Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Три года, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Антон Павлович Чехов. Дамата с кученцето (сборник). Издателство „Труд“

История

  1. — Добавяне

Глава 12

На Великден Лаптеви бяха на изложба в рисувалното училище. Отидоха цялата фамилия, по московски, като взеха със себе си двете момиченца, гувернантката и Костя. Лаптев знаеше имената на всички известни художници и не пропускаше нито една изложба. Понякога през лятото на вилата той рисуваше колоритни пейзажи и му се струваше, че има безспорен вкус и че ако се беше изучил, от него би станал добър художник. В чужбина понякога посещаваше антикварите и с вид на познавач оглеждаше старинните предмети, произнасяше се, купуваше някаква вещ, антикварят вземаше от него колкото си искаше, и купената вещ после лежеше забравена в чекмедже, в сайванта за каретата, докато не изчезнеше незнайно къде. Или като влезеше в магазина на художниците, дълго и внимателно оглеждаше картините, бронза, правеше разни забележки и неочаквано купуваше някаква липова рамчица или кутия от долнокачествен картон. Вкъщи имаше все големи по размер картини, но лоши; хубавите бяха закачени лошо. Неведнъж се случваше да плати скъпо за вещи, които после се оказваха фалшификати. И любопитното беше, че по принцип плах в живота, той беше извънредно смел и самоуверен на картинните изложби. Защо?

Юлия Сергеевна гледаше картините като мъжа си през юмрук или бинокъл и се учудваше, че хората върху тях са като живи; но тя не разбираше, струваше й се, че на изложбата много картини са еднакви и че единствената цел на изкуството е, когато гледаш на картината през юмрук, хората и предметите да се открояват върху тях като живи.

— Това е гората на Шишкин — обясняваше мъжът й. — Той винаги рисува едно и също… А тук обърни внимание: такъв лилав сняг никога няма да видиш в действителност… А на това момче лявата ръка е по-къса от дясната.

Когато всички се умориха и Лаптев тръгна да търси Костя, за да си тръгват, Юлия се спря пред малък пейзаж и го загледа равнодушно. На преден план рекичка, през нея дървено мостче, на другия бряг пътечка, която се губи в тъмната трева, поле, после вдясно късче гора, около него огън: вероятно пазят нощната паша на добитъка. А в далечината догаря вечерната заря.

Юлия си представи, че върви по мостчето, после по пътечката, все по-далече и по-далече, а наоколо е тихо, крякат сънни дърдавци, в далечината примигва огънят. И, кой знае защо, започна да й се струва, че същите тези облачета, които се точеха по червената част на небето, и гората, и полето ги е виждала много пъти, почувства се самотна и й се прииска да върви, да върви, да върви по пътечката; и там, където беше вечерната заря, се притаяваше отражението на нещо неземно, вечно.

— Колко хубаво е нарисувано! — продума тя учудена, че картината й е станала разбираема. — Погледни, Альоша! Усещаш ли колко е тихо там?

Тя се постара да обясни защо й харесва този пейзаж, но нито мъжът й, нито Костя я разбираха. Тя все гледаше пейзажа с тъжна усмивка и това, че другите не намираха в него нищо особено, я вълнуваше; после тя започна отново да обикаля залите и да разглежда картините, искаше да ги разгадае и вече не й се струваше, че на изложбата има много еднакви картини. Когато се върна у дома, за първи път от много време обърна внимание на голямата картина, която висеше в залата над рояла, почувства вражда към нея и каза:

— Що за желание да притежаваш такива картини!

И след това златните корнизи, венецианските стъкла с цветя и картините като тази, която висеше над рояла, пък и разсъжденията на мъжа й и Костя за изкуството вече събуждаха в нея чувство на скука и досада, дори понякога и омерзение.

Животът течеше обикновено, ден след ден, без да обещава нещо особено. Театралният сезон вече свърши, идваха топли дни. Времето се задържа превъзходно. Една сутрин Лаптеви се готвеха да посетят окръжния съд и да послушат Костя, който защитаваше някого по назначение на съда. Те се забавиха у дома и пристигнаха в съда, когато започваше разпитът на свидетелите. Обвиняваше се запасен редник в кражба с взлом. Имаше много свидетелки перачки; те даваха показания, че подсъдимият често ходел у господарката, съдържателка на пералнята; срещу Кръстовден дошъл късно вечерта и почнал да проси пари, за да се избави от махмурлука, но никой не му дал; тогава той си отишъл, но след час се върнал и донесъл бира и ментови бонбони за момичетата. Пили и пели песни почти до разсъмване, а като се опомнили на сутринта, катинарът на входа за тавана бил разбит и от бельото липсвали три мъжки ризи, пола и два чаршафа. Костя с насмешка разпитваше всяка свидетелка: не е ли пила срещу Кръстовден от бирата, която е донесъл подсъдимият? Очевидно насочваше към мисълта, че перачките сами са се обрали. Произнасяше своята реч без ни най-малко вълнение, като гледаше съдебните заседатели сърдито.

Той обясняваше що е то кражба с взлом и обикновена кражба. Говореше много подробно, убедително, откривайки необикновената способност да говори дълго и със сериозен тон за вече отдавна известното. И беше трудно да се разбере какво всъщност искаше? От дългата му реч съдебните заседатели можеха да направят само такъв извод: „Имало е взлом, но кражба — не, тъй като бельото са пропили самите перачки, а ако е имало кражба, тя не е била с взлом“. Но очевидно той говореше точно това, което бе необходимо, тъй като речта му трогна заседателите и публиката и много се хареса. Когато произнесоха оправдателната присъда, Юлия закима на Костя и после силно му стисна ръката.

През май Лаптеви се преместиха на вилата в Соколники. По това време Юлия беше вече бременна.