Антон Павлович Чехов
Три години (3)

Глава 3

Предложението, което Лаптев й бе отправил толкова неочаквано, доведе до отчаяние Юлия Сергеевна.

Тя почти не познаваше Лаптев, запознанството им бе станало случайно; той беше богат човек, представител на известната московска фирма „Фьодор Лаптев и синове“, винаги много сериозен, очевидно умен, угрижен от болестта на сестра си; струваше й се, че не й обръща никакво внимание, и самата тя беше съвсем равнодушна към него — и изведнъж това обяснение на стълбището, това жалко, възхитено лице…

Предложението я смути и с внезапността си, и с това, че беше произнесена думата жена, и с това, че трябваше да му откаже. Тя вече не помнеше какво му бе отвърнала, но продължаваше да усеща следите на поривистото, неприятно чувство, с което му отказа. Той не й харесваше; имаше вид на бакалин, самият беше неинтересен, тя не би могла да отговори по друг начин, освен да откаже, но все пак й беше неловко, като че ли беше постъпила зле.

— Боже мой, без да влезе в стаята, направо на стълбището — говореше отчаяно тя, отправила взор към иконката, която висеше над възглавето й, — без да ме е ухажвал, някак странно, необикновено…

В самотата тревогата й с всеки изминал миг ставаше все по-силна и тя не можеше да се справи с това тежко чувство. Искаше й се някой да я изслуша и да потвърди, че е постъпила правилно. Но нямаше с кого да поговори. Майчица си нямаше отдавна, баща си смяташе за странен човек и не можеше да говори сериозно с него. Той я притесняваше с капризите си, извънредната си мнителност и неопределените си жестове; и щом заприказваше с него, той веднага започваше да говори за себе си. И по време на молитвата не беше напълно откровена, защото вероятно не знаеше за какво точно да се моли на Бога.

Донесоха самовара. Юлия Сергеевна, много бледа, уморена, с безпомощен вид, отиде в трапезарията, запари чая — беше нейно задължение — и наля чашата на баща си. Сергей Борисич, в дългия си до под коленете сюртук, зачервен, рошав, с ръце в джобовете, кръстосваше стаята като звяр в клетка. Спре до масата, отпие от чашата с ищах и отново кръстосва и все мисли за нещо.

— Лаптев ми направи предложение днес — каза Юлия Сергеевна и почервеня.

Докторът я погледна неразбиращо.

— Лаптев? — попита той. — Братът на Панаурова?

Той обичаше дъщеря си; вероятно рано или късно тя щеше да се омъжи и да го напусне, но се стараеше да не мисли за това. Самотата го плашеше и незнайно защо му се струваше, че ако остане сам в тази къща, ще получи апоплектичен удар, но не обичаше да го споделя.

— Какво пък, много се радвам — каза той и вдигна рамене. — Поздравявам те от все сърце. Сега ти се предоставя прекрасен случай да се разделиш с мен за огромно твое удоволствие. И напълно те разбирам. На твоите години да живееш със стар баща, болен човек, не съвсем с ума си, сигурно е много тежко. Прекрасно те разбирам. И всички ще се радват, ако пукна по-бързо и отида по дяволите. Поздравявам те от все сърце.

— Аз му отказах.

На доктора му олекна на душата, но вече нямаше спиране и продължи:

— Чудя се, отдавна се чудя защо досега не са ме затворили в лудницата? Защо нося това сако, а не усмирителна риза? Все още вярвам в истината, в доброто, аз съм глупак идеалист, а нима в наше време това не е лудост? И как се отнасят към моята истина, към моето честно отношение? Само дето не ме замерят с камъни и не ме яхат като магаре. И дори най-близките ми роднини само се увесват на шията ми, дяволите да ме вземат, глупака старик…

— С вас не може човешки да се говори! — каза Юлия.

Тя поривисто стана от масата и се прибра в стаята си разгневена, като си припомняше колко често баща й беше несправедлив с нея. След малко вече й беше жал за него и когато той тръгна към клуба, го изпрати до долу и сама затвори вратата подире му. Навън времето беше лошо, тревожно; вратата хлопаше от напора на вятъра и в пруста духаше от всички страни, свещта едва не угасна. Горе Юлия обходи всички стаи и прекръсти всички прозорци и врати; вятърът виеше така, сякаш някой ходеше по покрива. Никога досега не й е било толкова мъчно, никога досега не беше изпитвала такава самота.

Тя се запита дали постъпи добре, като отказа на човека само защото не харесва външността му? Наистина, тя не го обича и да се омъжи за него, означава да се прости завинаги с мечтите си, с разбиранията си за щастие и съпружески живот, но ще срещне ли някога този, за когото мечтае, и дали той ще я обикне? Вече е на двадесет и една години. Ергени в града няма. Представи си всички познати мъже — чиновници, учители, офицери; едни от тях бяха вече женени и семейният им живот я поразяваше с празнотата и скуката си, другите бяха безинтересни, безцветни, глупави, порочни. Каквото и да е, Лаптев е московчанин, завършил е университет, говори френски; живее в столицата, където има много умни, благородни и известни хора, там е шумно, има прекрасни театри, музикални вечери, превъзходни шивачки, сладкарници… В Светото писание е казано, че жената трябва да обича мъжа си, и в романите на любовта е отредено голямо значение, но дали не преувеличават? Нима няма семеен живот без любов? Казват, че любовта бързо се изпарява и остава само навикът, че самата цел на семейния живот е не в любовта, не в щастието, а в задълженията, например във възпитанието на децата, в грижите за домакинството и така нататък. Пък и в Светото писание може би става дума за любовта към мъжа като към ближен, уважението към него, снизхождението.

Преди лягане Юлия Сергеевна внимателно прочете вечерните си молитви, после коленичи, като притисна ръце към гърдите си, взря се в пламъчето на кандилото и рече прочувствено:

— Вразуми ме, застъпнице! Вразуми ме, Господи!

В живота й се беше случвало да срещне стари моми, бедни и незначителни, които горчиво се разкайваха и съжаляваха, че някога са били отказали на своите женихи. Дали няма да я сполети същата съдба? Дали да не отиде в манастир или да не стане милосърдна сестра?

Съблече се и си легна, като се прекръсти и прекръсти въздуха около себе си. Неочаквано в коридора рязко и печално прозвуча звънец.

— Ах, Боже мой! — промълви тя, усетила от този звън болезнено раздразнение по цялото тяло. Лежеше и все мислеше колко беден откъм събития е този провинциален живот, еднообразен и в същото време неспокоен. Постоянно да трепериш, да се боиш от нещо, да се сърдиш и да се чувстваш виновен и в края на краищата нервите ти се изхабяват до такава степен, че да се страхуваш да се подадеш изпод одеялото.

След половин час отново се раздаде звън, също толкова рязък. Вероятно прислугата спеше и не чуваше. Юлия Сергеевна запали свещта и треперейки и ядосана на слугите, започна да се облича, но когато вече облечена излезе в коридора, долу прислужницата тъкмо затваряше вратата.

— Мислех, че е господарят, пък то за болен идваха — каза тя.

Юлия Сергеевна се върна в стаята си. Извади от скрина тесте карти и реши, че ако добре ги разбърка и ги сече и отдолу се покаже червена карта, това ще означава да, тоест трябва да приеме предложението на Лаптев, ако е черна — не. Картата излезе десетка пика.

Това я успокои, тя заспа, но на сутринта нямаше нито да, нито не и вече мислеше, че сега, ако поиска, може да промени живота си. Мислите я умориха, тя изнемощя и се почувства болна, но все пак след единадесет се облече и тръгна да посети Нина Фьодоровна. Искаше й се да види Лаптев: може пък да й се стори по-хубав, може пък досега да се е лъгала…

Беше й трудно да върви срещу вятъра, едва пристъпяше, като придържаше шапката си с две ръце, и нищо не виждаше от праха.