Джудит Макнот
Гордост (1)

ГЛАВА 1

Филип Уитуърт погледна нагоре, защото вниманието му беше привлечено от шума на забързани стъпки, които потъваха в луксозния ориенталски килим в кабинета на президента. Той се отпусна назад във въртящия се стол от кафява кожа, вгледа се изпитателно във вицепрезидента и нетърпеливо попита:

— Е? Обявиха ли кой предлага по-ниската цена? Вицепрезидентът се облегна върху махагоновото бюро и ядосано отвърна:

— Синклер е предложил по-ниската цена. „Нашънъл Мотърс“ му дават договора за доставка на всички радиоапарати за колите, които произвеждат. Ник Синклер успя да отстрани нашата оферта с отстъпка от някакви си въшливи тридесет хиляди долара. — Пое дъх и изръмжа: — Това копеле ни отмъкна договор за петдесет милиона долара само защото успя да подбие цената ни с един-единствен нищожен процент!

Филип стисна зъби и това беше единственото нещо, което издаде гнева му. После отбеляза:

— Вече за четвърти път през тази година той ни отмъква под носа важни договори. Как ти се струва, дали не станаха прекалено много подобни съвпадения?

— Съвпадения! — възкликна вицепрезидентът. — По дяволите, тук не става дума за никакви съвпадения и ти много добре знаеш това, Филип! Някой от моите хора е купен от Ник Синклер. Сигурно някое копеле ни шпионира и успява да узнае сумата на нашата оферта, след което донася на Синклер, за да може той да ни подбие цената с няколко долара. Само шест души от моите служители бяха информирани за сумата, която щяхме да предложим по тази сделка — един от тях е нашият шпионин.

Филип се облегна още по-назад и прошарената му коса докосна високата кожена облегалка:

— Та нали ти провери тези шестима служители и единственото, което успяхме да научим, беше, че трима от тях изневеряват на съпругите си.

— Значи сведенията не са били достатъчно изчерпателни! — Вицепрезидентът се изправи и приглади косата си. — Виж, Филип, добре осъзнавам, че Синклер е твой доведен син, но ще трябва да направиш нещо, за да го спреш. Явно, че се е заел да те съсипе.

Погледът на Филип Уитуърт стана леденостуден.

— Никога не съм го приемал за мой „доведен син“, нито пък съпругата ми го приема за свой син. Кажи ми все пак какво точно предлагаш да направя, за да го спра?

— Постави свой човек в неговата компания, открий с кого точно поддържа връзка тук сред нас. Не ме интересува какво точно ще направиш, но, за Бога, просто направи нещо!

Опитът на Филип да отговори беше прекъснат от острото иззвъняване на вътрешния телефон върху бюрото му и той веднага натисна бутона:

— Да, Хелън, какво има?

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър — отвърна секретарката му, — но тук е госпожица Лорън Данър. Твърди, че има уговорена среща с вас, за да обсъдите нейното назначаване на работа.

— Точно така е — въздъхна с раздразнение той. — Уговорих се с нея да поговорим за едно работно място в нашата фирма. Кажи й, че ще я приема след няколко минути.

Филип отново насочи вниманието си към вицепрезидента, който любопитно се вгледа в него:

— Откога провеждаш срещи за назначаване на нови служители, Филип?

— Тази среща е само израз на учтивост — обясни му с нетърпелива въздишка. — Нейният баща е мой далечен роднина, пети или шести братовчед, доколкото си спомням. Данър е сред онези роднини, които моята майка изрови преди много години, когато проучваше и съставяше книга за своето родословно дърво. Всеки път, когато откриваше евентуални роднини, тя ги канеше вкъщи на една „малка, приятна визита през уикенда“, та да може да се порови в тяхното родословие, да открие дали действително има роднински връзки с тях и да прецени дали заслужават да бъдат отбелязани в нейната книга.

Данър беше професор в Чикагския университет. Той не можа да дойде лично, но затова пък изпрати съпругата си, концертираща пианистка, и дъщеря си. Няколко години след това госпожа Данър загина при автомобилна катастрофа. Миналата седмица професорът се обади и ме помоли да проведа интервю с дъщеря му Лорън за евентуално назначаване на работа. Обясни ми, че нямало нищо подходящо за нея във Фенстър, Мисури, където живеел сега.

— Доста нахално е от негова страна да ти се обади, не мислиш ли?

Филип отвърна примирено:

— Ще й отделя няколко минути и ще я отпратя. Тук нямаме никакво работно място за човек с висше музикално образование. Пък дори и да имахме, нямаше да назнача точно нея. Никога в живота си не съм срещал такова досадно, невъзпитано и невзрачно дете като нея. Тя беше деветгодишна, закръглена, с лунички и гъста рижа коса. Носеше отвратителни очила с рогови рамки и да пукна, ако лъжа, гледаше надуто и високомерно на всички нас…

 

 

Секретарката на Филип Уитуърт хвърли поглед към младата жена, която седеше срещу нея — беше облечена в тъмносин костюм и бяла блуза с панделка. Тъмно русата й коса бе прибрана на елегантен кок, лицето й поразяваше с ослепителната си красота. Скулите й бяха малко високи, носът — малък, а брадичката й — изящно закръглена. Но най-забележителни от всичко бяха очите й: блестящи, с поразителен синьо-зелен цвят.

— Господин Уитуърт ще ви приеме след няколко минути — вежливо обясни секретарката, като се стараеше да не се заглежда прекалено много в жената.

Лорън Данър вдигна поглед от списанието, което се правеше, че чете, и се усмихна:

— Благодаря ви. — После отново сведе очи, като се опитваше да овладее своето нервно напрежение и ужас от предстоящата среща с Филип Уитуърт.

Изминалите четиринайсет години не бяха заличили болезнения спомен от двудневния им престой в неговото великолепно имение „Грос Поант“, където цялото семейство Уитуърт, та дори и прислугата се бяха отнасяли към Лорън и майка й с обидно пренебрежение…

Телефонът върху бюрото на секретарката иззвъня и това накара Лорън нервно да потръпне. Как се получи така, питаше се тя, че да се окаже в това ужасно положение? Ако предварително знаеше, че баща й ще се обажда на Филип Уитуърт, можеше да успее да го разубеди. Когато обаче се опита да се възпротиви, той спокойно й отговори, че Филип Уитуърт им дължал услуга и че очаквал от нея да се яви на срещата, която бил уговорил, освен ако самата тя не му представи някакви убедителни причини за отказа си да отиде в Детройт.

Младата жена остави недочетеното списание в скута си и въздъхна. Разбира се, тя спокойно можеше да му обясни как са я приели семейство Уитуърт преди четиринайсет години. Но точно сега парите бяха първата и най-важна грижа на баща й. Неотдавна данъкоплатците от Мисури, притиснати от икономическия спад, бяха отхвърлили предложението за повишаване на училищните такси. В резултат на това хиляди преподаватели бяха освободени от работа, включително и бащата на Лорън. Три месеца по-късно той се бе завърнал у дома след поредното безплодно пътуване в търсене на работа, този път до Канзас Сити. При завръщането си тогава той постави куфарчето си на масата, след което тъжно се усмихна на Лорън и нейната мащеха. „Не мисля, че в наши дни един бивш учител би могъл да получи дори работата на портиер“ — каза с изтощено и странно бледо лице. После разсеяно започна да масажира гърдите си в сърдечната област и мрачно добави: „Може пък да е било за добре, защото не се чувствам достатъчно силен да се оправям с голямата метла.“ Без да успее да каже нито дума повече, той се строполи на пода с тежък сърдечен пристъп.

Макар че баща й сега се възстановяваше, този момент се оказа преломен в нейния живот. Не, поправи се сама Лорън, лично тя беше на път коренно да промени живота си. След години на упорито учене и изтощителни упражнения на пианото, след като завърши висшето си музикално образование, тя беше стигнала до извода, че й липсват амбиция и всеотдайност, които са необходими за един концертиращ пианист. Беше наследила таланта на майка си, но не и упоритостта й.

Лорън искаше от живота нещо повече, не само музиката. Покрай образованието, уроците и упражненията по музика, покрай работата, която поемаше, за да си плаща обучението и заниманията по музика, тя никога не бе имала време да си почине и да се забавлява. Когато навърши двайсет и три години, вече беше обиколила множество градове в Съединените щати, за да участва в конкурси, но единственото, което бе видяла от тези градове, бяха хотелски стаи, зали за упражнения и концертни зали. Беше срещала хиляди хора, но имаше само бегли запознанства. Беше печелила стипендии, отличителни премии, награди, но така или иначе парите все не й стигаха, за да си плаща всички разходи, затова й се налагаше да поема и допълнителна работа.

И въпреки че беше посветила толкова време на музиката, все й се струваше погрешно да жертва всичко в името на някаква кариера. Болестта на баща й и зашеметяващите сметки я принудиха да вземе решението, което беше отлагала толкова време. През април той бе загубил своята работа, а заедно с това — здравната си осигуровка; през юли бе загубил и здравето си. През изминалите години й бе оказвал сериозна финансова помощ, сега беше неин ред да му помогне.

Само при мисълта за това Лорън се почувства така, сякаш носеше отговорност за целия свят. Необходима й бе работа, трябваха й пари, и то веднага. Тя огледа приемната и се почувства някак странно, когато се опита да си представи как ще работи за такава огромна корпорация като тази. Не че имаше някакво особено значение — ако заплащането беше достатъчно високо, тя можеше да приеме всякаква работа, каквато й бъде предложена. Добри работни места с възможност за по-нататъшно професионално развитие практически не съществуваха във Фенстър, Мисури, а и онова, което можеше да се намери, беше с мизерно заплащане в сравнение с подобни работни места в огромните градски средища като Детройт.

Секретарката затвори телефона и се изправи:

— Господин Уитуърт ще ви приеме сега, госпожице Данър.

Лорън я последва към една махагонова врата. Докато секретарката отваряше вратата, тя тихичко изрече кратка, възбудена молитва с желанието Филип Уитуърт да не си я спомня, след което влезе в кабинета. Срещите й с публиката я бяха приучили да се владее и сега това й позволи да приближи спокойно и самоуверено към Филип Уитуърт, докато той се изправяше, а върху аристократичното му лице се изписа израз на удивление.

— Вие едва ли си ме спомняте, господин Уитуърт — каза тя и любезно протегна ръка, — аз съм Лорън Данър.

Филип Уитуърт стисна ръката й, а в гласа му се долавяше сдържана развеселеност:

— Всъщност аз ви помня много добре, Лорън — вие бяхте едно доста… забележително… дете.

Тя се усмихна, изненадана от чувството му за хумор:

— Много мило от ваша страна. Можехте да кажете ужасно, вместо забележително.

Филип Уитуърт кимна към стола пред бюрото си:

— Заповядайте, седнете.

— Донесох ви едно резюме — каза младата жена и извади пощенски плик от дамската си чанта, докато сядаше на стола.

Той отвори плика и измъкна листовете, написани на машина, но кафявите му очи останаха приковани върху лицето й.

— Приликата с майка ви е поразителна — отбеляза след дълга пауза. — Тя беше италианка, нали така?

— Родителите й са родени в Италия — поясни Лорън. — Майка ми е родена тук.

Филип кимна:

— Косата ви е много по-светла, но иначе приличате на нея. — Отмести поглед към листовете и добави със спокоен глас: — Тя беше необикновено красива жена.

Лорън се облегна назад, леко смаяна от посоката, в която тръгна разговорът. Беше доста смущаващо да открие, че въпреки хладното си и високомерно държание преди четиринайсет години Филип Уитуърт очевидно е смятал Джина Данър за красива. А сега й казваше, че според него тя също е красива.

Докато четеше резюмето й, Лорън си позволи да огледа огромния кабинет, от който Филип Уитуърт управляваше империята си. След това се загледа в него. За петдесетгодишен човек беше твърде привлекателен. Въпреки че косата му вече беше прошарена, по загорялото му лице нямаше почти никакви бръчки. Беше висок, добре сложен, без грам излишна тлъстина. Седнал зад огромното бюро в безупречно ушит тъмен костюм, излъчваше богатство и сила, които Лорън, макар и неохотно, намери за доста впечатляващи.

Видян вече през погледа й на зрял човек, той не изглеждаше такъв студен и надут сноб, какъвто си го спомняше. Всъщност във всяко едно отношение беше изискан и елегантен представител на висшето общество. Държеше се вежливо с нея, а освен това имаше и чувство за хумор. Тя си помисли, че може би е имала погрешна представа за него.

Филип Уитуърт продължи да чете нейното резюме, а Лорън изведнъж се почувства неловко. Всъщност как точно и защо се беше получила тази внезапна промяна на отношението й към него, почуди се смутено. Вярно, че сега той се държеше любезно с нея, но пък и защо не? Тя вече нямаше нищо общо с онова грозно деветгодишно момиченце — сега беше млада жена, която с външния си вид караше мъжете да се обръщат и да я заглеждат с възхищение.

Но дали наистина си беше съставила погрешно мнение за фамилията Уитуърт? Или сега просто се оставяше да бъде повлияна от богатството и изискаността на Филип Уитуърт?

— Макар и оценките ви от университета да са отлични, сигурно си давате сметка, че вашето висше музикално образование няма никаква стойност в света на бизнеса — каза той.

Лорън спокойно отвърна:

— Да, знам. Специализирах музика, защото я обичам, но си давам сметка, че нямам особено бъдеще в тази област. — С достойнство изложи причините да се откаже от кариерата си на пианистка, като спомена също здравословното състояние на баща си, както и финансовите затруднения на семейството си.

Филип я изслуша внимателно, след което отново погледна към резюмето в ръката си:

— Забелязвам също, че в колежа сте посещавали и някои курсове по бизнес.

Когато той се замисли, Лорън започна да вярва, че е започнал да преценява каква работа да й даде.

— Липсват ми няколко курса, за да получа редовна бизнес квалификация.

— А докато сте посещавали колежа, вие сте работили като секретарка — продължи замислено той. — Вашият баща не ми спомена за това. Наистина ли притежавате такива умения по стенография и машинопис, както е посочено тук?

— Да — отвърна Лорън. Със самото споменаване на опита й като секретарка ентусиазмът й започна да спада.

Той се облегна назад и след кратък миг на размисъл сякаш стигна до някакво решение:

— Мога да ви предложа секретарска длъжност, Лорън, но такава, в която има много отговорности и предизвикателства. Не мога да ви осигуря нищо друго, докато наистина не получите бизнес квалификация.

— Но аз просто не желая да бъда секретарка — въздъхна младата жена.

Той се усмихна леко, когато видя какъв обезкуражен вид придоби тя.

— Но вие ми казахте, че ваша главна грижа в този момент са парите… а точно в този момент ние случайно имаме огромна нужда от квалифицирани административни секретарки. Предлагаме много високо заплащане. Моята секретарка например получава почти колкото и опитните посредници тук.

— Даже и така да е… — започна тя.

Уитуърт я прекъсна:

— Оставете ме да довърша. Вие сте работили за директора на малка компания. В една малка компания всеки знае с какво се занимават всички останали и защо точно се занимават с това. Обаче в такива големи корпорации като нашата само висшестоящите ръководители и техните секретарки имат представа за общата картина на нещата. Ще ми позволите ли да ви дам един пример за това, което се опитвам да ви кажа?

Лорън кимна и той продължи:

— Да речем, че вие сте счетоводителка в нашия сектор за производство на радиоприемници и на вас ви възложат задачата да подготвите подробно изложение за образуването на цената на всеки произведен радиоприемник. Вие прекарвате седмици наред в подготовка на това изложение, без дори да знаете защо точно го правите. Може причината да е в нашето намерение да закрием сектора за производство на радиоприемници; или пък напротив, може да възнамеряваме да разширим този сектор; или пък е възможно просто да подготвяме рекламна кампания. Вие няма да знаете какви точно са нашите намерения, нито пък вашите непосредствени контрольори и техните директори ще знаят това. Единствените хора, които имат достъп до подобна поверителна информация, са началник секторите и, разбира се — усмихна се той, — техните секретарки! Ако започнете като секретарка при нас, ще добиете добра цялостна представа за корпорацията и по-късно ще имате възможността да направите избор за вашата евентуална бъдеща кариера вече от позицията на добре информиран и опитен човек.

— Има ли в корпорация като вашата някаква друга длъжност, която бих могла да заема и която ще бъде така добре платена като секретарската?

— Не. Не и докато не довършите образованието си.

Лорън беше разочарована, но знаеше, че няма друг избор. Нуждаеше се от работа, която да й осигурява добри доходи.

— Не се мръщете — каза й той. — Работата ви никак няма да бъде отегчителна. Ами моята секретарка знае много повече за нашите бъдещи планове, отколкото повечето членове на администрацията. Изпълнителните секретарки са посветени в строго поверителна информация. Те са… — Замълча за момент и се вторачи в Лорън с безмълвно изумление, а когато отново проговори, в гласа му имаше някаква победоносна и лукава нотка. — Изпълнителните секретарки са посветени във високо поверителна информация — повтори, на устните му се появи странна усмивка. — Секретарка! — прошепна. — Никой не би се усъмнил в една секретарка! Лорън — продължи той, а кафявите му очи заблестяха, — на път съм да ти направя едно много необикновено предложение. Моля те, недей да ме прекъсваш, докато не изслушаш всичко, което искам да ти кажа. Нека първо да те попитам какво знаеш за фирмения или промишления шпионаж?

Тя изпита някакво неприятно усещане, сякаш висеше над опасна пропаст.

— Достатъчно, за да знам, че хората влизат в затвора за такава дейност и че аз не желая да се замесвам в подобно нещо, господин Уитуърт.

— Разбира се, че няма да желаеш. И, моля те, наричай ме Филип. В края на краищата ние сме роднини, а пък и аз самият те наричам Лорън.

Младата жена притеснено кимна.

— Аз не искам от теб да шпионираш друга корпорация, искам да станеш шпионин в моята. Нека да ти обясня. В последните години една компания на име „Синко“ стана нашият най-голям конкурент. Всеки път, когато предложим цена по някой договор, в „Синко“ сякаш знаят точно колко ще дадем и винаги предлагат по-малко. По някакъв начин получават информация за съдържанието на нашите тайни оферти и правят така, че цената им да бъде малко по-ниска от нашата и да ни отнемат договора. Днес имаше такъв случай. Само шест души от фирмата биха могли да информират „Синко“ за стойността на нашата оферта и един от тях е шпионин. Не бих искал да уволнявам петима лоялни бизнес администратори само за да се отърва от един алчен и продажен човек. Но ако „Синко“ продължава да ни пречи, ще ми се наложи да започна временно да отстранявам някои хора от работа — продължи той. — Аз осигурявам работата на дванайсет хиляди човека, Лорън. Дванайсет хиляди души разчитат на „Уитуърт Ентърпрайсиз“. Дванайсет хиляди семейства разчитат на тази корпорация, за да имат покрив над главите и храна на масите си. Ето ти имаш шанса да помогнеш на всички тях да запазят своята работа и своите домове. Единственото, което искам от теб, е още днес да подадеш молба за секретарска длъжност в „Синко“. Явно е, че те ще имат нужда да увеличат персонала си, за да се справят с работата, която току-що откраднаха от нас. При твоя опит и умения биха могли да те преценят като подходяща секретарка за някой от висшестоящите администратори.

Лорън попита:

— И ако получа работата, тогава какво?

— Тогава ще ти дам имената на шестимата, сред които би могъл да е евентуалният шпионин, и единственото твое задължение ще бъде да разбереш кой от тях работи за „Синко“. — Той се приведе напред. — Честно казано, Лорън, положението е толкова отчайващо, че съм готов на всичко. Имах намерението да ти предложа секретарска длъжност при нас срещу едно много добро заплащане…

Лорън остана изумена от цифрата, която той спомена. Сумата значително надхвърляше заплатата на баща й. Ако живееше скромно, би могла да издържа и себе си, и семейството си.

— Виждам, че си доволна — подсмихна се Филип. — Заплатите в големи градове като Детройт са много високи в сравнение с по-малките райони. Значи така, ако си подадеш молбата в „Синко“ днес следобед и те ти предложат секретарско място, искам да го приемеш. Ако заплатата там е по-ниска от тази, която току-що ти предложих, моята компания ще ти осигурява месечни чекове, за да компенсира разликата. Ако успееш да научиш името на шпионина сред нас или пък нещо друго, което има важна стойност за мен, ще ти платя допълнително възнаграждение от 10 000 долара. След шест месеца от днешна дата, ако не успееш да научиш нищо важно, тогава можеш да напуснеш „Синко“ и да се върнеш да работиш като секретарка при нас. Веднага щом завършиш образованието си, ще те назнача на всяка друга длъжност, която пожелаеш при нас, при условие, разбира се, че ще бъдеш в състояние да се справиш с нея. — Кафявите му очи се вгледаха изпитателно в лицето й в опит да разгадае причините за безпокойството й. — Нещо явно те притеснява — отбеляза тихо той. — Какво точно?

— Всичко, всичко ме притеснява — призна си тя. — Не обичам тайните заговори, господин Уитуърт.

— Моля те, наричай ме Филип. Направи това поне заради мен. — Той се облегна назад с уморена въздишка. — Лорън, знам, че нямам абсолютно никакво право да те моля да кандидатстваш за работа в „Синко“. Може би ще те изненадам, когато разбереш, че добре осъзнавам колко неприятно ти е било гостуването ти у нас преди четиринайсет години. Синът ми Картър беше в трудна възраст. Майка ми мислеше само за проучването на нашето родословно дърво, а пък моята съпруга и аз… е, да, съжалявам, че не бяхме по-сърдечни.

Ако не беше в безизходица, Лорън щеше да му откаже. Чувстваше се объркана, несигурна и твърде притеснена.

— Добре тогава — отвърна. — Ще го направя.

— Прекрасно. Филип взе телефонната слушалка, набра номера на „Синко“ и поиска да го свържат с началника на личния състав, след което подаде телефона на Лорън, за да я остави да си уговори среща. Младата жена се надяваше, че в „Синко“ може да откажат да се видят с нея. Но според човека, с когото говори, току-що били получили голям договор и спешно се нуждаели от опитни секретарки. И тъй като имал намерение да работи до късно тази вечер, той й нареди веднага да отиде при него.

След този разговор Филип се изправи и й подаде ръка.

— Благодаря ти — каза, после добави: — Когато попълниш техния документ за постъпване, остави домашния си адрес в Мисури, но им дай този телефон, за да могат да те търсят в нашия дом. — Той записа някакъв номер на една страница от малък бележник и откъсна листчето. — Прислугата винаги отговаря само с „ало“ — обясни й.

— Не — побърза да отвърне Лорън. — Не бих искала да притеснявам никого. Бих… бих предпочела да отседна в мотел.

— Не те упреквам, че имаш подобно отношение — отвърна той, като я накара да се почувства неблагодарна, — но бих искал да поправим лошите впечатления след онази визита.

Лорън неохотно отстъпи:

— Напълно ли сте сигурен, че госпожа Уитуърт няма да има нищо против?

— За Каръл ще бъде истинско удоволствие.

Когато затвори вратата зад нея, Филип Уитуърт позвъни в кабинета на сина си, разположен от другата страна на коридора.

— Картър — каза, — смятам, че скоро ще имаме възможност да изпратим свой агент при Ник Синклер. Спомняш ли си Лорън Данър…