Дейвид Балдачи
Последният жив (18)

18

Въздухът в стаята беше застоял, понякога дори вонеше, но поне беше топло. Хранеха го до насита и храната не беше лоша. Във всеки случай беше по-добра от онова, на което бе свикнал вкъщи. И най-важното — бяха му дали блокче за рисуване и моливи, когато ги бе помолил. Така времето му минаваше по-лесно. Винаги когато животът му се виждаше непоносим, той намираше утеха в рисуването. Но колкото и добре да се отнасяха с него, всеки път, когато някой влизаше в стаята, Кевин Уестбрук си казваше, че сега вече ще го убият. Защо иначе го бяха отвлекли тези хора, ако не за да му видят сметката?

Стаята беше много по-голяма от онази, в която бе живял вкъщи; и все пак тя изглеждаше някак прихлупена, сякаш се бе свила около него или пък той бе пораснал внезапно. Нямаше представа от колко време е тук. Без дневна светлина се бе оказало невъзможно да държи сметка за времето. И през ум не му минаваше вече да вика. Веднъж бе опитал и мъжът бе дошъл и му бе казал повече да не прави така. Много учтиво и без да му повишава тон, но той бе разбрал, че ако още веднъж извика, мъжът ще го убие като нищо. Животът му бе показал, че онези, които говорят тихо, са най-опасни.

Дрънчащият звук не преставаше нито за миг, а също и съскането на пара и шумът на течаща вода някъде наблизо. Не че звуците бяха особено силни, но все пак го дразнеха, пречеха му да спи. Те му се бяха извинили за неудобството. За хора, отвличащи деца, са твърде учтиви, помислил си бе той. Поне в едно нещо му бе провървяло.

Бе търсил начини да избяга; в света, обитаван от Кевин Уестбрук, човек не живее дълго, ако няма инстинкти за оцеляване. Но стаята имаше само врата, която непрекъснато беше заключена, а Кевин нямаше нужните инструменти, за да я отключи. Нямаше никакво желание да умре тук, но какво можеше да направи? Освен да чете дадените му книжки и да рисува. А също и да яде, да пие и да чака момента, когато ще дойдат да го убият.

Докато рисуваше поредната фигура, разбираема само за него, Кевин трепна. Пред вратата се чуха стъпки. Когато ключът се превъртя в ключалката, той си помисли, че моментът най-после е настъпил.

Беше същият мъж, който му бе казал да не вика. Преди да го отвлекат, Кевин никога не го бе виждал. Беше добре облечен и се изразяваше културно, като използваше думи, които Кевин невинаги разбираше. Сигурно белите така си говорят, бе си казал той, макар да не бе срещал много бели хора през живота си. Мъжът попита дали Кевин се чувства добре, дали не му липсва нещо.

— Не. Вие се отнасяте добре към мен. Само дето баба ще се тревожи. Дали да не си тръгвам вече?

— Не точно сега — отвърна мъжът. Той приседна на голямата маса в средата на стаята и огледа креватчето в ъгъла. — Добре ли спиш?

— Аз винаги спя добре.

После мъжът поиска да знае за пореден път точно какво се бе случило между Кевин и оня човек в сляпата уличка — същия, който го бе хванал, бе му дал бележката и после го бе пуснал да си върви.

— Нищо не му рекох, защото нямах какво да кажа. — Тонът на Кевин звучеше по-предизвикателно, отколкото му се искаше, но мъжът му бе задавал тези въпроси и преди, той му бе отговарял все със същите думи и всичко това започваше да му писва.

— Помисли — каза спокойно мъжът. — Той е опитен полицай и може да се е хванал за нещо, което си казал, дори на теб да не ти се е сторило важно.

Кевин стисна молива в ръка, докато кокалчетата му побеляха.

— Отидох в уличката, както ми казахте. Направих, каквото ми казахте. Това е всичко. Казахте ми да вървя след тях. Казахте, че ще ме чакате в уличката. Че няма да мърдате оттам. Всичко се обърка. Не стана, както го казахте. Като го видях, щях да се напикая от страх. Вие объркахте всичко.

Мъжът протегна ръка и Кевин се сви от страх, но мъжът само го погали по рамото.

— Не сме ти казвали да ходиш в оня двор, нали така? Казахме ти просто да стоиш на едно място, за да те приберем. Всичко беше изчислено. — Мъжът се засмя. — А заради теб доста се поизпотихме, момче.

Кевин усети как пръстите на мъжа го стискат за рамото. Макар да се смееше, той изглеждаше доста раздразнен и Кевин реши да смени темата.

— Защо доведохте онова, другото момче?

— Просто така, да свърши и то нещо полезно. Да изкара малко пари също като теб. Ти не трябваше да го виждаш, но понеже не си стоеше на мястото, се наложи да променим плана. Да ускорим някои неща.

— Пуснахте го вече, така ли?

— Продължавай да говориш, Кевин. Забрави за онова момче. Кажи ми, защо постъпи така?

Как да му обясни? Когато се бе съгласил да направи онова, което искаха от него, Кевин нямаше никаква представа какво ще се случи. После, когато картечниците започнаха да стрелят, той бе обзет от смразяващ ужас, примесен с изгарящо любопитство. Любопитство да види какво бе причинил самият той — като дете, което е пуснало камък от надлеза на някоя автомагистрала, уж без зъл умисъл, колкото да се пошегува, а шегата му е станала причина за верижна катастрофа на петдесет коли. Затова, вместо да побегне, колкото му държат краката, Кевин бе отишъл до самия вътрешен двор и бе надникнал вътре. Сякаш картечниците го бяха привлекли със своето смъртоносно очарование.

— И после оня човек ми извика — каза той на мъжа. Господи, колко се бе изплашил тогава! Един от труповете внезапно бе оживял. Не само това, ами му бе изкрещял: „Не приближавай! Стой на място!“

След като разказа всичко това, Кевин погледна мъжа. Той бе направил каквото бяха поискали от него по най-простата и стара причина на света — за пари. Пари, с които да помогне на баба си и Джеръм да се преместят на по-хубаво място. Достатъчно пари, за да се почувства като човек, който помага на другите, вместо да виси на врата на някого. Баба и Джеръм го бяха предупреждавали да не приема пари за съмнителни услуги. Много от приятелите му се бяха поддавали преди и сега бяха мъртви или осакатени, в затвора или отчаяни, обезверени развалини. Сега и той се чувстваше изхвърлен на същото тъжно бунище, а беше едва на десет години.

— И тогава чу останалите да идват откъм уличката — подсказа му дискретно мъжът.

Кевин кимна, докато споменът изплува пред очите му. Беше толкова уплашен. Изневиделица се бяха появили въоръжени мъже и бяха отрязали единствения му път за бягство. Освен през двора. Поне така му се струваше. Само че онзи мъж му прегради пътя и спаси живота му. Дори не го познаваше, а му помогна. За Кевин това бе нещо нечувано.

— Как му викаха? — попита отново той.

— Уеб Лондон — отвърна мъжът. — Човекът, с когото си разговарял, се казва Уеб Лондон. Единствено той ме интересува.

— Казвам му, че нищо лошо не съм направил — обясни за кой ли път Кевин с надеждата, че като чуе още веднъж същия отговор, мъжът най-после ще си отиде и ще го остави да си рисува. — Той вика, че ако вляза в двора, ще загина. Показва ми ръката си, ранена, кърви. Аз тичам на другата страна, пък той ми вика, че и там ще ме убият. Тогава ми дава шапката и бележката. Пуска сигнална ракета и ми казва да бягам. И аз бягам.

— Добре, че имахме друго момче, което да те замени. И без това много ти се беше събрало. — Кой знае защо, Кевин не смяташе, че замяната е била чак толкова изгодна за другото момче. — И тогава Лондон влезе в двора, така ли?

Кевин кимна.

— Обърнах се да го видя. Той извади една пушка, страшна работа! Тръгнах назад по уличката, а в това време оная пушка като загърмя… Бягах бързо. — Да, той наистина бе бягал бързо. Докато от един вход се бяха появили някакви мъже и го бяха дръпнали вътре. Той бе успял да зърне другото момче, горе-долу на неговите години и с неговия ръст, което не познаваше отпреди. Изглеждаше не по-малко уплашено от него самия. Единият от мъжете прочете набързо бележката и попита Кевин какво се е случило. После дадоха шапката и бележката на другото момче и му казаха да ги предаде вместо Кевин.

— Защо водехте другото момче? — запита Кевин, но мъжът не отговори. — Защо го изпратихте да занесе бележката вместо мен?

Мъжът не обръщаше внимание на въпросите му.

— Имаше ли чувството, че Лондон не е съвсем в ред? Че съзнанието му е замътено или нещо такова?

— Той ми каза какво да правя. Напълно в ред си беше. А как само опука ония картечници, не ти е работа!

Мъжът си пое дълбоко въздух и замислено поклати глава. После се усмихна:

— Ти даже не можеш да си представиш колко невероятно е всичко това, Кевин. Този Уеб Лондон не е случаен човек. Аз съм много изненадан, а по принцип не се изненадвам лесно.

— Вие не ми казахте какво има да става.

Мъжът продължаваше да се усмихва.

— Защото не ти бе нужно да знаеш, Кевин.

— Къде е другото момче? Защо го водехте?

— Ако човек предвижда всяка възможна ситуация, по-рядко греши.

— Мъртво ли е момчето?

Мъжът стана от стола.

— Ако имаш нужда от нещо, само кажи. Ще се постараем нищо да не ти липсва.

Кевин се опита на свой ред да го сплаши:

— Брат ми ще ме търси. — Той не бе казвал това преди, но си го бе мислил през всяка минута, докато беше сам. Всеки знаеше кой е братът на Кевин. И почти всички, които го познаваха, се бояха от него. Кевин се надяваше, молеше се този мъж също да се бои от брат му. И когато по лицето на мъжа прочете, че никак не се бои, го обзе още по-голямо отчаяние. А може би този бял мъж не се боеше от нищо?

— Ти си почивай, Кевин. — Мъжът погледна рисунките му. — Знаеш ли, че си много талантлив? Кой знае, може би един ден няма да свършиш като брат си. — Той затвори вратата и превъртя ключа след себе си.

Кевин се опита да спре сълзите, но те просто рукнаха от очите му, стекоха се по бузите и закапаха по одеялото. Той ги изтри с ръка, но те продължаваха да се стичат. Свит в ъгъла на леглото, Кевин заплака толкова горчиво, че остана без дъх. После се зави през глава и остана под одеялото, неподвижен в мрака.