Антон Павлович Чехов
Три години (7)

Глава 7

Една октомврийска събота Антон Рубинщайн дирижираше симфоничния оркестър. Беше много тясно и горещо. Лаптев стоеше до колоните, а жена му и Костя Кочевой седяха далеч напред, на третия или четвъртия ред. В самото начало на антракта край него съвсем неочаквано мина „особата“ — Полина Николаевна Рассудина.

След сватбата той често с тревога се замисляше за възможна среща с нея. Когато сега тя го погледна открито и честно, той си спомни, че до ден днешен не се беше наканил да се обясни или да напише поне два-три приятелски реда, сякаш се криеше от нея, засрами се и се изчерви. Тя силно и поривисто му стисна ръката и попита:

— Да сте виждали Ярцев?

И без да дочака отговор, тръгна стремително напред, като крачеше широко, сякаш някой я буташе отзад.

Беше много слаба и некрасива, с дълъг нос и лицето й винаги беше уморено, измъчено и като че й костваше голямо усилие да държи очите си отворени и да не падне. Имаше прекрасни тъмни очи, умен, добър и искрен израз, но движенията й бяха ъгловати, резки. Не беше лесно да се говори с нея, защото не умееше да изслушва и да говори спокойно. Трудно беше да я обичаш. Случваше се, като оставаше насаме с Лаптев, дълго да се смее на глас, покрила лицето си с ръце, и да твърди, че любовта за нея не е най-главното в живота, превземаше се като седемнадесетгодишна девойка и преди да я целуне, той трябваше да угаси всички свещи. Беше вече на тридесет години. Била е омъжена за педагог, но отдавна не живееше с мъжа си. Осигуряваше си средства за препитание от уроци по музика и участие в квартети.

По време на Деветата симфония тя отново мина наблизо, уж случайно, но тълпата мъже, които стояха като плътна стена до колоните, не я пуснаха по-далече и тя се спря. Лаптев видя, че е облечена в същата кадифена блузка, с която ходеше на концерти миналата и по-миналата година. Ръкавиците й бяха нови, ветрилото също беше ново, но евтино. Тя обичаше да се гласи, но не умееше и парите за дрехи й се свидеха. Обличаше се лошо и небрежно и когато се носеше по улиците забързано и с широка крачка, лесно можеше да бъде объркана с млад послушник.

Публиката аплодираше и викаше bis.

— Тази вечер ще прекарате с мен — каза Полина Николаевна, като приближи до Лаптев, гледайки го строго. — От тук ще отидем да пием чай заедно. Чувате ли ме, аз го искам. Вие сте ми задължен за много неща и нямате нравствено право да ми отказвате тази дреболия.

— Добре, да тръгваме — съгласи се Лаптев.

След симфонията започнаха безкрайни аплодисменти. Публиката ставаше от местата си и излизаше извънредно бавно, а Лаптев не можеше да тръгне, без да се обади на жена си. Трябваше да стои до вратата и да чака.

— Мъчително ми се пие чай — оплака се Рассудина. — Душата ми гори.

— Можем и тук да пийнем — каза Лаптев. — Да идем в бюфета.

— Нямам излишни пари да ги пръскам по бюфети. Не съм търговка.

Той й предложи ръка, тя отказа, като изрече дълга и уморителна фраза, която беше чувал от нея вече много пъти, а именно че тя не се причислява към прекрасния слаб пол и не се нуждае от услугите на господа мъжете.

Докато разговаряше с него, тя оглеждаше публиката и често поздравяваше познати; бяха нейни колежки от курсовете на Герие и от консерваторията, ученици и ученички. Стискаше им ръцете силно и поривисто, сякаш ги дърпаше. Изведнъж започна да потрепва с рамене като при треска, да трепери и накрая проговори тихо, като гледаше Лаптев с ужас.

— За кого сте се оженили? Къде са ви били очите, полудяхте ли? Какво намерихте в тази глупава, незначителна девойка? Та аз ви обичам заради ума ви, заради душата, а на тази порцеланова кукла й трябват само парите ви!

— Да оставим това, Полина — каза той с умолителен глас. — Всичко, което можете да ми кажете по повод на женитбата ми, съм си го казвал вече много пъти… Не ми причинявайте излишна болка.

Показа се Юлия Сергеевна в черна рокля, с голяма брилянтова брошка, която й беше изпратил свекърът след молебена; след нея вървеше свитата й: Кочевой, двама познати лекари, един офицер и пълен млад човек в студентска униформа по фамилия Киш.

— Тръгни с Костя — каза Лаптев на жена си. — Аз ще дойда после.

Юлия кимна и отмина нататък. Полина Николаевна я изпроводи с поглед, като трепереше с цялото си тяло и нервно се свиваше, и този поглед беше изпълнен с отвращение, ненавист и болка.

Лаптев се страхуваше да отиде в дома й, предчувствайки неприятно обяснение, обиди, сълзи, и предложи да пият чай в някой ресторант. Но тя каза:

— Не, не, да отидем у нас. Не смейте да ми говорите за ресторанти.

Тя не обичаше да ходи по ресторанти, защото ресторантският въздух й се струваше отровен с тютюн и дъх на мъже. Към всички непознати мъже се отнасяше със странно предубеждение, смяташе ги до един за развратници, способни да се нахвърлят върху нея всеки момент.

Когато излязоха от Благородното събрание, наеха файтон до „Остоженка“, на ъгъла със „Савелиевски“, където живееше Рассудина. През целия път Лаптев мислеше за нея. В крайна сметка й беше задължен за много неща. Бе се запознал с нея у своя приятел Ярцев, комуто тя преподаваше теория на музиката. Тя го обикна силно, съвсем безкористно и след като се свърза с него, продължи да ходи на уроци и да се труди, както и преди, до изнемога. Благодарение на нея той започна да разбира и да обича музиката, към която по-рано беше почти равнодушен.

— Давам половин царство за чаша чай! — продума тя с глух глас, като прикриваше устата с маншона си, за да не се простуди. — Бях на пет урока, дявол да ги вземе! Учениците са такива тъпанари, такива глупаци, че едва не умрях от яд! И не зная кога ще свърши тая каторга. Измъчих се. Щом събера триста рубли, ще захвърля всичко и ще замина за Крим. Ще легна на брега и ще гълтам кислород. Колко обичам морето, ах, колко обичам морето!

— Никъде няма да отидете — каза Лаптев. — Първо, нищо няма да съберете, второ, сте скъперница. Извинете, пак ще ви повторя: нима не е по-унизително да съберете тези триста рубли грош по грош от празноглави хора, които учат музика при вас от безделие, отколкото да ги вземете назаем от ваши приятели?

— Аз нямам приятели — каза раздразнено тя. — И моля ви, не говорете глупости. Работническата класа, към която принадлежа, има една привилегия: съзнание за своята неподкупност, правото да не взема назаем от разни търговци и да презира. Не-с, мен няма да ме купите! Аз не съм Юлечка.

Лаптев не посегна да плати на файтонджията, понеже знаеше, че това щеше да предизвика цял поток от думи, многократно чувани и преди. Плати тя. Рассудина живееше в малка мебелирана стая на пансион в дома на самотна дама. Големият й роял „Бекер“ стоеше още у Ярцев, на „Болшая Никитская“, и тя ходеше всеки ден там да свири. В стаята имаше кресла в калъфи, легло, застлано с бяло лятно одеяло, и стайни цветя на хазайката, по стените висяха нескопосани цветни картини и нищо не подсказваше, че тук живее жена и бивша курсистка. Нямаше нито тоалетна масичка, нито книги, нито дори бюро. Виждаше се, че тя ляга да спи веднага щом се прибере, и излиза от къщи още щом стане.

Готвачката донесе самовара. Полина Николаевна запари чая и като трепереше все още — в стаята беше студено, се зае да ругае певците, които пяха в Деветата симфония. Очите й се затваряха от умора. Тя изпи една чаша, после друга, после трета.

— И така, вие сте женен — каза тя. — Но не се безпокойте, няма да се разстроя, ще съумея да ви изтръгна от сърцето си. Яд ме е само и ми е тъжно, че сте същият негодник като всички мъже, че у жената цените не ума, не интелекта, а тялото, красотата, младостта… Младостта! — продума тя носово, като че имитираше някого, и се засмя. — Младостта! Трябва ви чистота, Reinheit! Reinheit^[1]! — разсмя се тя, като се отпусна в креслото. — Reinheit!

Когато спря да се смее, очите й бяха насълзени.

— Щастлив ли сте поне?

— Не.

— Обича ли ви?

— Не.

Лаптев, развълнуван, почувствал се нещастен, стана и започна да се разхожда из стаята.

— Не — повтори той. — Аз, Полина, ако искате да знаете, съм много нещастен. Какво да правя? Извърших глупост, вече не може да се поправи. Трябва философски да приемаме нещата. Тя се омъжи без любов, глупаво, може би и по сметка, но необмислено и сега очевидно осъзнава грешката си и страда. Виждам го. Нощем спим заедно, но през деня тя се страхува да останем насаме, макар и за пет минути, и търси развлечения, компания. С мене й е срамно и страшно.

— Но все пак взима пари от вас?

— Глупаво е, Полина! — викна Лаптев. — Тя взима пари от мен, защото й е все едно има ли ги или не. Тя е честен, чист човек. Омъжи се за мен просто защото й се искаше да се махне от баща си, това е.

— А сигурен ли сте, че би се омъжила за вас, ако не бяхте богат? — попита Рассудина.

— В нищо не съм сигурен — каза Лаптев с тъга. — В нищо. Нищо не разбирам. За Бога, Полина, да не говорим за това.

— Обичате ли я?

— Безумно.

Настъпи мълчание. Тя пиеше четвърта чаша, а той крачеше и мислеше, че жена му сега вероятно е в докторския клуб и вечеря.

— Но нима може да се обича, без да знаеш защо? — попита Рассудина и вдигна рамене. — Не, във вас говори животинската страст! Вие сте опиянен! Вие сте отровен от това красиво тяло, тази Reinheit! Махнете се от мене, вие сте омърсен! Вървете при нея!

Махна му с ръка, после взе шапката му и я запрати по него. Той облече шубата си мълком и излезе, но тя изтича в антрето и трескаво се вкопчи в рамото му и зарида.

— Престанете, Полина! Струва ли си! — говореше той и никак не можеше да разтвори пръстите й. — Успокойте се, моля ви!

Тя затвори очи и пребледня, дългият й нос придоби неприятен восъчен цвят като на мъртвец и Лаптев все още не можеше да разтвори пръстите й. Беше припаднала. Той внимателно я вдигна, положи я на постелята и поседя десетина минути, докато дойде на себе си. Ръцете й бяха хладни, пулсът й — слаб, с прекъсвания.

— Вървете си у дома — каза тя, като отвори очи. — Вървете си, иначе пак ще зарева. Трябва да се овладея.

Като излезе, той се запъти не към докторския клуб, където го очакваше компанията му, а към къщи. През целия път с упрек се питаше защо не създаде семейство с тази жена, която толкова го обича и всъщност му беше жена и приятелка? Тя беше единственият човек, който беше привързан към него, и освен това нима не би била благородна, достойна задача да даде щастие, приют и покой на това умно, гордо и измъчено от труд същество? Отиват ли му — питаше се той — тези претенции за красота и младост, за самото щастие, което е невъзможно и което за наказание или за насмешка вече три месеца го държи в мрачно, угнетено състояние? Меденият месец отдавна отмина, а той, смешно е да се изрече, още не знае що за човек е жена му? На институтските си приятели и на баща си тя пише дълги писма по пет листа и намира какво да им каже, а с него говори само за времето и че трябва да се вечеря или обядва. Когато преди заспиване дълго се моли на Бога и целува своите кръстчета и иконки, той, докато я гледа, си мисли с ненавист: „Тя се моли, но за какво се моли? За какво?“ В мислите си той оскърбяваше и себе си, и нея, като си казваше, че като ляга да спи с нея и като я приема в обятията си, си взема онова, за което е платил, но се получаваше ужасно; да беше здрава, смела, грешна жена, но тук имаше младост, религиозност, кротост, невинност, чисти очи…

Когато му беше годеница, религиозността й го трогваше, сега тази условна определеност на възгледите и убежденията му се струваше преграда, зад която се скриваше истината. В семейния му живот всичко вече беше мъчително. Когато жена му, седнала до него в театъра, въздишаше и искрено се смееше, му беше горчиво, че тя се наслаждава сама и не иска да сподели възторга си. Интересното беше, че се сприятели с всичките му приятели и всички вече знаеха, що за човек е тя, докато той нищо не знаеше, а само тъгуваше и ревнуваше мълчаливо.

Като се върна у дома, Лаптев надяна халата и чехлите си и седна в кабинета си да чете роман. Жена му я нямаше вкъщи. Мина не повече от половин час, когато се позвъни и глухо се разнесоха стъпките на Петър, засилил се да отвори. Беше Юлия. Тя влезе в кабинета с шуба, със зачервени от студа бузи.

— На Пресня има голям пожар — продума запъхтяна. — Огромно зарево. Ще отида там с Константин Иванич.

— Отиди!

Здравият й свеж вид и детският страх в очите й го успокоиха. Той почете още половин час и си легна.

На другия ден Полина Николаевна му изпрати в склада две книги, които някога беше взела от него, всичките му писма и снимки; имаше и бележка само от една дума: „Баста!“