Дейвид Балдачи
Последният жив (57)

57

Два дни след самоубийството на Канфилд Уеб се отби да навести Кевин Уестбрук. Момчето отново живееше с баба си и Джеръм благодарение на своя баща, който бе спазил дадената дума. С част от душата си Уеб се надяваше Големия X все пак да доживее до пенсия. Добре поне, че той държеше сина си настрани от това, което вършеше. Бабата — междувременно Уеб бе научил, че се казва Роза — беше в превъзходно настроение и ги нагости с вкусен обяд. Както бе обещал, Уеб й върна снимката на Кевин, на момчето даде блокчетата, които Клеър бе взела от къщата, после дълго разговаря с Джеръм.

— Аз така и не го видях кога е минал — каза Джеръм за Големия X. — Докато се обърна, Кевин изникна сякаш изпод земята.

— Как върви голямата курабийка? — поиска да знае Уеб.

— Вече е във фурната. Остава да я включа да се пече.

Преди Уеб да си тръгне, Кевин му подаде една рисунка, която току-що бе завършил. На нея се виждаха едър мъж и малко момче един до друг.

— Това ти и брат ти ли сте?

— Не, това сме аз и ти! — отвърна Кевин и го прегърна.

Когато се върна при колата си, Уеб подскочи от изненада.

Върху предното стъкло под чистачката имаше защипан лист хартия. Наоколо нямаше никой. Бележката гласеше просто:

„Задължен съм ти. Големия X“.

Другата добра новина беше, че бяха намерили Рандъл Коув. Някакви деца си бяха играли в гората и се бяха натъкнали на него. Той бе приет в местната болница под името Джон Смит, понеже у него нямаше никакви документи за самоличност. Няколко дни бе лежал в несвяст, но накрая бе дошъл в съзнание и се бе обадил в Бюрото. Лекарите очакваха да се възстанови напълно от раните си.

Когато го докараха със специален полет във Вашингтон, Уеб намина да го види. Коув беше целият обинтован, отслабнал и кисел, но поне беше жив. Нямаш право да се оплакваш, каза му Уеб, а оня само изръмжа в отговор.

— И аз съм минал оттук — увери го Уеб. — Само дето загубих и половината си лице. Докато ти се отърва леко.

— Никак не е леко. Никак даже.

— Казват, че раните от куршуми калявали характера.

— Имам си характер, че да ми стигне, докато съм жив.

— Колко време ще те държат?

— Знам ли ги? За тях аз съм просто пациент. Но ако ми забият още една игла в задника, и някой друг около мен ще го заболи.

— И аз не съм голям любител на болниците.

— Ако не бях с жилетка, сега щях да съм в моргата. На гръдния кош имам два белега, които сигурно ще нося цял живот.

— Затова първото ми правило е: винаги стреляй в главата.

— Добре, че ония не са чели твоя правилник. И така, разбихте ли канала за оксиконтин?

— Бих казал, че заедно го разбихме.

— И ти гръмна Стрейт?

Уеб кимна.

— После Били Канфилд го напълни със сачми. Не смятам, че беше необходимо, но поне му олекна. Само дето не беше за дълго.

— Струва ми се, че разбирам — кимна Коув. Уеб се надигна да си ходи. Коув бързо добави: — Слушай, Уеб, задължен съм ти. Много при това.

— Не си. Никой за нищо не ми е длъжен. Просто си върша работата, това е. Но, честно да ти кажа, започна да ми писва от нея. — Двамата си стиснаха ръцете. — Хайде, оздравявай по-бързо. А като те изпишат, поискай някоя кротка службичка, дето най-много да те обстрелват с преписки.

— С преписки? Каква скука!

— Да бе, нали?

 

 

Уеб паркира своя мустанг до бордюра и позвъни на входната врата. В топлата лятна вечер Клеър Даниълс не беше в делови костюм както обикновено, а с лека лятна рокля и сандали. Вечерята беше вкусна, виното подходящо, осветлението меко и предразполагащо, а Уеб се питаше какво прави тук и защо Клеър седи срещу него, подгънала крака под себе си на канапето до празната камина.

— Оправи ли се вече? — попита той.

— Едва ли някога ще се оправя напълно. Е, професионално погледнато съм много добре. Мислех си, че след тази история с О’Банън практиката ми е напълно провалена, но оттогава телефонът не спира да звъни.

— А защо не? Много хора се нуждаят от добър куку-доктор… пардон, психиатър.

— Истината е, че напоследък си вземам много свободни дни.

— Преосмисляне на приоритетите?

— Нещо такова. Видях се с Романо.

— Той вече излезе от болницата. У тях ли ходи?

— Не. Той дойде в кабинета ми. С Енджи. Сигурно тя му е казала, че ходи на психиатър. Сега им помагам да преодолеят някои проблеми помежду си. Те казаха, че нямат нищо против да ти го съобщя.

Уеб отпи от чашата си с вино.

— Едно е сигурно: няма човек без проблеми, нали така?

— Не бих се изненадала, ако Романо напусне отряда.

— Ще видим.

— И ти ли напускаш? — изгледа го тя.

— И това ще видим.

Тя остави чашата с вино, която държеше.

— Уеб, исках да ти благодаря, задето спаси живота ми. Това беше една от причините да те поканя на вечеря.

— Това ми е работата, да спасявам заложници — опита се да обърне всичко на шега той, после стана сериозен. — Няма нищо, Клеър. Радвам се, че се случих наблизо. — Уеб я погледна с известно любопитство. — Една от причините, казваш. А останалите?

— Не усещаш ли по движенията ми? Не четеш ли между редовете? — Тя избягваше погледа му, а на него му се стори, че зад шеговития тон долавя някакво напрежение.

— Какво има, Клеър?

— Скоро ще предам доклада си на ФБР. Там пише какво според мен е причинило блокирането ти оная нощ. Исках най-напред да го обсъдя с теб.

— Добре, дай да го чуя — приведе се към нея той.

— Смятам, че О’Банън те е хипнотизирал. С други думи, заповядал ти е да не изпълниш задачата си.

— Но ти сама ми каза, че в състояние на хипноза не можеш да принудиш никого да прави неща, които не желае.

— Така е, но всяко правило си има изключения. Ако хипнотизираният и хипнотизаторът имат много силна връзка помежду си или ако хипнотизаторът се ползва с извънредно висок авторитет пред пациента, той може да го застави да върши нередни неща, дори да нарани или причини вреда на някого. Работата е там, че хипнотизираният не може изобщо да допусне, че личност с такъв авторитет може да го накара да извърши нещо нередно. Всичко е въпрос на доверие от страна на пациента. А според бележките на О’Банън той е установил с теб отношения на пълно доверие.

— И как така се е стигнало от доверие до блокиране? Да не ми е промил мозъка нещо? Както по филмите…

— Промиването на мозъка е нещо различно от хипнозата. Нещо, което изисква твърде много време. Процес на индоктриниране, при който чрез лишаване от сън, физическо насилие и манипулиране на съзнанието се променя самата личност на пациента. Той се превръща в нов, напълно различен човек, сломява се волята му, смазва се духът му; личността се моделира според капризите на лекаря. О’Банън е заложил някаква заповед в подсъзнанието ти. Някакъв вид поведенческа реакция, която да се отключи при произнасяне на фразата „Проклятие и триста дяволи“. — Тя млъкна за миг и после продължи: — Наред с това той е програмирал в теб известен осигурителен механизъм, нещо като предпазно реле, който да не позволява произволното задействане на тази реакция. В твоя случай мисля, че това са били шумовете от портативната ти радиостанция. Нали помниш, ти сам ми каза, че си се вкаменил чак когато си чул командата по радиото. В записките си О’Банън споменава историята с оня пистолет „Тейзър“, за който си разказвал и на мен. Така че той е съчетал двата фактора — фразата „Проклятие и триста дяволи“ и шума от радиостанцията — като един вид двоен спусък, който да задейства програмираната от него реакция и да те накара да блокираш.

— Значи О’Банън е манипулирал съзнанието ми?

— Имам основания да вярвам, че ти си сомнамбул, Уеб — отвърна Клеър. — Това те прави особено податлив на хипнотична сугестия. Чудното е, че изобщо си успял да станеш и да стигнеш до вътрешния двор. Значи волята ти в крайна сметка се е оказала по-силна. И това е най-забележителният подвиг през онази нощ, много по-значим от обезвреждането на картечните гнезда.

— А те са използвали фразата „Проклятие и триста дяволи“, за да обвинят допълнително „Свободното общество“, защото това е заглавието на вестника им.

— Да. Когато видях техния интернет сайт, много неща започнаха да се изясняват.

— Човек трудно би повярвал на всичко това, Клеър.

Тя се наведе напред, скръстила ръце в скута си. Изведнъж на Уеб му се строи, че отново е в кабинета й и му предстои да изтърпи поредния сеанс.

— Имам да ти казвам нещо, което още повече ще те разстрои, Уеб. Трябваше да го споделя отдавна, но не бях сигурна дали ще можеш да го преглътнеш. След всичко станало просто се боях да говоря, това е. В сравнение с теб аз не съм особено смела. Всъщност в сравнение с теб никой не е достатъчно смел.

Той не обърна внимание на комплимента и се взря напрегнато в нея.

— Какво имаш да ми казваш?

— Когато те хипнотизирах, аз научих за теб много повече от това, че баща ти е бил арестуван на шестия ти рожден ден, Уеб — погледна го в очите тя и бързо добави: — Но тогава не можех още да ти го кажа. Това щеше дълбоко да те нарани.

— Какво да ми кажеш? Освен рождения си ден аз не помня нищо друго, а дори и споменът за него е доста смътен.

— Уеб, моля те, изслушай ме.

Той се размърда неловко на стола си; изглеждаше готов да изпадне в паника.

— Ти не ми ли каза, че ще контролирам изцяло процеса? Че сетивата ми ще бъдат изострени? По дяволите, Клеър, точно това ми каза. Нима си ме лъгала?

— Обикновено е точно така, Уеб, но този път трябваше да подходя по-различно. За което си имах причина.

— Единствената причина, поради която ти разреших да се ровичкаш в мозъка ми, драга, беше, че ти ми обеща да контролирам всичко. — Уеб се отпусна на стола и сви юмруци, за да спре треперенето на ръцете си. Какво, по дяволите, съм й казал още?

— В някои случаи, Уеб, терапевтът преценява, че за пациента е по-добре да не запомни всичко, което е протекло между двамата по време на сеанса. Не взимам с лекота такова решение, още по-малко по отношение на теб.

Уеб й се възхити. Тази жена знаеше какво върши и напълно владееше положението. Уеб не беше сигурен кое иска повече — да я удари или да я целуне.

— Какво точно ми направи, Клеър?

— Направих ти постхипнотична сугестия — отвърна тя и наведе поглед. — Същото, което ти бе направил О’Банън, за да блокираш. Аз исках да забравиш някои подробности от сеанса.

— Прекрасно, Клеър, сега наистина съм спокоен. Аз съм просто един сомнамбул и всеки може да бърника в мозъка ми, нали така?

— Уеб, направих това, което мислех, че е най…

— Казвай, Клеър! — прекъсна я Уеб, който губеше търпение.

— Става въпрос за майка ти и втория ти баща. По-точно за това как е умрял.

За момент Уеб се изчерви. Обзе го внезапен страх. Изведнъж усети, че я ненавижда.

— Вече ти казах как умря. Падна. Всичко си го пише черно на бяло в папчицата ти. Отвори я и чети!

— Така е. Той наистина е паднал. Но не е бил сам. Ти нали ми каза за някаква купчина дрехи до вратата на таванското помещение?

Той се облещи насреща й.

— Няма ги. Дрехите отдавна ги няма.

— Да, но някога са били идеално скривалище за един изплашен, изтормозен младеж.

— Какво? Мен ли имаш предвид?

— Идеално място, където да се скриеш по молба на майка си. Тя е знаела, че Стоктън държи наркотиците си там горе.

— Е, и? Аз също го знаех. Казах ти всичко още когато не бях под хипноза.

— Каза ми и за някакви рула мокет. — Тя тихо добави: — Които били корави като желязо.

Уеб скочи и отстъпи назад като изплашено дете.

— Виж какво, Клеър, това е напълно налудничаво!

— Тя те е накарала, Уеб. Само така е могла да се справи с насилника.

Уеб се смъкна на пода и покри лицето си с длани.

— Не разбирам нищо от това, което ми казваш, Клеър. Нито дума.

Клеър си пое дълбоко дъх.

— Ти не си го убил, Уеб. Ти просто си го ударил с мокета и той е паднал долу. После майка ти…

— Престани! — изкрещя той. — Просто млъкни! Това е най-голямата дивотия, която съм чувал.

— Това е самата истина, Уеб. Откъде иначе бих могла да науча тези неща?

— Не знам! — извика той — Вече нищо не знам.

Клеър коленичи до него и го хвана за ръката.

— След всичко, което направи за мен, се чувствам ужасно, че трябва да ти съобщя това. Но, моля те, повярвай ми: аз исках само да ти помогна. И на мен не ми е лесно. Разбираш ли? Вярваш ли ми? Имаш ли ми доверие?

Уеб се изправи толкова рязко, че тя за малко не падна. Той се обърна и тръгна към вратата. Клеър извика след него:

— Уеб, моля те!

Той вече беше отвън. Тя се втурна след него, обляна в сълзи. Уеб се качи в мустанга и запали двигателя. С несигурни стъпки Клеър се приближи към него.

— Уеб, не можем да се разделим така.

Той свали прозореца и вдигна поглед към нея; тя се взираше в него с питащи очи.

— Ще се махна за известно време, Клеър.

Тя го изгледа смаяна.

— Ще се махнеш ли? Къде отиваш?

— Отивам да видя баща си. Защо не анализираш и това, докато ме няма, а?

Той даде газ и черният мустанг полетя в мрака под сгъстяващите се буреносни облаци. Само веднъж погледна в огледалото и видя Клеър Даниълс, застанала неподвижно на тротоара, обляна в мека светлина. Уеб Лондон впери поглед напред и не се обърна повече.