Джудит Макнот
Гордост (10)

ГЛАВА 10

— Е, как е, дали не мислиш вече да ни напускаш? — пошегува се в края на първия й работен ден шефът й, Джим Уилямс. — Или може би все още имаш желанието да останеш при нас?

Лорън седеше срещу него, а тетрадката й за стенографски записки беше препълнена с диктовки. Ник не й се обади да й пожелае успех, но пък и тя беше толкова заета през цялото време, че почти не й остана време да се огорчава от това.

— Мисля си — отвърна през смях, — че с теб човек трябва да работи със скоростта на истински вихър.

Той се усмихна извинително.

— Толкова добре работим заедно, та бързо забравих, че си нов служител.

Тя се усмихна при този комплимент. Всъщност истина беше, че те работеха много добре.

— Какво ти е мнението за персонала? — подхвърли той и още преди да е получил отговор, добави: — Единодушно е мнението на мъжката част тук, че аз имам най-хубавата секретарка в цялата корпорация. Цял ден ме разпитват за теб?

— И от какво се интересуват?

— Най-вече за семейното ти положение — дали си омъжена, сгодена или свободна. — С въпросително повдигане на веждите си той попита: — Свободна ли си, Лорън?

— За какво по-точно? — пошегува се тя, но в същото време я измъчваше неприятното усещане, че той се опитва да разбере какви всъщност са отношенията й с Ник. Тя се изправи и бързо каза: — Държиш ли да довършим тази диктовка днес?

— Не, спокойно можем да я оставим и за утре сутринта.

Дали ли пък само не си въобразяваше, или наистина въпросите на Джим бяха по-скоро за негова лична информация, питаше се Лорън, докато разчистваше бюрото си. Невъзможно беше той да има намерението да я покани да излязат заедно. Доколкото разбра, три негови секретарки вече били направили грешката да се поддадат на непреодолимия му чар, след което той незабавно ги прехвърлил в други отдели.

Според клюките Джим беше човек с важно положение в обществото, богат и изключително добра партия за женитба, но не смяташе за полезно смесването на бизнеса с удоволствията. Определено беше красив мъж, помисли си с безразличие. Висок, с гъста червеникава коса и топли златистокафяви очи.

Тя хвърли поглед към часовника и побърза да заключи бюрото си. Ако Ник изобщо решеше да се й обади, това сигурно щеше да стане тази вечер. Ще й се обади, за да я попита как е минал първият й работен ден. Ако не й се обади и днес, тогава явно няма никакво намерение да я търси повече. Дори само мисълта за това я накара да се почувства отвратително.

Опита се да се прибере колкото е възможно по-бързо, но натовареният трафик не й позволи. Вече беше шест и петнайсет, когато се втурна в апартамента. Направи си сандвич, пусна телевизора, после седна на канапето и впери очи в телефона. Така й се искаше да звънне.

В девет и трийсет се качи на горния етаж, за да се изкъпе, като остави вратата на банята отворена, за да може да чуе телефона в спалнята. В десет часа тя се вмъкна в леглото. Явно, че Ник нямаше да й се обади вече. Никога.

Тя затвори очи и веднага си представи неговото красиво, загоряло лице. Виждаше нескритото желание в очите му, чуваше го да й казва: „Желая те, Лорън.“

Явно, че вече не я желаеше. Лорън обърна глава на възглавницата и от очите й потекоха горещи сълзи.

 

 

На следващата сутрин решително се зае с работата си, обаче правеше грешки в писмата, които печаташе, прекъсна два от телефонните разговори на Джим и едва успя да намери важна папка, защото не я беше прибрала на мястото й. В обедната почивка излезе да се разходи около сградата на „Глобал Индъстрис“, надявайки се да стане чудо и пред очите й внезапно да се появи Ник. Надеждите й обаче се оказаха напразни, а най-лошото беше, че се чувстваше унизена.

„Край на сексуалната свобода на жените!“ — мислеше си нещастно тя, когато същия следобед слагаше поредния лист хартия в пишещата си машина. Не беше в състояние да приеме секса като нещо, което се прави между другото. Даже и да не беше спала с Ник, пак щеше да усеща объркване и разочарование, но поне нямаше да се чувства използвана и захвърлена.

— Нещо май нямаш настроение днес? — попита я Джим късно същия следобед, когато тя му подаваше един доклад, който се наложи да препише два пъти.

— Да, съжалявам — каза Лорън. — Но ми се случва рядко — добави с усмивка, надявайки се така думите й да прозвучат по-убедително.

— Не се притеснявай за това… на всеки се случва — отбеляза той, подписвайки доклада. После хвърли поглед към часовника си и се изправи. — Трябва да занеса този доклад до офиса на инспекторите в новата сграда.

Всички тук наричаха сградата на „Глобал Индъстрис“ просто „новата сграда“, така че за Лорън нямаше никакво съмнение какво точно искаше да каже той.

— Виждала ли си помещенията, в които ще бъдем настанени там?

— Не, не съм. Знам само, че в понеделник сутрин всички трябва да се явим на работа там.

— Точно така — потвърди той, свивайки рамене. — „Синко“ е най-малкият и с най-ниски доходи филиал на „Глобал Индъстрис“, но офисите ни там са наистина забележителни. Преди да си тръгнеш — каза, подавайки на Лорън сгънат вестник, — би ли показала това на Сюзан Брук от рекламния отдел и я попитай дали го е виждала? Ако е пропуснала, кажи й, че може да го запази за нейната папка.

Точно преди да излезе от кабинета, той се обърна:

— Ти сигурно ще си тръгнала вече, когато се върна. Пожелавам ти приятна вечер.

Няколко минути по-късно Лорън се отправи апатично към рекламния отдел. Тя се усмихна и кимна на другите си колеги, когато мина покрай техните бюра, но в мислите й беше само Ник. Как изобщо можеше да забрави начина, по който лекият ветрец рошеше тъмната му коса, когато улови онази глупава риба? Или как да забрави как изглеждаше, когато беше облечен в смокинг?

Мъчейки се да преодолее безутешното си чувство за изоставеност, тя се усмихна на Сюзан Брук и й подаде вестника:

— Джим каза да те попитам дали си виждала това. Каза за още, че ако не си, можеш да го задържиш в твоята папка.

Сюзан разгъна вестника и му хвърли един поглед.

— Не, не съм го виждала. — Тя се усмихна, бръкна в бюрото си и измъкна една много дебела папка, натъпкана с изрезки от списания и вестници. — С удоволствие събирам материали за неговата папка — каза тя със смях и отвори папката. — Виж само… не е ли най-прекрасният и апетитен мъж, когото някога си виждала?

Погледът на Лорън се насочи към самоувереното лице на красавеца, който я гледаше от корицата на списание „Нюз Дей“. Отначало се вкамени от изумление, а после ръката й сякаш сама се насочи към списанието.

— Можеш да вземеш цялата папка на твоето бюро, да му се порадваш на спокойствие — предложи развеселена Сюзан, без изобщо да си дава сметка за уплахата и смущението на колежката си.

— Благодаря ти — едва успя да отвърне тя.

После се втурна към кабинета на Джим, затвори вратата зад себе си, облегна се на стола и разтвори папката. Загледа се в снимката, после погали тъмните, високомерни вежди на Ник, както и устните, които бяха милва ли и поглъщали нейните устни. „Дж. Николас Синклер — президент и учредител на «Глобал Индъстрис»“ — гласеше текстът под снимката. Тя не можеше да повярва, не искаше да повярва.

Остави списанието настрани и бавно разгъна вестника който й беше дал Джим. Броят беше отпреди две седмици — тоест на следващия ден, след като Ник я беше отпратил от Харбър Спрингс, защото щял да го посещава някакъв негов „съдружник“. Заглавието гласеше: „Финансовите акули и техните пеперудки се събират за пет дни на удоволствия на парти в Харбър Спрингс“. Цялата страница беше отделена на партито. В средата на страницата имаше снимка на Ник, излегнал се в шезлонг върху терасата от кедрово дърво пред къщата в „Заливчето“. Беше прегърнал красива блондинка, която не присъстваше на партито, докато Лорън беше там. Текстът под снимката гласеше: „Детройтският индустриалец Дж. Николас Синклер и неговата дългогодишна приятелка Ерика Моран, показани в къщата на госпожица Моран край Харбър Спрингс.“

Дългогодишна приятелка… Домът на госпожица Моран.

Болка прониза Лорън. Значи Ник я беше завел в къщата на неговата приятелка, беше я любил в леглото на същата тази жена! „Боже мой!“ — прошепна тя, а очите й се напълниха с горчиви сълзи. Беше я любил, а после я бе отпратил, защото неговата приятелка беше решила да се присъедини към групата в Харбър Спрингс.

Сякаш за да продължи мъчението, Лорън изчете всяка дума от тази страница, а после взе броя на „Нюз Дей“ и прочете цялата статия. Когато свърши, списанието се изплъзна от скованите й пръсти и падна на пода.

Нищо чудно, че Биби Лионардос беше показала толкова враждебно отношение! Според историята в списанието Ник и Биби някога имали страстна връзка, която приключила, когато той я изоставил заради една френска кинозвезда — същата жена, която играеше тенис с обувки на високи токчета в Харбър Спрингс…

Значи, докато тя караше към Мисури, той е бил в леглото с любовницата си. Докато седеше ден и нощ до телефона миналата седмица, плетейки пуловер за него, той е бил на благотворителен бал заедно с Ерика в Палм Спрингс.

Тежките вълни на унижението я заляха и се разбиха в душата й с мощен трясък. Тя сложи ръце върху бюрото, зарови лице в тях и зарида. Плачеше заради своята глупост, заради разбитите си илюзии и унищожените мечти. Срамът засилваше мъката й — беше се любила с мъж, когото познаваше едва от четири дни… и дори не е знаела истинското му име! Ако не беше имала късмет, сега можеше дори да е бременна!

Спомни си гнева, който изпита тогава заради това, че майка му го бе изоставила като малко момче, и се разплака още по-силно. По-добре майка му да го беше удавила!

— Лорън! — гласът на Джим прекъсна риданията й.

Тя стреснато вдигна глава и го видя, че стои до нея.

— Какво се е случило? — попита той разтревожено.

Тя смутено вдигна очи към загриженото му лице.

— Аз си мислех… — спря, за да си поеме въздух — … мислех си, че е само един обикновен инженер, който иска да започне свой бизнес. И при това той ме заблуди така! Той самият ме заблуди!

Съжалението в очите на Джим я довърши окончателно. Тя се изправи.

— Мога ли да изляза оттук така, че да не ме види никой. Искам да кажа, тръгнаха ли си вече всички?

— Да, но ти не можеш да шофираш в това състояние Ще те откарам до…

— Не — побърза да каже тя. — Нищо ми няма, наистина. Ще се справя.

— Сигурна ли си?

Най-сетне успя да овладее гласа си:

— Да, просто бях шокирана и малко объркана, нищо повече.

Джим неуверено посочи с ръка към папката.

— Трябва ли ти още това?

— Не съм прочела всичко — отвърна смутено.

Той вдигна списанието от пода, сложи го при вестника и й подаде дебелата папка. Лорън я грабна и избяга. Мислеше, че когато стигне до колата, пак ще се разплаче, но не го направи. Не се разплака и през следващите три часа, докато четеше останалите материали от папката. Вече беше изплакала всичките си сълзи.

 

 

Лорън спря колата на паркинга, на чиято табела пишеше: „Запазен за служители на «Синко»“. След онова, което беше прочела предната вечер, името „Синко“ придоби нов смисъл: „Синклер Електроник Къмпоунентс“. Според „Уолстрийт Джърнъл“ компанията била основана преди дванайсет години от Матю Синклер и неговия внук Ник в един гараж зад сградата, където днес се намираше ресторантът на Тони.

Тя паркира, взе от седалката папката за Дж. Николас Синклер и слезе. Ник беше изградил финансова империя и сега я поддържаше, като плащаше на шпиони в средите на своите конкуренти. Тя си помисли с ожесточение, че той явно е безскрупулен в сделките си, също както и в личния си живот.

Колежките й я посрещнаха с усмивки и Лорън изпита чувство на вина заради това, че щеше да допринася за унищожаването на компанията, за която те работеха. Не, не за унищожаването й, поправи се тя, докато оставяше чантата на бюрото си. Ако „Синко“ имаше достойнствата, за да оцелее, тогава трябваше да има и силите да се съревновава почтено за своите договори. В противен случай заслужаваше гибелта си, преди да успее да унищожи своите почтени конкуренти.

Тя се спря за момент пред кабинета на Джим. Дали той знаеше, че от „Синко“ плащат на шпиони? Кой знае защо, но й се струваше, че той не знае. Не можеше да повярва, че той би одобрил подобно нещо.

— Благодаря ти, че ми позволи да взема папката — каза тя и влезе в своя кабинет.

Той вдигна очи от доклада и хвърли поглед към бледото й и спокойно лице.

— Как се чувстваш тази сутрин? — попита я тихо.

Смутено бръкна в дълбоките странични джобове на полата си.

— Чувствам се объркана… и ужасно глупава.

— Без да навлизаш в мъчителни подробности, може ли да ми обясниш поне малко какво е направил Ник, за да ти причини такава болка? Едва ли плачеше толкова само защото си открила, че е богат и преуспяващ човек?

Лорън отново усети остра болка при спомена за начина, по който сама му помогна да я прелъсти. Въпреки това дължеше на Джим някакво обяснение за сълзите си предишната вечер, затова каза:

— Докато си мислех, че е обикновен инженер, аз наговорих и извърших неща, за които ми е ужасно неприятно да си спомням сега.

— Разбирам — отвърна спокойно Джим. — И какво мислиш да правиш?

— Мисля да се заема с работата си тук и да науча всичко, което мога — отвърна тя с горчива откровеност.

— Исках да кажа, как мислиш да постъпиш, когато видиш Ник?

— Не желая да срещам този човек, докато съм жива! — заяви категорично.

На устните му се появи лека усмивка, но гласът му остана съвсем сериозен:

— Лорън, следващата неделя ще се организира служебен коктейл във въртящия се ресторант върху сградата на „Глобал Индъстрис“. Поканени са всички изпълнителни директори на различните ни компании заедно с техните секретарки. Целта на това парти е да можем всички ние, които досега сме работили в различни сгради, да се срещнем и да се опознаем. Ще имаш възможността да се запознаеш със секретарките, с които ще работиш занапред, както и с техните шефове. Домакин ще бъде Ник.

— Ако не възразяваш, бих предпочела да не идвам — отвърна Лорън.

— Напротив, възразявам.

Беше поставена натясно. Знаеше, че Джим няма да допусне личният й живот да пречи на работата й. А ако загубеше работата си, никога нямаше да открие кой от компанията на Филип Уитуърт издаваше на Ник поверителна информация.

— Рано или късно ще трябва да се срещнеш с Ник — продължи да я убеждава Джим. — Не би ли предпочела това да стане в неделя, когато ще бъдеш подготвена? — Тъй като тя се поколеба, той заяви твърдо: — Ще дойда да те взема в седем и половина.