Включено в книгата
Оригинално заглавие
Невеста, (Обществено достояние)
Превод от руски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Антон Павлович Чехов. Дамата с кученцето (сборник). Издателство „Труд“


Глава 1

Беше към десет вечерта и над градината светеше пълна луна. В дома на Шумини току-що бе свършила вечерната литургия — правеха я по желание на баба Марфа Михайловна, и Надя, която беше излязла за минутка в градината, виждаше как в салона слагат масата за закуска и как баба й с разкошната си копринена рокля се суети насам-натам; отец Андрей, протойереят от катедралната църква, говореше нещо с майка й Нина Ивановна, която през прозореца на вечерно осветление, кой знае защо, й изглеждаше много млада; до тях стоеше Андрей Андреич, синът на отец Андрей, и внимателно слушаше.

В градината беше тихо, прохладно и по земята се стелеха тъмни неподвижни сенки. Чуваше се как нейде далеч, много далеч, навярно извън града, крякаха жаби. Усещаше се, че е май, милият май! Дишаш дълбоко и се отдаваш на мисълта, че не тук, а нейде под небето, над дърветата, далеч от града, в поля и гори се е разгърнал някакъв друг, пролетен живот, тайнствен, прекрасен, богат; свят, недостъпен за възприятията на слабия грешен човек. И сякаш без причина ти се ще да плачеш.

Надя беше вече на двадесет и три години; от шестнадесетгодишна мечтаеше да се задоми и най-сетне е годеница на Андрей Андреич, онзи същия, който е в салона; той й харесваше, сватбата бе определена за седми юли, а пък тя не се радваше, спеше лошо, веселото й настроение изчезна… От приземния етаж, където бе кухнята, през отворения прозорец се чуваше как там бързат, как тракат ножовете и хлопа летящата врата; миришеше на печена пуйка и на мариновани вишни. И, необяснимо защо, й се струваше, че така ще бъде цял живот, без промяна, без край!

Някой излезе от вътре и се спря пред вратата; това е Александър Тимофеевич или просто Саша, техният гостенин, пристигнал от Москва преди десетина дни. Едно време при баба й идваше за подаяние далечната им сродница Маря Петровна, обедняла дворянка, вдовица, дребничка, слабичка, болна. Саша беше неин син. Казваха, че е талантлив художник, и когато майка му умря, баба й за спасение на душата си го изпрати в Москва в Комисаровското училище; след година-две той се прехвърли в училището по живопис, учи там, кажи го петнадесет години, и завърши криво-ляво архитектурния отдел, но не се занимаваше с архитектура, а работеше в една московска литография. Идваше при баба й почти всяко лято, обикновено много болен, за да си отпочине и да се поправи.

Сега беше със закопчан сюртук и износени панталони от дебел ленен плат с оръфани крачоли. Ризата му беше неогладена и целият изглеждаше един такъв, занемарен. Много слаб, с големи очи, с дълги костеливи пръсти, брадат, мрачен и все пак красив. С Шумини беше свикнал като с близки и се чувстваше у тях като у дома си. И стаята, в която живееше, отдавна наричаха стаята на Саша.

Застанал пред вратата, той видя Надя и тръгна към нея.

— Хубаво е тук у вас.

— Разбира се, че е хубаво. Да щете да постоите до есента.

— Да, изглежда, че така ще се наложи. Навярно ще прекарам у вас до септември.

Засмя се без причина и седна до нея.

— А пък аз седя и гледам мама — каза Надя. — Оттук изглежда толкова млада! То се знае, мама има слабости — добави тя, като помълча, — но е необикновена жена.

— Да, хубава е… — съгласи се Саша. — Майка ви е много добра и мила жена, по своему, разбира се, но… как да ви кажа? Днес рано сутринта влязох за малко в кухнята, а там четирите прислужнички спят направо на пода, няма кревати, вместо постелка — дрипи, смрад, дървеници, хлебарки… Същото, каквото беше и преди двадесет години, никаква промяна. Е, баба ви, на нея й е простено, затова е и баба: а виж, майка ви, уж говори френски, участва в представления. Би трябвало да разбира.

Когато говореше, Саша протягаше пред събеседника си два дълги костеливи пръста.

— Отвикнал съм и всичко тук ми се струва диво — продължи той. — Един Господ знае защо никой нищо не работи. Маминка по цял ден се разхожда като някоя херцогиня, бабинка също нищо не работи, вие — също. И годеникът ви, Андрей Андреич, и той нищо не работи.

Надя беше чувала тези думи и миналата година, а като че ли и по-миналата и знаеше, че Саша не може да разсъждава другояче; по-преди те я разсмиваха, но сега, чудно защо, изпита досада.

— Всичко това е старо и отдавна ми е омръзнало — каза тя и стана. — Да бяхте измислили нещо по-ново.

Той се засмя и също стана и двамата тръгнаха към къщи. Тя, висока, красива, стройна, до Саша изглеждаше прекалено здрава и пременена; чувстваше това и й беше жал за него и някак неловко.

— И говорите твърде много. Ето, току-що споменахте моя Андрей, но вие не го познавате.

— Моя Андрей… Не ме интересува вашият Андрей! За вашата младост ми е свидно.

Когато влязоха в салона, там вече сядаха да вечерят. Бабата, или както всички тук я наричаха бабинка, възпълна, некрасива, с гъсти вежди и с мустачки, приказваше високо и още по гласа й и по начина на говорене личеше, че тя е господарката в дома. Нейна собственост бяха дюкяните на пазара и старинната къща с колоните, и овощната градина, но тя всяка сутрин се молеше да я запази Бог от разорение и при това плачеше. И снаха й, Нина Ивановна, майката на Надя, светлоруса, силно пристегната, с pincenez и с брилянти на всеки пръст; и отец Андрей, сух беззъб старец с такъв израз на лицето, сякаш се готви да разкаже нещо много смешно; и синът му, Андрей Андреич, годеникът на Надя, пълен и красив, с къдрава коса, приличащ на артист или на художник — и тримата говореха за хипнотизма.

— Тук за една седмица ще ми се поправиш — обърна се бабинка към Саша, — само повечко яж. На какво си заприличал! — въздъхна тя. — Не си за гледане! Съвсем като блудния син.

— Отеческого дара расточна богатство — рече отец Андрей бавно, със смеещи се очи, — с бессмисленними скоти пасохся окаянний…

— Обичам си аз моя татко — каза Андрей Андреич и потупа баща си по рамото. — Чудесен старец. Добър старец.

Всички замълчаха. Саша изведнъж се разсмя и притисна салфетката до устата си.

— Значи вие, Нина Ивановна, вярвате в хипнотизма? — попита отец Андрей.

— Не мога, разбира се, да твърдя, че вярвам — отговори тя, като придаде на лицето си сериозен, дори строг, израз, — но трябва да призная, че в природата има много тайнствени и неразбираеми неща.

— Напълно съм съгласен с вас, но все пак трябва да добавя от себе си, че вярата значително стеснява за нас областта на тайнственото.

Поднесоха голяма, много тлъста пуйка. Отец Андрей и Нина Ивановна продължаваха разговора си. Брилянтите по пръстите на Нина Ивановна святкаха, после в очите й заблестяха сълзи, тя се развълнува.

— Не смея да споря с вас — каза тя, — но съгласете се, че в живота има толкова много неразрешими загадки!

— Нито една, длъжен съм да ви уверя.

След вечерята Андрей Андреич свири на цигулка, а Нина Ивановна му акомпанираше на рояла. Преди десет години той беше завършил филологическия факултет, но никъде не работеше, нямаше определена професия и само понякога участваше в концерти с благотворителна цел; в града го наричаха артист.

Андрей Андреич свиреше; всички мълчаха и слушаха. На масата тихо шушнеше самоварът, ала само Саша пиеше чай. По-късно, когато удари дванадесет, неочаквано се скъса струна на цигулката; всички се засмяха, засуетиха се и започнаха да се сбогуват.

Надя изпрати годеника си и се прибра горе, където живееше с майка си (долния етаж заемаше бабинка). В салона започнаха да гасят лампите, а Саша все седеше и пиеше чай. Той винаги пиеше чай дълго, по московски, по шест-седем чаши една след друга. Когато се съблече и си легна, Надя още дълго чуваше как прислугата разтребва и как се кара баба й. Най-сетне всичко затихна и само от време на време се чуваше как долу, в стаята си, басово покашлюва Саша.