за себе си, без да познае гласа си:

— Всичко бих дал, ако се съгласите да станете моя жена. Всичко бих дал… Няма цена, няма жертва, която не бих приел.

Тя потръпна и го погледна с почуда и страх.

— Какво говорите, какво говорите? — продума и пребледня. — Това е невъзможно, повярвайте ми. Извинете.

После бързо, все така шумолейки с роклята си, тръгна нагоре и се скри зад вратата.

Лаптев разбра какво означаваше това, и настроението му се промени тутакси, рязко, сякаш светлината в душата му помръкна внезапно. Засрамен, унизен като човек, когото са пренебрегнали, когото не харесват, който е противен, може би отвратителен, от когото бягат, той излезе от къщата.

„Всичко бих дал“ — иронизираше се, докато се прибираше вкъщи по жегата и си спомняше подробностите по обяснението. „Всичко бих дал“ — съвсем търгашески. Като че ли му е притрябвало някому твоето всичко!

Всичко, което беше казал току-що, му се струваше глупаво до поврат. Защо излъга, че е израснал в среда, в която всички без изключение се трудят? Защо говореше с назидателен тон за чистия, радостен живот? Това беше глупаво, неинтересно, фалшиво — фалшиво по московски. Но лека-полека го обзе безразличието на престъпниците след суровата присъда, вече мислеше, че слава Богу, всичко е минало, ужасната неизвестност бе отминала и не трябваше по цели дни да чака, да се измъчва и да мисли само за едно и също; всичко се изясни; трябваше да отхвърли всякакви надежди за лично щастие, да живее без желания, без надежди, да не мечтае, да не чака, а за да избегне скуката, която омерзително го обсебваше, можеше да се захване с чуждите работи, с чуждото щастие и нямаше да усети как щеше да дойде старостта, животът щеше да стигне до своя край — и нищо друго не му трябваше. Вече му бе все едно, нищо не искаше и можеше да разсъждава хладно, но усещаше по лицето си, особено под очите, някаква тежест, челото му се напрягаше като опъната гума, аха — да бликнат сълзите му. Почувствал тялото си без сили, той легна в постелята и след пет минути дълбоко заспа.