Джудит Макнот
Гордост (4)

ГЛАВА 4

В дванайсет без десет на следващия ден Лорън имаше късмет да си намери място за паркиране срещу „Синко“ точно пред сградата на „Глобал Индъстрис“. Обзета от страх и напрежение, тя слезе от колата, приглади тясната си бежова пола, пооправи късия си жакет и тръгна на среща с господин Уедърби.

Въпреки любезната си усмивка той очевидно беше ядосан.

— Вижте, госпожице Данър — каза й, докато я въвеждаше в кабинета си, — щяхте да спестите и на себе си, и на мен, както и на още няколко души, доста време и неприятности, ако вчера просто ми бяхте казали, че сте приятелка на господин Синклер.

— Нима господин Синклер ви се обади и ви каза, че съм му приятелка? — попита учудено тя.

— Не — отвърна той, като едва успяваше да прикрие раздразнението си. — Той се обадил на президента на нашата компания, господин Симпсън. Господин Симпсън се обадил на административния директор, който пък се обадил на финансовия директор, а той пък позвънил на моя шеф. И снощи лично моят шеф ми се обади у дома, за да ми каже, че съм обидил и недооценил госпожица Данър, която всъщност е изключително умна и способна, а освен това е и лична приятелка на господин Синклер. След което просто ми затвори телефона.

Лорън не можеше да повярва, че е причинила толкова безпокойства.

— Ужасно съжалявам, че съм ви докарала толкова неприятности — изрече с разкаяние. — Вината не беше само ваша… в края на краищата резултатът от моите тестове наистина не беше никак добър.

Той поклати глава.

— Аз казах на шефа си, че вие дори не знаете как се държи молива, но той ми заяви, че пет пари не давал даже и да пишете с пръстите на краката си. — Като се надигна от стола си, каза: — Сега нека ви заведа в кабинета на господин Уилямс. Той е нашият административен началник и неговата секретарка ще се мести в Калифорния. Той иска да проведе интервю с вас за тази длъжност.

— Господин Уилямс да не е административният директор, който се обадил на търговския директор, който пък се обадил… — започна смутено младата жена.

— Точно така — прекъсна я господин Уедърби. Лорън го последва, обзета от смущаващата мисъл, че даже и да се стори отвратителна на господин Уилямс, той пак ще й предложи работата, защото всъщност е бил принуден от началника си. Минути по-късно обаче тя се отказа от тези свои мисли. Джеймс Уилямс имаше решителният вид на човек, който никога не би могъл да бъде нечия пионка. Той вдигна за миг глава от документите, които четеше, когато господин Уедърби я въведе в кабинета му, и кимна хладно към кожения стол пред голямото му бюро.

— Седнете — каза на Лорън. После нареди на господин Уедърби: — Затвори вратата зад себе си.

Тя седна и изчака, докато Джим Уилямс се изправи и излезе пред бюрото си. После се подпря на него, скръсти ръце на гърдите си и я огледа набързо.

— Значи вие сте Лорън Данър? — попита равнодушно.

— Да. Боя се, че сте прав.

Погледна я развеселено и изразът на лицето му поомекна.

— От начина, по който ми отговаряте, си правя извода, че си давате сметка за бъркотията, която предизвикахте снощи?

— Да — въздъхна Лорън. — С всичките й неприятни, смущаващи подробности.

— Можете ли да ми кажете как точно се пише думата „смущаващи“?

— Да — отвърна тя, безкрайно изненадана.

— С каква скорост пишете на машина… когато не сте на изпит?

Лорън се изчерви:

— Около сто думи в минута.

— Владеете ли стенография?

— Да.

Без да откъсва очи от лицето й, той се протегна и взе един молив и бележник от бюрото си. Подаде й ги и каза:

— Запишете следното, моля.

Тя се вторачи слисана в него, но бързо се съвзе и започна да пише, докато той диктуваше бързо:

— Уважаема госпожице Данър, в качеството ви на моя секретарка, от вас се очаква да изпълнявате множество задължения и да бъдете личната ми свръзка с моите служители. Вие ще имате задължението във всеки един момент стриктно да се придържате към правилата на компанията независимо от вашето познанство с Ник Синклер. След няколко седмици се пренасяме в сградата на „Глобал Индъстрис“ и ако вие някога по някакъв начин се опитате да злоупотребите чрез вашето приятелство с господин Синклер, като се измъквате от задълженията си или пренебрегвате изискванията, отнасящи се към останалия персонал, тогава аз моментално ще ви уволня и лично ще ви придружа до изхода. От друга страна, ако проявявате усърдност и инициативност, аз ще ви възлагам пълномощията за максимален брой отговорности, които имате желание и сили да поемете. Ако приемате тези условия, след две седмици, считано от понеделник, се явете на работа в моя кабинет в 9 часа сутринта. Някакви въпроси, Лорън?

Тя вдигна към него смаяния си поглед:

— Искате да кажете, че получавам работата?

— Зависи от това, дали ще успеете да ми напишете на машина този текст без никакви грешки и за сравнително кратко време.

Лорън беше толкова изумена, от това хладно предложение за работа, че не изпита никакво притеснение при преписването на тази стенографска диктовка. След няколко минути пристъпи колебливо в неговия кабинет.

— Ето ви текста, господин Уилямс.

Той хвърли поглед към листа, а после към нея:

— Много добре. Как тогава на Уедърби е могла изобщо да му хрумне мисълта, че не ставате за нищо?

— Явно сама съм предизвикала подобно впечатление — отвърна уклончиво Лорън.

— Ще проявите ли желание да ми кажете как точно стана това?

— Не, не съвсем. Получи се просто едно… едно недоразумение.

— Е, добре, няма да се ровим в тези неща. Така, сега ми кажете дали има още нещо, което трябва да обсъдим? Ами да, разбира се, остана да поговорим за… вашата заплата.

Сумата, която той спомена, беше годишно с 2000 долара по-малка от онази, която й предложи Филип, но пък той беше обещал да компенсира разликата.

— Е, ще приемете ли работата?

— Да — отвърна тя с плаха усмивка. — И не. Ако искам да работя за вас, то е само защото имам усещането, че ще мога да получа множество разнообразни познания. Но в никакъв случай не желая да получа тази работа, ако ми я предлагате само и единствено заради… заради…

— Ник Синклер?

Тя кимна.

— Ник няма абсолютно нищо общо с това. Ние се познаваме от много години и сме добри приятели. Приятелството обаче няма място в служебните отношения. Ник си има своята работа, аз пък — моята. Аз не си позволявам да го уча как да си върши неговата работа, затова не бих позволил и той да се опитва да влияе на избора ми за секретарка.

— Тогава защо решихте да проведете днешното интервю с мен, въпреки че вече се бях провалила на тестовете?

Кафявите му очи примигнаха.

— А, това ли било. Ами всъщност моята предишна секретарка, която много уважавам, беше вбесила Уедърби още от първия ден. И когато чух, че някаква способна млада кандидатка не е намерила общ език с него вчера, помислих, че може пък вие да сте още една Тереза. Не сте, но смятам, че с вас бихме могли да работим дори още по-добре, Лорън.

— Благодаря, господин Уилямс. Ще се видим след две седмици, считано от понеделник.

— Наричай ме просто Джим.

Тя се усмихна и пое протегнатата ръка:

— В такъв случай вие можете да ме наричате Лорън.

— Мисля, че вече го направих.

— Така беше.

Устните му трепнаха.

— Браво на вас… Не ми позволявайте да се налагам от позицията на по-силния.

Младата жена излезе от мрачната сграда на ослепителната слънчева светлина в прекрасния августовски ден. Докато очакваше светофарът да превключи на зелена светлина, погледът й неудържимо се насочи към „Глобал Индъстрис“ от другата страна на улицата. Запита се дали Ник в момента е на работа. Гореше от желание да го види.

Светофарът светна зелено и тя пресече широкия булевард, за да отиде при колата си. Но нали ако Ник беше имал желание да я види отново, щеше да я попита за телефонния й номер. А може би беше стеснителен човек. Ха, стеснителен! Лорън иронично поклати глава и протегна ръка към вратата на колата си. Ник Синклер беше всичко друго, но не и стеснителен. Със своята красива външност и очарователна небрежност навярно беше свикнал инициативата и предложенията за срещи да идват от страна на жените…

Стъклените врати се разтвориха и сърцето на Лорън радостно подскочи, когато пред очите й се появи самият Ник. За миг си помисли, че сигурно я е видял до колата и е излязъл, за да си поговори с нея, но той се обърна надясно и тръгна към другия ъгъл на сградата.

— Ник! — извика. — Ник!

Той хвърли поглед през рамо, а Лорън му махна с ръка и усети, че я обзема щастие, когато го видя как тръгна към нея.

— Познай къде бях? — попита го с грейнал поглед.

Сивите му очи блеснаха закачливо, докато оглеждаше лъскавата й коса, прибрана на елегантен кок, изискания й бежов костюм с копринена блуза и шоколадово кафявите сандали.

— Да не си била манекенка на някое голямо модно ревю? — отвърна й с усмивка.

Лорън засия от този комплимент, но изрече сдържано:

— Не, бях в „Синко Електроникс“, където ми предложиха работа… благодарение на теб.

Той не обърна никакво внимание на коментара за неговото съдействие.

— Ти прие ли?

— Че как иначе! Заплатата е фантастична, мъжът, за когото ще работя, е страхотен, а пък и самата работа ми се стори доста интересна.

— Значи си доволна, така ли?

Тя кимна… после го изчака да заговори, с надеждата че ще я покани да излязат заедно. Вместо това обаче той се пресегна и й отвори вратата на колата.

— Ник — побърза да каже тя, преди да я беше напуснал куражът, — иска ми се да отпразнувам днешния ден. Ако знаеш някое прилично място за сандвичи и нещо за пийване, с удоволствие ще те поканя на един обяд.

Той се поколеба, но после на устните му се появи усмивка:

— Това е най-прекрасното предложение, което съм получавал днес.

Вместо да й обяснява накъде да кара, Ник сам седна зад волана. Няколко пресечки по-нататък той сви и спря на един паркинг пред някаква тясна, обновена, триетажна тухлена къща. Върху табелата от тъмно дърво със златни букви беше изписано просто „При Тони“. Къщата беше превърната в меко осветен, приятен ресторант. Помещението имаше тъмен дъбов под, на грапавите тухлени стени висяха бакърени съдове. Слънчева светлина огряваше цветните стъкла на прозорците, а покривките на бяло и червено каре засилваха уюта и очарованието на обстановката.

Един сервитьор, застанал близо до вратата, любезно поздрави Ник, а после ги заведе до единствената свободна маса в цялото заведение. Докато Ник издърпваше нейния стол, Лорън огледа набързо другите посетители. Клиентите бяха предимно мъже. Повечето от тях бяха с костюми и само трима, сред които и Ник, бяха облечени спортно.

До масата им се появи по-възрастен сервитьор, който поздрави Ник с дружелюбно потупване по рамото и с едно сърдечно: „Радвам се да те видя пак, приятелю“, след което им подаде огромни кожени папки с предлаганото меню.

— Ще хапнем от специалитета на заведението, Тони — каза младият мъж и когато срещна въпросителния поглед на Лорън, добави: — Тукашният специалитет са френски сандвичи със сос. Имаш ли нещо против?

Тъй като му беше предложила да го почерпи, тя помисли, че той иска разрешението й, за да си поръча някакви малко по-скъпи сандвичи.

— О, моля те, избирай, каквото поискаш — отвърна му любезно. — Нали те черпя за моята нова работа и за мен няма никакъв проблем да си поръчаме, каквото пожелаем.

— Как смяташ, че ще ти се отрази преселването в Детройт? — попита той, когато Тони, който явно беше собственикът на заведението, се отдалечи. — Това със сигурност ще бъде голяма промяна за едно момиче от малък провинциален град.

Момиче от малък провинциален град? Лорън беше смутена и объркана. Друго беше впечатлението, което обикновено оставяше у хората.

— Всъщност до дванайсетгодишна възраст, когато почина майка ми, живеех в едно предградие на Чикаго. След това с баща ми се преселихме във Фенстър, Мисури — града, в който е израснал. Там стана учител в училището, в което сам е учил като момче. Така че, както виждаш, не съм все пак чак толкова много „момиче от малък провинциален град“.

Изражението на Ник изобщо не се промени:

— Имаш ли братя и сестри?

— Да, баща ми се ожени повторно, когато бях на тринайсет. Така че освен с мащеха аз се сдобих и с доведена сестра с две години по-голяма от мен, както и с брат с една година по-голям.

Изглежда беше доловил неприятното чувство в гласа й, когато споменаваше доведения си брат, защото каза:

— Мислех, че всички момиченца обичат да си имат по-голям брат. При теб май не е точно така?

На изразителното й лице се появи сияйна усмивка.

— О, аз също мечтаех да си имам по-голям брат. За съжаление обаче точно Лени никак не ми харесваше тогава. Непрекъснато ме дразнеше, теглеше ме за плитките и крадеше пари от стаята ми. Аз пък си отмъщавах, като разказвах на всички в града, че е гей — нещо, на което никой обаче не вярваше, защото той се оказа абсолютен развратник.

Ник се изсмя тихичко и Лорън забеляза, че когато се усмихваше, очите му се присвиваха. Изпод тъмните му, правилни вежди и гъстите мигли те проблясваха, а пък твърдите му устни загатваха за възбуждаща мъжка настъпателност и чувственост. Тя усети същото онова неудържимо привличане, което беше изпитала предната вечер, и благоразумно отмести погледа си към загорялата му шия.

— Ами доведената ти сестра? — попита Ник. — Що за човек е тя?

— Невероятна. Единственото й занимание беше да се шляе безцелно по улицата, а на момчетата определено им потичаха лигите по нея.

— Правила ли е опити да ти отнеме някой от твоите приятели?

Очите на Лорън блеснаха развеселено и тя се вгледа в него.

— Нямах приятел, който да може да ми отнеме… Или поне беше така до седемнайсетата ми година.

Повдигна вежди недоверчиво, а очите му не се откъсваха от лицето й със съвършена красота. Слънчевата светлина, която проникваше през цветното стъкло на прозореца точно до тяхната маса, придаваше на лицето й меко сияние.

— Много ми е трудно да повярвам в това.

— Това е самата истина — увери го Лорън.

Тя добре помнеше какво невзрачно момиченце беше тогава и тъй като тези спомени не й причиняваха особена болка, сега наистина не смяташе, че трябва да се придава прекалено голямо значение на нещо толкова нетрайно като външната красота.

Тони постави пред тях две чинии — във всяка имаше по парче хрупкава франзела, разрязано на две и покрито с тънички, леко запечени говежди парченца. До всяка чиния остави и по една малка купичка с говежди бульон.

— Много е вкусно… опитайте го — подкани я той.

Лорън вкуси и заяви:

— Прекрасно е.

— Много добре — отвърна той, а на кръглото му, мустакато лице грейна бащинска усмивка. — Тогава оставете Ник да плати сметката! Той има повече пари от вас. Дядото на Ник някога ми даде пари на заем, за да направя всичко това тук — довери й, преди да се втурне към един непохватен помощник сервитьор.

Докато се хранеха, Лорън разпитваше Ник за ресторанта и неговия собственик. От лаконичните му отговори разбра, че между неговото семейство и това на Тони съществува старо приятелство. В един период бащата на Ник работил за бащата на Тони, но финансовите възможности явно по-някакъв начин се разменили, щом като по-късно дядото на Ник имал достатъчно много пари, че да даде заем на Тони.

Щом свършиха с обяда, собственикът моментално се появи до масата им, за да прибере чиниите. Лорън с удивление си помисли, че обслужването в това заведение беше наистина прекалено добро. Целият обяд им отне едва трийсет и пет минути, а тя се беше надявала да прекара поне цял час с Ник.

— Какво ще кажете сега за един десерт? — попита Тони, като я гледаше с дружелюбни тъмни очи. — За вас мога да предложа каноли… или пък от моето специално спюмони. То съвсем не е като онова, което можете да си купите от магазините — отбеляза гордо. — Моето спюмони е супер. Правя го от няколко вида сладоледи с различни цветове и аромати, подредени на пластове, а помежду им слагам…

— Парченца плодове и много ядки — довърши тя и му се усмихна мило. — Точно както го правеше някога майка ми.

Мъжът зяпна от изумление, след което мълчаливо започна да разглежда лицето й. След известно време заяви с широка усмивка:

— Вие сте италианка.

— Наполовина — поправи го Лорън. — Другата ми половина е ирландска.

За секунди Тони успя да измъкне от нея пълното й име й името на семейството на майка й, а освен това разбра, че тя има намерение да живее в Детройт, където не познаваше никого. Лорън се почувства малко виновна, че изобщо не спомена за Филип Уитуърт, но тъй като Ник познаваше хора от „Синко“, реши, че не биваше да рискува да отбелязва пред него за връзката си с Филип.

Лорън слушаше Тони с щастлива усмивка. Беше толкова отдавна, когато живееше в Чикаго и посещаваше своите италиански братовчеди, че сега за нея бе истинско удоволствие отново да чуе онзи особен, познат акцент.

— Ако някога имаш нужда от нещо, Лорън, можеш да дойдеш при мен — каза й възрастният мъж, като я потупа по рамото така както беше потупал Ник. — Една красива млада жена, останала сама в големия непознат град, винаги има нужда от близки хора, към които да се обърне в случай на нужда. Тук винаги ще има храна за теб… вкусна италианска храна — уточни. — Е, какво ще кажеш сега за моето велико спюмони?

Лорън погледна към Ник, а после към Тони.

— С удоволствие ще го опитам — заяви тя само и само да остане по-дълго с младия мъж.

Лицето на Тони грейна от радост, а Ник му смигна заговорнически:

— Лорън все още е момиченце, Тони.

Очите й потъмняха от раздразнение и смущение при тези негови думи.

— Ник, мога ли да ти задам един въпрос? — попита го тихо.

— Разбира се.

Тя скръсти ръце върху масата и го погледна право в очите:

— Защо се отнасяш с мен така, сякаш съм някаква наивна ученичка?

Устните му се присвиха иронично.

— Ако е така, правя го съвсем несъзнателно. Но предполагам, че това е начин да си напомням, че си млада, че идваш от малко градче в Мисури и че може би си доста наивничка.

Остана смаяна от отговора му.

— Аз съм зряла жена, а фактът, че съм израсла в малко градче, изобщо няма значение! — Замълча, докато Тони й сервираше спюмони, но после добави ядосано: — Не знам какво точно те кара да си мислиш, че съм наивна, но това не е вярно.

Веселите пламъчета в очите на Ник бяха изчезнали. Той се облегна назад и се вгледа замислено в нея.

— Значи не си?

— Не, не съм.

— В такъв случай — изрече с равен тон — какви са плановете ти за този уикенд?

Сърцето й подскочи от радост, но тя попита предпазливо:

— Какво имаш предвид?

— Едно парти. Мои приятели ще организират парти този уикенд в тяхната къща близо до Харбър Спрингс. Тъкмо бях решил да тръгна натам, когато се срещнахме днес. Пътят ни е близо пет часа и ще се върнем в неделя.

Лорън възнамеряваше да замине за Фенстър. От друга страна, пътят й дотам и обратно нямаше да отнеме повече от един ден, пък и спокойно можеше да си събере багажа за по-малко от седмица. Оставаха й повече от две седмици до започването на новата работа, така че времето не представляваше никакъв проблем. Освен това гореше от желание да замине с Ник.

— Сигурен ли си, че няма да притесним твоите приятели, ако се появя с тебе?

— Изобщо няма да ги притесним — те така или иначе очакват да не бъда сам.

— В такъв случай — усмихна се тя — с удоволствие ще дойда. Всъщност моят куфар вече е в багажника на колата.

Ник погледна през рамото си и кимна на Тони, за да му покаже, че искат сметката. По-възрастният сервитьор я донесе и я остави на масата до Ник, но Лорън бързо я закри с ръка и я издърпа към себе си.

— Аз плащам обяда — заяви тя, като се стараеше да прикрие изненадата си от голямата сума, написана на листа. Когато понечи обаче да вземе портмонето си, Ник постави няколко банкноти върху масата и тя безпомощно видя как Тони си ги прибра.

Собственикът забеляза смайването й и я погали под брадичката, сякаш беше осемгодишно момиченце.

— Идвай по-честичко тук, Лори. За теб винаги ще има свободна маса и нещо добро за хапване.

— При тези цени — подразни го тя — съм изненадана, че изобщо има заети маси.

Тони се приведе към нея:

— Моите маси никога не са празни. Всъщност, ако не е в списъка на клиентите ми, човек дори предварително не може да си запази маса тук. Ще кажа на Рико да прибави и твоето име в нашия списък. — Той вдигна повелително ръка и трима млади, мургави и красиви сервитьори веднага дойдоха при тяхната маса. — Това са моите синове — гордо й ги представи. — Рико, Доминик и Джоу. Рико, включи името на Лорън в нашия списък.

— Не, моля ви, не си правете труда — побърза да се намеси тя.

Тони обаче не обърна внимание на думите й.

— Хубаво италианско момиче като теб има нужда от близки, които да го закрилят и напътстват в такъв голям град като Детройт. Идвай по-често при нас — ние живеем на етажите над ресторанта. Рико, Доминик — нареди им строго, — дойде ли Лорън тук, вие ще я наглеждате. Джоу, ти пък ще наглеждаш Рико и Доминик!

Тъй като Лорън избухна в смях, той й обясни:

— Джоу е женен.

Опитвайки се да сдържи смеха си, тя погледна към четиримата си назначени „пазители“ с грейнали от благодарност и радост очи.

— Ами аз кого точно трябва да наблюдавам? — попита закачливо.

Сякаш под команда четири мургави италиански лица се обърнаха едновременно с укорителни погледи към Ник, който се беше отпуснал на стола си и ги наблюдаваше развеселено.

— Лорън ми заяви, че можела да се грижи сама за себе си — отвърна невъзмутимо той, като отмести стола си и се изправи.

Ник обясни, че трябва да се обади по телефона, а Лорън тръгна по коридора, за да отиде до тоалетната. Когато излезе, веднага разпозна широките му рамене до един телефон на входа. Плътният му баритонов глас беше приглушен, но една дума достигна до нея ясно като камбанен звън: „Ерика“.

Странно беше наистина точно сега да се обажда на друга жена, помисли си. Но дали наистина беше толкова странно? Нали й каза, че домакините на партито го очаквали да отиде с приятелка. Явно сега се обаждаше да я предупреди, че няма да я вземе със себе си.

Ник се вмъкна в нейния спортен понтиак и включи двигателя, след което се смръщи на червената предупредителна светлина от динамото, светеща върху таблото.

— Мисля, че с динамото всичко си е наред — побърза да обясни Лорън. — По пътя насам спрях да го прегледа един механик. Той не можа да открие нищо нередно, затова е възможно да се е получило някакво късо съединение в самата предупредителна светлина. Колата е само на шест месеца.

— Защо не пътуваме с нея, за да видим как се движи — каза Ник след кратка пауза.

Тя прие с готовност.

— Разкажи ми нещо повече за себе си и за семейството си — помоли той, когато потеглиха.

Лорън се загледа напред, като се опитваше да прикрие напрежението си. Започваше да се оплита в лъжи. Тъй като Ник познаваше хора от „Синко“, а тя умишлено беше пропуснала да отбележи в документите, че е завършила колеж, сега се колебаеше дали да го сподели с него. Въздъхна. Макар че беше честен човек, вече го бе излъгала за възрастта си. Щеше да навърши двайсет и три след три седмици. Освен това пред него беше казала на Тони, че няма приятели и роднини в Детройт. Ето че сега трябваше да се постарае „да забрави“ последните пет години от живота си.

— Толкова труден ли беше въпросът ми? — пошегува се Ник.

Неговата усмивка я влудяваше. Прииска й се да вдигне ръка, да я постави върху лицето му и да усети очертанията на чувствените му устни. Яката на блузата му беше разкопчана и тя изпита желание да докосне тъмните косъмчета. Дори миризмата одеколона му изостряше усещанията й.

— Нямам какво толкова да ти разкажа. Моят доведен брат Лени сега е на двайсет и четири — женен е и вече си има семейство. Доведената ми сестра Мелиса е на двайсет и пет и се омъжи през април. Нейният съпруг е механик, който работи за един търговец на коли. От него купих понтиака.

— Ами баща ти и мащехата ти?

— Баща ми е учител. Той е един прекрасен и мъдър човек. Мащехата ми е много мила жена и е страшно привързана към него.

— Щом баща ти е учител, учудвам се, че не те е изпратил да учиш в колеж.

— Изпрати ме — отвърна уклончиво тя и изпита огромно облекчение, когато Ник беше принуден да насочи вниманието си към преминаването през сложния лабиринт от пътни платна, за да вземе големия завой, който ги извеждаше точно на входа на междущатската магистрала номер 75. Автострадата ги преведе първо през вътрешната част на града, след което започнаха да изчезват заводите и небостъргачите и се появиха малки крайградски домове, после навлязоха в огромен търговски център и далеч по-луксозни предградия.

— Няма ли да си вземеш дрехи? — попита го внезапно тя.

— Не. Имам дрехи в една друга къща в Харбър Спрингс.

Ветрецът през отворения прозорец на колата леко разроши гъстата му тъмнокестенява коса. Лорън изпита желание да зарови пръсти в нея. Откъсна очи от профила му, после смъкна слънчевите очила на носа си и извърна глава. От Ник определено се излъчваше сексуалност и мъжественост. Неговата външност и начинът, по който я гледаше, я предупреждаваха, че той може да бъде изключително опасен за душевното й спокойствие.

Опасен? Това, че се съгласи да замине заедно с него през уикенда, беше абсолютно неприсъщо за нея, също както и неудържимото привличане, което изпитваше към него. Освен това постъпката й беше доста необмислена и безразсъдна. Но дали наистина беше опасно? Ами ако Ник се окажеше психопат, който възнамерява да я убие и да я зарови в гората? Никой нямаше да разбере какво точно се е случило с нея, защото никой не знаеше, че е с него, освен Тони и неговите синове, но той би могъл да им каже, че се е върнала в Мисури.

Лорън хвърли скришом неспокоен поглед към изваяния му профил и на устните й моментално се появи лека усмивка. Интуицията й за хората никога не я беше подвеждала и сега инстинктивно усещаше, че не я грози опасност.

Следващите три часа преминаха неусетно. Колата изминаваше километър след километър, лекият ветрец галеше лицата и рошеше косите им, а те разговаряха непринудено.

Лорън забеляза, че Ник отговаря уклончиво всеки път, когато трябваше да каже нещо конкретно за себе си, но пък за сметка на това се интересуваше много от нейното минало. Единственото, което тя можа да научи за него, беше, че баща му умрял, когато бил четиригодишен, и че баба му и дядо му, които го отгледали, починали преди няколко години.

В град Грейлинг, за който Ник каза, че се намирал на час и половина път от Харбър Спрингс, той спря до един магазин и купи две кутии кола и пакет цигари. Няколко километра по-нататък спря до крайпътна масичка и двамата слязоха от колата.

— Денят е прекрасен. — Лорън вдигна глава и се загледа в белите дантелени облаци в яркосиньото небе. После хвърли поглед към Ник и забеляза, че я наблюдава. — У дома небето никога не е толкова синьо, пък освен това е и много по-горещо. Предполагам, защото Мисури се намира на юг — отбеляза тя.

Той отвори двете кутии с кола и й подаде едната. После се подпря, а тя се опита да възобнови разговора:

— Ти каза, че баща ти починал, когато си бил четиригодишен, и че са те отгледали баба ти и дядо ти… Ами с майка ти какво се е случило?

— Нищо — отвърна той. Извади цигара и я запали.

Младата жена го погледна в очите.

— Ник, защо нямаш желание да говориш за себе си?

Той присви очи.

— Нямам желание ли? Та аз не спрях да говоря.

— Но не и за себе си. Какво се е случило с майка ти?

Той се засмя:

— Някой някога казвал ли ти е, че имаш невероятно красиви очи?

— Да, а ти се опитваш да се измъкнеш!

— И че освен това си твърде сладкодумна? — продължи той, без да обръща внимание на забележката й.

— Което съвсем не е изненадващо, защото баща ми е учител по английски, както преди малко успя да разбереш. — Въздъхна, вбесена от неговите извъртания.

Ник се загледа в пустата магистрала, после се обърна към нея:

— Изобщо не си давах сметка колко напрегнат съм бил всъщност. Имах нужда от тази почивка.

— Работил ли си прекалено много напоследък?

— По около седемдесет часа седмично през последните два месеца.

Погледна го със съчувствие, а той й се усмихна.

— Знаеш ли, че твоята компания е много приятна и успокояваща?

Не й стана особено приятно да чуе, че докато тя усещаше неговото присъствие като възпламеняващо, той намираше нейното за успокояващо.

— Благодаря… ще се опитам да не ти позволя да заспиш преди да стигнем до Харбър Спрингс.

— Можеш да ме сложиш да спя, след като пристигнем там — отбеляза той многозначително.

Сърцето й се разтуптя.

— Исках да кажа, че се надявам, че не те отегчавам.

— Изобщо не ме отегчаваш. Всъщност има нещо, което ми се иска да направя още от момента, в който се обърнах към теб с чашата тоник в ръка и те видях да стоиш там, като едва успяваше да сдържиш смеха си при вида на моето изумление.

Лорън знаеше, че Ник има намерение да я целуне. Той взе кутията от ръката й и я постави върху масичката до него, след което придърпа младата жена към себе си. Дланите му се плъзнаха по ръцете й и нежно обгърнаха раменете й, а устните му настойчиво се впиха в нейните.

С приглушено стенание тя се отпусна в обятията му и разтвори устни. Неговата ответна реакция дойде моментално. Ръцете му я обгърнаха още по-плътно и я притиснаха в здрава прегръдка, докато я целуваше страстно. Лорън изви тялото си към неговото и обгърна врата му, докато пламенно отвръщаше на неговите устни.

Когато най-сетне Ник вдигна глава, Лорън се чувстваше така, сякаш тази целувка й беше поставила печат — клеймото, че е негово притежание. Трепереща облегна глава върху рамото му. Топлите му устни преминаха по бузата й към слепоочието, после бавно се спуснаха надолу, докато зъбите му игриво захапаха долната част на ухото й. Той дрезгаво се засмя:

— Мисля, че ти дължа едно извинение, Лорън.

Тя се отпусна в прегръдката му и вдигна поглед към него. Сивите му очи, които я гледаха вторачено, бяха премрежени от страст и горчива усмивка на самоирония.

— И защо ми дължиш извинение?

Дланта му се плъзна по гърба й като кротка ласка.

— Защото въпреки уверенията ти, че не си наивно момиченце, допреди няколко минути все още бях притеснен, че този уикенд може да се окаже не съвсем по силите ти… и не съвсем според очакванията ти.

Все още зашеметена от целувката, Лорън го попита с приглушен глас:

— А сега вече какво мислиш?

— Мисля си — промърмори той, — че може би аз ще бъда изненаданият. — Той се взря в сините й очи. — Мисля си още, че ако продължиш да ме гледаш така, пристигането ни в Харбър Спрингс ще се забави поне с около два часа.

Той кимна към мотела от другата страна на магистралата, но още преди Лорън да успее дори да се притесни, решително постави слънчевите й очила.

— Тези твои очи направо ще ме погубят — каза с мрачна усмивка.

После я хвана под ръка и я поведе към колата.

Лорън се свлече на седалката, изпълнена с чувството, че току-що беше преживяла ураган. Двигателят на колата се събуди с бръмчене за живот и тя насила се принуди да се отпусне и да започне да мисли логично. Беше изправена пред два неотложни проблема: първият се състоеше в това, че вече беше ясно, че Ник имаше намерение да спи с нея. Естествено, можеше просто да му откаже, когато стигнат до този момент, но вторият проблем се състоеше в това, че съвсем не беше сигурна дали всъщност иска да му откаже. Никога досега не й се беше случвало да измита такова привличане към мъж, нито пък беше усещала подобно въздействие от целувка. Никога досега не бе желала така силно да се люби с някой мъж.

Погледна силните му опитни ръце върху волана, а после вдигна очи към лицето му. Той беше толкова привлекателен, толкова натрапчиво мъжествен, че жените бяха готови да легнат с него, без дори да очакват някакво емоционално обвързване от негова страна. Тя обаче със сигурност нямаше да бъде чак толкова лесна плячка.

Усмихна се печално и извърна глава. Всички казваха, че е много интелигентна и здравомислеща жена, но ето, че сега седеше тук и планираше как да накара Ник Синклер да се влюби в нея… защото знаеше, че тя самата вече с влюбена в него.

— Лорън, започвам да се чувствам доста самотен по този път, сякаш до мен няма никого. За какво си мислиш?

Изпълнена с мисли за тяхното бъдеще, тя се обърна към него и усмихнато поклати глава:

— Ако ти кажа, ще те уплаша до смърт.