Джудит Макнот
Гордост (6)

ГЛАВА 6

Тъй като беше решила да отиде малко по-късно в „Заливчето“, Лорън поиска от иконома ключовете за колата си и отиде на алеята в единайсет и двайсет. Откри, че поне шест коли й пречат да излезе от паркинга.

Докато установят кои са собствениците им, докато открият техните ключове и докато успеят да преместят колите, стана дванайсет без петнайсет и тя започна да се притеснява. Качи се в колата и стремително я изведе на главния път. Ами ако той се беше отказал да я чака?

Точно на четири километра от имението на Мидълтън видя асфалтирана пресечка наляво с малък дървен знак върху който пишеше „Заливчето“, и сви нататък, след което се понесе по стръмния наклон с множество завои, а зайците и катериците уплашено се втурваха в гората при нейното преминаване.

В края на алеята се появи една Г-образна къща — внушителна постройка от стъкло и кедрово дърво, която изглеждаше така, сякаш се намираше на някоя скала с изглед към Тихия океан. Лорън рязко натисна спирачките, грабна чантата си и забърза нагоре по каменната пътека, водеща към входната врата.

Тя натисна звънеца и изчака, после го натисна отново. Но когато го натисна за трети път, вече знаеше, че няма кой да й отвори, защото къщата е празна.

Лорън се обърна и унило се загледа към малката, добре поддържана поляна. Безсмислено беше да заобикаля зад къщата, защото тя беше на самия край на скала, зад която нямаше нищо друго, освен широк, отвесен склон.

Ник не бе пожелал да я чака, мислеше си мрачно тя. Когато не е пристигнала навреме, той сигурно е решил, че е тръгнала към Мисури. Тъй като не беше дошъл с колата си, сигурно беше отишъл някъде със собственика на този великолепен дом.

Тя пое обратно по пътеката — чувстваше се много глупаво, идваше й да заплаче. Не можеше просто да седне на прага с надеждата, че Ник все пак ще се върне по някое време, за да преспи тук, нито пък можеше да се върне обратно в имението на Мидълтън. Трябваше да предположи, че не биваше да си играе с човек като него. Заради своите хитрувания в крайна сметка щеше да завърши този прекрасен ден пътувайки към Мисури.

Като преглътна буцата, заседнала на гърлото й, Лорън отвори вратата на колата и остави чантата си на предната седалка. Спря се да огледа за последен път зашеметяващата красота наоколо и точно тогава забеляза няколко стъпала, издълбани върху скалистия склон, а някъде далеч долу се чуваше странен металически звук. Стъпалата очевидно водеха надолу през дърветата към брега… и там имаше някой. С разтуптяно сърце тя заслиза по стръмните стълби.

На последното стъпало се спря, като видя Ник. Беше приклекнал на земята и работеше върху двигателя на една малка лодка. Известно време Лорън го наблюдава, наслаждавайки се на широките му рамене и мускулестите му ръце.

Докато тя стоеше така, той спря да работи и погледна към часовника на ръката си. После бавно обърна глава и се загледа в нещо от дясната си страна. Лорън проследи погледа му. Когато видя какво е направил, тя изпита дълбока нежност. Беше постлал одеяла върху пясъка и поставил огромен плажен чадър зад тях, за да ги предпазва от слънцето. Върху ленена покривка беше подредил порцеланови съдове, кристални чаши и сребърни прибори. Встрани от тях бяха поставени три ракитови кошници и през отворения капак на едната стърчеше бутилка вино.

Като се имаше предвид, че само допреди няколко минути тя си мислеше, че му е толкова безразлична, та дори не си е направил труда да я изчака, това явно доказателство за неговите чувства й се стори много трогателно.

Е, не чак толкова трогателно, побърза да си напомни. В края на краищата той се беше подготвил, за да я прелъсти.

Приглаждайки светлозелената си туника, която беше в тон с късите й панталонки, тя реши да изрече нещо остроумно. А Ник, разбира се, щеше да се престори, че дори не е забелязал закъснението й. Пристъпи напред, но за съжаление не успя да измисли нищо остроумно.

— Здравей! — извика весело.

Ник бавно се извърна, без да изпуска гаечния ключ, и се вторачи в нея с хладен, непроницаем поглед.

— Закъсня — отбеляза.

Всичко това се оказа толкова по-различно от нейните представи, че Лорън смаяно попита:

— Да не си помислил, че няма да дойда?

Тъмните му вежди се повдигнаха:

— Нима нямах право да си помисля точно това?

Тези думи не бяха въпрос, а хладно обвинение, и на нея й се прииска да отрече. Вместо това обаче само поклати глава, а на устните й се появи усмивка.

— Да — призна си, докато наблюдаваше студените сиви очи. — Разочарован ли беше? — Моментално съжали за въпроса си, защото знаеше, че Ник щеше да й отвърне с нещо язвително.

— Много разочарован — призна си тихо той.

Коварна топлина започна да се разлива по тялото й. Младият мъж остави гаечния ключ и бавно се изправи, а тя предпазливо отстъпи крачка назад.

— Лорън?

Тя преглътна.

— Да?

— Искаш ли първо да хапнеш?

— Първо… — прошепна дрезгаво. — Преди какво друго.

— Преди да се разходим с лодката — отвърна той, като я оглеждаше смутено.

— О, значи с лодката! — нервно се засмя тя. — Да, благодаря, първо бих искала да хапна. А да се разходим с лодка за мен ще бъде истинско удоволствие.