Дейвид Балдачи
Последният жив (6)

6

Шест погребения. В течение на три дни Уеб Лондон присъства на шест погребения. След четвъртото вече не беше в състояние да изцеди и една сълза от очите си. Влизаше в църквата или в погребалното бюро и слушаше разни непознати да му разказват за своите паднали близки, които той във всички случаи познаваше по-добре от тях. Чувстваше се така, сякаш нервите му са сварени на каша заедно с душата. В известен смисъл не беше в състояние да реагира адекватно на това, което ставаше около него. Боеше се да не избухне в истеричен смях точно когато всички около него ридаят.

По време на опелата половината ковчези бяха отворени, останалите затворени. Някои от мъртвите бяха имали късмет с попаденията на едрокалибрените куршуми и сега се радваха на отворени ковчези. Докато оглеждаше вцепенен бледните лица на другарите си, вкочанените им тела, докато вдишваше мъртвешката миризма на цветята и чуваше хлиповете на близките, Уеб изпита желание сам да легне в един ковчег. Да го погребат като герой — това бе далеч за предпочитане, отколкото да го запомнят като страхливец.

Ръката му отново беше превързана с дебел слой марля, понеже се чувстваше гузен да се разхожда между близките на загиналите без нито една драскотина. Сам по себе си фактът, че това го интересуваше, бе достоен за презрение, но той не желаеше да се набива в очите на опечалените. Те знаеха само, че по някакво чудо Уеб Лондон се бе отървал невредим. Може би бе побягнал? Може би бе предал другарите си на заколение? Тези въпроси се четяха по лицата на някои от присъстващите. Нима това бе съдбата на единствения оцелял?

Погребалните процесии преминаваха през безкрайни шпалири от мъже и жени в униформа, покрай безчет други изпращачи с незабележими костюми и удобни обувки на агенти на ФБР. Пред катафалките имаше мотоциклетен ескорт, по тротоарите се блъскаха тълпи зяпачи, държавните знамена бяха свалени наполовина. Да почетат загиналите дойдоха президентът и почти всички министри, а също и много други големци. В продължение на няколко дни всички приказваха само за това как шестима храбри мъже са били изклани в тъмна уличка. За голямо облекчение на Уеб почти нищо не се споменаваше за седмия. Той само се чудеше колко ли време ще продължи този мораториум върху изговарянето на името му.

Цял Вашингтон беше в шок. Не само заради нелепата смърт на убитите, но и заради възможните последици от всичко това. Нима престъпният свят бе станал толкова нагъл? Нима обществото се разпадаше по шевовете? Може би полицията не беше в състояние да се справи? Може би самото ФБР, гордостта на американската правоохранителна система, вече не беше това, което бе някога? Информационните агенции в Китай и Близкия изток открито злорадстваха, докато отразяваха поредния провал на Запада, поредния удар, приближил арогантна Америка с още една крачка към нейната неизбежна гибел. Без съмнение радостни възгласи се чуваха по улиците на Багдад, Техеран, Пхенян и Пекин. Разните доморасли политолози и анализатори така се бяха запенили по устата от катастрофични прогнози и абсурдни заключения, че Уеб не отваряше вестник и не смееше да натисне копчето на телевизора. Ако го запитаха, той би казал, че не само Съединените щати — целият свят се е побъркал окончателно, и то не от вчера.

От един момент нататък журналистическата истерия позатихна, макар и поради друга ужасна трагедия — японски пътнически самолет се бе разбил в Тихия океан недалеч от бреговете на Калифорния, така че вниманието на търгашите на страх и сензации бе отвлечено в друга посока. В сляпата уличка, водеща към злополучния вътрешен двор, бе останала само една репортерска кола; всички останали се бяха отправили на запад, примамени от миризмата на мърша и плуващите по повърхността на океана човешки тела. Уеб беше благодарен и на това.

Междувременно няколко следователски екипа го бяха разпитали три пъти — в централата на ФБР, която се намираше в Хувър Билдинг в Северен Вашингтон, и в щаба на Вашингтонското оперативно бюро. Водеха си бележки, записваха показанията му на магнетофон, а някои от по-младите агенти имаха и портативни компютри. Задаваха много повече въпроси, отколкото той имаше отговори. След като на всеки екип каза едно и също — че не знае защо се е вцепенил и после е паднал по очи на земята, — писалките престанаха да стържат по хартията, а пръстите да удрят по клавишите.

— Когато се вцепени, беше ли видял нещо? Или може би чул? — Мъжът, който го разпитваше, зададе въпроса с равен глас, но за чувствителния слух на Уеб гласът изразяваше едва прикрито учудване или може би нещо по-лошо — недоверие.

— Наистина не знам.

— Не знаеш, така ли? Може би не си сигурен дали си се вцепенил?

— Не съм. Искам да кажа, вцепених се. Не можех да се движа. Сякаш бях парализиран.

— Но след като целият екип загина, все пак се раздвижи?

— Да — призна Уеб.

— Какво се промени междувременно, за да започнеш пак да се движиш?

— Не знам.

— А когато стигна до вътрешния двор, падна по очи, така ли?

— Точно така.

— Тъкмо преди картечниците да открият огън — отбеляза друг следовател.

Уеб трябваше да се напрегне, за да чуе собствения си глас:

— Да.

Тишината, която последва тези неубедителни отговори, бе достатъчна, за да стопи вътрешностите му на каша.

По време на разпита Уеб се стараеше да гледа следователите право в очите, да държи ръцете си върху бюрото, а тялото — леко приведено напред. Мъжете срещу него до един бяха професионалисти, които не се лъжеха лесно. Уеб съзнаваше, че ако избягва погледа им, обляга се назад на стола, почесва се, където не го сърби, или пък, не дай боже, кръстоса ръцете си на гърдите, те веднага ще го обявят за жалък лъжец. Уеб не ги лъжеше, но не им казваше и цялата истина. Ако започнеше сега да им разправя как появата на едно дете го е накарала да се вкамени на мястото си, с което си е спасил живота; или пък че не е могъл да се вдигне от земята, сякаш ръцете и краката му са били зазидани в бетон — след такива приказки кариерата му във ФБР щеше да приключи безславно. Началствата в Бюрото особено се дразнят, когато оперативни агенти правят подобни налудничави коментари. Все пак Уеб имаше и един коз — онези картечни гнезда не се бяха разрушили сами. Куршумите му бяха сторили това. И то пред очите на снайперистите. На всичко отгоре бе предупредил екип „Хотел“ и бе спасил онова дете. Уеб се погрижи следователите да чуят ясно това. Да го разберат всички. Ритайте падналия, приятели, но все пак не прекалявайте. Падналият може да се окаже герой.

— Ще се оправя — каза им той. — Просто ми трябва малко време. Ще се оправя. — След тези думи изведнъж му хрумна, че това е първата лъжа, която бе казал от началото на разпита.

Заявиха му, че при нужда може да го викат пак. Засега да не предприема нищо. Да си вземе отпуск, да си подреди живота. Предложиха му помощ, дори настояха да иде при психолог, на което Уеб отговори, че ще се възползва, макар в Бюрото да не се гледаше с добро око на онези, които се нуждаеха от психологическа или, не дай боже, от психиатрична помощ. А когато нещата около теб се оправят, добавиха те, ще те прикрепим към друг екип снайперисти или командоси — стига да искаш, разбира се, — докато „Чарли“ бъде окомплектован наново. Ако не, ще ти потърсим друга длъжност в системата на ФБР. Споменаха дори, че може да си избере някое тихо местенце, на което да си дослужи годините за пенсия. Подобно отношение се проявяваше обикновено към агенти с много по-висок ранг; това показваше, че още не са решили какво да правят с него. Официално Уеб беше обект на служебна проверка, която според обстоятелствата можеше да прерасне в административно или криминално разследване. Е, засега никой не му бе прочел правата както при арест, но това можеше да бъде и добър, и лош знак. Ако му прочетяха правата, това означаваше, че е арестуван, но също така и че има право да не отговаря на въпросите им, защото всичко, което каже по време на следствието, може да бъде използвано срещу него в съда. Единствената му вина беше, че някак си е останал жив… Но тази вина бе много по-тежка от всичко, в което можеха да го обвинят.

Вместо това те го увериха, че има ли нужда от нещо, то ще му бъде предоставено. Уеб беше сред приятели. Можеше да разчита на пълната им подкрепа.

Тогава той ги попита как върви следствието, но не получи отговор. Толкова по въпроса за пълната ви подкрепа, помисли си Уеб.

— Оправяй се — каза му един от мъжете. — Друго не ти трябва да знаеш.

На излизане от залата за разпит му отправиха един последен въпрос:

— Как ти е ръката?

Уеб не познаваше мъжа, който зададе въпроса. Сам по себе си въпросът бе напълно невинен, ала нещо в погледа на мъжа предизвикваше Уеб да го събори с един удар на пода. Но той се въздържа, отвърна, че ръката му е добре, поблагодари за вниманието и си тръгна.

На излизане от сградата пътят му минаваше покрай Стената на славата, на която имаше окачени възпоменателни табелки с имената на всички агенти на ФБР, загинали при изпълнение на служебния си дълг. Не след дълго към тях щяха да се прибавят още шест имена — най-големият брой жертви от единичен инцидент в историята на Бюрото. Понякога Уеб се питаше дали собственото му име няма един ден да краси същата тази стена, дали цялата му кариера няма да се събере в една полирана дървена дъсчица и няколко месингови букви. Той излезе от Хувър Билдинг и пое за вкъщи, като в главата му се блъскаха много повече въпроси, отколкото сутринта на същия ден.

Някога английските инициали на ФБР бяха означавали освен другото и „вярност, храброст и почтеност“, но в момента Уеб не смяташе, че притежава дори и едно от тези качества.