Джудит Макнот
Гордост (22)

ГЛАВА 22

Фенстър, Мисури, беше покрит със сняг. С коледните си украси градът притежаваше онова старинно очарование в стил Норман Рокуел, което мъчително напомняше на Ник за невинността на Лорън.

Ник бързо намери тихата уличка, където живееше Лорън. Той спря наетата кола пред скромна бяла къща с двукрила летяща врата на входа и огромно дъбово дърво в предния двор.

Шофирането по заснежените пътища беше по-лесната част от задачата, трудното предстоеше сега, когато трябваше да се изправи лице в лице с Лорън.

Почука и вратата веднага му беше отворена от един жилав, млад мъж. Сърцето на Ник се сви. Дори и в най-лошите си очаквания не беше допускал възможността Лорън да има друг мъж до себе си.

— Казвам се Ник Синклер — обясни той и видя как усмивката на младия мъж моментално се замени от открита неприязън. — Бих желал да видя Лорън.

— Аз пък съм братът на Лорън — отвърна рязко той, — но тя не желае да ви вижда.

Нейният брат! Ник веднага изпита облекчение. Едновременно с това си помисли, че с удоволствие би размазал физиономията на младежа заради това, че крадял парите на Лорън като малка.

— Дошъл съм да се срещна с нея — заяви Ник — и ако се наложи, ще мина през вас, но пак ще я видя.

— Струва ми се, че той говори съвсем сериозно, Ленард — обади се бащата на Лорън, който в този момент се появи в коридора.

Робърт Данър се вгледа във високия, решителен мъж на прага. Слаба, неохотна усмивка размекна суровите черти на господин Данър.

— Ленард — каза тихо той, — защо да не оставим господин Синклер за пет минути с Лорън и да видим дали пък той няма да промени настроението й. Тя е в дневната — добави баща й, кимвайки към стаята, от която се дочуваха коледни песни.

— Пет минути, но нито секунда повече — промърмори Ленард, тръгвайки след Ник.

Синклер се обърна към него и решително заяви:

— Насаме обаче.

Преди младият мъж да успее да възрази, баща й се намеси:

— Насаме, Ленард.

Ник тихо отвори вратата на малката, светла дневна, направи две крачки и сърцето му неудържимо заблъска в гърдите.

Лорън се беше качила на една стълба и украсяваше коледното дърво. Изглеждаше покъртително млада в стегнатите си джинси и яркозеления пуловер, както и мъчително красива с дългите си лъскави къдрици.

Той изпита непреодолимо желание да я грабне, да я положи върху канапето, да я милва, притиска и целува, да излекува болката й.

Тя слезе от стълбата и коленичи на пода, за да вземе още гирлянди от кутията. С крайчеца на окото си забеляза чифт лъскави мъжки обувки.

— Лени, много добре си преценил кога да дойдеш — пошегува се тя. — Тъкмо привършвам. Добре ли стои звездата на върха или да се кача до тавана и да донеса ангелчето?

— По-добре остави звездата. И без това в стаята вече има ангелче.

Лорън рязко се извърна и прикова очи във високия мъж, който стоеше само на няколко крачки от нея. Лицето й загуби цвета си, щом видя човека, когото се опитваше да прогони от сънищата си.

Лицето му бе запечатано в съзнанието й — помнеше всяка негова черта. Но помнеше също и последната им среща — тогава тя пак беше на колене… и плачеше в краката му. Гневът и унижението я заслепиха.

— Махай се веднага оттук! — избухна Лорън, без да забелязва разкаянието, съжалението, които помрачаваха сивите му очи.

Той се приближи към нея.

Тя се отмести и чак тогава се изправи, а цялото й тяло се тресеше. Ник протегна ръце към нея, но тя замахна и го удари по лицето.

— Казах вече, махай се оттук! — извика.

Той обаче не помръдна и тя отново вдигна ръка.

— По дяволите! Махай се!

Ник се втренчи в ръката й и тихо изрече:

— Хайде, направи го!

Разтреперана от гняв, Лорън сломено отпусна ръка и заотстъпва встрани, правейки опити да заобиколи елхата, за да се измъкне от стаята.

— Лорън, почакай… — Той застана на пътя й и протегна ръка.

— Не ме докосвай! — извика тя, отвръщайки се като обезумяла от ръката му. Отстъпи още встрани, за да го заобиколи и да избяга от стаята.

Ник не можеше да й позволи да излезе.

— Лорън, моля те, остави ме да…

— Не! — извика истерично тя. — Стой далеч от мен!

Опита се да избяга, но той я хвана за ръцете. Тя се извърна към него като обезумяла, дърпаше се бясно и го удряше. — Мръсен кучи син! — ридаеше и го блъскаше с юмруци по гърдите. — Мръсен кучи син! Аз те молех на колене!

Ник едва я удържаше. Останала без сили, тя се отпусна в ръцете му, а тялото й започна да се тресе от конвулсивни ридания.

— Ти ме накара да прося милост на колене… — повтаряше в прегръдките му — … ти, ти ме накара да прося на колене.

Той я държеше и си припомняше красивото, лъчезарно момиче, което влезе в живота му и го преобърна със своята усмивка.

„Какво ще стане с мен, ако тази пантофка ти бъде по мярка?“

„Ще те превърна в красива жаба.“

Очите му започнаха да парят от горчиво разкаяние.

— Съжалявам — шепнеше дрезгаво Ник. — Толкова съжалявам.

Лорън долови болката в гласа му и ледената безчувственост в душата й започна да се стопява.

В безсънните нощи и мрачните, безутешни дни тя бе стигнала до извода, че Ник е един безнадеждно циничен и жесток човек. А това се дължеше на факта, че неговата майка го беше изоставила. Ето защо Лорън никога нямаше да успее да го промени. Той винаги щеше да бъде в състояние да я отстрани от живота си и безмилостно да я изостави, защото никога нямаше да изпита истинска обич към нея.

Още на петгодишна възраст беше научил, че не бива да отдава сърцето си на една жена. Той можеше й да предложи своето тяло, своята привързаност, но нищо повече. Никога повече нямаше да си позволи да се почувства уязвим пред когото и да било.

Ръцете му се движеха по гърба й в безпомощен стремеж да я успокои, разливайки топлина по тялото й. Лорън събра сили и решително го отблъсна.

— Вече съм добре. Наистина. — Вдигна поглед към неразгадаемите му сиви очи и тихо каза: — Сега искам да си тръгнеш, Ник.

Той не се подчини, бръкна в джоба на сакото си и извади плоска кутийка, увита в сребриста хартия.

— Донесох ти подарък.

Лорън се втренчи изумена в него:

— Какво?

— Ето — каза той, като вдигна дланта й и постави кутийката в нея. — Това е коледен подарък. За теб… хайде, отвори го.

Внезапно си спомни думите на Мери и цялото й тяло започна да трепери. „Той искаше да подкупи майка си, за да я върне при себе си… Даде й подаръка… и я накара да го отвори още тогава…“

— Отвори го още сега, Лорън — помоли Ник.

Тя забеляза отчаянието в погледа му, напрегнатата скованост на силните му рамене и веднага разбра, че той се боеше подаръкът му да не бъде отхвърлен. Както и той самият.

С треперещи ръце тя свали сребристата хартия от кутийката, върху която се виждаше дискретна релефна щампа с името на известен чикагски бижутер, както и името на някакъв чикагски хотел. Отвори кутийката. Върху бяла кадифена подложка лежеше красив медальон с рубин и диаманти. Този великолепен медальон беше с размерите на кутийка за хапчета.

Това беше подкуп.

За втори път в живота си Ник се опитваше да подкупи жена, която обичаше, за да я върне при себе си. Сълзите бликнаха от очите на Лорън.

Гласът му стана дрезгав и напрегнат, сякаш думите бяха болезнено изтръгвани от душата му.

— Моля те… — шепнеше й. — Моля те. — Притисна я към себе си и зарови лице в косите й. — О, мила моя, моля те…

— Обичам те! — промълви съкрушено Лорън и обви ръце около врата му.

— Купих ти също и едни обици — изричаше той с дрезгав, настоятелен глас. — Ще ти купя и пиано… казаха, че си била талантлива пианистка. Роял ли искаш или би предпочела…

— Недей! — извика отчаяно Лорън и се повдигна на пръсти, за да притисне устни към неговите. Остра тръпка премина по тялото му, а устните му се разтвориха, за да я приемат с отчаян копнеж.

— Липсваше ми толкова много — шепнеше той между целувките.

Лорън му отвръщаше с цялата си любов, като го притискаше плътно към себе си.

След един безкрайно дълъг миг тя най-после се събуди за реалността, все още обвила ръце около него и притиснала буза към гърдите му.

— Обичам те — прошепна той и преди още Лорън да успее да му отговори, продължи: — Трябва да се омъжиш за мен. Струва ми се, че в комитета по международна търговия и без това вече са гласували за моето отстраняване — смятат ме за недостатъчно благонадежден член. Тони също ме изключи от списъка на своите гости. Мери пък каза, че ще напусне, ако не те върна обратно. Ерика намери обиците ти и ги даде на Джим. Каза ми да ти предам, че няма да можеш да си ги получиш, ако не дойдеш да си ги вземеш сама…

 

 

Светлинките блещукаха по коледната елха в огромната дневна. Излегнат върху килима пред камината, Ник държеше спящата си съпруга и гледаше как отблясъците танцуваха по разпуснатите й къдрици. Бяха женени от три дни.

Лорън се размърда леко и се притисна още по-плътно към него. Като внимаваше да не я събуди, той придърпа атлазената кувертюра нагоре. С благоговение докосна бузата й. Лорън бе донесла радост в неговия живот и смях в неговия дом. Тя го намираше за красив. Когато поглеждаше към него, той наистина се чувстваше красив.

Някъде в друга част на огромната къща един часовник отмери дванайсетия час. Клепачите на Лорън потрепнаха и тя бавно отвори очи, а той погледна към прелестните й сини очи.

— Коледа е — прошепна Ник.

Неговата съпруга се усмихна и той усети как гърлото му се стегна, когато тя нежно отвърна:

— Не. Коледа дойде преди три дни.