Дейвид Балдачи
Последният жив (29)

29

Уеб караше по улицата, където се намираше къщата на майка му. Още не можеше да реши какво да я прави. Да я продаде — това би означавало най-напред да я ремонтира, и то собственоръчно, защото състоянието на банковата му сметка не позволяваше използването на наемен труд. А Уеб не гореше от желание да смаже дори една панта или да намести една керемида на покрива.

Същинската причина да се насочи към този квартал беше, че ако смяташе да прекара известно време във ферма, му бяха нужни дрехи. А тъкмо сега нещо не му се ходеше до собствения му дом. Сигурно оная глутница репортери още го дебнеха. За щастие, той държеше дрехи и в къщата на майка си. Освен това искаше да върне на тавана кутията с остатъците от живота на Хари Съливан. Непрестанно се местеше насам-натам, а не му се искаше да я загуби. Със самия Хари Съливан още не бе решил какво да прави. Дали да му се обади в затвора? Дали това беше най-подходящото място за събиране на разделени семейства? От друга страна пък, на тази възраст мистър Съливан едва ли щеше да дочака да излезе жив на свобода. Така че Уеб трябваше да решава бързо. Но някак си му беше трудно да вземе решение.

Размишленията му бяха прекъснати от телефонен звън. Беше Клеър.

— Много мислих за нашите сеанси, Уеб — заговори нервно, но решително тя. — Трябва да сменим тактиката. Интересуват ме някои неща и ми се струва, че се налага да опитаме различен подход.

— Много неясно се изразяваш, Клеър. Какво точно искаш да ми кажеш?

— От всичките ни досегашни разговори, Уеб, излиза, че много от твоите проблеми произтичат от отношенията с майка ти и с втория ти баща. При последния ни сеанс ти ми каза, че си израсъл в къщата на майка си и че неотдавна си я наследил.

— Е?

— Спомена също така, че никога не би ти хрумнало да живееш в нея. А също и че вторият ти баща бил починал там.

— Е, и?

— Мисля, че сме попаднали на нещо. Казах ти, че чакам пациентите да ми подскажат нещо важно за себе си. Е, ти вече го направи.

— Какво общо има една стара къща с моите проблеми?

— Не е работата в къщата, Уеб, а в онова, което се е случило в нея.

Той не се предаваше лесно.

— Какво толкова може да се е случило в нея? Освен че вторият ми баща хвърли топа точно тук.

— Това само ти го знаеш.

— Казах ти всичко, което знам. И наистина не разбирам как блокирането в онази тъмна уличка може да има нещо общо с детството ми тъкмо в тази къща. Ами че това беше преди толкова време!

— Наистина, Уеб, не можеш да си представиш колко време някой проблем може да дреме в мозъка ти, преди да изригне един ден. Срещата ти с момчето оная нощ сигурно е събудила нещо от миналото ти.

— Казвам ти, че не знам за какво говориш.

— Ако съм права, ти много добре знаеш, Уеб, просто съзнанието ти не го приема.

Уеб превъртя комично очи нагоре и попита:

— Що за псевдонаучни дивотии са това?

Тя помълча и после изведнъж изтърси:

— Уеб, искам да те хипнотизирам.

Смаян, той незабавно поклати глава.

— Не.

— Може да ни помогне да се придвижим малко напред.

— С какво ще ми помогнеш, ако ме караш да лая като куче, докато съм в безсъзнание?

— Хипнозата е форма на усилване на съзнанието, Уеб. Изведнъж си даваш сметка за всичко, което се случва около теб. Ти започваш да владееш положението. Само че аз не мога да те принудя, ако ти сам не го желаеш.

— Няма да помогне.

— Откъде знаеш? Може да ти позволи да осмислиш някои проблеми, в които иначе се боиш да ровиш.

— Може би в главата ми се крият неща, които е по-добре да си останат тайна.

— Не можеш да знаеш това, докато не опиташ. Моля те, помисли. Моля те.

— Слушай, Клеър, сигурен съм, че и други луди имат нужда от помощта ти. Насочи се към тях. — Той затвори рязко.

Уеб спря на алеята, влезе в къщата и натъпка малко дрехи в една пътна чанта. Под стълбата за тавана се спря и се замисли, стиснал под мишница кутията с нещата на Хари Съливан. Какво пък толкова, каза си той. Таван като таван. Въпреки уверенията, които бе дал на Клеър, в тази къща имаше нещо, което разтърсваше дълбоко душата му. Нещо, което искаше да пропъди веднъж завинаги. Той протегна ръка и смъкна надолу стълбата.

Когато влезе в таванското помещение, Уеб сложи кутията на пода и се пресегна да запали лампата, но изведнъж се спря. Огледа внимателно всеки тъмен ъгъл, търсейки скрити заплахи — едно действие, което с времето от навик му се бе превърнало в инстинкт. Погледът му пробяга по шперплатовия под и после се спря на тъмните, безформени сенки от безрадостната му семейна история. Вниманието му привлече купчина тъмночервени изрезки от мокет, струпани близо до вратата. Бяха плътно навити на рула и пристегнати с широка лента скоч. Той се наведе и вдигна едно. Беше тежко и кораво, втвърдено от времето и студа. Изрезките бяха от мокета долу в дневната. Той се зачуди защо ли майка му ги бе пазила толкова дълго.

Навремето встрани от стълбата бе имало голяма купчина дрехи. Сега мястото беше празно. Някога той се бе качвал тук, бе затварял таванската врата и се бе крил зад купчината, докато долу се вихреше поредният скандал. Вторият му баща пък криеше на тавана дрогата и алкохола си, за да не ги напипа жена му. Понякога той се качваше тук посред нощ, вече порядъчно надрусан, и си взимаше по някоя допълнителна доза, колкото окончателно да се приведе в безсъзнание. Това беше в началото на седемдесетте години, когато цялата страна се опитваше да се съвземе от травмата на виетнамската война, а хора като втория му баща, който никога не бе хващал оръжие за родината си или по какъвто и да било друг повод, се възползваха от всеобщото объркване, страх и безразличие на ония времена, за да прекарват живота си в постоянно опиянение.

Част от таванското помещение се падаше над детската стая. Той чуваше нощем от леглото стъпките по тавана, докато старият си взимаше горе дозата. Малкият Уеб умираше от страх, че някоя нощ шперплатовите плоскости ще се продънят, Стоктън ще падне върху него и на всичко отгоре ще го пребие. Кобра в леглото, убий или ще те убият. Всеки път, когато вторият му баща го биеше, той искаше да изтича при майка си, но нея я нямаше. Тя често излизаше с колата си нощем и се връщаше чак на сутринта, когато Уеб беше вече станал, закусил и заминал на училище, много по-рано от необходимото, само и само да не се засече с баща си на кухненската маса. Скърцането на човешки стъпки по дъсчен под не му даваше мира до ден-днешен. Той затвори очи и вдиша мразовития въздух; в съзнанието му изплува онази купчина стари дрехи, която сякаш висеше в безтегловност в пространството. После купчината изчезна и пред затворените му клепачи проблесна кървавочервена светкавица, а в ушите му нахлу порой от звуци; той отвори очи, с един скок се намери на стълбата и затръшна таванската врата зад гърба си. Същата сцена му се бе привиждала безброй пъти и той не знаеше как да я разбира. С времето бе стигнал до едно състояние, в което вече и не искаше да я разбере, но този път му се струваше, че се е приближил както никога преди до истинското й значение.

Уеб седна в колата и извади мобилния си телефон и листчето, което Големия X му бе пъхнал в ръката предишния ден. Погледна часовника си. Беше точно часът, в който му бе написано да се обади. Той набра номера и от другата страна отговориха незабавно. Уеб получи подробни указания и връзката прекъсна. Тия типове, ако не друго, действаха ефективно. Предстоеше му напрегната нощ.

Докато колата му се отделяше от бордюра, той промърмори на себе си, силно видоизменена, безсмъртната фраза на Тактико-оперативния контрол:

— Уеб Лондон до цялото останало човечество. Ситуацията е извън контрол, действам по усмотрение.