Дейвид Балдачи
Последният жив (30)

30

Уеб мина с колата си покрай дома на Романо, за да го вземе. Когато Романо излезе с нещата си, Енджи стоеше на входната врата и не изглеждаше особено въодушевена. Поне до такова заключение стигна Уеб, когато в отговор на любезното му махване с ръка тя му показа среден пръст. Романо хвърли в багажника две снайперски карабини, един „Хеклер & Кох“ МП–5 и четири автоматични пистолета с по няколко резервни пълнителя.

— Господи, Поли, да не сме тръгнали срещу Саддам Хюсеин! — провикна се Уеб.

— Аз уча ли те какво да правиш? Онзи тип, дето очисти Крис Милър, е някъде наоколо и ни дебне. Ако той може да пука по нас от хиляда метра, аз трябва да съм в състояние да очистя копелето. Ясно ли е? — Той се обърна и махна с ръка на Енджи. — Чао, сладурче.

Енджи му отговори по същия начин както на Уеб, преди да им затръшне вратата.

— Имам чувството, че е нещо раздразнена — отбеляза Уеб.

— Аз се водя в отпуск. Трябваше да ходим на гости при майка й в Луизиана — обясни Романо.

— Съжалявам, Поли.

Романо се ухили и нахлузи бейзболната си шапка с емблемата на „Янкис“ над очите.

— Аз пък никак.

Тръгнаха към „Източен вятър“, където на портата ги пресрещнаха двама агенти на ФБР. Романо и Уеб показаха служебните си карти и двамата се отдръпнаха, за да ги пропуснат. След опита за покушение над Били Канфилд ФБР бе взело нещата в ръцете си. По алеята към къщата се разминаха с минивана на сапьорския отряд; сигурно всяка прашинка от мястото на експлозията бе вече описана, номерирана и запечатана в найлоново пликче в багажника. Уеб не се съмняваше, че междувременно са разпитали всички работници във фермата за произхода на загадъчния мобилен телефон. Дали тази трескава дейност беше по вкуса на Били Канфилд Уеб не беше чак толкова сигурен. Е, този път поне му бе спасил живота. Това бе убедило човека да ги допусне във фермата си.

В този момент срещу тях се зададе ездачка на кон — огромен, породист жребец с лъскав косъм, истинска планина от трептящи мускули, стоманени сухожилия и кости, която се движеше с такава плавност и лекота, че приличаше повече на машина, отколкото на живо същество. Уеб бе яздил няколко пъти през живота си, но не си падаше особено по конете; въпреки това той изгледа с възхищение великолепното животно. Ездачката беше облечена с кафяв брич и дебел памучен пуловер. На ръцете си имаше ръкавици, на краката — лъснати черни ботуши, а черният шлем за езда не успяваше да закрие дългата руса коса.

Когато жената се изравни с тях, Уеб свали прозореца на колата.

— Гуен Канфилд. А вие сигурно сте Уеб.

— Същият. Това е Поли Романо. Вашият съпруг обясни ли ви за уговорката ни?

— Да. Помоли ме да ви покажа стаите, където ще живеете.

Тя свали шлема, разтърси глава и русите й коси се посипаха по раменете.

— Много е красива — каза Уеб.

— Не е кобила, а жребец — поправи го тя.

— Извинете, не ми беше удобно да погледна където трябва. Не исках да обидя някого.

Тя потупа коня по шията.

— Барон не ви се сърди, нали, Барон? Ти си знаеш, че си мъж, нали, момчето ми?

— Можем само да му завиждаме — подметна Уеб.

Без да изпуска юздите от яката си хватка, Гуен се отпусна на малкото английско седло и се огледа.

— Били ми разказа за случката в джипа. Бих желала да ви благодаря. Сигурна съм, че Били е забравил да го направи.

— Просто си върша работата — заяви Уеб. Безразличието, с което Гуен спомена разминаването на съпруга си на косъм от смъртта, го удиви. Не я бе срещал досега. Колеги му бяха разказвали, че на процеса се държала много емоционално. Може би оттогава просто й се бяха свършили чувствата.

Уеб бе виждал само нейни снимки. Гуен си бе останала същата. За разлика от съпруга й, годините никак не й личаха. Уеб знаеше, че е някъде между трийсет и пет и четирийсет. Тя носеше русата си коса дълга както някога. Фигурата й беше като на десет години по-младо момиче, с апетитни извивки и бюст, който караше мъжете да изцъклят очи. Имаше красиво лице, с високи скули и пълни устни. Ако беше актриса, камерата щеше да е влюбена в нея. От ездата бе придобила изправена и напета стойка.

— Отиваме към къщата с ветропоказателя — каза Гуен. — Оттук.

Тя обърна Барон и го смушка с токовете на ботушите си. Сигналът бе разбран начаса и конят се втурна напред в такъв вихрен галоп, че отзад с колата едва можеха да го следват.

Къщата с ветропоказателя се оказа постройката с високите сводести прозорци, покрай която Уеб бе минал предишния път. Гуен слезе от коня и го привърза към един стълб. Докато си разтоварваха багажа, Уеб направи знак на Романо да не разопакова арсенала си пред дамата.

Уеб забеляза, че сградата, където щяха да живеят, е доста отдалечена от къщата на господарите на имението, която едва се виждаше в края на алеята. Той запита Гуен:

— Не бих желал да прозвучи непочтително, но не може ли да ни настаните в голямата къща? Ако стане нещо, ще мине време, преди да можем да се намесим.

— Били каза да ви доведа тук. Ако имате нещо против, говорете с него.

Ще говоря, и още как, помисли си Уеб. А на глас изрече:

— Много съжалявам, че трябва да преживеете всичко отначало, мисис Канфилд.

— Вече съм престанала да очаквам справедливост в живота. — Тя го погледна изпитателно. — Извинете, Били ми каза, че с вас се познаваме, но забравих откъде.

— Бях част от екипа за извеждане на заложниците от училището.

Тя сведе поглед към земята.

— Разбирам. А сега онзи човек е отново на свобода. Същият, който уби Дейвид.

— За съжаление, така е. Да се надяваме, че няма да е за дълго.

— Трябваше да го осъдят на смърт.

— Не мога нищо да възразя, мисис Канфилд.

— Наричайте ме Гуен, тук не си падаме по официалностите.

— Добре, Гуен. А вие ни викайте Уеб и Поли. Ние сме тук, за да гарантираме вашата сигурност и тази на съпруга ви.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Чувството на сигурност е нещо, което съм загубила доста отдавна. И сега не очаквам да се промени кой знае какво.

Приземният етаж беше пълен с реставрирани автомобили от различни епохи. Уеб погледна към Романо; колегата му имаше вид, сякаш ще получи инфаркт.

— Били събира автомобили. Това е неговият личен музей, така да се каже.

— Майчице! — прошепна Романо. — Истински „Щуц Беъркет“ с десен волан! — Той се оглеждаше като хлапак от някоя държава в Третия свят, който за пръв път попада в Дисниленд. — „Линкълн Льо Барон“ ’39. От тоя модел са произведени само девет броя. Мили боже! — Той изтича към отсрещния ъгъл на халето и там се закова на място като вкаменен. — Уеб, та това е „Дузенбърг Спийдстър“ ’36! — Той погледна Гуен. — Дали се лъжа, или от тази кола наистина са били произведени само две бройки, една за Гари Купър и една за Кларк Гейбъл? Моля ви се, кажете ми, че греша!

Гуен кимна.

— Явно разбирате от коли. Тази тук е на Гари Купър.

Като чу това, Романо за малко не припадна.

— Невероятно! — Той се обърна към Гуен. — Мадам, за мен е чест да бъда приютен под един покрив с тези легендарни машини!

Уеб си помисли, че ей сега ще повърне. Гуен го погледна с тъничка усмивка и поклати глава.

— Играчки за големи мъже. Ти имаш ли любими играчки, Уеб?

— Всъщност, не. Даже като дете не съм имал.

Тя го изгледа изпитателно и след малко каза:

— На горния етаж има две спални с отделни бани и кухня, заредена с храна и всичко необходимо. Преди Войната за независимост тук са стояли каретите. Цялото имение е с историческа стойност. След четирийсетте години сградата е използвана за централа на пожарната команда. Откакто я купи, Били я преустрои в апартаменти за гости, макар че с двайсет спални в главната къща това ми се струва малко излишно.

— Двайсет спални! — повтори Романо.

— Разбирам те — каза Гуен. — Аз самата съм израсла във ферма край Луисвил. Бяхме седем души в две стаи.

— Доколкото си спомням, и Били не произхожда от заможно семейство.

— Е, не е лесно да управляваш транспортна компания, но той се справи.

— Чух го да се оплаква, че тази ферма изсмуква парите му до цент — каза Романо. — Тия коли обаче не ги е намерил на пътя.

За пръв път, откакто се бяха срещнали, Гуен се усмихна и Уеб усети, че й се усмихва в отговор.

— Скоро ще разберете, че Бил Канфилд обича да мърмори. За всичко. Най-вече за пари. Сигурно ви е казал, че е вложил последните си пари в това имение, и е вярно. Но като нищо е пропуснал да спомене, че още първият жребец, който продадохме, спечели дербито в Кентъки.

— Как се казваше тоя кон?

— Цар Давид — отвърна тихо Гуен. — Разбира се, Били не получи нищо от наградата, но след тия победи се прочухме, а освен това кобилата, която го роди, е наша. Жребецът, който я оплоди, не беше нищо особено, което значи, че главната заслуга е нейна.

— Звучи логично, като се има предвид, че тежката работа се пада винаги на жената.

При тази забележка Гуен се усмихна.

— Допада ми начинът ти на мислене. И така, откакто Цар Давид се изяви така успешно, „Източен вятър“ стана прочута ферма. Конете ни се харчат, печелят награди, а получаваме и добри пари за разплоден материал. Последните две години се родиха много добри млади кончета, така че изплувахме. Не ме разбирай криво, но управлението на една такава ферма струва маса пари. Колкото и обаче да се оплаква Били, доста добре се оправяме.

— Радвам се да го чуя — отвърна Уеб. — Предполагам, че се нанесохте тук скоро след процеса.

— Всъщност още преди да завърши — каза сухо тя. — И така, ако имате нужда от нещо, обадете се в къщата и ще го получите. Номерът е на стената до телефона. — Тя си тръгна още преди да са успели да й благодарят.

Двамата се качиха на горния етаж и се огледаха. Мебелите бяха редки антики, обзавеждането беше сдържано и изискано. Уеб не се съмняваше, че тук бе пипала здраво ръката на Гуен Канфилд. Били нямаше вид да се вълнува много от вътрешно оформление.

— Страхотна къща, брат ми! — възкликна Романо.

— Страхотна или не, много е отдалечена от тия, дето трябва да охраняваме, а това никак не ми харесва.

— Ами тогава обади се на Бейтс, накарай го да позвъни на Канфилд и нека двамата се разберат. Ние с теб сме прости редници, правим каквото ни се нареди.

— Е, какво ще кажеш за Гуен Канфилд?

— Хубава жена. Изискана. Истинска дама. Тоя Канфилд голям късмет е извадил.

— Не си го и помисляй, Поли!

— Къде ти, моята Енджи ще ми извие врата, ако надуши нещо.

— Разопаковай си нещата и да пообиколим. Искам да се видя с Канфилд. Ако ще го пазим, по-добре да се навъртаме около него. Освен това вероятно ще трябва да се редуваме, Поли. Така че ще спим на смени.

— Като в доброто старо време, когато бяхме снайперисти.

— А, не! Тогава хъркаше като товарен влак.

— Вече не хъркам. Енджи ме отучи.

— Че как успя?

— По-добре не питай.

Двамата излязоха навън и още на вратата се сблъскаха с Пърси Бейтс.

— Нещо за бомбата? — попита Уеб.

— От техническия екип ми казаха, че взривното устройство било доста сложно. Разпитваме всеки, който би могъл да знае нещо, но засега не сме стигнали доникъде. Разбира се, тоя телефон не е отишъл сам в колата.

— Прилича ми на вътрешен човек. Представяш ли си един от „Свободните“ да работи във фермата?

Бейтс кимна. Изглеждаше силно разтревожен.

— Те тъкмо по тия места набират последователи. Бели мъже от селските райони, привързани към земята и към оръжието, които се изживяват като старите каубои и им е мъчно, че времето им отдавна е минало.

— Нещо ново около „Свободните“ в Южна Вирджиния?

— Под наблюдение са, но засега няма нищо. Може да са се притаили след последните инциденти. Не са глупави. На тяхно място и аз бих сторил същото. Сигурно знаят, че ги подозираме и ги следим. Само да направим връзката, и веднага ще ги пипнем.

— Къде е Канфилд? Много бих искал човекът, когото съм тук уж да пазя, да ми е под око.

— И Гуен. Тя също е получила смъртни заплахи наравно с него.

Уеб се замисли.

— Двамата с Поли ще се разделим на смени, но би било добре да изпратят още хора. „Източен вятър“ е голямо имение.

— Осем хиляди декара и шейсет и осем сгради, ако трябва да сме точни. Вече повдигнах въпроса пред Канфилд и знаеш ли какво ми рече? Че ако му докарам още само един човек, ще ме даде под съд или ще ме прати на оня свят. А доколкото го познавам, не се шегува. Така че сте само вие двамата. Между нас да си остане, Уеб, но и ние ще се навъртаме наблизо.

— Разчитам на теб, Пърс.

— Ясно… А, Уеб!

— Какво?

— Благодаря ти, че ми спаси живота.

 

 

Откриха Били Канфилд в развъдника; преглеждаше крака на един жребец, докато Немо Стрейт и двама младежи в костюми за езда наблюдаваха отстрани. Канфилд нареди на единия:

— Я извикай ветеринарния. Може да е само навяхване, но може да се окаже и счупена кост. — Докато момъкът се отдалечаваше, той подвикна след него: — И кажи на оня загубен налбантин, че ако не ми достави по-добри подкови, ще отида при друг. Имаме жребци с меки копита и искам от ония, самозалепващите се, пък тоя глупак няма от тях.

— Да, сър.

Канфилд потупа коня по хълбока, избърса ръце в престилката си и пристъпи напред да ги посрещне.

— Налбантин ли? — попита Романо.

— Тоя, който подковава конете — обясни Канфилд. — Обикновен ковач, само дето си придава важност. Навремето във всяка ферма имаше по един, ама сега минават по веднъж в седмицата. Носят си цялата работилница отзад в пикапа — пещ, наковалня, подкови полуфабрикат, можеш ли да си представиш? Страшно много пари смъкват, защото днес вече никой не иска да се занимава с такава работа. Жега, тежък труд, пък е и опасно — някой по-щур кон като нищо може да ти тегли един ритник и да ти смачка черепа.

— А какви са тези самозалепващи се подкови? — попита Уеб.

Стрейт му отговори:

— Понякога копитата на коня са тънки и клинците ги пробиват отстрани, особено на европейските породи, поради разликите в почвата и климата. Меката подкова няма нужда от клинци, тя се нахлузва върху копитото като пантоф. Залепва се и изкарва по два-три месеца.

— Явно има много да уча в тоя занаят.

— Аз уча бързо — обади се Били, докато гледаше Стрейт. После хвърли многозначителен поглед на Бейтс. — Е, наприказвахте ли се вече? Хайде, че работа ни чака.

— Ей сега се махаме.

Посочвайки Бейтс с пръст, Канфилд се обърна към Уеб:

— Твоят шеф ми разказа всичко за телефонните убийства. Добър рефлекс си извадил, Уеб.

— Ами и аз уча бързо — върна му го Уеб.

Канфилд продължаваше да го изучава с поглед.

— Е, какво още искаш да научиш?

— Искам да опозная „Източен вятър“. До последния сантиметър.

— Трябва да хванеш Гуен да те поразведе. Имам прекалено много работа.

Уеб посочи Романо.

— Поли ще тръгне с теб.

Канфилд за малко щеше пак да избухне, но се въздържа и кимна.

— Добре де. — Той погледна Романо. — Пол, как си като ездач?

Сепнат, Романо примигна, погледна Уеб, после Канфилд.

— Никога не съм яздил.

Канфилд го прегърна покровителствено през раменете и се усмихна.

— Да се надяваме, че и ти учиш бързо като партньора си.