Дейвид Балдачи
Последният жив (33)

33

Когато Уеб позвъни на телефонния номер от хартийката, която Големия X му бе бутнал в ръката, отсреща му отговори мъжки глас. Нямаше как да разбере дали гласът е на Големия X, тъй като първоначалната им среща бе протекла в неравностойна размяна на мозъчни сътресения, вместо на реплики. Можеше само да се надява, че действително е попаднал на великана, защото за мъж, особено с такива размери, гласът беше твърде висок и писклив. Той си каза, че господ си бе изиграл мръсна шега с Големия X, като го бе надарил с такова гласче. Ала и най-идиотският гласец не беше в състояние да притъпи неговия ужас от повторна среща с този човешки баобаб. Ако се стигнеше до бой помежду им, Големия X нямаше да го млати с гласните си струни.

Мъжът нареди на Уеб точно в единайсет вечерта да премине с кола по моста Удроу Уилсън в северна посока. Дотогава щял да получи допълнителни указания. Сигурно по мобилния телефон, помисли си Уеб. Номерът, разбира се, не фигурираше в указателя, но явно в днешно време за престъпниците нямаше нищо свято.

Уеб запита, напълно резонно, защо изобщо му беше нужно да ходи където и да било.

— Ако искаш да разбереш какво стана с другарчетата ти, бъди където ти казвам — отвърна мъжът. — А също и ако искаш да живееш още — добави той. След което, както обикновено става в такива случаи, телефонната връзка прекъсна.

Уеб си помисли дали да не намине покрай Куонтико и да свие някое .50-калиброво оръжие и няколко хиляди патрона от склада.

Той си помисли също и да повика Бейтс за подкрепление, но после си каза, че последиците биха могли да бъдат катастрофални и за двамата. Явно Големия X не беше доживял до преклонна за своя квартал възраст, защото беше глупав или разчиташе на един гол късмет. Той сигурно беше в състояние да подуши един агент на ФБР от километър разстояние, а това със сигурност нямаше да се отрази добре на благоразположението му, нито пък на здравето на агента. От друга страна, ако този човек наистина разполагаше с информация за хората, устроили засада на екипа му, Уеб беше длъжен да се възползва.

Пътят му минаваше покрай входа на фермата „Южняшка красавица“. Порталът не беше толкова пищен, колкото в „Източен вятър“. Уеб забеляза, че портите са плътно затворени и заключени с катинар. Стори му се, че в близост до входа вижда часови, но не забеляза дали е въоръжен. Интересно местенце. Тъкмо си каза това, и чу шум на хеликоптер, който прелетя ниско над главата му и се загуби в далечината. Може би щеше да кацне в „Красавицата“. Или пък това беше неочакван терористичен десант срещу Америка, опита се той да се пошегува наум, но днес не му беше до шеги.

Уеб отби, за да зареди колата с бензин. Помисли си да позвъни на Клеър, но се отказа. Какво щеше да й каже? Утре може да се видим?

Мостът Удроу Уилсън отдавна имаше печалната слава на най-тясното място в националната пътна мрежа. Задръстванията по него бяха легендарни. Името на двайсет и осмия президент на САЩ беше само по себе си достатъчно, за да доведе повечето шофьори от района на Голям Вашингтон до дива ярост. Горкият човек, помисли си Уеб. По-добре да бяха кръстили някой крайпътен клозет на негово име; хората щяха поне да го споменават с добро.

Той се качи с колата на застаряващото съоръжение и погледна часовника си. До единайсет часа оставаха трийсет секунди. Тази вечер река Потомак течеше спокойна, без видим трафик на моторни лодки и кораби. Плътната линия на дърветата откъм брега на Мериленд контрастираше с ярките светлини на стария град на Александрия откъм страната на Вирджиния, с осветения купол на Капитолия и националните паметници малко по на север. Уеб подмина средата на моста. Движението беше сравнително рехаво и в този час нямаше задръствания. Покрай него в обратна посока профуча патрулна кола на щатската полиция на Вирджиния. Уеб за малко не подвикна на шофьора: „Ей, стани ми приятел за една вечер. Тръгнал съм на среща с Доктор Смърт!“

Уеб премина моста и продължи по шосето на другия бряг. Огледа се. Нищо. Толкова по въпроса за точността. Или може би му бяха устроили поредния капан и някой неизвестен снайперист вече го държеше на мушка? Дали човекът бе отчел правилно загубата на височина при поставяне на мерника, дали бе взел предвид лекия страничен вятър? Дали в момента не вкарваше патрон в цевта, или може би вече изпускаше въздуха от дробовете си, преди полека, с плавно движение на показалеца, да дръпне спусъка? Дали наистина Уеб Лондон нямаше да се окаже най-големият глупак на света?

— Първата отбивка вляво. Сега! СЕГА!

Гласът идваше отвсякъде и отникъде. Уеб толкова се стресна, че за малко щеше да изхвърчи от шосето.

— По дяволите! — изруга той, като с една маневра прекоси трите платна, делящи го от заветния изход, съпровождан от възмутения хор на автомобилни клаксони. Поради високата скорост колата взе завоя толкова остро, че закачи леко мантинелата.

Уеб се бе озовал на рампата за междущатска магистрала 295. Пред и зад него нямаше никакви други коли.

— Завий към Вашингтон — каза гласът, този път малко по-спокойно.

— Предупреждавай ме малко по-отрано, да те вземат дяволите! — кресна Уеб, без изобщо да е сигурен, че оня може да го чуе. Той не можеше да си обясни как бяха успели да монтират съобщително устройство в колата му, без някой да ги забележи. Уеб се насочи на север към столицата, като по навик си пое дълбоко дъх, за да успокои пулса си. Този призрачен глас, дошъл от небитието, здравата го бе раздрусал.

— Карай все направо — обади се гласът. — Ще ти кажа къде да отбиеш.

Това не беше оня писклив гласец, който му бе отговорил по телефона. Може би чак сега разговаряше лично с Големия X? Звучи като глас на едър човек, на страшилище като Големия X, помисли си Уеб. Беше плътен глас, нетърпящ възражение, авторитетен и заплашителен. Подхожда му, каза си той.

Уеб добре познаваше района наоколо. Живописно шосе под тунел от високи дървета, зад които във всички посоки се простираше гъста гора. Симпатично местенце, само дето, ако ти се повреди точно тук колата, по-добре си плюй на петите.

Защото, ако останеш да си я пазиш, теб няма кой да те опази. Момчетата, които патрулираха из тия гъсталаци, не се числяха към Националната служба за пътна помощ. Малко по-нататък пътят минаваше покрай психиатричната клиника „Сейнт Елизабет“, където бяха намерили втори дом прочути умопобъркани като Джон Хинкли и разните откачалки, дето се опитваха да прескачат оградата на Белия дом.

Гласът отново се обади:

— Завий на следващата отбивка. На светофара дай вляво, карай точно километър и осемстотин метра и после свий вдясно.

— Да си водя ли записки, или можеш всичко това да ми го пратиш по факса? — На Уеб внезапно му се прииска да се заяде.

— Затваряй си устата!

Явно го чуваха. Разбира се, освен това го и виждаха. Той вдигна очи към огледалото за обратно виждане, но зад него имаше само стена от фарове. А ако Уеб искрено ненавиждаше нещо на този свят, това беше престъпник без чувство за хумор. Зарече се все някога да си го върне на тоя тип. Засега се задоволи да изпълни указанията му и скоро се озова точно по средата между двата най-смъртоносни района на Вашингтон — североизточния и югоизточния. В този участък от няколко преки покрай брега на река Анакостия само за последните седем години бяха извършени над хиляда убийства, докато за същото време от другата страна на реката, в заможния Северозападен район — една напълно различна вселена — не повече от двайсетина души бяха станали жертва на насилствена смърт. В името на някаква перверзна справедливост обаче Северозападният квартал беше арена на несравнимо повече кражби, нападения и обири по домовете, отколкото районът отсам реката. И в това нямаше нищо чудно — при бедните няма какво толкова да се краде. Улицата, по която се движеше Уеб, минаваше покрай къщата-музей на Фредрик Дъглас; той си помисли, че този достоен предшественик на Мартин Лутър Кинг сигурно ще се обърне в гроба, ако види как се е променил родният му квартал след смъртта му.

Междувременно Уеб получи нови указания и скоро колата се задруса по някакъв земен път, отстрани на който се издигаха две плътни стени от дървета с преплетени клони и гъсти листа. Уеб бе идвал тук и преди. Това място беше особено популярно сред онези жители на престъпните гета, които гледаха да не замърсяват родните си квартали с човешки трупове и части от тях. Навремето ОБТ бяха участвали в две операцийки по тези места. Едната бе минала като по книга, без нито един изстрел. След втората обаче бяха останали три трупа; и тримата бяха от „лошите“, които някак си отказваха да приемат мисълта за качественото превъзходство на противника и най-глупашки бяха извадили пистолетите си, вместо благоразумно да вдигнат ръце. Може би си бяха мислили, че командосите най-напред ще дадат предупредителни изстрели във въздуха. Е, те не подозираха, че в устава на ОБТ не се споменаваше нищо за предупредителни изстрели. Всеки път, когато Уеб Лондон натискаше спусъка, някой се явяваше при създателя си.

— Спри колата — каза гласът — и слез. Остави пистолета на предната седалка.

— Откъде знаеш, че нося пистолет? — попита Уеб.

— Ако не носиш, значи вместо мозък в главата си имаш лайна.

— А ако го оставя на седалката, какво имам вместо мозък?

— Ако не го оставиш на седалката, скоро и глава няма да имаш.

Уеб положи пистолета на предната седалка и бавно излезе от колата. Огледа се. Във въздуха се долавяше мирис на река и това не беше добър знак. Чу се шум от движещо се тяло, което в никакъв случай не можеше да бъде на Големия X. Беше нещо много по-малко — катерица, лисица или някой дребен гангстер, тръгнал да заработи вечерята си. В този момент единственото му желание беше Романо да лежи скрит в багажника на колата. Няма що, навреме се сетих! — каза си той.

Когато ги чу да приближават, той леко се вцепени. От сенките на дърветата изплуваха три едри мъжки фигури. И тримата бяха по-високи от Уеб, и тримата държаха в ръце доста внушителна железария, която в момента беше насочена към него. Уеб не можа да им обърне много внимание, защото погледът му беше прикован в далеч по-едрия мъж, който пристъпваше зад тях. Макар да бе очаквал да го види тази вечер, Големия X все пак представляваше страховита гледка. Този път беше облечен малко по-различно, но стилът му си беше същият, сякаш излязъл от някоя рекламна диплянка на туристическа агенция. Само дето този път ризата му не беше разкопчана. Може би някаква химическа реакция бе протекла във въздуха, но раните по тялото на Уеб, които великанът бе нанесъл при предишната им среща, запариха болезнено. До Големия X стоеше някакъв бял тип, което леко изненада Уеб, докато не разпозна самия Клайд Мейси. Наяве той още повече наподобяваше скелет, отколкото на снимката. Уеб си спомни как двамата с Бейтс се бяха чудили кой ли можеше да е агентът на Коув вътре в организацията. Мейси? Пийбълс? Мейси не приличаше на човек, способен на двойна игра, но кой би могъл да знае? Докато погледът му не се отделяше от Мейси, Уеб си каза, че с този костюм и с малката слушалка в ухото си човекът прилича повече на представител на тайните служби. Може би някога наистина бе имал желание да си пробва късмета в службите, докато в един момент си бе дал сметка, че убиването на хора повече му допада като поприще. Самият Пийбълс не се виждаше никакъв. Явно той беше от новата порода престъпници, които не обичат да си развалят маникюра с мръсна работа.

Тримата сътрудници на Големия X обкръжиха Уеб, докато шефът им го наблюдаваше неподвижен. Мейси стоеше отстрани; той изглеждаше спокоен и същевременно нащрек. Явно беше, че този човек възприема работата си твърде сериозно. От това, разбира се, на Уеб не му стана много по-леко. Единият от мъжете извади от джоба на палтото си предмет, приличен на микрофон, и го прокара нагоре-надолу по тялото на Уеб, докато другият го опипа за оръжие. Не откри такова, но за всеки случай му отне мобилния телефон. В това време третият, който държеше в ръка подобен прибор — Уеб се досети, че това е електронен детектор за подслушвателни устройства и микропредаватели, — пристъпи към колата и щателно я провери. Уредът изписка само веднъж, в близост до задната седалка, но човекът не изглеждаше разтревожен от това. Той се обърна и кимна на Големия X. Уеб разбра тази безмълвна размяна на информация: просто уредът бе открил електронния предавател, който самите те бяха поставили в колата му. После тримата мъже се отдръпнаха встрани, Големия X пристъпи към колата и седна с цялата си маса върху капака. На Уеб му се стори, че ресорите на бедния мъркюри изквичаха от болка.

— Как ти е лицето?

Гласът не беше нито писклив, нито грубиянски плътен. Беше най-обикновен, средностатистически глас, спокоен и несъдържащ заплаха. Уеб си каза, че ако имаше личен брокер на борсата, гласът му би звучал по подобен начин.

— Единственото, което ме боли, е наранената гордост. Ти сигурно си Големия X.

Човекът се изсмя и рязко се плесна по коляното. Сякаш гръмотевица разцепи въздуха. На тоя тип всичко му беше голямо и силно. Останалите също се разсмяха, явно за да не дразнят шефа.

— Ами да! Аз съм Големия X, майка му стара! Това е хубаво. Не е ли хубаво, момчета?

Всички закимаха едновременно и потвърдиха, че е много хубаво. Адски хубаво даже. Само Мейси не помръдна и дори не се усмихна. Той стоеше отстрани и зяпаше вторачено Уеб, сякаш се опитваше да го убие с поглед.

— Защото, ако Големия X се беше оказал някой още по-едър от теб, едва ли щях да се радвам толкова на запознанството. — Уеб разбираше, че винаги е за предпочитане да покажеш на врага си, че не се боиш от него. Престъпниците много обичат да вдъхват страх. И нищо не ги радва така, както да режат гърлата на сковани от страх жертви.

Големия X отново се засмя. После изведнъж смехът му секна и заедно с него спряха да се смеят и останалите. И то едновременно, отбеляза си наум Уеб.

— Имам един проблем.

— Дошъл съм да ти помогна. — Уеб пристъпи едва забележимо напред. От мястото си можеше да неутрализира двама от мъжете с по един ритник. Разбира се, не и Големия X; все едно беше да рита парен валяк.

— Някой се опитва да ме изкара виновен за нещо, дето не съм го направил.

— Знаеш ли какво се случи с моя екип?

— Не ми трябва беля на главата, разбираш ли? — Великанът се изправи в цял ръст и хвърли на Уеб такъв поглед, че сърцето му спря. — Колко години ми даваш?

Уеб си каза, че е по-добре да го изчетка малко.

— Двайсет и две.

— Ха! На трийсет и две съм, приятел — извика гордо Големия X. — Трийсет и две години за един черен… — Той се обърна към Мейси: — Ей, професоре, колко прави това в бели години?

— Към сто и двайсет — отвърна авторитетно Мейси, сякаш беше поне доктор на науките по тази дисциплина.

Големия X се извърна отново към Уеб.

— Аз съм на сто и двайсет години, приятел. Истински старец в един бизнес за млади хора. Не ми трябва беля на главата. Кажи на твоите хора да ме оставят на мира, щото не съм го направил аз.

Уеб кимна.

— Тогава искам да знам кой го направи. Без това не давам никакви гаранции.

Големия X се наведе настрани, подпря се на колата и измъкна една деветмилиметрова берета със заглушител. Нещата не отиваха на добре.

— Ти си само куриер. Не струваш много. Куриерите вървят по пет за цент.

— На мен обаче ми се чува гласът. Пък и сам много съм вложил в този случай. — Като се преструваше, че премества теглото си на другия крак, Уеб незабелязано направи малка крачка напред. Сега с едно завъртане във въздуха, рязък удар с пета и с малко късмет би могъл да улучи Големия X в основата на черепа. Ако и това не го разклатеше, този човек заслужаваше да стане цар на света. — А не забравяй, че си ми длъжен, задето спасих Кевин. Малкото ти братче, нали така?

— Кевин не ми е брат.

С огромно усилие Уеб успя да потисне удивлението си.

— А, така ли?

— Кевин ми е син. — Големия X потърка с длан носа си, изкашля се и се изплю на земята. — Иначе двамата сме от една майка.

За миг Уеб се стресна и после погледна останалите. Очевидно те вече знаеха това и го приемаха за нещо нормално, поне в техните среди. И защо пък не? — помисли си той. Какво тук значи някакво си кръвосмешение, нали сме си все наши? Няма да се кръвосмешаваме с чуждите я? Бабата бе намекнала, че Кевин бил малко тъп. Нищо чудно при такова родословно дърво.

— Надявам се, че поне Кевин е добре — рече на глас Уеб.

— Момчето няма нищо общо с тая работа — заяви рязко Големия X.

И така, помисли си Уеб, все пак Кевин значи нещо за тоя тип. Това беше много ценна информация.

— Кой очисти екипа ми? Кажи ми и си тръгваме кой откъде е. Няма обидени.

— Не е толкоз лесно.

— Как да не е? Дай ми имена — настоя Уеб. — Само това искам от теб.

Големия X разглеждаше съсредоточено пистолета си.

— Знаеш ли кой е най-големият ми проблем?

Без да отделя очи от беретата, Уеб се запита да не би той да е най-големият проблем на Големия X. Тялото му се стегна, готово за скок.

— Икономическото оживление. Свестни служители трудно се намират и още по-трудно се задържат на едно място. — Той се извърна към хората си. — Туна, брато, я ела насам.

Единият от тримата мъже пристъпи напред. Беше около метър и деветдесет, облечен в доста скъп на вид костюм, а на шията и по ръцете си носеше достатъчно злато и сребро, за да отвори своя собствена борса за благородни метали.

— Туна, как ти се вижда тоя мъник? Можеш ли да го опухаш с голи ръце?

— За тоя няма да ми трябват и двете ръце, шефе.

— Не съм толкоз сигурен. Предния път здравата ме избуха в тиквата. Ама ако смяташ, че можеш да го надвиеш, свали си пистолета и почвайте.

Туна измъкна пистолета от колана и го положи на земята. Той беше поне петнайсет години по-млад от Уеб и доста по-едър. При това се движеше с котешка лекота и Уеб си помисли, че е поне толкова ловък и бърз, колкото и силен. А когато Туна зае класическата поза на източните бойни изкуства, Уеб си каза, че го чака ново сериозно изпитание, преди още да се е съвзел от предишната нощ.

Той вдигна ръка.

— Слушай, кому е нужно всичко това? Ти си мислиш, че можеш да ме отупаш, аз пък си мисля, че мога теб да отупам. Нека се задоволим с равен мач.

Големия X поклати глава.

— Тц, малкият. Или се бий, или умираш.

Уеб погледна великана, после пистолета в ръката му, въздъхна и вдигна юмруци. Няколко секунди двамата мъже пристъпваха в полукръг и се дебнаха с поглед. Уеб бързо забеляза някои слабости у съперника си, но и нещо по-важно, което можеше да му бъде от полза. Той се опита да го ритне и, разбира се, Туна улови крака му и го подържа секунда-две, преди да го усуче настрани и да просне Уеб на земята. Уеб веднага се вдигна само за да получи ритник в ръката. Заболя го ужасно, но по-добре в ръката, отколкото в главата. Двамата известно време се дебнаха и пробваха с лъжливи движения, докато Туна го уцели с едно странично кроше и го свали повторно на земята, но Уеб отново пъргаво се вдигна на крака.

— Толкова ли можеш, брат ми? — подразни го той. — Я се виж, с двайсет и пет кила си по-тежък и с петнайсет години по-млад от мен. Аз на твое място отдавна да те бях приспал.

Подигравателната усмивчица на Туна замръзна на лицето му. Той се опита да стовари един старомоден прав в носа на Уеб, но в отговор получи такъв ляв ъперкът, че веждата му цъфна. Младият Туна явно не обичаше следи от бой по лицето си — нещо, от което Уеб реши с радост да се възползва.

— Нищо ти няма, Туна, една драскотина, голяма работа! Тъкмо няма повече да ти досаждат жените, та ще можеш да скъташ някой долар за старини.

— Сега вече ти видях сметката! — изрева разярен Туна и се втурна напред.

— Ти ли бе, лигльо, я ми ела тука! — продължаваше да го дразни Уеб.

Туна замахна с всички сили и успя да улучи Уеб в бъбрека; преди да падне от страхотния удар, Уеб се вкопчи в съперника си и го стисна с всички сили през кръста. Туна го удари още един-два пъти отстрани в главата, но Уеб не го пускаше. Подобно на голяма змия, която бавно задушава плячката си, той стягаше желязната си хватка всеки път, когато задъханият Туна изпуснеше въздух, като не позволяваше на диафрагмата му да се върне в предишното положение.

След още няколко удара в главата си Уеб най-после усети как силите започват да напускат съперника му; хриповете на Туна бяха като музика за неговите уши. Той поразхлаби малко хватката — нещо, от което Туна незабавно се възползва, за да го стисне на свой ред като в менгеме. Уеб тъкмо на това се бе надявал. Двамата мъже сякаш танцуваха на място, вкопчени един в друг; потта се стичаше на струи по лицата им и се смесваше по напрегнатите им до краен предел тела.

Туна се опита да вдигне Уеб и да го хвърли по гръб, но Уеб не се пускаше. Друго си бе наумил той. Най-после Туна успя да го завърти така, че Уеб отпусна хватката, и в този момент Туна го метна на земята. Тъкмо това бе очаквал Уеб. Той се претърколи със заучено движение напред, вдигна пистолета на противника си от земята, скочи на крака, хвърли се към него, хвана го изотзад за гърлото и опря пистолета в слепоочието му.

— Май ти трябва по-добра охрана — каза той на Големия X. — Прав ли съм, Туна?

Големия X вдигна пистолета и стреля веднъж. Куршумът улучи Туна точно по средата на челото. Той се строполи и умря, без да издаде звук. Повечето изстрели в средата на челото произвеждаха точно този ефект — жертвата замлъкваше веднъж завинаги, преди още мозъкът да е подал команда за писък.

Пред смаяния поглед на Уеб Големия X спокойно затъкна пистолета в колана на панталоните си. Лицето му изразяваше само леко отвращение, като на човек, убил къртица в градината. Хората му изглеждаха не по-малко смаяни от Уеб. Явно скоропостижната смърт на Туна бе замислена еднолично от Големия X. Само Мейси не се трогна ни най-малко от гибелта на своя доскорошен колега; той стоеше неподвижно, насочил оръжието си към Уеб, без да отделя очи от пистолета в ръката му. Стойката на Мейси беше отработена и професионална, сякаш бе изкарал курсове по стрелба в някоя военна академия. Уеб се зачуди къде ли бе усвоил тези умения — сигурно в някоя военизирана неофашистка банда, и то от бивши федерални инструктори, преминали на страната на лошите.

Останал без заложник и с няколко пистолета, насочени към гърдите си, Уеб благоразумно хвърли оръжието.

— Какво ти казах? — рече Големия X. — Свестни служители трудно се намират. Аз на моите им давам мангизи, готини дрехи, коли, курви. Показвам им кое-що, вкарвам ги в пътя, правя ги хора. Няма цял живот все аз да се трепя, я! Един ден ще си обера партакешите, ще се покрия някъде и ще си живея живота, доде пукна. И какво? Да не мислиш, че след всичко това мога да им имам вяра? Къде ти бе, братче! Тия мерзавци хапят ръката, дето ги храни. Туна си върти бизнеса зад гърба ми и си вика, че аз съм кьорав и нищо не виждам. През цялото време ми краде от стоката и прибира мангизите. Сякаш аз съм някакъв тъпанар и няма да го фана. Ама това не е всичко. Най-тъпото е, че самият той почна да се друса с мойта стока. Ами че и теб да те натъпча с тая гадост, брат ми, и ти ще си изпееш всичко, дето те запитат! Представяш ли си? Да се надруса, че като го гепят федералните, да си каже и майчиното мляко. Да ни прецака всичките. Да, ама не! Нямам намерение да се оставя да ме прецакат. Нямам намерение да си управлявам бизнеса от пандиза, както правят някои. Тц! Няма да стане. Няма така да си приключа живота. Ще се гръмна, но в пандиза не влизам!

Той изгледа ядовито хората си.

— Ей, вие, тук ли смятате да го оставите тоя, на пътя? Я покажете малко уважение към умрелите!

— Какво, по дяволите, да го правим? — попита троснато един от тях, разперил в почуда ръце. Уеб усети обаче, че въпреки наежената си поза човекът ужасно се бои от големия шеф. Без съмнение Големия X също усещаше това. Страхът на подчинените му беше един от стълбовете на неговия „бизнес“. Ако искаше да насади у хората си лоялност, каква по-добра мотивация от постоянната възможност да завършат живота си с куршум в челото, сред локва кръв? Освен това с убийството на Туна той най-вероятно се бе опитал да отправи предупреждение и към Уеб. Ако това бе целта, Уеб беше повече от предупреден.

Големия X поклати глава, видимо отвратен.

— На всяко нещо ли трябва да ви уча? Вие да не сте малки деца? На какво мирише тука, не е ли на река? Хвърлете го във водата и да приключваме. И му вържете нещо на краката, да не вземе да изплува.

Мъжете гнусливо вдигнаха Туна от земята, като през цялото време мърмореха, че ще си изцапат хубавите костюмчета „Версаче“ с кръв и други нечистотии от своя паднал другар. През цялото време Мейси не помръдна от мястото си. Уеб си каза, че той явно е най-приближеният сътрудник на Големия X и като такъв му се полага да присъства на поверителните съвещания.

Когато другите двама изчезнаха в мрака към близката река, Големия X изгледа Уеб.

— Видя ли какво искам да кажа? Свестни хора все по-трудно се намират. Просто ги няма! Всичко живо иска да забогатее с един удар, а никой не си мърда пръста за две пари работа да свърши. И всеки се пише началник. Аз се хванах в тоя бизнес осемгодишен, продавах дози хероин в пликчета по за долар. Скъсвах си задника от бачкане за центове, а сега тия типове си мислят, че всичко им се полага, след като се изкарали два месеца в бранша. Ако това е новата икономика, ела ме ритни!

Ако в този момент Големия X се намираше в затворническа килия с усмирителна риза и белезници на ръцете и краката, а Уеб беше в безопасност от другата страна на решетките, той може би щеше да се превива от смях след тази тирада в прослава на честния предприемачески дух. Сега обаче той се вълнуваше само от едно — дали в един момент Големия X няма да осъзнае, че той, Уеб Лондон, е станал неволен свидетел на убийство.

— Туна има пет-шест извършени убийства. Аз просто ти спестих труда да го арестуваш и пържиш на стола. Не ми благодари, няма нужда.

Уеб с радост си замълча. Не че не се сещаше какво да каже, но това, че пред очите му бе извършено хладнокръвно убийство, каквото и да бе сторила в живота си жертвата, беше твърде далеч от представите му за хумор.

— Сигурно всеки човек си има неприятности. — Големия X избърса с ръка окото си. — На мен обаче Господ май ми е отредил доста повечко, отколкото на другите. Имам си голямо семейство, всички в ръцете ме зяпат и чакат да им снеса нещо. Имам пралеля на деветдесет години, дето доскоро изобщо не я бях виждал и чувал, един ден идва и като ме почва… — Гласът му се извиси като на стара жена. — „Франсис, вика, Хубавелко, имам пердета на очите, трябва да се направи операция, че не си виждам вече числата, като играя на бинго. Направи нещо, миличък, хайде, златния на леля.“ Какво да я правя, вадя пари от джоба и й ги давам. После пак ми се влачи след седмица, щото въшливата й котка имала „женски проблеми“, представяш ли си? — Той хвърли на Уеб невярващ поглед. — Бре, мама му стара, котка с женски проблеми! „Помниш ли, Хубавелко, как едно време ти бършех дупето, като се наакваше, щото майка ти беше все в безсъзнание от тез пусти инжекции. Само хиляда долара ще струва операцията.“ И какво да правя, вадя десет стотарки и й ги подавам, за нея и за скапаната й котка. Мен от малък цялата рода ми вика Хубавелко.

— Значи Х-то идвало от „Хубавелко“?!

Големия X се ухили; в този момент на Уеб му се стори, че в този грамаден, кръвожаден великан вижда нещо от малкия Кевин.

— Ами да, ти отде мислеше, че идва?

Уеб вдигна рамене.

— Представа нямам.

Големия X измъкна от джоба си малка кутийка, разви едно хапче и си го сложи в устата. Предложи и на Уеб, но той отказа.

— Тагамет, пепсид-АС, зантак — обясни той. — Лапам ги като бонбони. Скоро ми правиха ендоскопия на стомаха. Отвътре е мамата си трака, сякаш къртица е ровила. От напрежението било, няма майтап.

— Защо най-после не се оттеглиш?

— Лесно е да се каже, трудно е да се направи. Моята професия не е като другите. При нас не се излиза в пенсия с кратко тържество и златен часовник на изпроводяк.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но ченгетата те държат под око.

— С ченгетата се оправям някак си. Мен повече ми пречат някои колеги в бизнеса. Мислят си, че ако искаш да се оттеглиш, най-напред трябва да накиснеш другарите си. Освен това изобщо не разбират как може човек да се откаже доброволно от такъв живот. Пари дал господ, само дето трябва да се криеш, да си вечно в движение и пак не си сигурен кога някой — дали курвата, дето я чукаш, или собственият ти брат, или лелята с болната котка — няма да ти тегли куршума, докато спиш. — Той се ухили. — Ти за мен не се бой. Аз ще се оправя някак. — Той глътна още една таблетка и погледна изпитателно Уеб. — Значи, ти си от специалния отряд.

— Така е.

— Чувам, че сте били голяма работа. Като ме изрита оная вечер, брат ми, страшно ме заболя. Това не ми се случва често, малкия, слушай какво ти разправям. Вие от тоя отряд сигурно сте опасни пичове.

— Много сме симпатични даже, когато ни опознаеш.

Големия X дори не се усмихна при тази забележка.

— Добре де, ти как така остана жив?

— Имам си ангел-хранител.

Сега вече лицето на Големия X се разтегна в усмивка.

— Е, това ми харесва. Кажи откъде да си намеря и аз един. — Той се размърда и продължи, сменяйки рязко темата: — Искаш ли да знаеш как ония картечници попаднаха в сградата?

Уеб се вцепени.

— Да не си решил да дадеш показания?

— Да, бе! Бях тръгнал право за съда. Ти що не идеш да ме почакаш там?

— Ясно. Та как, казваш, се озоваха картечниците в сградата?

— Знаеш ли на колко години са тия сгради?

Уеб присви очи.

— На колко години ли? Не знам. Защо?

— От петдесетте са. Аз лично не ги помня, но мама ги помнеше добре.

— Помнеше?

— Ти какво си мислиш, кокаинът е страшна работа, това да не ти е лимонада! Хайде, ченге, напъни си мозъка!

— Нещо не схващам.

Големия X поклати глава, погледна Мейси и после пак се обърна към Уеб:

— Аз пък си мислех, че вие, федералните, сте все с висше.

— Явно на някои дипломите им важат повече, отколкото на други.

— Ако не можеш да вкараш нещо през вратата, нито пък да го спуснеш през покрива, какво ти остава?

Уеб се замисли за миг и после изведнъж му просветна.

— Отдолу! Сградите са от петдесетте, строени са по време на Студената война. Значи, какво? Бомбоубежища? Тунели?

— Брей, не си бил чак толкоз тъп!

— И все пак, нямаме никакви доказателства.

— Това си е ваш проблем. Сега ти иди при твоите и им кажи да ме оставят на мира. За какво ми е притрябвало на мен да убивам федерални агенти? Върви и се опитай да им го набиеш това в главите. — Той се умълча; огромният му крак стриваше на прах боровите иглички, разпилени по земята. После вдигна поглед към Уеб. — Абе, да не би Кевин да е при вас, пък вие да си траете и да си играете с мен?

Уеб се замисли как най-добре да отговори на този въпрос. Накрая реши да каже истината:

— Не, Кевин не е при нас.

— Нали разбираш, на местните ченгета им нямам вяра за пет пари. Много черни братя бяха очистени все от местни полицаи. Не че и на вас, федералните, може чак толкоз да ви се вярва, но поне не убивате хора за удоволствие.

— Благодаря.

— Тъй че, каквото и друго да стане, ако Кевин е при вас, поне ще знам, че нищо лошо няма да му се случи. Може пък просто да го позадържите малко, ей така, докато се размине бурята.

В погледа му Уеб прочете, че Големия X наистина се моли Кевин да е задържан от ФБР, където все пак би се намирал в относителна безопасност.

— Де да беше при нас, но не е. Нали виждаш, не се будалкам с теб. — После добави: — Струва ми се обаче, че Кевин някак си е замесен в станалото.

— Дрън-дрън! — изрева Големия X. — Кевин е още дете. Нищо не е направил. И няма да ходи в затвора, в никакъв случай. Не и Кевин!

— Не казвам, че го е направил съзнателно. Ти си прав, Кевин е още дете, едно изплашено дете. Тъкмо онези обаче, които са го отвлекли, стоят зад цялата тази каша. Поне аз така си мисля. Не знам какво правеше Кевин в уличката, но присъствието му там не беше съвпадение. Аз не по-малко от теб искам да го открия жив и здрав. Вече веднъж му спасих живота в онази уличка, сега не бих желал да се окаже, че е било напразно.

— Тъй значи. Искаш да го намериш, за да даде показания и после да прекара живота си под полицейска охрана като бивш свидетел. Егати живота!

Големия X и Уеб се гледаха известно време право в очите, докато накрая великанът не издържа и отмести поглед.

— Ще направя всичко по силите си, за да ти върна Кевин жив и здрав, човече. Обещавам. Но ако момчето знае нещо, ще трябва да ни го каже. Ние ще го пазим.

— Как не! Като ви знам, много ви бива в тая работа.

Чуха се стъпки; другите двама се връщаха.

— Тия тунели… Този, който знае за тях, сигурно си има име — каза Уеб, но Големия X вече клатеше глава:

— И да си има, не го знам.

Когато мъжете се появиха от храстите, Големия X направи знак на единия.

— Разкарай предавателя от колата му!

Човекът кимна, седна зад волана, изстреля два куршума в радиото на таблото и измъкна поставения вътре микрофон. След това извади пълнителя на пистолета, който Уеб бе оставил на предната седалка, изстреля в земята куршума от цевта и му подаде оръжието. Накрая взе мобилния му телефон, демонстративно го разби в близкото дърво и му го подаде с широка усмивка.

— Не ги правят здрави като едно време тез пущини…

— Е, ние да тръгваме — каза Големия X. — А пък ти, ако смяташ да ме гониш, задето гръмнах Туна, помисли си преди това. — Той го изгледа мрачно. — Само да поискам, и си мъртъв. Само да поискам, и всеки твой близък, който и да било, е мъртъв. Ако имаш домашно животно — куче, котка, — само да поискам, и е мъртво.

Уеб отвърна на погледа му.

— Не те съветвам да стигаш дотам. Не ти трябват неприятности.

— Какво, ти заплашваш ли ме? Ще ме набиеш, така ли? Ще ме гръмнеш може би? — Той разкопча ризата си и пристъпи към Уеб. През годините Уеб бе виждал какво ли не, но сега наистина бе изумен.

Гърдите и коремът на Големия X бяха целите покрити с безброй белези от порезни и огнестрелни рани, следи от изгаряния, дупки от шевове, както и някакви ужасяващи деформации, сякаш някой бе късал парче по парче плътта му и след това тя бе зарасла накриво. Тялото на великана приличаше на картина, създадена от един полудял свят.

— Аз съм на сто и двайсет години като за бял — каза тихо Големия X. По лицето на великана бе изписана гордост от това, че бе останал жив след всичко преживяно. Гордост, която никой не можеше да му оспори.

Големия X продължи:

— Ако ще ме гониш, гледай поне да си въоръжен както трябва. Иначе ще ти отрежа топките и ще ти ги натикам в гърлото.

С тези думи той се обърна и си тръгна, а Уеб едва се сдържа да не му скочи на гърба. Сега не му е времето, каза си той; рано или късно обаче Големия X щеше да си го получи.

Той се задоволи да подвикне зад гърба му:

— Значи ти подготвяш Кевин един ден да наследи бизнеса, така ли? Малкото ти братче-синче сигурно много се гордее с теб.

Големия X се извърна.

— Казах ти, остави Кевин на мира.

— В онази тъмна уличка с Кевин успяхме да се посближим. Той ми разправи доста неща. — Това беше блъф, разбира се, но добре премерен. Този, който бе подменил Кевин в тъмното, сигурно беше главният враг на Големия X. Ако наистина беше така, за Уеб би било изгодно да ги насъска един срещу друг. Той си каза, че на Големия X нищо не му костваше да го излъже, че не е замесен в играта, но това в никакъв случай не означаваше, че уличните предприемачи не се бяха съюзили с някого за очистването на екип „Чарли“. Ако наистина беше така, Уеб искаше да ги спипа всичките. До един.

Големия X се върна, пристъпи към Уеб и го огледа от горе до долу, сякаш преценяваше куража или глупостта му.

— Ако искаш да си върнеш Кевин, очаквам да получа от теб известно съдействие — заяви Уеб. Пред останалите той не спомена какво му бе казал Големия X. Предполагаше, че великанът иска да запази между тях двамата информацията за тунелите под сградата, заради което бе изпратил двамата си помощници да хвърлят Туна в реката.

— А не очакваш ли да получиш това?

Уеб успя да вдигне навреме ръка, с което донякъде смекчи удара, но ефектът от големия колкото топка за боулинг юмрук на Големия X бе такъв, че Уеб се просна възнак върху капака на колата и разби предното стъкло с главата си.

 

 

След около половин час Уеб дойде в съзнание и предпазливо се смъкна от капака, където бе лежал, като придържаше навехнатата си ръка и едновременно с това разтриваше челюстта си и тихо псуваше. За свое успокоение откри, че ръката и челюстта му не са счупени; зачуди се как е възможно това. После се запита колко ли още сътресения би могъл да изтърпи, преди мозъкът му да изключи окончателно.

Изведнъж той рязко се извърна и насочи пистолета си към мъжа, който в този момент се бе появил иззад дърветата. Непознатият също държеше пистолет и го бе насочил към Уеб.

— Добър рефлекс — забеляза той. — Само дето нямаш патрони. — Мъжът пристъпи напред и Уеб го позна.

— Коув?

Рандъл Коув прибра оръжието си и се облегна на колата.

— Тоя тип е много опасен — каза той. — Видя ли го как гръмна един от своите? Това не е обичайно дори в неговите среди. — Той се взря в лицето на Уеб. — Утре ще си целият в синини. Нищо, насинен е все пак по-добре, отколкото изстинал.

Уеб прибра празния пистолет и заразтрива тила си.

— Явно си наблюдавал мача от почетната ложа. Няма що, много ти благодаря за помощта.

Коув го изгледа мрачно.

— Виж какво, приятел, аз съм твой колега, федерален агент. Няма значение, че действам под прикритие. Двамата имаме еднакви служебни карти, положили сме една и съща клетва. Занимавали сме се с едни и същи дивотии в Бюрото. Ако те се бяха опитали да те очистят, щях да ти се притека на помощ. Но те не се опитаха и аз не се притекох. Ако това те успокоява, докато беше в безсъзнание, пропъдих едни черни братя, дето се навъртаха около трупа ти.

— Благодаря ти за което, понеже моят труп още ми трябва.

— Трябва да поговорим, само че не тук. Някои от хората на Големия X може да се навъртат наоколо. Това място никак не е безопасно, дори за въоръжени агенти като нас.

Уеб се огледа.

— Къде тогава? Квартирата ти я събориха преди време.

Коув се усмихна.

— Знам, че си разговарял със Съни. Е, щом той е преценил, че си свестен, значи си. Съни Венабълс подушва мърша не по-зле от най-добрата ми хрътка, дето съм имал навремето в Мисисипи.

— Голяма каша стана. Скоро да си говорил с Бейтс?

— Срещаме се от време на време, но и двамата не си казваме всичко докрай. Аз знам какво мога да очаквам от Пърс и той знае какво да очаква от мен. — Той подаде на Уеб сгънато листче хартия. — Чакай ме на това място след трийсет минути.

Уеб погледна часовника си.

— Имам специална задача. Трябва да се връщам вече.

— Не бой се, няма да ти отнема много време. И още нещо. — Той седна в колата и след няколко секунди се появи навън, като държеше в ръка някакъв предмет. — Устройство за спътниково проследяване. С нищо не отстъпва на нашите.

— А, значи и спътник си имат вече — отбеляза Уеб. — Колко успокояващо!

— С малък радиопредавател.

Значи Уеб се бе оказал прав в предположенията си как му бяха давали указания за посоката след моста Уилсън. Коув изключи устройството и го сложи в джоба си.

— Веществено доказателство. Чудно как не са си го прибрали — каза той, преди да изчезне в гъсталака.

След като се съвзе достатъчно, за да държи и двете си очи едновременно отворени, Уеб включи на скорост и потегли. След половин час той седеше на една пейка в търговския комплекс в центъра на града, недалеч от института „Смитсониън“, и чакаше Коув. Когато чу гласа му зад гърба си, не реагира. Точно както пишеше на хартийката. Уеб реши, че Коув вероятно е в декоративните храсти зад пейката.

— Значи Бейтс ти е разправял за мен?

— Да. Моите съболезнования за семейството ти.

— Аха — беше отговорът на Коув на тази любезност.

— Намерих в къщата ти изрезка от вестник, в която пишеше за двама ви с Бейтс.

— Явно доста те бива. Това скривалище ми върши отлична работа вече години наред.

— Защо я беше скрил?

— За заблуда на противника. Ако някой претърсва къщата ми, да му подхвърля нещо, което няма никакъв смисъл. Всичко по-важно го пазя в главата си.

— Значи изрезката е просто за отвличане на вниманието? Нещо без значение? — Коув не отговори и Уеб продължи: — Бейтс ми каза, че си бил по петите на някакви едри наркопласьори. Може би същите, които поставиха капана за моя екип.

— Точно така. Само че тази случка далеч не е приключила. Чух Уестбрук да ти споменава за тунелите. Аз самият не се бях сетил. Идеален начин да изкарат компютрите от сградата и да вкарат картечници на тяхно място.

— Смятам колкото може по-скоро да предам това на Бейтс и после двамата ще идем да направим оглед. Ти искаш ли да дойдеш?

Коув не отговори; на Уеб му бе нужна около една секунда, за да разбере защо. По отсрещния тротоар се движеше някакъв мъж. Облечен беше като бездомник и леко залиташе, сякаш беше пийнал. Може би и двете бяха верни, може би мъжът наистина беше пиян бездомник, но Уеб не желаеше да рискува, а очевидно и Коув си мислеше същото. Уеб посегна към пистолета си и за пореден път си спомни, че е празен. Имаше резервен пълнител в багажника на колата, но тя беше паркирана на трийсетина метра, а той, като същински идиот, просто бе забравил да го вземе. Сякаш в отговор на мислите си усети как нещо се плъзга по седалката на пейката откъм гърба му. Уеб сграбчи пистолета, който Коув му подаде през дъските изотзад, прошепна кратка благодарност и продължи да седи неподвижен, като с дулото следеше всяко движение на мъжа, докато той отмина.

— Никога не се знае откъде може да ти дойде — каза Коув.

— Бейтс разправя, че си разработвал един от хората на Уестбрук, най-вероятно Мейси или Пийбълс, но той те е изиграл.

— Нито Мейси, нито Пийбълс. Моят човек ми беше верен, поне през повечето време, но в един момент самият той бе изигран.

— Добре, ако твоят човек ти е верен, има ли начин чрез него да се доберем до истината?

— Вече не.

— Защо?

— Защото моят човек се казваше Туна.

— Ти се майтапиш!

— Хората на Големия X през цялото време го мамят зад гърба му. Ако почне да ги убива заради това, няма да му остане никой. Той се избудалка с теб. Уестбрук уби Туна заради най-големия възможен грях, заради това, че го тропаше пред ченгетата.

— Според Туна имало ли е и други замесени освен Уестбрук?

— Туна беше основно бияч, което не значи, че нямаше и мозък. Аз го разработвах от шест месеца. Отначало го бяхме прибрали за нещо дребно, но той вече бе лежал четири години в затвора и нямаше никакво желание да попада повече там. Та той ми разправи за някаква нова групировка, която била поела канала за доставяне на стоката до местните банди, като дори препирала част от парите с легитимен бизнес. Разбира се, за услугите си не взимала никак евтино, но повечето банди явно вече й били станали клиенти. С изключение на Уестбрук. Франсис Уестбрук не се доверява никому. Но дори и на наркопласьорите в даден момент им писва да се стрелят един друг. От друга страна, окрупняването на бизнеса и намаляването на производствените разходи е еднакво изгодно и в сенчестата, и в легитимната икономика. Аз отдавна се опитвам да разузная кое-що за тази нова групировка, но все не успявам. Представих им се за посредник на банда наркопласьори, която се опитва да прехвърли бизнеса си от Аризона в селските райони на Вирджиния. Уж моите клиенти били чували за тая групировка, та ме пратили да разузная как стоят нещата. Отначало си мислех, че Уестбрук стои зад новата формация, но когато видях в какви мащаби работят, си казах, че това е нещо огромно.

— Бейтс спомена нещо за оксиконтин.

— Тъкмо това ги различава от всички останали. Тя снабдява местните банди с напълно редовни препарати, каквито могат да се изпишат срещу рецепта в аптеките: окси, перкоцет и други подобни. Почти никакъв риск, а печалбата е огромна. Нашият Туна нямаше преки впечатления от операциите им, но и той беше на същото мнение. След тяхното навлизане наркобизнесът в района на Голям Вашингтон вече не е същият. Освен това те нямат намерение да спират дотук. Предполагам, че са решили да завладеят цялото Източно крайбрежие. И вече го правят.

— Окси тръгна от провинцията.

— Точно така. От района на Апалачите. Само че Апалачите са планинска верига, която се простира поне в двайсетина щата, от Алабама, та чак до канадската граница. Има достатъчно място за една нова наркоимперия, този път изградена изцяло върху законни лекарства. Още щом разбрах, че в оня склад се намира централата на някакъв нов наркоканал, далеч по-голям от тоя на Уестбрук, аз веднага се обадих в Бюрото. Разбира се, можех да продължа да ровя и вероятно щях да напипам още нещо, но пък и те можеха да усетят и да се разкарат оттам. В крайна сметка прецених, че ако спипаме счетоводителите и ги накараме да дадат показания, с това можем да ликвидираме целия канал за оксиконтин. Сега, брат ми, като си помисля, знаеш ли до какъв извод стигам?

— Че е било твърде хубаво, за да е истина?

— Позна. — Коув млъкна за момент. — Виж какво, Уеб, много жалко за другарите ти. За нищо на света не можех да предположа, че това е капан. Но съм готов да поема цялата отговорност, защото грешката си беше моя. И съм готов да пожертвам всичко, дори и живота си, за да я поправя.

— Никога не бих могъл да се поставя на твое място. Това, дето го вършиш, не е за мен работа.

— Интересно, аз пък си мислех същото за твоята професия. Хайде, върви сега да огледаш тези тунели и се помъчи да разбереш как са вкарали всичко вътре и как после са го изкарали оттам. Може пък и да забележиш нещо, което да те насочи към извършителя. Аз лично не мисля, че е бил Уестбрук. Има някой друг, който сега ни гледа отстрани и ни се присмива.

— Нещо по-конкретно?

— Все още се опитвам да се ориентирам. Който и да е този, със сигурност черпи информация от най-високо място, понеже през цялото време е на една крачка пред нас.

— Черпи информация откъде? От някого в Бюрото?

— Ти го рече, не аз.

— Имаш ли доказателства?

— Шестото ми чувство. Ти вслушваш ли се в твоето?

— Винаги. Сега например ми се струва, че ти се чувстваш самотен и изоставен.

— Искаш да кажеш, че всички вече са убедени, че аз съм предал своите и съм станал причина да ги очистят? Да, напоследък и моето шесто чувство ми казва същото.

— Но ти не си сам, Коув.

— Слушай, Уеб, ние с теб в известен смисъл сме кръвни братя. И двамата ни обявиха за предатели заради нещо, което не сме извършили, и никой не иска дори да ни изслуша.

— Затова ли не желаеш да се върнеш на редовна служба?

— Виж какво, в крайна сметка мен ме преметнаха, изработиха, изтриха си задника с мен, както искаш го речи. Аз не съм предател, но се издъних, а в моята професия това е също толкова лошо.

— Е, явно сме кръвни братя, защото и аз направих същото.

— Във всеки случай и двамата ще останем на дансинга до края на танца, а, какво ще кажеш?

— Аз поне ще направя всичко възможно.

— Само се пази, Лондон, тия копелета не си поплюват.

— Коув?

— Какво?

— Приемам извиненията ти.

 

 

Уеб подкара колата и стигна до Дюпон Съркъл. Там извади от багажника резервния пълнител за своя пистолет, затъкна другия, който Коув му бе дал, отзад на кръста и хвана такси. Бейтс отдавна си бе тръгнал за вкъщи и Уеб си каза, че ще изчака до сутринта, за да му позвъни. Човекът сигурно имаше нужда да си отспи, тунелите нямаше да му избягат. Вместо да поиска да му зачислят нов бюромобил, Уеб се реши на една наистина безразсъдна постъпка — да използва своя собствен мустанг.

Глутницата репортери се бе разкарала от тротоара пред къщата му, но Уеб не искаше да рискува. Той влезе откъм задната страна, седна в мустанга, отвори с дистанционното вратите на гаража и тихо изкара колата със загасени фарове. Чак когато стигна края на улицата, Уеб пусна фаровете и натисна докрай газта, като не спираше да поглежда в огледалото за обратно виждане. Връщаше се в „Източен вятър“.