Джудит Макнот
Гордост (13)

ГЛАВА 13

Когато в един часа на другия ден Лорън се качи на осемдесетия етаж, Мери я уведоми, че господин Синклер искал незабавно да я види. Опитвайки се да преодолее напрежението, тя приглади косата си и влезе в кабинета му.

— Искал си да ме видиш? — каза любезно.

Ник хвърли върху бюрото документите, които четеше облегна се назад, започна да я оглежда и отбеляза:

— Така носеше косата си през онзи ден, когато тръгнахме към Харбър Спрингс. Харесва ми.

— В такъв случай — заяви тя — вече ще я нося пусната.

Той се захили.

— Значи вече така ще играем, а?

— Ще играем какво?

— Тази малка игричка, която започнахме вчера.

— Аз не играя твоята игра. Не желая да бъда победител. — Но всъщност желаеше. Желаеше да го има завинаги, само за себе си. И се презираше заради тази своя глупава слабост.

Ник забеляза смущението й и кимна към стола пред бюрото си.

— Седни. Тъкмо преглеждах една папка, която поисках да ми изпратят.

Щом разбра, че той ще се залови с работата си, Лорън спокойно седна, но дъхът й секна, когато той взе папката и я разтвори. Най-отгоре върху корицата имаше печат „Поверително — служебно досие“, а под него беше поставен етикет, на който пишеше: „Лорън Е. Данър служебен № 98753“.

Тя се изчерви, щом си припомни как умишлено беше провалила тестовете си и как бе изписала „президент на компанията“ като свое първо предпочитание за работно място. Сега Ник щеше да види това и…

— Хммм — каза той. — Лорън Елизабет Данър. Елизабет е хубаво име, както и Лорън. Подхождат ти.

Тъй като не беше в състояние да издържа неговото флиртуване, тя отвърна потиснато:

— Кръстена съм на две мои неомъжени лели. Едната била кривогледа, а другата имала брадавици.

Без да обръща внимание на думите й, Ник продължи:

— Цвят на очите — син. — Той се вгледа в нея над папката. — Няма спор, че са сини. Човек може направо да се загуби в тези твои очи — прелестни са наистина.

— Когато не носех очила, личеше, че съм кривогледа — уведоми го безгрижно Лорън. — Наложи се да ме оперират.

— Малко момиченце с леко кривнали сини очички и очила на нослето — отбеляза той с усмивка. — Обзалагам се, че си била много сладка.

— Не, не съм била, имала съм прекалено прилежен вид.

Устните му трепнаха, сякаш знаеше какво точно се опитваше да му каже. Той отгърна следващия лист от молбата за постъпване и Лорън го загледа как изчита набързо изписаното, и все повече се приближава към края, където беше изброила предпочитаните от нея длъжности.

— Какво, по… — възкликна изненадано той, след което избухна в смях. — С Уедърби май ще трябва много да внимаваме. Коя от нашите две длъжности предпочиташ повече?

— Никоя — отвърна му рязко. — Направих го, защото точно преди интервюто в „Синко“ изведнъж реших, че всъщност изобщо не желая да работя тук.

— Значи умишлено си провалила тестовете си, така ли?

— Точно така.

— Лорън… — започна той с мек, изкусителен глас, които веднага я накара да застане нащрек.

— Аз пък имах съмнителното удоволствие да прегледам твоята папка — прекъсна го хладно тя. — Папката с материалите от пресата — уточни при вида на неговия изумен поглед — Знам всичко за Биби Лионардос и френската кинозвезда. Видях дори снимката, която са ти направили с Ерика Моран на другия ден, след като ме отпрати, защото щеше да те посещава някакъв твой „съдружник“.

— И — заключи той невъзмутимо — беше обидена.

— Бях отвратена — отвърна рязко Лорън, защото не искаше да му разкрие нито частица от болката, която беше изпитала. После се овладя и донякъде с предишното си спокойствие каза: — Ще може ли, ако обичаш, да се върнем вече към работата ни.

Минута по-късно извикаха Ник на събрание, което продължи целия следобед, и той я остави на спокойствие. Докато работеше обаче, непрекъснато усещаше погледите на Мери Калахан.

 

 

В десет часа на другата сутрин Джим се появи пред бюрото й с напрегнато изражение.

— Току-що се обади Ник. Иска да се качиш горе веднага, имал нужда от твоята помощ до края на деня. — Той махна с въздишка към доклада, който тя преписваше. — Хайде, иди. Аз сам ще се оправя с това.

Когато Лорън пристигна, Мери не беше там, но пък Ник седеше на бюрото си — свалил сакото и вратовръзката, свел тъмната си глава, той съсредоточено пишеше нещо. Ръкавите на ризата му бяха вдигнати нагоре, яката му беше разкопчана. Погледът й се плъзна по загорялата му шия. Спомни си как неотдавна беше притискала устни към онази вдлъбнатина там, където биеше пулсът му…

Той беше най-красивият, най-пленителният мъж, който бе виждала някога, помисли си тя с мъчителен копнеж. Когато обаче заговори, гласът й не показваше нейното вълнение:

— Джим ми каза, че си искал веднага да се кача при теб. Какво трябва да направя?

Ник се обърна и я погледна, а на устните му се появи усмивка.

— Ами нека да помисля.

— Доколкото разбрах, имал си някаква спешна задача за мен.

— Точно така.

— И каква е тя.

— Искам да отидеш до кафето и да ми вземеш нещо за хапване.

— Това… — задави се Лорън. — Това ли е твоето понятие за спешна работа?

— Много спешна — отвърна й невъзмутимо. — Работата е там, че умирам от глад.

Младата жена стисна юмруци.

— За теб може и да съм само един дребен обект за сексуални развлечения, но долу ме чака важна работа и Джим има нужда от мен.

— Не той, аз имам нужда от теб, сладурче. Тук съм, откакто…

— И да не си посмял да ме наричаш „сладурче“! — избухна тя.

— Защо не? — отвърна той, а на лицето му грейна усмивка. — Ти си толкова сладка.

— Няма да останеш на същото мнение, ако още веднъж ме наречеш „сладурче“ — обеща му.

Ник сви вежди и Лорън трябваше да си напомни, че той все пак й беше шеф.

— Е, добре! — троснато изрече тя. — Какво ядеш за закуска?

— Възбуждащи секретарки — пошегува се той.

Лорън решително се отправи към временното си работно място и откри, че Мери се е върнала.

— Няма да са ти нужни пари, Лорън — каза тя. — Ние си имаме открита сметка в кафенето.

Младата жена остана шокирана от две неща: първото беше, че Мери току-що я нарече Лорън, вместо обичайното студено „госпожице Данър“. А второто — че тя се усмихваше, и при това каква усмивка имаше само Мери Калахан! Лицето на възрастната жена светваше, а строгите й черти омекваха.

Лорън неволно отговори на тази заразителна усмивка.

— Какво предпочита за закуска той? — въздъхна тя.

Очите на Мери блеснаха дяволито:

— Възбуждащи секретарки.

Сякаш като награда за извършването на такава важна поръчка Ник й благодари за вкусните кифлички, които му беше донесла, и любезно предложи да й налее чаша кафе.

— Сама ще си го налея, но ти благодаря все пак — отвърна твърдо Лорън.

За нейно безкрайно притеснение Ник дойде при барчето, небрежно се облегна на него и я загледа как си добавя сметана и захар.

Когато тя се протегна да си вземе чашата, той я хвана за ръката.

— Лорън — каза й тихо, — съжалявам, че ти причиних болка. Повярвай ми, не съм го направил нарочно.

— Няма нужда да се извиняваш — отвърна тя и внимателно издърпа ръката си. — Нека просто да забравим случилото се. — После си взе чашата и тръгна към бюрото си.

— Между другото — подхвърли той — довечера заминавам за Италия. Но от понеделник ще те искам тук при мен още от сутринта.

— За колко време? — попита Лорън ужасено.

Той се ухили:

— За колкото е необходимо, за да спечеля тази наша игра.

С тези думи ръкавицата беше хвърлена и при мисълта за предстоящия сблъсък с него тя се почувства ужасно.

Едва бе оставила чашата си на бюрото, когато вътрешният телефон иззвъня и Ник я помоли да отиде при него в кабинета, за да й продиктува едно писмо до Роси, италианския изобретател.

— Донеси си и кафето — добави.

По средата на диктовката той неочаквано подхвърли:

— Когато слънцето пада върху косите ти и те блестят като златни. — След което моментално продължи с диктовката.

Лорън, която неволно бе стенографирала тази забележка, му хвърли убийствен поглед, и той прихна да се смее.

В един часа Ник я помоли да остане на едно събрание в кабинета му и да води записки. По средата на събранието тя случайно вдигна глава и забеляза, че се е вторачил в краката й. Размърда се с неудобство, а Ник я погледна право в очите и се усмихна многозначително.

Когато събранието приключи, Лорън се изправи да си тръгне, но той я спря.

— Завърши ли разпечатката на италианския превод на онзи списък от въпроси, които ти продиктувах, за да покажа на Роси какво точно искам да знам? — После я погледна с чаровна, извинителна усмивка и добави: — Никак не ми е приятно да те притеснявам, сладурче, но трябва да го взема с мен в Казано.

Тя се ядоса, че глупавото й сърце направо подскочи, когато я нарече „сладурче“.

— Готово е — отвърна му.

— Добре. Успя ли да разбереш какъв всъщност е проектът „Роси“?

Поклати глава:

— Не, не съвсем. Знам само, че Роси е химик, който живее в Казано, и че е изобретил нещо, към което ти проявяваш интерес. Разбирам също, че възнамеряваш да финансираш изследването му, както и в бъдеще да произвеждаш неговия продукт.

— Трябваше да ти обясня още от самото начало. Това щеше да направи работата ти тук още по-приятна — каза той, преобразявайки се неочаквано от изкусител във внимателен началник. — Роси е разработил химикал, който явно прави някои синтетични материали, в това число и найлона, абсолютно непромокаеми, огнеупорни и устойчиви както на атмосферни влияния, така и на замърсявания, и то без да се променя видът или структурата на първоначалния материал. Подови покрития и дрехи, направени от подобна синтетика, ще бъдат практически вечни.

Той говореше делово и Лорън за пръв път се отпусна в негово присъствие.

— Но наистина ли този химикал действа, без да променя и поврежда нищо?

— Да пукна, ако знам — призна си Ник с кисела физиономия. — Но възнамерявам да разбера това при сегашното си пътуване. Досега съм виждал само показни демонстрации. Нужна ми е мостра, която да донеса тук, за да бъде проверена в стандартна лаборатория, но Роси е болен на тема секретност. Казва, че сега не аз, а той проверявал мен.

Лорън сбърчи нос.

— Този човек май е малко луд.

— Ужасен особняк е — въздъхна Ник. — Живее в една къщурка в Казано, малко рибарско селце в Италия. Има кучета, които да го пазят, а пък лабораторията му се намира в една барака.

— Поне си виждал демонстрации.

— Демонстрациите нищо не означават, ако не се направи пълно изследване. Например неговият химикал може и да прави нещо устойчиво на вода, но какво ще се получи, ако отгоре се разлее мляко? Или пък газирана напитка?

— Ами ако всичко, което той твърди, се окаже вярно? — попита тя.

— Тогава ще направя консорциум — съюз между „Глобал Индъстрис“ и две други корпорации — и ще представим на света откритието на Роси.

— Може би се страхува, че ако ти даде мостра за изследване, някой в лабораторията ще я разложи на съставните й части и ще разбере точно какви химикали използва. След това е възможно да откраднат откритието му.

— Права си — отвърна й с усмивка. После най-неочаквано я прегърна. — Ще ти донеса подарък от Италия. Какъв искаш да бъде?

— Обиците на майка ми — отряза го тя.

Рязко се освободи от прегръдката му, после се обърна и се отправи към кабинета на Мери. Зад гърба й се разнесе смехът на Ник.

Докато я гледаше как се отдалечава, той усети, че в него се надига някакво странно, непознато усещане — някаква нежност, която го накара да се почувства уязвим. Приятно му беше да я гледа, нейната усмивка го сгряваше, а когато я докосваше, усещаше силно желание. Тя притежаваше достойнство и непринудена изисканост. В сравнение с другите жени Лорън беше самата крехкост и невинност и въпреки това тя имаше куража открито да му се противопостави, както и силата да устоява на ухажването му.

Усмивката му помръкна. Да, ухажваше я — нещо, което досега не беше правил. Преследваше я и това го караше да се отвращава от себе си. Въпреки това обаче не можеше да се спре… Изпитваше към нея нещо повече от сексуално желание — харесваше я много. Възхищаваше се на нейния кураж, упоритост и дори на нейния идеализъм.

Онова непознато, нечакано чувство отново се пробуди у него и Ник се опита да го прогони. Искаше тази жена, защото тя беше една красива загадка. Харесваше я и я желаеше. Нищо повече.

В 4.55 от Калифорния, Оклахома и Тексас се обадиха участниците за съвместната телефонна дискусия, която Ник беше насрочил предварително. Когато Мери му каза, че вече всички са на линия, той я помоли да му изпрати Лорън да води записки.

— Той ще включи системата за свръзка — обясни Мери — за да записваш някои от обсъжданите цифри.

Дискусията вече беше започнала, когато Лорън влезе в кабинета му. Ник й махна с ръка да отиде на неговото място и се изправи, за да може тя да седне на бюрото му и да води записки. Две минути след като тя седна, той се приведе над нея, подпря ръце от двете й страни и прокара устни по косата й.

Лорън избухна:

— По дяволите, престани!

— Какво? Какво? Какво? — чуха се мъжки гласове.

Ник се приведе, над микрофона и каза:

— Моята секретарка смята, че говорите прекалено бързо, и би искала да намалите темпото, за да успява да записва.

— Добре де, можеше просто да ни помоли за това — отвърна обиден мъжки глас.

— Сега сигурно си доволен! — прошепна Лорън.

— Не, не съм — изкиска се Ник в ухото й. — Но ще бъда.

Младата жена затвори ядосано тетрадката и се опита да бутне стола си назад, той не й позволи. Тя извърна рязко глава, за да му каже нещо унищожително, но устните му се впиха в нейните. Когато се откъсна от нея, Лорън беше така поразена, че не можеше да изрече и дума.

— Ти какво мислиш, Ник? — попита глас по спикера.

— Мисля, че положението все повече се подобрява — отвърна той с дрезгав глас.

Когато разговорът най-накрая приключи, Ник натисна бутона върху бюрото си, а тя видя как вратата, водеща към кабинета на Мери, се плъзна и се затвори плътно с електронния механизъм. Той я сграбчи за ръцете и я измъкна от стола, след което я обърна към себе си.

Приведе се над нея и Лорън се почувства безпомощна пред неудържимото привличане.

— Недей! — изрече умолително. — Моля те, недей да ми причиняваш това!

Той стисна ръцете й.

— Защо не можеш просто да си признаеш, че ме желаеш, и да се насладиш на последствията?

— Добре — отвърна му сломено. — Печелиш. Желая те… Признавам. — Забеляза блясъка в очите му и това веднага й даде сили. — Когато бях на осем години, си пожелах една маймуна, която видях в зоомагазин.

Очите му помръкнаха.

— И? — въздъхна той с раздразнение и я пусна.

— И за нещастие, взех, че я получих — отвърна Лорън. — Дейзи ме ухапа и се наложи да ми поставят дванайсет шева на крака.

Ник я погледна така, сякаш се чудеше дали да се засмее, или да се ядоса.

— Подозирам, че те е ухапала, затова че си я кръстила с такова женско име.

Тя подмина насмешката му.

— А когато станах на тринайсет, желаех братя и сестри. Баща ми удовлетвори моето желание, като се ожени втори път, и аз получих доведена сестра, която ми крадеше дрехите и приятелите, както и един доведен брат, който ми взимаше парите.

— Какво общо, по дяволите, имат тези неща с нас?

— Всичко! Опитвам се да ти обясня, че те желая, но втори път няма да ти позволя да ми причиниш болка.

— Няма да ти причинявам болка.

— О, разбира се, че ще ми причиниш! — заяви тя, докато се бореше с напиращите сълзи. — Няма да е нарочно, но ще го направиш. Както вече го направи. Когато те оставих там на север, ти замина за Палм Спрингс с една от твоите креватни партньорки. А знаеш ли какво правех аз през времето, докато ти си бил там?

Ник пъхна ръце в джобовете си и я погледна предпазливо:

— Не. Какво си правила?

— Аз — започна, едва сдържайки истеричния си смях седях до телефона и чаках да ми се обадиш, а едновременно с това ти плетях сив пуловер, който да подхожда на очите ти. — Ако се срещаме, ти няма да се чувстваш емоционално обвързан, но с мен ще бъде друго. Аз не мога да отделям чувствата от физическото желание, да си прекарам чудесно в леглото, а после да забравя за всичко. Ще очаквам от теб да мислиш за мен, както аз самата ще мисля за теб. И ще ревнувам при мисълта, че може да си с друга жена. А разбера ли със сигурност, че е така, това ще ми причини болка и ще ме вбеси.

Ако се беше опитал да се пошегува или да я разубеди, тя щеше да избухне в сълзи. Но той мълчеше и тя продължи с тъжна усмивка:

— Ако имаме връзка и тя свърши, ти ще искаш да останем приятели, нали така? Ще го приемеш за нещо съвсем нормално.

— Разбира се.

— Добре тогава, тъй като нашата „връзка“ е приключила, ще можем ли вече да бъдем приятели? — И добави с разтреперан глас: — Много… много бих искала да те смятам за приятел.

Ник само кимна. Стоеше и я гледаше с абсолютно неразгадаем израз.

След края на работния ден Лорън тръгна към колата си, поздравявайки се за начина, по който се бе справила. Той прояви честност и прямота, тя пък удържа на изкушението, запазвайки своите принципи. Беше постъпила по „най-правилния начин“ и това я накара да се почувства по-силен и по-зрял човек.

Тя хвана волана и избухна в сълзи.