Антон Павлович Чехов
Три години (9)

Глава 9

Лаптев живееше в една от преките на „Малая Дмитровка“, недалеч от „Св. Пимен стари“. Освен голямата къща към улицата държеше и двуетажната пристройка в двора за приятеля си Кочевой, помощник-адвокат, когото всички Лаптеви наричаха просто Костя, понеже беше израснал сред тях. Срещу пристройката имаше друга, също двуетажна, в която живееха семейство французи с пет дъщери.

Студът беше двадесет градуса под нулата. Скреж замрежваше прозорците. Сутринта, щом се събуди, Костя със загрижено лице изпи петнадесет капки от някакво лекарство, после извади от библиотеката две гири и започна да прави гимнастика. Беше висок, много слаб, с големи червеникави мустаци, но най-забележителното във външността му бяха необикновено дългите му крака.

Пьотър, на средна възраст, облечен в сако и дочени панталони, напъхани във високи ботуши, донесе самовар и запари чай.

— Времето днес е много хубаво, Константин Иванич — каза той.

— Да, хубаво е, само че, братко, за съжаление ние с теб не живеем Бог знае колко добре.

Пьотър въздъхна от вежливост.

— Как са момиченцата? — попита Кочевой.

— Отчето не дойде, самият Алексей Фьодорич ги учи.

Костя потърси незамръзнало място по стъклото на прозореца и насочи бинокъла си към прозорците на френското семейство.

— Не се вижда — каза той.

В същото време долу Алексей Фьодорич учеше на закон божи Саша и Лида. Вече месец и половина те живееха в Москва, в долния етаж на пристройката, заедно с гувернантката и три пъти седмично при тях идваха учител от градското училище и свещеник. Саша минаваше Новия завет, а Лида неотдавна беше започнала Стария. Последния път на Лида беше възложено да преговори до Авраам.

— И тъй, Адам и Ева имали двама синове — каза Лаптев. — Прекрасно. Но как са ги наричали? Я си припомни!

Лида, строга както преди, мълчеше, вперила поглед в масата и само мърдаше устни; а по-голямата, Саша, я гледаше в лицето и се измъчваше.

— Прекрасно ги знаеш, само не бива да се вълнуваш — каза Лаптев. — Е, как се наричаха синовете на Адам?

— Авел и Кавел — прошепна Лида.

— Каин и Авел — поправи я Лаптев.

По бузата на Лида се търкулна едра сълза и капна на книгата. Саша също сведе очи и се изчерви, готова да заплаче.

От жалост Лаптев не можеше вече да говори, сълзите напираха към гърлото му; той стана от стола и запали цигара. В това време от горе слезе Кочевой с вестник в ръка. Момиченцата станаха и без да го погледнат, направиха реверанс.

— За Бога, Костя, поемете ги вие — обърна се към него Лаптев. — Страхувам се и аз да не се разплача, а предобед трябва да отида и до склада.

— Добре.

Алексей Фьодорович излезе. Костя, с много сериозна физиономия, намръщен, седна на масата и придърпа към себе си свещената история.

— Е? — попита той. — Докъде сме?

— Тя знае за потопа — каза Саша.

— За потопа ли? Добре, да подхванем потопа. Давай за потопа — Костя хвърли поглед върху краткото описание на потопа в книгата и рече: — Трябва да ви съобщя, че такъв потоп, какъвто е описан тук, не е имало. И никакъв Ной не е имало. Няколко хиляди години преди Рождество Христово на земята е имало необикновено наводнение и за него се споменава не само в еврейската Библия, но и в книгите на другите древни народи, например гърците, халдеите, индусите. Но каквото и да е било наводнението, то не е могло да потопи цялата земя. Е, равнините е заляло, но планините все пак са останали. Вие тая книга си я четете, но не й вярвайте много, много.

Сълзите на Лида потекоха пак, тя се извърна и неочаквано зарида толкова силно, че Костя трепна и стана от мястото си силно смутен.

— Искам си у дома — промълви тя. — При татко и при няня.

Саша също се разрида. Костя се качи гори и каза на Юлия Сергеевна по телефона:

— Мила, момиченцата пак плачат. Не мога да ги успокоя.

Юлия Сергеевна притича от голямата къща по рокля и плетен шал, попарена от студа, и започна да утешава момиченцата.

— Повярвайте ми, повярвайте ми — повтаряше тя умолително, като притискаше към себе си ту едното, ту другото, — баща ви ще дойде днес, той прати телеграма. Мъчно ви е за мама, и на мен ми е мъчно, сърцето ми се къса, но какво да се прави? Срещу Бога не може да се върви!

Когато престанаха да плачат, тя ги уви добре и ги заведе на разходка с шейна. Отначало минаха по „Малая Дмитровка“, после покрай „Страстной“ към „Тверская“; пред Иверския параклис спряха, запалиха по една свещ и се помолиха на колене. На връщане се отбиха при Филипов и купиха гевречета с мак.

Лаптеви обядваха след два. Ястията поднасяше Пьотър. През деня той търчеше ту до пощата, ту до склада, ту в окръжния съд заради Костя, прислужваше; вечер пълнеше цигари, нощем скачаше да отваря вратата и в пет часа сутринта вече палеше печките и никой не знаеше кога спи. Много обичаше да отваря газирана вода и го правеше леко и безшумно, без да разлее нито капка.

— Помози Бог! — каза Костя, като изпи чашка водка преди супата.

Отначало Юлия Сергеевна не хареса Костя; неговият бас, думичките му от рода на „изритам“, „цапардосах го по муцуната“, „измет“, „направи се на самовар“, навикът му да се чука и да благославя с чашката й се струваха нелепи. Но като го опозна по-отблизо, в негово присъствие започна да се чувства много леко. С нея той беше откровен, обичаше да си поприказват вечер полугласно за това-онова и дори й даваше да чете романите — негово съчинение, — които дори от такива свои приятели, като Лаптев и Ярцев, пазеше в тайна. Тя ги четеше, хвалеше ги, за да не го огорчи, и той се радваше, защото хранеше надежди рано или късно да стане известен писател. В романите си описваше само селото и помешчически имения, макар да виждаше села много рядко, само когато летуваше на вила у познати, а помешчическо имение беше посетил веднъж в живота си, във Волколамск, по съдебно дело. Избягваше любовния елемент, сякаш се страхуваше, често описваше природата и обичаше да употребява изрази като „причудливите очертания на планините“, „странните форми на облаците“ или „акорд от тайнствени съзвучия“… никъде не публикуваха романите му и той го обясняваше с цензурни съображения.

Работата на адвокат му харесваше, но все пак за свое главно призвание смяташе не адвокатурата, а тези романи. Струваше му се, че има тънка, артистична нагласа, и винаги го беше теглило към изкуството. Той самият не пееше и не свиреше на никакъв инструмент и съвсем беше лишен от музикален слух, но посещаваше всички вечери на филхармонията и симфоничната музика, организираше концерти с благотворителна цел, запознаваше се с певци.

По време на обяда разговаряха.

— Чудна работа — каза Лаптев, — моят Фьодор пак ме смая. Трябва, казва, да разберем кога навършва столетие нашата фирма, за да ги притиснем за дворянска титла, и го казва най-сериозно. Какво му е станало? Честно казано, започвам да се тревожа.

Говориха за Фьодор, за това, че е модерно сега да се правиш на друг. Например Фьодор се мъчеше да изглежда прост търговец и когато при него идваше за заплатата си учителят от училището, на което старият Лаптев бе настоятел, той променяше дори гласа и походката си и се държеше с учителя като с началник.

Следобед нямаха работа и минаха в кабинета. Говореха за декадентите, за „Орлеанската дева“ и Костя произнесе цял монолог; въобразяваше си, че много успешно имитира Ермолова. После седнаха да играят винт. Момиченцата не се прибираха в пристройката, а седяха бледи и печални двете в едно кресло и се вслушваха в шума от улицата: дали не иде баща им? Вечерно време, по тъмно и на свещ ставаха печални. Разговорът по време на играта, стъпките на Пьотър и пращенето на камината ги дразнеха и не им се искаше да гледат огъня; вечерно време не им се плачеше вече, но им беше страшно и сърцата им се свиваха. Не разбираха как хората можеха да говорят за каквото и да е и да се смеят, когато мама е умряла.

— Какво видяхте днес през бинокъла? — попита Юлия Сергеевна Костя.

— Днес нищо, но вчера старецът французин се къпа във ваната.

В седем часа Юлия Сергеевна и Костя отидоха в Малий театър. Лаптев остана с момиченцата.

— Баща ви трябваше да е пристигнал вече — каза той, като погледна часовника. — Сигурно влакът е закъснял.

Момиченцата седяха мълчаливо в креслото, сгушени едно до друго като зверчета, на които им е студено, а той все се разхождаше по стаите и с нетърпение поглеждаше часовника. В къщата беше тихо. Но когато вече наближаваше десет, някой позвъни. Пьотър отиде да отвори.

Чули познатия глас, момиченцата извикаха, заридаха и се втурнаха във вестибюла. Панауров беше с разкошна шуба, брадата и мустаците му бяха побелели от скреж.

— Сега, сега — бърбореше той, а Саша и Лида, като ридаеха и се смееха, целуваха студените му ръце, калпака, шубата. Красив, морен, разглезен от любов, той погали момиченцата, без да бърза, после влезе в кабинета и каза, като потриваше ръце:

— Дошъл съм за малко, приятели мои. Утре заминавам за Петербург. Обещават ми преместване в друг град.

Беше отседнал в „Дрезден“.