Дейвид Балдачи
Последният жив (9)

9

Пърси Бейтс крачеше по павираната алея, която водеше от центъра за посетители на Националното военно гробище Арлингтън до къщата на Лий. След като генерал Робърт Лий бе останал верен на своята родна Вирджиния и бе предпочел да поеме командването на войските на Конфедерацията пред подобна оферта от страна на Съюза в самото начало на Гражданската война, федералното правителство си бе отмъстило, конфискувайки дома му. Говори се, че администрацията на президента Линкълн била предложила на генерала да му върне къщата още преди края на войната. Единственото, което искали от него в замяна, било да се яви и лично да си плати данъците. Разбира се, Лий не се възползвал от това предложение; след неговия отказ имението му било превърнато в най-престижното национално гробище на Америка. Споменаването на тези исторически обстоятелства винаги извикваше усмивка на лицето на родения в Мичиган Бейтс, макар разкошният дом да си оставаше паметник на Лий, известен повече под името Арлингтън Хаус.

Бейтс стигна до входната врата на Арлингтън Хаус, откъдето се разкриваше една от най-красивите гледки във Вашингтон, а вероятно и в цялата страна. Столичният град лежеше в краката му. Бейтс се зачуди дали старият Боби Лий изобщо се бе сещал за това, когато бе ставал сутрин и бе поглеждал през прозореца.

Гробището заемаше площ от шестстотин акра — все еднакви бели надгробни камъни. Имаше и няколко пищни паметника на починали знаменитости, издигнати от техните наследници или от други благодарни лица; безкрайните редици бели камъни, които под определен ъгъл изглеждаха така, сякаш земята е покрита със сняг и през лятото, бяха най-запомнящата се гледка. В Националното гробище Арлингтън намираха покой душите на всички американски герои, дали живота си за родината; там бяха положени костите на генерали от висшето командване, на един президент, загинал от ръката на убиец, на седмина съдии от Върховния съд, на учени, изтъкнати представители на малцинствата и много други видни личности, счетени за достойни да бъдат погребани в тази национална светиня. До момента броят на гробовете в Арлингтън надвишаваше двеста и двайсет хиляди, като всеки работен ден се погребваха средно по осемнайсет души.

Бейтс бе идвал тук безброй пъти. Бе изпратил неколцина близки приятели и колеги. При други случаи бе служил като придружител и гид на гости на семейството си от провинцията. Едно от любимите му занимания беше да гледа смяната на караула, съставен от бойци на Трета пехотна дивизия на САЩ, които денонощно охраняваха гробниците на незнайните воини. Бейтс погледна часовника си. Трябваше да побърза, за да не закъснее.

Когато пристигна в зоната около гробниците, тълпата вече се събираше — главно туристи с фотоапарати и деца. Почетният караул изпълняваше своя неизменен ритуал — марш от двайсет и една крачки, после точно двайсет и една секунди пауза, прехвърляне на оръжието от едното на другото рамо и след това кръгом и марш по обратния път.

Бейтс неведнъж се бе питал дали пушките на караула изобщо са заредени. Той не се съмняваше обаче, че ако някой се опита да ограби или оскверни гробниците, този някой незабавно ще си получи заслуженото. Ако за военните в Америка имаше светиня, тя се наричаше Арлингтън. По святост това историческо гробище се равняваше на Пърл Харбър.

Когато смяната на караула започна и тълпите се скупчиха наоколо със своите фотоапарати, Бейтс погледна настрани и си запробива път през редиците туристи надолу по стълбите. Смяната на караула беше дълга и сложна церемония и щеше да отнеме време. Гледката беше такава, че всички в гробището се тълпяха да я зърнат. Всички, освен Пърси Бейтс.

Той закрачи към амфитеатъра, който се намираше наблизо; в далечината пред него се откри паметникът на загиналите със совалката „Чалънджър“. Върна се малко назад и влезе в амфитеатъра. Отиде до сцената, приближи се до една стена, измъкна карта на гробището и се загледа в нея.

Мъжът беше от другата страна на стената и Бейтс не го виждаше. Имаше пистолет, затъкнат в изрязан кобур на колана, и дори когато приближи към мястото, където бе застанал Бейтс, ръката му не се отдели и за миг от ръкохватката на оръжието. Бе проследил Бейтс при цялата му обиколка из гробището, докато се бе убедил, че е сам. Той пристъпи още крачка напред.

— Не мислех, че ще се появиш, докато не ми даде знак с ръка — каза Бейтс. Картата напълно скриваше лицето му от евентуални любопитни погледи.

— Трябваше да се убедя, че условията са подходящи — отвърна Рандъл Коув. Той остана на мястото си от другата страна на стената.

— Положих голямо старание, за да не ме проследят.

— Каквото и да направи един от нас, все някой го прави по-добре.

— Не мога нищо да възразя. Защо винаги си правиш срещите в гробища?

— Обичам спокойствието и тишината. Рядко ходя на други места. — Той помълча и добави: — Това беше номер.

— Досетих се. Само че шестима от мъжете ми са мъртви, а над седмия тегне подозрение. Да не би да са те разкрили? И вместо да те убият, са ти подали грешна информация, която да предадеш на отряда? Разправи ми в подробности, Ранди.

— Аз самият бях в оная шибана сграда. Представих се за потенциален клиент и отидох да огледам бизнеса им. Видях бюра, папки, компютри, разни типове тичат насам-натам и крещят разни числа. Видях пари, готова продукция, всичко. Видях го със собствените си очи. Никога не бих се свързал с вас, за да ви разправям неща, дето не съм ги видял с очите си. Да не съм някой новобранец!

— Знам, Ранди. Когато обаче ние влязохме в сградата, вътре беше празно. Нищичко, ако не броим осемте разбити картечници.

— Точно така. Разбити на парчета. Кажи нещо за тоя Лондон. Имаш ли му доверие?

— Повече, отколкото на всеки друг.

— Е, какво разправя? Как така е останал жив?

— Мисля, че и той не знае. Казва, че се бил смръзнал.

— Тъкмо навреме, няма що.

— Той лично обезвреди тия картечници. При това спаси живота на малко дете.

— Това не е случайно дете. Казва се Кевин Уестбрук.

— Знам и това.

— Виж какво, ние се захванахме с тая работа, за да спипаме стария Уестбрук, понеже началствата бяха решили, че е време да си припишат някоя заслуга. Но колкото повече навлизах в играта, толкова по-ясно ми ставаше, че Уестбрук е дребна риба, Пърс. Е, докарва добри пари, но не е върхът. Освен това не му е в стила да взривява цели квартали, все гледа да се спотайва.

— Ако не е бил той, то кой тогава?

— В този град има поне осем улични дистрибутори и Уестбрук е само един от тях. Осемте заедно пласират около един тон годишно от тая гадост. Умножи го по броя на големите градове от Ню Йорк на север до Атланта на юг и ще видиш какво се получава. Този, който контролира всичко това, е големият бос.

— Да не искаш да кажеш, че една и съща групировка държи целия трафик? Това е невъзможно!

— Искам да кажа само, че една групировка контролира пласирането на оксиконтин от провинцията в големите градове.

— Оксиконтин ли? Ами че той се продава в аптеките с рецепта.

— Да. Наричат го селяшкия хероин, защото незаконната търговия започна от селските райони. Но сега вече е стигнал до градовете. Ами да, там са парите. Всъщност това е синтетичен морфин, предписва се за хронични болки или на умиращи от рак. Наркоманите го счукват на прах, смъркат го, пушат го или си го инжектират. Надрусват се, сякаш е хероин.

— Знам какво е, Ранди. Това лекарство обаче има депо-действие, така че ако джаснеш цяло хапче наведнъж по този начин, можеш да се затриеш като нищо.

— Досега има над сто смъртни случая, като броят продължава да нараства. По-слаб е от хероина, но пък е два пъти по-силен от морфина, а освен това е напълно легален, ето защо много хора си въобразяват, че е безопасен дори в големи дози. Има старци, дето продават по едно-две хапчета в месеца на черно, за да могат да си платят рецептата, тъй като лекарството не е покрито от здравната осигуровка. Други използват фалшиви рецепти, обират аптеки, крадат от домовете на пациенти, които го взимат легално.

— Лоша работа — съгласи се Бейтс.

— Тъкмо затова Бюрото и АБН имат съвместна група със специално предназначение. Не е само окси, имаш още старите лекарства, като перкоцет и перкодан. Сега „перките“ се продават на улицата за по десет-петнайсет долара парчето. Те обаче не могат да се сравняват с окси. Трябва да нагълташ шестнайсет таблетки перкоцет наведнъж, за да постигнеш ефекта на едно осемдесетмилиграмово хапче оксиконтин.

Бейтс се огледа крадешком, за да види дали не ги следят. Наоколо нямаше никой. Коув бе подбрал добре мястото за среща. Той самият изобщо не се виждаше, докато шефът му, забил лице в картата, приличаше на някой заблуден турист.

Бейтс каза:

— Е, правителството може да наблюдава предписването и продажбите на легални наркотични вещества и когато някой лекар или аптека започнат да изписват десетки хиляди дози от едно и също лекарство, да вдига аларма. От друга страна, обаче, отпада въпросът с вноса през граница.

— Правилно.

— Как така не бях чувал за тази далавера с оксиконтин, Ранди?

— Просто аз пръв се досетих за нея. Когато първоначално се натъкнах на тая мрежа, и аз не знаех, че се занимават с оксиконтин. Помислих си, че става въпрос за обикновен кокаин или хероин. Но после се поразрових и някои нещица ми се изясниха. Чух и видях това-онова. В голямата си част препаратът идва от малки производствени предприятия, разхвърляни из Апалачите. Поначало това са домашни работилници, организирани главно от хора, които сами са зависими от дрогата. Усещам обаче, че зад всичко стои някаква мощна организация, която започва да изкупува цялата продукция и да я пласира в големите градове. Разбираш ли, това неизбежно е следващата крачка. Оксиконтинът може да се окаже далаверата на хилядолетието и някой вече се е досетил за това. Окси ще даде хляб на огромна нова престъпна мрежа, при това с три пъти по-високи печалби, отколкото традиционните кокаинови и хероинови картели могат даже и да сънуват, и при далеч по-малък риск. Ето ги хората, които се опитваме да открием. Същите, за които предполагах, че работят в оная сграда, дето я ударихте. Аз се надявах с един удар да разбием счетоводството им и оттам полека-лека да изловим и останалите. Изглеждаше най-логично финансовият център да се намира в голям град…

— Защото в провинцията твърде много ще се набива в очи — довърши мисълта му Бейтс.

— Именно. Е, няма що, далаверата си я бива. В един момент биха могли така да се разраснат, че да пласират по милион таблетки седмично с цена на черния пазар двеста милиона долара. Следиш ли мисълта ми?

— Но който и да стои зад тая мрежа, няма никакъв интерес да очисти цял екип. За какво им трябва да си навличат беля на главата?

— Знам едно: хората, които видях да работят в тази сграда, не бяха на Уестбрук. Там се боравеше с чудовищни суми, каквито неговият бизнес не може и да си представи. Ако беше само Уестбрук, аз нямаше да подам сигнал за атака. Защо да хванем малката риба и да оставим голямата да се измъкне? От друга страна, мисля, че тъкмо Уестбрук и още няколко банди пласират продукта в района на столицата. Само дето не мога да го докажа. Тоя тип е доста умен и при това е гърмян заек.

— Да, но ти все пак си се добрал до някого от бандата му. Това е голямо постижение.

— Вярно, само дето един доносник не живее дълго в моя занаят.

— И така, някой ни устрои истински театър, като напълни оня склад с бюра и компютри, за да изглежда като финансов център на голяма мрежа. Имаш ли нещо да кажеш по въпроса?

— Не. Откакто ви подадох информацията и вие организирахте удара, който и да ми е погодил този номер, не ме е потърсил повече. Истински късмет е, че съм жив, Пърс. Нещо повече, чудя се защо изобщо съм жив.

— И Уеб Лондон се пита същото. Предполагам, че след всяко такова клане остават доста недоизяснени неща.

— Да, но мен се опитаха да ме очистят веднага след засадата срещу вашия екип. Колата ми е смазана на пита, имам няколко пукнати ребра.

— Божичко, защо не ни каза? Ти трябва да се прибереш при нас, Ранди. Да дадеш пълни показания, за да видим накъде отиват нещата.

Бейтс още веднъж се огледа. Срещата им се бе проточила твърде дълго. Скоро трябваше да тръгва. Не можеше цял ден да разучава картата на някакво си гробище. Но той не искаше да си отиде без Рандъл Коув.

— В никакъв случай не мога да направя това, Пърс. — Нещо в тона му накара Бейтс да трепне и да свали надолу хартията, която държеше пред лицето си. — Тука нещо смърди отвътре.

— Какво искаш да кажеш? — попита остро Бейтс.

— Искам да кажа, че системата е гнила отвътре и аз нямам намерение да се оставя на милостта на някого, без да съм сигурен, че ще играе честно.

— Ние сме ФБР, Ранди, не КГБ!

— Може би ти си мислиш така. Ти си вътрешен за системата, Пърс, и винаги си бил. Докато аз съм толкова външен, колкото и някой от улицата. Ако сега се прибера, тоест сваля си прикритието, без предварително да знам какво точно е станало, може да изчезна веднъж завинаги. И бездруго познавам доста хора в АБН, които си мислят, че тъкмо аз стоя зад тази засада.

— Те са ненормални!

— Знаеш ли какво е ненормално? Че има шестима убити. Как са разбрали за удара без информация отвътре?

— В нашата професия стават такива неща.

— Да не искаш да ми кажеш, че досега не си забелязал и други подозрителни съвпадения? Провалени операции, двама тайни агенти убити миналата година, командоси на Бюрото удрят обект, а вътре няма никой, засади срещу наркопласьори се провалят, защото някой им е изпял какво им се готви… Мисля, че в Бюрото има доста гнилоч. Вътрешен човек ни ги погажда тия номера, помни ми думата!

— Ранди, не почвай и ти с разни теории за конспирации и тъй нататък!

Гласът на Коув звучеше по-спокойно, когато каза:

— Исках само да знаеш, че нямам вина за този провал. Засега мога да ти дам единствено честната си дума, но се надявам не след дълго да знам повече.

— Надушил си нещо, така ли? — бързо попита Бейтс. — Виж какво, Ранди, не че не ти вярвам, но и аз се отчитам пред някого. Разбирам загрижеността ти, напоследък доста неприятни неща се случиха, ние също се опитваме да открием причината, но ти трябва да ме разбереш. — Той спря. — По дяволите, имаш моите уверения, че ако се прибереш сега, ще бдя над теб, както не съм бдял над баща ми на смъртния му одър. Надявам се, че след всичко, което сме преживели заедно, все още ми имаш доверие. — Коув не отговори. — Чуй ме, Ранди, кажи ми от какво имаш нужда, и аз ще видя как мога да помогна.

От другата страна все още нямаше отговор. Бейтс изпсува наум и се втурна зад стената. В дъното на залата имаше врата, която водеше към задния двор на сградата. Той се хвърли към нея, натисна бравата, но вратата беше заключена. Изтича обратно и излезе на открито. Церемонията по смяната на караула бе приключила и тълпите се разпръсваха на всички страни. Рандъл Коув имаше физика, която се забелязваше отдалеч във всякаква тълпа, но колкото и да се взираше, Бейтс не можа да го открие. Коув дълги години се бе учил как да се слива с фона. Доколкото Бейтс го познаваше, той вече се бе предрешил като пазач, метач или турист. Бейтс хвърли ненужната карта в близката кофа за боклук и сърдито закрачи към изхода.