Джудит Макнот
Гордост (18)

ГЛАВА 18

В понеделник сутринта, докато вървеше към кабинета си, усещаше любопитните погледи на колегите си. Окачи палтото си и продължи към своето бюро, където завари Сюзан Брук и още пет шест други жени.

— Какво се е случило? — попита.

Беше безкрайно щастлива — Ник й се беше обадил вече два пъти от Оклахома, а днес щеше да се върне.

— Ти ще ни кажеш — отвърна Сюзан. — Това не си ли ти?

Разгърна върху бюрото й неделния вестник. Очите на Лорън се разшириха от удивление. Цяла, страница беше посветена на благотворителния бал за детското здравеопазване. В средата имаше снимка на нея самата… заедно с Ник. Танцуваха и той я гледаше усмихнат. Текстът отдолу гласеше: „Детройтският индустриалец Дж. Николас Синклер и неговата придружителка“.

— Много прилича на мен, нали? — опита се да се пошегува Лорън. — Ама че удивителна прилика, нали? — Не искаше връзката й с Ник да става публично достояние, докато не дойдеше подходящият момент за това, а и определено нямаше желание колегите й да започнат да се отнасят с нея по-различно, отколкото досега.

— Искаш да кажеш, че това не си ти? — попита разочаровано една от жените. Нито една от тях не обърна внимание на внезапната тишина, която се възцари в кабинета.

— Добър ден, дами — Лорън чу зад гърба си гласа на Ник.

Шест изумени жени вторачиха очаровани погледи в Ник, който се приведе над Лорън.

— Здравей — каза, а устните му бяха толкова близо до ухото й, че тя не смееше да обърне главата си, за да не би да я целуне пред всички. Ник хвърли поглед към вестника върху бюрото й. — Изглеждаш прекрасно, но кой е този грозен мъж, с когото танцуваш? — Без да дочака отговор, той се изправи, поразроши косата й и се отправи към кабинета на Джим.

Лорън потъна в земята от срам и притеснение. Сюзан Брук повдигна вежди и шеговито изрече:

— Каква удивителна прилика наистина!

Ник излезе от кабинета на Джим няколко минути по-късно и помоли Лорън да се качи горе при него. Щом и двамата се озоваха в неговия кабинет, той я привлече в обятията си.

— Липсваше ми — прошепна й, после въздъхна и неохотно я пусна. — Ще ми липсваш и още повече — след час трябва да замина за Казано. Роси не могъл да се свърже с мен затова се обадил на Хорас Моран в Ню Йорк. По всичко личи, че някакви американци слухтят из селото и разпитват за него. Изпратих да проверят какво е положението. Междувременно Роси се е покрил някъде и нямам никаква връзка с него.

Джим ще дойде с мен. Бащата на Ерика изпаднал в паника и я изпратил в Казано, за да се опита да успокои Роси. Тя говори малко италиански Ще се върна в сряда, най-късно в четвъртък. — Той се смръщи. — Лорън, досега не съм ти обяснявал за Ерика…

— Мери ми обясни — отвърна тя. Беше много нещастна от предстоящото му заминаване. Не само че щеше да й липсва, но се налагаше да отложи момента, когато щеше да му каже за Филип.

— Защо ще идва и Джим?

— Когато директорът на „Синко“ се оттегли от работа следващия месец, Джим ще заеме неговия пост. По време на пътуването ще можем да обсъдим някои непосредствени задачи, както и някои дългосрочни планове за „Синко“. — Той й се усмихна. — Освен това съм благодарен на Джим за намесата му в нашия живот и съм решил и аз също да се намеся в неговия. Ще го отведа в Италия защото там ще бъде Ерика, и… Виждам, че разбираш моите намерения — каза, когато тя се усмихна.

Прегърна я още веднъж, след което отиде до бюрото си и започна да прибира различни документи в куфара то си.

— Ако Роси се обади пак, казах на Мери да те свързва с него, независимо къде се намираш в момента. Успокои го, че вече съм тръгнал и че няма за какво да се притеснява. В момента четири наши лаборатории изследват проби от рецептата на Роси. До две седмици трябва да разберем дали е гений или мошеник, но дотогава ще приемем, че не е мошеник, и ще гледаме да му угаждаме.

Лорън го слушаше с възхищение. Ако е омъжена Ник, това ще означава редовно да бъде повличана от вихъра.

— Между другото — вметна той и Лорън моментално застана нащрек — тази сутрин ми се обади един репортер. Знаят коя си, както и това, че ние с теб ще се оженим. Боя се, че щом историята се разпространи, от пресата ще за почнат да те преследват.

— Откъде са разбрали всичко това? — попита смаяно младата жена.

Той я погледна с лукава усмивка.

— Аз им казах.

— А не знаят ли случайно кога и къде точно ще се оженим?

— И за това ще ги уведомя. — Той затвори куфарчето си — Искаш ли голяма сватба със стотици гости… или ще приемеш само мен заедно с твоето семейство и неколцина приятели? Когато се върнем от сватбеното ни пътешествие, можем да организираме тържество и така ще изпълним социалния си дълг към всички останали, които познаваме.

Лорън знаеше какво огромно бреме би била една голяма сватба за баща й, освен това гореше от желание по-бързо да стане съпруга на Ник.

— Теб и скромна сватба — отвърна тя.

— Чудесно. — Той се захили. — Защото иначе ще взема да се побъркам, докато чакам да те направя моя. Пък не съм особено търпелив мъж.

— Сериозно? Изобщо не съм го забелязала.

— Хитруша — каза гальовно той, след което добави: — Написал съм чек и съм го дал на Мери. Сложи си го в банката, вземи си отпуск за няколко дни и си накупи всичко необходимо за сватбата. Чекът е за доста голяма сума. Няма да можеш да похарчиш всичко само за дрехи. Използвай останалото, за да си купиш нещо специално за спомен от нашия годеж. Някакво бижу — допълни — или пък кожено палто.

Когато Ник излезе, тя се облегна на бюрото му с печална усмивка, спомняйки си думите на Мери. „Оттогава досега Ник никога не е купувал подарък за жена… Вместо това им дава пари и им казва сами да си изберат нещо, което ще им хареса…“

Тя прогони неприятните мисли. Може би един ден Ник щеше да се промени. Дотогава имаше всички причини да му е много по-благодарна от която и да било друга жена на този свят. Погледна часовника си. Вече беше десет и петнайсет, а тя все още не бе свършила никаква работа.

 

 

Джак Колинс се беше загледал в големия кръгъл часовник на стената срещу болничното му легло и се опитваше да преодолее изтощението, което го обземаше от инжекциите, които му поставяха преди изследванията. Часовникът показваше десет и половина. Беше понеделник. Руди трябваше да му съобщи резултатите от проучването на онази секретарка, която беше назначена при Ник Синклер.

Сякаш в отговор телефонът до леглото му започна звъни.

— Джак, Руди е — чу се гласът на колегата му.

— Проучи ли онази жена Данър? — попита той.

— Да-а. Проучих всичко точно така, както ти ми нареди. Тя живее в един баровски апартамент в Блумфийл Хилс, а наемът й го плаща някакъв дъртак. Говорих с тамошния портиер и той ми обясни, че оня дъртак пази мястото за своята любовница. Последната мадама, която е живяла там, била някаква червенокоса госпожа. Старият Уитуърт се отбил една вечер да я види и я завари да се забавлява с друг мъж, след което я изхвърлил оттам. Портиерът казва, че Данър живее доста кротко и спокойно — апартаментът й се вижда от неговата врата. — Руди се изкикоти. — Портиерът казва, че Уитуърт нямал сметка да си харчи парите по тази жена, защото бил идвал при нея само веднъж. По мое мнение Уитуърт вече остарява и…

Джак се опита да превъзмогне замайването.

— Кой?

— Уитуърт — отвърна подчиненият му. — Филип А. Уитуърт. Според мен той вече си е позагубил мераците и.

— Млъкни и ме слушай! — прекъсна го грубо Джак. — След малко ще ми направят изследвания и ми сложиха инжекция, която ще ме приспи. Иди веднага при Ник и му разкажи това, което каза на мен. Разбра ли ме? Кажи на Ник… кажи му, че според мен тя е издала сделката „Роса“.

— Тя е какво? Тя ли? Сигурно си правиш майтап! Значи тази курва… — презрително извика Руди. — Аз сам ще се погрижа за това, Джак, остави всичко на…

— Млъкни, по дяволите, и ме слушай! — сряза го грубо той. — Ако Ник Синклер е заминал, иди при Майк Уолш, главния адвокат на корпорацията, и му предай това, което ти казах. После искам да я наблюдаваш. Искам да бъдат подслушвани телефонните й разговори. Искам да следиш всяка нейна стъпка. Намери и друг човек, който да ти помага…

 

 

Лорън гледаше замечтано, когато във вторник телефонът й иззвъня. Беше толкова щастлива и възбудена, че едва успяваше да се съсредоточи върху досадните си служебни задължения. Даже и да искаше да прогони от съзнанието си образа на Ник, пак щеше да й бъде невъзможно, защото колегите й непрекъснато говореха за това. Вдигна телефона и разсеяно забеляза съвсем лекичкото тракване, което се появяваше при всеки разговор от предния ден.

— Лорън, скъпа моя — каза Филип Уитуърт, — мисля си, че днес ще трябва да обядваме заедно.

Това не беше покана, беше заповед. Тя изгаряше от желание да наругае Филип Уитуърт и да му затвори телефона, но не смееше да го направи. Ако го ядоса, той щеше каже на Ник коя и каква беше тя, преди сама да беше успяла да направи това. Освен това живееше в апартамента на Филип и не можеше да се изнесе оттам, докато Ник беше далеч, защото той нямаше да има възможността да й се обажда. Ако й позвъни в офиса, можеше да му каже, че се мести в мотел, но пък трябваше да измисли някаква убедителна причина за това, а не й се искаше да добавя и още една лъжа.

— Добре — съгласи се неохотно тя. — Но не мога да излизам от офиса за дълго време.

— Трудно ще можем да обядваме във вашата сграда, Лорън — напомни й саркастично Филип.

Полазиха я тръпки. Не искаше да бъде насаме с него. После си спомни за Тони и почувства леко облекчение.

— Ще те чакам в ресторанта на Тони. Знаеш ли го къде се намира?

— Да, но там няма да стане. Там можеш да получиш маса само ако…

— Аз ще направя резервация — отсече рязко Лорън. Когато пристигна там, ресторантът беше препълнен Тони я видя и успя да й се усмихне, а Доминик я отвел до нейната маса. Младият мъж се изчерви, когато Лорън го поздрави с плаха усмивка.

— Масата ви не е особено хубава, Лорън. Съжалявам Ако се обадите малко по-рано следващия път, ще ви на мерим по-добра.

Тя разбра какво имаше предвид, когато я заведе при масите в задната част на ресторанта, която се намираше до салона за коктейли. Този слабо осветен салон беше отделен от трапезарията само с цветни дървени решетки покрити с увивни растения. От препълнения салон се носеше постоянна глъч, а сервитьорите непрекъснато тичаха до каните с кафе, които бяха разположени в една ниша близо до масата.

Филип Уитуърт вече беше там. Той се изправи галантно, когато тя се приближи, изчака, докато Доминик я настани, след което й предложи чаша вино. Изглеждаше прекалено спокоен, прекалено невъзмутим, прекалено… доволен, помисли си, когато се вгледа в изражението му.

— Е, добре — започна той, — хайде сега да ми кажеш как точно стоят нещата между теб и нашия общ приятел…

— Искаш да кажеш твоя доведен син! — поправи го, ядосана от това, че продължаваше да се опитва да я заблуждава.

— Точно така, мила моя, но нека да не използваме това име на подобно оживено обществено място.

Ненавиждаше Филип и съпругата му за това, което бяха причинили на Ник. Опита се обаче да си напомни, че все пак Филип не се беше отнасял лошо с нея, и внимателно изрече:

— След ден два ще можеш и сам да го прочетеш във вестниците, но аз още сега ще ти кажа, че ние двамата ще се оженим.

— Моите поздравления — отвърна любезно той. — Успя ли вече да му кажеш за твоята… връзка с мен? Когато се видяхме на благотворителния бал, по всичко личеше, че той все още не знаеше нищо.

— Ще го информирам съвсем скоро.

— Не мисля, че това ще бъде много разумно Лорън. Той изпитва известна враждебност към мен и моята съпруга…

— И то съвсем основателно! — не се сдържа младата жена.

— А, виждам, че вече знаеш историята. Е, добре си помисли как тогава ще реагира той, щом открие, че си моя любовница и че носиш дрехи, които съм ти купувал аз.

— Не ставай смешен! Не съм твоя любовница…

— Да, двамата с теб знаем това, но той дали ще повярва?

— Ще го накарам да повярва.

Той я погледна и хладно се усмихна.

— Боя се, че ще ти бъде невъзможно да го убедиш, ако освен това знае, че си ми казала за неговото проектче в Казано.

Лорън беше обзета от паника.

— Нищо не съм ти казвала за Казано, абсолютно нищо! Никога не съм ти съобщавала нищо поверително.

— Той обаче ще реши, че си.

Тя сключи длани, за да възпре треперенето им. Бавно и неумолимо я обхващаха подлите пипала на страха.

— Филип, ти да не би… да ме заплашваш, че ще му кажеш, че съм ти била любовница, че съм ти предала всички онези лъжи?

— Не бих се изразил точно така — отвърна лукаво той. — Просто ние с теб сега ще сключим една сделка и аз искам да си наясно, че нямаш интерес да се противопоставяш на моите условия.

— Каква сделка? — попита Лорън, макар вече да знаеше.

— В замяна на моето мълчание аз от време на време ще искам да получавам определена информация от теб.

— И смяташ, че аз ще ти я дам? Наистина ли може повярваш подобно нещо? По-скоро бих умряла, отколко да му причиня нещо лошо, ясно ли ти е?

— Реагираш прекалено остро — отвърна рязко той и се приведе напред. — Аз не искам да отстранявам този човек от бизнеса… просто се опитвам да спася своята компания. Тя все повече губи позициите си заради конкуренцията „Синко“.

— Толкова по-зле за вас! — изсъска злорадо тя.

— За теб тя може и да не значи нищо, но „Уитуърт Ентърпрайсиз“ е законно притежание на Картър, негово, наследство, а това е изключително важно за моята съпруга. Хайде, да не спорим повече дали ще ми помогнеш или не, защото нямаш друг избор. Петък е крайният срок за избора на офертите по четири много важни договора. Искам да знам сумите, които ще предложи „Синко“. — Извади листче с имената на четири проекта, разтвори дланта на Лорън, пъхна го вътре и пак притисна пръстите й отгоре. После я потупа снизходително по ръката. — Боя се, че вече ми е време да се връщам в офиса — каза и отмести стола си.

Младата жена бе обзета от такава ярост, че не беше в състояние да усети нищо друго, даже и страх.

— Значи тези оферти са много важни за теб? — попита.

— Много.

— Защото твоята съпруга иска да запази компанията за сина си? И това е много важно за нея?

— По-важно, отколкото изобщо можеш да си представиш. Освен всичко останало, даже и да се опитам да продам компанията сега, което е единствената ми алтернатива, нашите финанси ще станат обществено достояние. А това би ме поставило в изключително неудобно положение.

— Разбирам — изрече тя с невъзмутимо спокойствие. За да го убеди поне за момента, че е решила да му сътрудничи, добави предпазливо: — И ти обещаваш, че ако ти помогна, няма да кажеш на Ник нито една от онези твои лъжи?

— Давам ти честната си дума — отвърна той.

 

 

Лорън се върна на работа, все още обзета от смразяващ, убийствен гняв. Каръл Уитуърт искаше да придобие „наследството“ за любимия си втори син, унищожавайки онова, което беше постигнал първият й син. Те наистина се надяваха тя да им помогне. Тя беше подложена на шантаж. Семейство Уитуърт бяха алчни, безмилостни и безскрупулни. Не само че нямаше да допуснат собствения си провал, но бяха решили на всяка цена да превърнат и „Глобал Индъстрис“ в част от наследството на Картър.

Няколко минути по-късно телефонът на бюрото й иззвъня. Тя го вдигна съвсем механично.

— Извинявай, че те притеснявам, мила моя — чу се любезният глас на Филип, — но тази информация ще ми трябва за днес. Ще намериш офертите, които ти трябват, някъде в техническия отдел. Ако мога да получа за всяка от тях страницата с общите технически обобщения, това също би ни помогнало страшно много.

— Ще направя всичко, което мога — отвърна глухо Лорън.

— Прекрасно. Много разумно от твоя страна. Ще се срещнем пред сградата в четири часа. Просто слез долу до фоайето, аз ще те чакам в колата си. Цялата работа ще ти отнеме не повече от десет минути.

Тя затвори и се отправи към техническия отдел. Поне засега нямаше причини да проявява излишна предпазливост. Веднага щом се върнеше Джим, тя сама щеше да му разкаже какво се е случило. Може би той дори щеше да й помогне да каже на Ник.

— Господин Уилямс би желал да получи папките върху тези четири проекта — каза тя на секретарката в техническия отдел.

Само след няколко минути Лорън получи и четири папки. Тя ги взе и се върна обратно на бюрото си. В началото на всяка от тях имаше по една обобщителна страница, върху която бяха отбелязани името на проекта, кратко изложение на техническото оборудване, което „Синко“ щеше да осигури, ако получи договора, както и сумата на офертата от страна на „Синко“.

Лорън извади страниците и отиде при ксерокса, след което взе копията и заедно с оригиналите се върна на бюрото си. Прибра оригиналите обратно в папките им, извади един коректор от чекмеджето и много старателно, много хладнокръвно промени сумите, които „Синко“ щеше да предложи, увеличавайки всяка от тях с по няколко милиона долара. Течността от коректора личеше върху копията в ръцете й, но когато направи други копия на тях самите, следите се заличиха и корекциите станаха абсолютно невидими. Тъкмо се отдели от ксерокса, когато към нея се приближи някакъв кръглолик млад мъж.

— Извинявайте, госпожице — каза той, — аз съм от компанията, която поддържа тази фото копирна машина, но цял ден все възникват някакви проблеми с нея. Ще имате ли нещо против още веднъж да пуснете тези оригинали през машината, за да видя дали работи добре?

Леко смущение обзе Лорън, но машината наистина често се повреждаше, ето защо тя се съгласи и го направи. Той измъкна копията, погледна ги и кимна.

— Този път изглежда вече наистина се е оправила — отбеляза непознатият.

Точно когато се обръщаше на другата страна, тя го видя как хвърли копията в кошчето. След това така и не забеляза да се навежда, за да си ги вземе обратно.

Тъкмо когато прекосяваше фоайето, до тротоара спря един кадилак. Прозорецът откъм нейната страна се смъкна автоматично и Лорън се приведе, за да подаде плика на Филип.

— Надявам се, че разбираш колко важно е това за нас — започна той — и…

Лорън рязко се извърна и се втурна обратно към сградата. На прага едва не се сблъска с кръглоликия мъж, който бързо скри някаква камера зад гърба си.