Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Double Standards, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анжела Лазарова-Петрова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 281 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
ГЛАВА 2
Вече минаваше пет, когато Лорън пристигна в отдел „Личен състав“ на „Синко“ — беше стигнала до заключението, че изобщо не е в състояние да работи като шпионин на Филип Уитуърт. Дори само мисълта за това караше сърцето й да бие учестено, а пък дланите й започваха да се потят върху волана. Макар да й се искаше да помогне на Филип, заговорът и измамата я караха да се вцепенява от ужас. Въпреки това обаче не би могла да му признае своето малодушие.
Докато попълваше безкрайните формуляри и въпросници, изисквани от „Синко“, изведнъж й хрумна какъв беше най-добрият изход от това затруднено положение: щеше да спази обещанието си към Филип, като подаде документите си за работа, след което обаче трябваше добре да се постарае да представи нещата така, че да не получи никаква работа тук. Стигайки до това решение, тя умишлено започна да изписва грешни отговори на тестовете по правопис, машинопис и стенография, а пък за дипломата си от колежа дори не спомена. Триумфалното й постижение обаче беше отговорът, който даде на последния въпрос. Инструкциите изискваха да се подредят по предпочитание трите длъжности в „Синко“. Лорън отбеляза президент като свое първо желание, началник на личен състав — като второ, и секретарка — като трето.
Началникът на личен състав господин Уедърби започна да преглежда отговорите й на тестовете и върху лицето му се изписа ужас. След това ги остави настрани и взе молбата й, а тя само наблюдаваше как втораченият му поглед бавно се плъзга към края на последната страница, където сред трите избрани от нея длъжности беше отбелязала и тази на самия господин Уедърби. Когато той прочете това, лицето му почервеня от гняв, а ноздрите му ядосано се разшириха, при което Лорън трябваше да прехапе устни, за да не се засмее. Може би от нея щеше да излезе добър шпионин, помисли си тя, когато мъжът се изправи рязко и с хладен тон я уведоми, че не отговаряла на изискванията на „Синко“ за нито една от длъжностите във фирмата.
Когато Лорън напусна сградата, откри, че сумрачната и облачна августовска вечер бе заменена от подранилия и непрогледен мрак на ветровита нощ. Потръпна от студ.
Движението по Джеферсън Авеню беше твърде натоварено — море от бели фарове и червени стопове летеше край нея и в двете посоки. Докато изчакваше да пресече на един светофар, започнаха да падат едри дъждовни капки. Когато светофарът светна зелено, Лорън се втурна да пресече широкия булевард с множество платна, достигайки отсрещния тротоар миг преди колите да профучат покрай нея.
Задъхана и мокра, тя хвърли поглед към строящата се тъмна многоетажна сграда точно пред нея. Покритият паркинг, където беше оставила колата си, се намираше на около четири пресечки, но ако минеше напряко през строителната площадка, щеше да си спести поне една от пресечките. Задуха силен вятър откъм река Детройт, уви полата около краката й и това я накара още по-бързо да вземе решението си. Без да обръща внимание на знака „Влизането забранено“, тя мина под въжетата, които ограждаха строителната площадка.
Докато бързаше през неравния терен, Лорън хвърли поглед нагоре към светлините, идващи откъм строежа. Сградата беше висока поне около осемдесет етажа, изградена изцяло от огледално стъкло, което отразяваше трепкащите градски светлини.
Близо до сградата вече не усещаше вятъра и се стараеше да не се отделя от нейното закритие. Докато бързаше, внезапно осъзна, че е съвсем сама в мрака, и то в град с голяма престъпност. Ледени тръпки я полазиха по гърба.
Изведнъж зад нея глухо отекнаха тежки стъпки и сърцето й подскочи ужасено. Тя ускори ход, но човекът след нея също тръгна по-бързо. Обзета от ужас, Лорън се втурна напред. Тъкмо когато се спусна към главния вход, една от огромните стъклени врати се отвори и от сградата излязоха двама мъже.
— Помощ! — изкрещя тя. — Някой там…
Спъна се в купчина кабели, полетя напред и се просна по корем в калта точно пред краката на двамата мъже.
— Ах, глупачка! — извика единият от тях. После двамата приклекнаха и се вторачиха разтревожено в нея. — Какви ги вършиш, по дяволите?
Лорън се подпря на лакти, вдигна сърдития си поглед от обувките на мъжа към лицето му и хладно отвърна:
— Репетирам за изпит в цирка. Коронният ми номер е падане от мост.
Другият мъж се засмя, хвана я здраво за раменете и й помогна да се изправи.
— Как се казваш? — попита я той и след като получи отговор, добави угрижено: — Можеш ли да ходиш?
— Разбира се — увери го Лорън. Всеки мускул по тялото й се съпротивляваше, а левият й глезен болезнено пулсираше.
— Тогава сигурно ще можеш да стигнеш поне до сградата, за да погледнем какви са щетите — каза той с лека насмешка в гласа си. Прихвана я през кръста, за да й даде възможност да се облегне на него.
— Ник — обади се другият мъж, — смятам, че ще бъде по добре, аз да повикам линейка, а ти да останеш тук заедно с госпожица Данър.
— О не, недейте, само не викайте линейка! — примоли се веднага Лорън. — Мисля, че по-скоро съм объркана, отколкото наранена — добави отчаяно и се отпусна облекчено, когато мъжът на име Ник я поведе бавно към тъмното фоайе.
За миг й мина през ума колко е неразумно да влиза в такава безлюдна сграда заедно с двама непознати мъже. Обаче щом прекрачиха прага на фоайето, другият мъж запали някакви малки лампички, разположени високо на тавана, и по-голямата част от съмненията й моментално се разпръснаха: това беше мъж на средна възраст, с вдъхващ доверие вид, облечен в костюм и вратовръзка. Лорън хвърли поглед и към Ник, чиято ръка все още беше около кръста й. Той беше облечен в джинси и дънково яке. Съдейки по профила му, прецени, че е малко над трийсетте, но и в него не видя нищо, което да я стресне или уплаши.
Обърнал глава, Ник говореше на другия мъж:
— Майк, в някоя от стаите трябва да има и аптечка за първа помощ. Намери я и ни я донеси горе.
— Добре — отвърна той и бързо се отправи към една светеща табела, която сочеше накъде се намира стълбището.
Лорън огледа с любопитство огромното фоайе. Цялото беше в бял мрамор: стените, пода и дори изящните колони. Десетки декоративни дървета и буйни растения в саксии бяха поставени в редица до една от стените.
Когато стигнаха до асансьорите, вградени в една ниша на срещуположната стена, Ник се пресегна зад гърба й и натисна бутона. Лъскавите месингови врати се плъзнаха настрани и се разтвориха, след което Лорън пристъпи в ярко осветения асансьор.
— Ще отидем в един обзаведен кабинет, където ще можеш да си починеш — каза й Ник.
Лорън го погледна с благодарност… и в същия момент замръзна от изумление. Той беше един от най-красивите мъже, които някога беше виждала. Вратите на асансьора се затвориха, тя се сепна и моментално отклони погледа си от лицето му.
— Благодаря — отвърна с дрезгав шепот и смутено се освободи от ръката му, — но мога да стоя и сама.
Той натисна бутона за осемдесетия етаж, а Лорън едва се сдържа да не вдигне ръка, за да си пооправи косата — щеше да бъде прекалено очебийно, прекалено суетно. Почуди се дали лицето й не е цялото в кал, след което веднага се ядоса на себе си. Една сериозна млада жена не можеше да реагира толкова глупаво на едно привлекателно мъжко лице.
Но дали наистина беше толкова красив, почуди се тя. Реши да го погледне отново, но този път по-дискретно. Вдигна очи към светлинната табелка над вратите, върху която се отбелязваха номерата на отминаващите етажи. После съвсем предпазливо отмести поглед встрани… Ник наблюдаваше светещите номера — виждаше само профила му.
Освен че беше още по-красив, отколкото й се стори първия път, той беше висок поне метър и осемдесет, мускулест и с широки рамене. Гъстата му коса имаше наситения тъмен цвят на кафе. Върху всяка черта от гордия му профил беше изписана мъжествена сила — от тъмните му гъсти вежди до дръзко издадената брадичка. Устните му бяха строги, но чувствени.
Лорън продължаваше да го разглежда, когато устните му внезапно потрепнаха, сякаш едва сдържаше усмивката си. Тя моментално отмести поглед и с ужас откри, че сивите му очи я гледаха.
Смутена, промърмори първото нещо, което й дойде наум:
— Аз… аз се боя от асансьори. Гледам да се съсредоточа върху нещо друго, за да… за да не мисля за височината.
— Много съобразително наистина — отбеляза той, но закачливият му тон съвсем ясно показваше, че не е успяла да го заблуди.
Лорън едновременно изпитваше желание да се засмее на ироничната му забележка и неудобство от това, че изобщо не беше успяла да го заблуди. Съсредоточено се загледа във вратите на асансьора, докато те не се отвориха на осемдесетия етаж.
— Изчакай ме тук, докато запаля осветлението — каза Ник.
След секунди от тавана заблестяха множество лампи, които осветиха помещението, което явно беше приемна. Младият мъж я хвана под ръка и краката на Лорън потънаха в смарагдово зеленото подово покритие, докато я водеше покрай асансьора към отсрещната страна.
В тази част се намираше още една, по-голяма приемна в средата с кръгъл плот за секретарките. Тя хвърли бегъл поглед към разтворената врата на един кабинет от дясната страна на приемната. В него имаше вградени шкафове за папки и лъскаво дървено бюро, покрито с хромова боя. Младата жена го сравни със своето стоманено бюро на предишното си работно място, където работеше като нещатна служителка. То стоеше в средата на задръстен с вещи кабинет, в който работеха трима служители. Ето защо сега й се стори просто невероятно, че толкова много пространство и лукс можеха да бъдат заделени само заради удобството на една обикновена секретарка.
Когато изрази на глас това свое учудване, Ник я погледна насмешливо:
— Опитните секретарки се гордеят с уменията си, а и заплатите им растат с всяка следваща година.
— Аз също съм секретарка — отбеляза тя, докато вървяха през приемната към една двойна триметрова врата от палисандрово дърво. — Точно преди да се, хм, срещна с вас, бях от другата страна на тази улица, за да си подам документи за работа в „Синко“.
Ник разтвори широко и двете врати, след което се отдръпна назад, за да й направи път, като я наблюдаваше как накуцва.
Лорън така остро усещаше пронизващия му поглед, че коленете й се подкосиха, и едва когато стигна до средата на стаята, тя се сети да се огледа наоколо. Онова, което видя, я накара да възкликне:
— Боже мили! Но какво всъщност е всичко това?
— Това — отвърна Ник с усмивка — е кабинетът на президента на фирмата. Той е едно от малкото помещения тук, които са напълно завършени.
Младата жена продължи да се оглежда смаяно. Огромният прозорец пред нея предлагаше изглед към нощния Детройт с цялото му фантастично, бляскаво великолепие. Останалите три стени бяха облицовани с лъскаво палисандрово дърво.
Подът беше покрит с мек като кадифе килим, а от дясната й страна имаше великолепно бюро от палисандрово дърво. Шест лъскави стола с мъхесто зелена тапицерия бяха разположени точно пред бюрото, а в срещуположната страна на помещението се виждаха три дълги мъхесто зелени канапета, които образуваха широк полукръг около огромна маса със стъклен плот, чиято основа беше изработена от силно полиран плавей.
— Изумително — тихо промълви тя.
— Ще приготвя да пийнем нещо, докато Майк донесе аптечката — каза Ник.
Лорън го гледаше смаяно как се приближи към една гола палисандрова стена и я натисна. Огромен дървен панел безшумно се плъзна встрани, разкривайки великолепен огледален бар, осветен от скрити в горната му част лампички. Виждаха се стъклени полици, покрити с редове от скъпи кристални чаши и гарафи.
Тъй като тя мълчеше, той я погледна през рамо. Младата жена вдигна сините си очи, вгледа се в лицето му и забеляза изражението му. По всичко личеше, че на Ник му беше безкрайно забавно да наблюдава нейното изумление пред това бляскаво великолепие. Осъзнаването на този факт внезапно я накара да си даде сметка за нещо, на което до този момент не беше обръщала внимание: докато тя самата остро усещаше неговата мъжка привлекателност, той сякаш изобщо не я забелязваше като жена.
Тъй като непрекъснато беше обект на възхитените мъжки погледи, някои от тях откровено похотливи, сега попадаше на мъж, на когото гореше от желание да направи впечатление. Обаче той като че ли изобщо не я забелязваше. Малко смутена и доста разочарована, Лорън се опита да се освободи от тези мисли. Казваха, че красотата се ражда в очите на наблюдаващия, а по всичко личеше, че този мъж не виждаше нищо интересно, когато я гледаше. И най-ужасното беше, че явно я намираше смешна!
— Ако искаш да се пооправиш, ей там има баня. — Ник кимна към стената до бара.
— Къде? — попита равнодушно Лорън.
— Върви право напред и щом стигнеш стената, просто я натисни.
Устните му отново потрепваха насмешливо и тя го изгледа ядосано. Когато пръстите й докоснаха гладкото палисандрово дърво, един дървен панел се разтвори и младата жена влезе в просторна баня.
— Ето, намерих аптечката — каза Майк, който точно в този момент влезе в кабинета. Лорън понечи да затвори вратата на банята, но се спря, когато го чу да добавя с по-тих глас: — Ник, в качеството ми на юрист на корпорацията те съветвам това момиче да бъде прегледано от лекар, който да докаже, че няма сериозни наранявания. Ако не се погрижиш за това, някой адвокат може да заяви, че е била обездвижена за известен период вследствие на падането си, и да осъди компанията за милиони.
— Недей да правиш от мухата слон — чу тя отговора на Ник. — Та тя е само едно симпатично хлапе, което се уплаши от това отвратително падане.
— Е, добре — въздъхна Майк. — Сега обаче закъснявам за едно съвещание и ще трябва да тръгвам. Но, за Бога, моля те, не й предлагай никакъв алкохол. Родителите й могат да те осъдят за опит за прелъстяване на малолетна и…
Лорън се почувства смутена и обидена от това, че я нарекоха уплашено хлапе, и тихичко затвори вратата. Със смръщено лице се обърна към огледалото над мивката и едва не изпищя. Лицето й беше изцапано с кал, кокът й се беше развалил и косата й стърчеше във всички посоки, а пък сакото й се беше смъкнало.
Помисли си, че прилича на карикатура на самата себе си — подобно на смешен, безнадеждно мръсен пакостник с раздърпани дрехи.
И кой знае по каква причина внезапно реши, че на всяка цена трябва да изглежда съвсем различна, когато излезе от банята. Ето защо смъкна изцапаното си тъмносиньо сако, предвкусвайки задоволството от изумлението на Ник, когато я видеше отново. Трябваше обаче да бърза — ако преобразяването й отнемеше твърде много време, то съвсем нямаше да бъде чак толкова ефектно.
Смъкна чорапогащника и направи физиономия при вида на зейналите дупки. След като се пооправи, изсипа съдържанието на дамската си чанта върху тоалетната масичка и измъкна нов чорапогащник, които случайно носеше със себе си. Обу го, а после извади фибите от косата си и започна да я разресва. Когато приключи, къдравата й коса вече се спускаше по раменете. Сложи си червило и руж, а после отново натъпка нещата си в чантата и се огледа. Имаше свеж и бодър вид, а очите й блестяха от нетърпение. Бялата й блуза с шал яка беше малко консервативна, но пък подхождаше на изящната линия на шията й, като едновременно с това подчертаваше бюста й. Доволна от вида си, взе сакото и чантата и излезе от банята.
Ник стоеше пред огледалния бар с гръб към нея. Без да се обръща, каза:
— Трябваше да проведа един телефонен разговор, но ей сега ще приготвя питиетата. Намери ли всичко необходимо в банята?
— Да, имаше всичко, благодаря — отвърна Лорън, като остави чантата и сакото си.
Застана до дългото канапе, без да откъсва очи от младия мъж. Беше свалил дънковото си яке и го беше метнал върху един от столовете. При всяко движение на ръцете му синята трикотажна блуза се изопваше, подчертавайки широките му мускулести рамене. Лорън спусна поглед надолу по стегнатите му бедра и дългите крака, очертани от тесните джинси. Когато той заговори, тя се стресна гузно, а погледът й моментално се стрелна нагоре.
— Боя се, че този бар не е зареден с безалкохолни напитки, нито пък с лимонада, Лорън, затова ще ти приготвя чаша тоник с лед.
Младата жена едва се сдържа да не се изсмее и с престорена скромност сключи ръце зад гърба си. Неволно се напрегна, когато той сложи обратно една кристална гарафа с уиски, взе по една чаша във всяка ръка и се обърна.
Направи две крачки към нея и в следващия миг замръзна на мястото си.
Веждите му се сключиха и присвитите му очи се взряха в гъстите й тъмно руси коси. Изуменият му поглед се отмести към лицето й и се спря на тюркоазените й очи, които проблеснаха насмешливо изпод гъсти, извити мигли, след което се плъзна към закачливото й носле, към фино изваяните й скули и меките устни. Очите му продължиха надолу към едрия й бюст, тънката талия и дългите стройни крака.
Лорън се беше надявала да му направи впечатление като жена и ето че вниманието му беше привлечено. Сега вече започна да се надява, че ще чуе някакъв комплимент. Той обаче мълчеше.
Обърна се, отиде до бара и изля в мивката съдържанието на една от чашите.
— Какво правиш? — попита тя.
— Ще добавя малко джин към твоя тоник — насмешливо й отвърна.
Младата жена започна да се смее, а той я изгледа през рамо и кисело се усмихна.
— Просто ми е любопитно, на колко години си все пак?
— На двайсет и три.
— И си подавала документи за секретарка в „Синко“… преди да се хвърлиш в краката ни тази вечер?
— Да.
Той й занесе чашата и кимна към канапето:
— Седни… не бива да стоиш. Сигурно глезенът ти е навехнат.
— Не ме боли, честна дума — възрази тя, но се подчини и седна.
Ник остана прав пред нея, като я разглеждаше с интерес.
— Приеха ли те на работа в „Синко“?
Той беше толкова висок, че й се наложи да вдигне глава, за да може да го погледне в очите.
— Не.
— Ще ми разрешиш ли да погледна как е глезенът ти? — попита той. После остави чашата си върху масичката за кафе, клекна пред нея и започна да разкопчава тънката каишка на сандала. Дори от лекото докосване на пръстите по крака й пробягаха невероятни огнени тръпки и тя настръхна.
За щастие обаче той явно не забеляза нищо, защото силните му пръсти продължиха внимателно да опипват прасеца й, след което бавно се върнаха на глезена.
— Добра секретарка ли си?
— Така поне казваше предишният ми работодател.
С все още приведена глава той каза:
— Добри секретарки се търсят винаги. От „Синко“ сигурно ще ти се обадят и ще ти предложат работа.
— Съмнявам се — отвърна Лорън, като едва сдържаше усмивката си. — Боя се, че господин Уедърби, началникът на личен състав, остана с впечатлението, че не съм особено умна и ценна кандидатка — поясни.
Ник рязко повдигна глава.
— Лорън, според мен ти си не по-малко ценна от нова златна монета. Уедърби трябва да е направо сляп.
— Ами че той си е точно такъв! — пошегува се тя. — Иначе никога нямаше да си сложи карирано сако на шарена вратовръзка.
Младият мъж се ухили:
— Наистина ли така се облича?
Тя кимна утвърдително и душата й се изпълни с някакво необяснимо, дълбоко проникновение. Докато му се усмихваше, започна да вижда пред себе си и нещо друго, освен невероятно красивия мъж. Забеляза в погледа му един лек цинизъм, обагрен с топлота и чувство за хумор, както и някакъв изстрадан житейски опит, оставил суров отпечатък върху лицето му. Това го направи още по-привлекателен за нея. Не можеше да се отрече неговият сексуален магнетизъм. Той се излъчваше от всяка клетка на жилавото му, самоуверено тяло и неудържимо я притегляше към него.
— Не изглежда да е подут — отбеляза той. — Усещаш ли някаква болка?
— Съвсем слаба. Много повече пострада честолюбието ми.
— В такъв случай до утре и двете ще бъдат във форма.
Все още клекнал, той подхвана петата й в шепата на лявата си ръка, а с дясната се пресегна, за да й вземе сандала. Точно преди да нахлузи сандала върху крака й, я стрелна с поглед, а сърцето й заби учестено, когато с усмивка я попита:
— Нямаше ли една приказка за мъжа, който търсел жената, чийто крак ще влезе в някаква стъклена пантофка?
Тя кимна със светнали очи:
— „Пепеляшка“.
— И какво ще стане с мен, ако тази пантофка ти е по мярка?
— Ще те превърна в красива жаба — отбеляза духовито.
Той се засмя със звучен, прекрасен смях, а погледите им се срещнаха и в дълбините на неговите очи проблесна кратък пламък, който той мигновено угаси. Край на приятните закачки. Закопча сандала й и се изправи. Взе чашата и я пресуши, след което я остави върху масичката за кафе. Явно това беше не особено желаният знак за нея, че времето, което прекараха заедно, наближаваше своя край. Видя го как се приведе, вдигна телефона, поставен в другия край на масата, и набра някакъв четири цифрен номер.
— Джордж — каза, — обажда се Ник Синклер. Младата дама, която ти преследваше като нарушител, вече се възстанови от падането. Би ли дошъл пред входа с автомобила на охраната, за да я откараш до мястото, където е оставила колата си? Добре, ще се видим долу след пет минути.
Сърцето на Лорън се сви. След пет минути. При това друг човек щеше да я откара до колата и! Имаше ужасното предчувствие, че Ник дори нямаше да я попита как би могъл да се свърже с нея. Тази мисъл беше толкова потискаща, че напълно забрави смущението си от току-що направеното откритие, че тази вечер е бягала от охраната на обекта.
— Ти да не би да работиш за компанията, която е построила този небостъргач? — попита тя в опит да забави раздялата им и да научи нещо повече за него.
Ник погледна нетърпеливо часовника си.
— Да, точно така.
— Харесва ли ти строителната работа?
— Обичам изграждането на нови неща — отвърна й лаконично. — Аз съм инженер.
— Някъде другаде ли ще те изпратят, когато работата по тази сграда приключи?
— Поне през следващите няколко години ще прекарвам по-голямата част от времето си тук — отвърна той.
Лорън се изправи и си взе сакото. При наличието на всички тези сложни компютърни устройства в новите небостъргачи, нищо чудно да беше необходимо включването на инженер в работния екип. Не че това имаше някакво значение, помисли си тя с някакво ужасно предчувствие. Навярно вече никога нямаше да го види.
— Е, благодаря ти за всичко. Надявам се президентът да не открие, че си ровил в барчето му за напитки.
— Тук и без това са ровили всички портиери. Просто трябва да се заключи.
Докато слизаха с асансьора, той изглеждаше някак угрижен и нетърпелив. Навярно бързаше за среща, помисли си мрачно Лорън. С някоя красива жена — трябваше да бъде поне фотомодел, за да отговаря на неговата поразителна красота. Той, разбира се, можеше да бъде и женен, но не носеше халка, нито пък имаше вид на семеен мъж.
Една бяла кола с надпис „Глобал Индъстрис Секюрити Дивижън“ беше спряла пред входа на сградата и ги очакваше, а зад волана седеше униформен охранител. Ник я изпрати до колата и й държа вратата, докато тя се настани на седалката до шофьора. След това се подпря на покрива на колата и приведе глава, за да й каже:
— Познавам някои хора в „Синко“. Ще им се обадя, за да видя дали няма да могат да разубедят Уедърби и да го накарат да си промени решението.
Настроението й моментално се повиши, защото това означаваше, че той все пак я харесва достатъчно, за да направи опит да се застъпи за нея, но когато си спомни, че сама бе виновна за провала си, смутено поклати глава:
— Не, не си прави труда. Той няма да си промени решението. Оставих го с ужасни впечатления. Но ти благодаря все пак за това предложение.
Десетина минути по-късно Лорън плати таксата за паркинга и потегли с колата си по измития от дъжда булевард. Докато се опитваше да се освободи от мислите си за Ник Синклер, тя следваше указанията, които беше получила от секретарката на Филип, и мрачно размишляваше за предстоящата среща със семейство Уитуърт.
След по-малко от половин час щеше отново да влезе в тяхното имение „Грос Поан“. В главата й нахлуха спомени от онзи унизителен уикенд, който беше прекарала в изискания им дом преди четиринайсет години, и тя потръпна от ужас и смущение. Първият ден тогава не беше никак лош — всъщност беше съвсем сама през по-голямата част от времето. Ужасяващата част започна малко след приключването на обяда през втория ден. Именно тогава Картър, синът на семейство Уитуърт, се появи на вратата на нейната стая и заяви, че майка му била наредила да я изведе от къщата, защото очаквала някакви приятели и не желаела те да виждат Лорън. През останалата част от деня момчето положи всички старания, за да я накара да се почувства възможно най-жалка, безпомощна и уплашена.
Освен че й казваше „очилатке“, защото тя носеше очила, той непрекъснато наричаше баща й, професор в Чикагския университет, „даскала“, а пък майка й, концертираща пианистка — „музикантката“.
Докато развеждаше Лорън из техните поддържани градини, уж „случайно“ я спъна и тя падна в една огромна леха с рози. Половин час по-късно, след като тя се преоблече, Картър се извини и предложи да й покаже кучетата.
Той изглеждаше толкова искрен и Лорън моментално реши, че спъването наистина е било съвсем случайно.
— И аз си имам куче у дома — довери му гордо тя, като бързаше да не изостава от него, докато той крачеше важно напред през буйните, красиво оформени тревни площи към задната част на имението. — Казва се Флъфи и е бяла на цвят — добави тя тъкмо когато стигнаха до един подрязан жив плет, зад който се криеше огромен кучкарник, ограден от триметрова телена ограда. Лорън се усмихна на двата добермана, а после и на Картър, който отключваше тежкия катинар на вратата.
— Моята най-добра приятелка също има доберман. По цял ден си играе с нас на гоненица, а освен това обича да ни прави и разни номера.
— Тези двамата също си ги бива за доста неща — осведоми я Картър, като отвори вратата и се отдръпна настрани, за да й даде път да влезе преди него.
Лорън смело влезе в кучкарника.
— Здравейте, кученца — каза мило, приближавайки притихналите, бдителни животни. Тъкмо когато протегна ръка, за да ги погали, вратата зад нея се затвори с трясък и Картър настървено извика:
— Дръжте, момчета! Дръжте!
Двете кучета моментално се наежиха, оголиха зъби и с ръмжене тръгнаха към вцепенената от ужас Лорън.
— Картър — изпищя пронизително тя, отстъпвайки назад, докато се прилепи към оградата. — Защо правят така?
— На твое място изобщо не бих мърдал — подигра й се той от другата страна на оградата. — Мръднеш ли, веднага ще се хвърлят и ще те разкъсат. — С тези думи той спокойно се отдалечи, като си подсвиркваше.
— Не ме оставяй тук! — пишеше Лорън. — Моля те… не ме оставяй!
Половин час по-късно, когато градинарят я откри, тя вече не пищеше. Само хленчеше, без да откъсва очи от ръмжащите кучета.
— Изчезвай веднага от тука! — нареди мъжът, като отвори със замах вратата и влезе ядосано в кучкарника. — Какво те е прихванало да дразниш тия побъркани кучета! — тросна се той, като я сграбчи над лакътя и я извлече навън.
Едва когато вратата зад тях се затръшна, Лорън малко се поотпусна.
— Та те щяха да ме разкъсат — прошепна дрезгаво тя, а по страните й неудържимо започнаха да се стичат сълзи.
Градинарят погледна изцъклените й от ужас сини очи и гласът му поомекна:
— Нямаше да ти направят нищо. Тези кучета са обучени да сигнализират в случай на опасност и да сплашват нежелани посетители, това е всичко. Не са толкова глупави, че да ухапят човек.
До края на деня Лорън остана в леглото си, обмисляйки различни жестоки начини, по които да си отмъсти на Картър. Обаче макар да й доставяше удоволствие да си го представя паднал на колене в краката й, молещ за прошка, всичко, което й хрумваше, беше неосъществимо.
Когато по-късно майка й се качи да я вземе за вечеря, тя вече се беше примирила с факта, че ще трябва да преглътне накърнената си гордост и да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Нямаше смисъл да казва на майка си за Картър, защото Джина Картър беше италианска американка, която носеше дълбоката, сантиментална италианска привързаност към своите роднини, независимо колко далечна и неясна беше връзката с тези нейни така наречени „близки“. Майка й щеше снизходително да приеме, че момчето просто си е направило шега.
— Добре ли прекара днес, миличка моя? — попита майка й, докато слизаха по извитата стълба към трапезарията.
— Ами да, нормално — промърмори момичето, като в същото време се чудеше как да устои на изкушението да тегли на Картър Уитуърт един хубав ритник.
Точно когато стигнаха до края на стълбата, една от прислужниците съобщи, че господин Робърт Данър се обажда по телефона.
— Ти продължавай нататък без мен — каза Джина на дъщеря си и се отправи към малката масичка, където стоеше телефонът.
Лорън се спря колебливо на сводестия праг на трапезарията. Членовете на семейство Уитуърт вече се бяха настанили на огромната маса.
— Съвсем ясно казах на госпожа Данър, че вечерята е в осем часа — обясняваше майката на Картър на съпруга си. — Вече е осем и две минути. Ако тази жена не може да бъде точна, тогава ще започнем без нея. — Кимна на прислужника, който моментално започна да сипва супа в крехките порцеланови купички. — Филип, достатъчно търпях — продължи тя, — но вече не желая да виждам който и да е от тези използвачи като гости в дома ми. — Тя обърна русата си глава с елегантна прическа към по-възрастната жена, която седеше до нея. — Майко Уитуърт, крайно време е на всичко това да се сложи край. Досега вие сигурно сте успели да съберете достатъчно сведения, за да можете да завършите вашия проект.
— Ако беше така, нямаше да ми се налага да търпя тези хора тук. Знам, че са само едни невъзпитани досадници и са истинско бреме за всички нас, но ще трябва да ги изтърпиш още малко, Каръл.
Лорън продължи да стои на вратата, а сините й очи гневно заблестяха. Тя можеше да търпи униженията на Картър, но нямаше да допусне тези ужасни хора да не зачитат нейния изключителен баща и красивата й талантлива майка!
В този момент майка й също се появи на прага до нея.
— Извинявайте, че ви накарах да чакате — каза, като хвана дъщеря си за ръката. Никой не си направи труда да й отговори — просто продължиха да си ядат супата.
Обхваната от внезапно вдъхновение, Лорън хвърли поглед към майка си, която разгъваше една ленена кърпа. Свеждайки смирено глава, момичето сключи ръце и започна да нарежда с тънкото си детско гласче:
— Господи Боже мой, благослови храната на тази трапеза. И чуй молитвите ни да простиш на онези, които са лицемерни и които се смятат за нещо повече от всички останали само защото имат повече пари. Слава тебе, Боже! Амин.
После спокойно взе лъжицата си, като старателно отбягваше погледа на майка си.
Супата — или поне онова, което според Лорън трябваше да се смята за супа — беше студена.
Прислужникът забеляза, че тя остави лъжицата си.
— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице? — попита намръщено той.
— Супата ми е студена — обясни спокойно тя въпреки презрителния му поглед.
— Господи, ти да не си откачила! — ухили се самодоволно Картър, докато Лорън взимаше чашата си с мляко. — Тази супа не трябва да се яде топла.
Чашата уж случайно се изплъзна от ръката на Лорън и млякото заля приборите пред Картър и потече по краката му.
— О, извинявам се много — каза тя, сподавяйки смеха си. — Стана съвсем случайно… Картър, ти си наясно с такива случайности, нали? Да разкажа ли на всички за „случайните“ случки днес? — Правейки се, че не забелязва свирепия му поглед, тя се обърна към останалите: — На Картър му се случиха доста „случайни“ неща днес. Той „най-случайно“ ме спъна, докато ме развеждаше из градината, и аз паднах в розите. После, докато ми показваше кучетата, съвсем „случайно“ ме заключи в кучкарника и…
— Не желая повече да слушам тези обвинения — тросна се Каръл Уитуърт, а красивото й лице беше леденостудено.
Лорън обаче смело посрещна смразяващия поглед на сивите й очи, без дори да трепне.
— Съжалявам, госпожо — изрече с престорена кротост, — просто не знаех, че било невъзпитано да разкажа как точно е минал денят ми. — Взе лъжицата си под гневните погледи на всички членове на семейство Уитуърт. — Естествено — добави, — не знаех също, че било чак толкова възпитано да наричаш гостите си използвачи.