Включено в книгата
Оригинално заглавие
Попрыгунья, (Обществено достояние)
Превод от руски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 17 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Антон Павлович Чехов. Дамата с кученцето (сборник). Издателство „Труд“


Глава 1

На сватбата на Олга Ивановна бяха всичките й приятели и добри познати.

— Погледнете го: в него има нещо, нали? — казваше тя на приятелите си, сочейки с глава мъжа си, сякаш искаше да обясни защо се е омъжила за тоя прост, много обикновен и с нищо незабележителен човек.

Мъжът й, Осип Степанович Димов, беше лекар и имаше чин титулярен[1] съветник. Той работеше в две болници: в едната беше извънщатен ординатор, а в другата — просектор. Всеки ден от девет часа сутринта до обед приемаше болни и работеше в отделението, а следобед отиваше с конния трамвай в друга болница, където аутопсираше умрели болни. Частната му практика беше нищожна — около петстотин рубли годишно. Това е всичко. Какво още може да се каже за него? А Олга Ивановна и нейните приятели и добри познати не бяха съвсем обикновени хора. Всеки от тях беше с нещо забележителен и донякъде известен, имаше си вече име и се смяташе знаменитост или ако все още не беше знаменит, даваше блестящи надежди. Артист от драматичния театър, голям, отдавна признат талант, изящен, умен, скромен човек и прекрасен декламатор, който учеше Олга Ивановна да декламира; певец от операта, добродушен шишко, който с въздишка уверяваше Олга Ивановна, че се погубва: ако не мързелуваше и се стегнеше, би станала знаменита певица; освен това няколко художници начело с техния жанрист, анималист и пейзажист Рябовски, много красив светлорус младеж на около двадесет и пет години, който имаше успех на изложбите и беше продал последната си картина за петстотин рубли; той поправяше етюдите на Олга Ивановна и казваше, че от нея може би ще излезе нещо свястно; освен това виолончелист, чийто инструмент плачеше и който откровено си признаваше, че от всичките му познати жени единствено Олга Ивановна умее да акомпанира; после един млад, но вече известен литератор, който пишеше пиеси, повести и разкази. Кой още? Да, и Василий Василич, богат помешчик, илюстратор дилетант, орнаменталист със силно развит усет към старинния руски стил, юнашките песни и епоса; върху хартия, фаянс и опушени талерки той вършеше буквално чудеса. В тази артистична, свободна и разглезена от съдбата компания, наистина деликатна и скромна, но която се сещаше за съществуването на някакви си лекари само по време на боледуване и за които името на Димов звучеше също така безразлично както Сидоров или Тарасов — в тази компания Димов изглеждаше чужд, излишен и дребен, макар че беше висок на ръст и широк в раменете. На човек му се струваше че е с чужд фрак и има бакалска брада. Впрочем, ако беше писател или художник, биха казали, че с брадата си напомня Зола.

Артистът казваше на Олга Ивановна, че със своите ленени коси и сватбена премяна тя много прилича на стройно вишнево дръвче, когато напролет цяло е покрито с нежен бял цвят.

— Не, слушайте само! — казваше му Олга Ивановна, като го хващаше за ръката. — Как така изведнъж можа да се случи това? Слушайте, слушайте… Трябва да ви кажа, че баща ми работеше заедно с Димов в една болница. Когато горкичкият ми баща се разболя, Димов по цели дни и нощи дежуреше край леглото му. Такова самопожертвувание! Слушайте, Рябовски, и вие, писателю, слушайте, това е много интересно. Елате по-насам. Какво самопожертвувание, какво искрено участие! Аз нощем също не спях и седях до баща ми и изведнъж — хоп, победих храбрия юнак! Моят Димов се влюби до уши. Вярно е, съдбата понякога е толкова чудата. След смъртта на баща ми той ме навестяваше от време на време, срещахме се на улицата и в една прекрасна вечер, изведнъж — бам! — направи ми предложение… като гръм от ясно небе… Цяла нощ плаках и също адски се влюбих. И ето, както виждате, станах съпруга. Нали в него има нещо силно, могъщо, мечешко? Сега лицето му е обърнато към нас на три четвърти, лошо е осветено, но когато се обърне, ще видите челото му. Рябовски, какво ще кажете за това чело? Димов, говорим за теб! — викна тя на мъжа си. — Ела насам! Подай честната си ръка на Рябовски… Така. Бъдете приятели.

Димов, усмихвайки се добродушно и наивно, подаде ръка на Рябовски и каза:

— Много се радвам. С мене завърши също един Рябовски. Да не би да ви е роднина?

Бележки

[1] Висш чиновник в царска Русия.