Антон Павлович Чехов
Три години (5)

Глава 5

В Москва Лаптеви търгуваха на едро с галантерийни стоки: ресни, ширити, шнурове, памучни чилета, копчета и прочие. Брутната печалба достигаше два милиона годишно; какъв беше чистият доход, не знаеше никой освен стареца. Синовете и служителите определяха този доход приблизително на триста хиляди и казваха, че би бил със стотина хиляди повече, ако старият не се „разпускаше“, тоест не даваше на кредит безразборно; през последните десет години бяха натрупали безнадеждни полици почти за един милион и управителят, когато се отвореше дума за това, намигаше хитро с едно око и казваше думи, чието значение не беше ясно за всички:

— Психологическа последица на века.

Главните търговски операции ставаха на градската чаршия, в помещението, което наричаха склада. В склада се влизаше от двора, където винаги беше мрачно, миришеше на рогозки и товарните коне чаткаха с копита по асфалта. Вратата, много скромна на вид, обкована с желязо, водеше от двора към стая с потъмнели от влага, надраскани с въглен стени, осветена от тясно прозорче с желязна решетка, след това вляво имаше друга стая, по-голяма и по-чиста, с чугунена печка и две маси, но също със зарешетен прозорец: това беше кантората и вече от тук тясна каменна стълба водеше към втория етаж, където се намираше главното помещение. То беше доста голяма стая, но поради постоянния полумрак, ниския таван и теснотията от сандъци, денкове и сновящи хора правеше на новодошлия същото неугледно впечатление, както и двете долни. Горе, както и в кантората, стоката стоеше по рафтовете на вързопи, пакети и в картонени кутии, в подредбата й не се долавяха нито ред, нито красота и ако тук-там през дупките на книжните пакети не се подаваха ту алени конци, ту пискюл, ту краищата на ресни, не можеше да се познае отведнъж с какво се търгуваше тук. От вида на тези смачкани книжни пакети и кутии трудно можеше да се допусне, че от подобни дреболии се печелят милиони и че тук, в склада, всеки ден се трудят по петдесет души, без да се броят купувачите. Когато по пладне на другия ден, след като пристигна в Москва, Лаптев посети склада, носачите опаковаха стока и тряскаха толкова силно по сандъците, че в първата стая и в кантората никой не го чу, като влезе. По стълбата слизаше познатият пощаджия със сноп писма в ръка, мръщеше се от ударите и също не го забеляза. Първият, който го посрещна горе, беше брат му Фьодор Фьодорович, с когото толкова си приличаха, че ги вземаха за близнаци. Тази прилика непрекъснато напомняше на Лаптев за собствената му външност и сега, като видя пред себе си този нисичък човек с руменина по бузите, с редки коси и хилави непородисти бедра, толкова скучен и неинтелигентен на вид, се запита: „Нима и аз съм такъв?“

— Колко се радвам, че те виждам! — каза Фьодор, разцелува го и му стисна силно ръката. — Всеки ден те чаках с нетърпение, мили мой. Още щом написа, че се жениш, започна да ме мъчи любопитството, пък и се затъжих, братко. Помисли си, половин година не сме се виждали. Е, какво? Как е? Нина зле ли е? Много ли?

— Много зле.

— Божия воля — въздъхна Фьодор. — А жена ти? Сигурно е хубавица. Аз вече я обичам, нали ми се пада сестричка. Заедно ще я глезим.

Показа се до болка познатият на Лаптев широк превит гръб на баща му, Фьодор Степанич. Старецът седеше на табуретка на тезгяха и говореше с един клиент.

— Тате, Бог ни прати радост! — провикна се Фьодор. — Брат ми пристигна!

Фьодор Степанич беше висок на ръст и с много яко телосложение, тъй че въпреки своите осемдесет години и бръчките все още имаше вид на здрав, силен човек.

Говореше с тежък, плътен бучащ бас, който излизаше от широката му гръд като из бъчва. Брадата си бръснеше, носеше подстригани по войнишки мустаци и пушеше пури. По всяко време на годината и в склада, и у дома беше облечен в широко ленено сако, защото винаги му беше горещо. Неотдавна му откриха катаракта, виждаше зле и вече не работеше, само разговаряше и пиеше чай със сладко. Лаптев се наведе и му целуна ръка, после го целуна по устните.

— Отдавна не сме се виждали, драги ми господине. Доста отдавна. Дошъл си да те поздравя със законния брак ли? Така да бъде, поздравявам те — и той поднесе устни за целувка.

Лаптев се наведе и го целуна.

— Какво, и госпожицата си ли доведе? — попита старецът и без да дочака отговор, се обърна към клиента: — С настоящото ви известявам, татенце, че встъпвам в брак с еди-коя си девойка. Да. А да поиска от татенцето съвет и благословия, не влиза в правилата. Сега всичко вършат на своя глава. Когато се женех аз, бях превалил четиридесетте, на колене пред баща си паднах и съвет му исках. Сега вече не е така.

Старецът се зарадва на сина си, но смяташе за неприлично да проявява нежности и да показва радостта си. Гласът му, начинът му на говорене и „госпожицата“ навеяха у Лаптев онова лошо настроение, което го изпълваше всеки път в склада. Всяка дреболия тук напомняше за миналото, когато го биеха и го държаха на постна храна; той знаеше, че и сега бият момчетата и им разкървавяват носа и че когато тези момчета пораснат, също ще бият. Пет минути в склада му бяха достатъчни, за да започне да му се струва, че ей сега ще го наругаят или ще го ударят по носа.

Фьодор потупа клиента по рамото и каза на брат си:

— Ето, Альоша, представям ти нашия тамбовски печаловник Григорий Тимофеич. Може да служи за пример на съвременната младеж: вече шестдесето десетилетие начена, а има бебета.

Служителите се засмяха и клиентът, хилав старец с бледно лице, също се засмя.

— Природа със свръхобикновено действие — отбеляза управителят, който стоеше до тезгяха. — Откъдето влязло, от там и ще излезе.

Управителят, висок мъж на около петдесет години с тъмна брада, с очила и молив зад ухото, обикновено изразяваше мислите си неясно, с далечни намеци, при това по хитрата му усмивка ставаше ясно, че придава на думите си някакъв особен, тънък смисъл. Обичаше да завоалира речта си с книжни думи, които разбираше по своему, а и много от най-обикновените думи употребяваше често не в значението, което имаха. Например думата „освен“. Когато изразяваше категорична мисъл и не искаше да му противоречат, той протягаше напред дясната си ръка и произнасяше:

— Освен!

И най-чудното беше, че останалите служители и клиенти го разбираха отлично. Наричаха го Иван Василевич Початкин и беше родом от Кашира. Сега, когато се здрависваше с Лаптев, той се изрази така:

— От ваша страна заслуга за храброст, защото женското сърце е Шамил^[1].

Другото важно лице в склада беше служителят Макеичев, пълен, солиден блондин с лисо теме и с бакенбарди. Той се приближи до Лаптев и го поздрави почтително, тихо:

— Имам честта-с… Господ чу молбите на вашия родител-с. Слава Богу-с.

После започнаха да прииждат и да го поздравяват със законния брак и другите служители. Всички бяха модно облечени и имаха вид на напълно порядъчни, възпитани хора. Говореха на „о“, „г“ произнасяха като латинското g; и понеже почти през две думи употребяваха „с“^[2], поздравленията им, произнасяни като скоропоговорка, например фразата „Желая ви всичко най-хубаво“, се чуваха като шибане с пръчка по въздуха — „жвиссс“.

Всичко това бързо доскуча на Лаптев, прииска му се да си тръгне, но беше неудобно. Трябваше от приличие да постои най-малко два часа в склада. Отдалечи се от тезгяха и започна да разпитва Макеичев благополучно ли е било лятото, какво ново има, и той отговаряше почтително, без да го гледа в очите. Остригано момче в сива ризка подаде на Лаптев чаша чай без чинийка; след малко друго момче, минавайки наблизо, се спъна в един сандък и едва не падна, а солидният Макеичев изведнъж се преобрази, лицето му стана страшно, зло, лице на изверг и той изкрещя:

— Гледай си в краката!

Служителите се радваха, че младият господар се е оженил и най-накрая си е дошъл; те го поглеждаха приветливо и любопитно и всеки, който минеше наблизо, смяташе за свой дълг да му каже почтително нещо приятно. Но Лаптев беше убеден, че всичко това не е искрено и че се подмазват, защото се страхуваха от него. Той не можеше да забрави как преди петнадесет години един служител се разболя психически, избяга бос и по долно бельо на улицата и като се заканваше с юмрук към прозорците на господарите, крещеше, че са го измъчили; и когато завалията после оздравя, дълго му се присмиваха и му припомняха как викал на господарите „плантатори“, вместо „експлоататори“. Изобщо Лаптевите служители живееха много лошо и за това отдавна се говореше из цялата чаршия. Най-лошото от всичко беше, че към тях старецът Фьодор Степанич прилагаше някаква азиатска политика. Така например никой не знаеше колко получаваха любимците му Початкин и Макеичев; те получаваха по три хиляди на година заедно с премиите, не повече, той дори се преструваше, че им дава по седем; премии се раздаваха всяка година на всички служители, но тайно, така че този, който получаваше малко, от самолюбие трябваше да казва, че е получил много; нито едно момче не знаеше кога ще го повишат в служител; нито един служител не знаеше доволен ли е от него господарят или не. Не им забраняваха да се женят, но те не се женеха, защото се страхуваха, че женитбата няма да е угодна на господаря и ще загубят мястото си. Позволяваше им се да имат познати и да ходят на гости, но в девет часа се затваряха вратите и всяка сутрин господарят подозрително оглеждаше всички служители и проверяваше не мирише ли някой на водка: „Я ми дъхни!“

На всеки празник служителите трябваше да ходят на утринната и да застават в църквата така, че господарят да ги вижда всичките. Постите се спазваха строго. В тържествени дни, например на именния ден на господаря или на членовете на семейството му, служителите трябваше по списък да поднасят сладкиш от Флей или албум. Живееха на долния етаж на къщата на „Пятницкая“ и в пристройката по трима-четирима в стая и на обяд ядяха от обща паница, въпреки че пред всеки имаше чиния. Ако някой от господарите влезеше при тях по време на обяда, всички ставаха прави.

Лаптев съзнаваше, че само повредените от възпитанието на стария измежду тях можеха да го смятат сериозно за благодетел, останалите виждаха у него враг и „плантатор“. Сега, след половингодишно отсъствие, той не виждаше промяна към по-добро; и дори се забелязваше нещо ново, което не предвещаваше нищо хубаво. Брат му Фьодор, който по-рано беше тих, замислен и безкрайно деликатен, сега тичаше по склада с вид на много зает и делови човек, с молив зад ухото, потупваше клиентите по рамото и викаше на служителите „Приятели!“. Вероятно играеше някаква нова роля и в тази нова роля Алексей не можеше да го познае.

Гласът на стареца бучеше безспир. От безделие той съветваше купувачите как да живеят и как да уреждат работите си, и непрекъснато се изтъкваше за пример. Тези хвалби, този авторитетен потискащ тон Лаптев беше слушал и преди десет, и преди петнадесет, и преди двадесет години. Старецът се обожаваше; от думите му винаги излизаше, че е ощастливил покойната си жена и цялата й рода, децата си — възнаградил, продавачите и служителите — облагодетелствал и цялата улица, всички познати — принудил вечно да молят Бога за него; каквото и да похванел, все било хубаво, а ако работите на хората не вървели, то било, защото не искали да се посъветват с него; без негов съвет ничия работа не можела да успее. В църквата винаги заставаше пред всички и дори правеше забележки на свещениците, когато според него не изпълняваха службата, както трябваше, и смяташе, че това е угодно Богу, защото Бог го обича.

Към два часа в склада вече всички работеха освен стареца, който продължаваше да бучи. За да не се мотае, Лаптев прие шнурове от една занаятчийка и я освободи, после изслуша един купувач — вологодски търговец, и заповяда на продавача да се заеме с него.

— Твердо, веди, аз! — се чуваше от всички страни (с буквите от азбуката в склада се обозначаваха цените и номерата на стоките). — Рци, иже, твердо!

На тръгване Лаптев се сбогува само с Фьодор.

— Утре ще дойда с жена си на „Пятницкая“ — каза той, — но, предупреждавам, че ако татко каже дори една груба дума, няма да остана нито минута.

— Все същият си — въздъхна Фьодор. — Ожени се, не се промени. Трябва, братле, да си по-снизходителен към стареца. И така, значи утре към единадесет часа. Ще те чакаме с нетърпение. Идвай направо от литургията.

— Не ходя на литургия.

— Е, все едно. Важното е да не е по-късно от единадесет, за да успеем и на Бога да се помолим, и да похапнем заедно. Поздрави сестричката и целуни ръката й. Имам предчувствие, че ще я обикна — добави Фьодор напълно искрено. — Завиждам ти, братле! — викна той, когато Алексей вече слизаше надолу.

И защо все така срамежливо се свива, все едно му се струва, че е гол — мислеше си Лаптев, докато вървеше по „Николская“ и се опитваше да проумее промяната у Фьодор. — И езикът му някакъв нов: братко, мили брате, Бог милост ни прати, да се помолим Богу — съвсем като Юдушка на Шчедрин.