Дейвид Балдачи
Последният жив (48)

48

Пърси Бейтс беше в залата за стратегическо планиране на Вашингтонското оперативно бюро, когато вътре влезе Бък Уинтърс. При това не сам. Освен двамата му обичайни придружители зад него се точеше цяла опашка от сътрудници. Бейтс разпозна някакъв млад адвокат, който работеше за Бюрото, и един следовател от Службата за професионална отговорност, която се занимаваше с разследвания на служители на ФБР, заподозрени в дисциплинарни нарушения. С пресилена тържественост всички насядаха край отсрещната страна на масата.

Уинтърс почука с дългия си показалец върху плота.

— Как върви следствието, Пърс?

— Много добре — отвърна Бейтс. Той огледа присъстващите. — Какво значи това? Да не би да започвате паралелно разследване?

— Да ти се е обаждал Рандъл Коув напоследък?

Бейтс още веднъж погледна останалите.

— С дължимото уважение, Бък, смяташ ли, че е редно всички тези хора да чуват това име?

— Всички те се ползват с необходимото доверие, Пърс. Слушай какво ти казвам. Те се ползват с пълно доверие за много неща. — Той го изгледа в упор. — Катастрофата е пълна, да ти кажа честно.

— Виж какво, наши екипи бяха изпратени в акция, по тях стреляха и те отвърнаха на огъня. Правилата за встъпване в бой са пределно ясни. Никъде в Конституцията не пише, че нашите момчета трябва да се оставят да ги изтребят до крак.

— Не говоря конкретно за клането в лагера на „Свободното общество“.

— По дяволите, Бък, това не беше клане. „Свободните“ също имаха пушки и стреляха с тях.

— Осем убити, все деца и старци, срещу нито един пострадал от наша страна. Как, мислиш, ще изтълкува това пресата?

Бейтс внезапно пусна папката, която държеше. Търпението му се бе изчерпало.

— Ако Бюрото смята да си завре главата в пясъка както обикновено и остави всеки да си приказва и пише каквото си знае, предполагам, че няма да го изтълкува много добре. Какво според теб трябва да направим, за да си подобрим имиджа, а? Да даваме по две-три жертви при всяка операция?

— Поредното фиаско като при Уейко — заяви младоликият адвокат и поклати мрачно глава.

— Как не! — изрева Бейтс. — Ти не се чуваш какво говориш, бе. Когато стана оная каша при Уейко, ти си бил още в училище и не си можел сам задника си да изтриеш.

— Както вече казах — обади се важно Уинтърс, — нямам предвид само „Свободното общество“.

— А какво? — запита Бейтс.

— Ами знам ли? Например това, че има пробив в цялата система за сигурност на ФБР.

Бейтс си пое дълбоко дъх.

— Заради психиатричната клиника ли?

Уинтърс избухна:

— Точно така, Пърс, как позна! Защото един господ знае откога разни агенти и секретарки, и технически персонал, и всякакви други хора от Бюрото, дето не са съвсем наред в главата, си изливат душите в ония кабинети. Докато някой засмуква всичко това и го използва дявол знае за какво. Ако това не е пробив в системата за сигурност, не знам кое е.

— В момента издирваме О’Банън.

— Поразията вече е направена.

— Все пак го открихме, нали? По-добре късно, отколкото никога.

— Никак не е по-добре даже. Ти отлично знаеш, че през цялото време бях твърдо против използването на извънщатни психиатри и психолози, точно по същата причина.

Бейтс предпазливо го огледа. И сега смяташ да се възползваш от тази катастрофа, за да си посъживиш кариерата, така ли, Бък? Може би ти се е прищял директорски стол?

— Не, Бък. Изобщо не съм бил в течение на твоите възражения.

— Има го черно на бяло — заяви самодоволно Уинтърс. — Можеш да провериш.

— Сигурен съм, че е така, както казваш, Бък. Ти винаги си бил най-добрият измежду най-добрите, когато става въпрос за бюрокрация. — За разлика от всичко останало.

— Е, тоя път ще хвърчат глави.

Но не и твоята.

— Знаеш ли какво още прочетох? Че и оня Лондон бил участвал в нападението. Моля те, кажи ми, че е правописна грешка.

— Той беше там — призна Бейтс.

Уинтърс имаше вид, сякаш отново ще избухне. В този момент Бейтс забеляза сянка на доволство в изражението на лицето му и веднага разбра накъде бие.

— Е, сега вече няма съмнение, че пресата ще ни разпъне на кръст — каза Уинтърс. — „Отрядът си отмъщава на старци и млади момчета.“ Това ще са заглавията утре във вестниците. Сега чуй какво ще ти кажа, Бейтс, и си го набий в главата. Лондон е уволнен, считано от днес. Свършено е с него. — За да илюстрира позицията си, Уинтърс вдигна един молив от масата и го пречупи на две.

— Нямаш право, Бък. Въпросът не е решен.

— Напротив, имам всичкото право. Уеб Лондон беше в платен отпуск до изясняване на случая. — Уинтърс направи знак на един от сътрудниците си, който му подаде някаква папка. Без да бърза, Уинтърс си сложи очилата за четене и хвърли поглед на съдържанието на папката. — А тук пише, че по време на отпуска си е бил назначен за охрана на някой си Уилям Канфилд, собственик на ферма за коне. По чие нареждане?

— По мое. Синът на Канфилд е бил убит от „Свободните“ в Ричмънд. Трима души, имащи отношение към инцидента, са убити в последно време, според нас от „Свободните“. Знаеш прекрасно всичко това. Уеб беше на разположение, а Канфилд му има доверие. Нещо повече, той спаси живота на Канфилд. А също и моя. Така че според мен изборът беше добър.

— Няма да споря със стария Канфилд.

— Освен това имахме преки доказателства за връзка между един камион, нает на името на Сайлъс Фрий, и картечниците, използвани при засадата. Имахме пълно право да ги ударим. Акцията бе одобрена от всички компетентни инстанции. Можеш да провериш преписката.

— Знам това. Аз самият подписах заповедта.

— Така ли? — попита Бейтс изненадан. — Лично аз исках друга част, Бък. Нали не си настоявал лично за изпращането на отряда?

Уинтърс не отговори. И тогава чак Бейтс разбра защо ОБТ бе изпратен да изпълни операцията. Уинтърс се бе надявал да се случи тъкмо нещо такова, за да му даде коз за кръстоносния поход срещу отряда. Разбра и друго: какъвто си беше хитрец, Бък Уинтърс се бе погрижил нищо никога да не може да се докаже.

— На мен не ми е докладвано, че Лондон е участвал в акцията — продължаваше той.

— Решението за това бе взето по-късно — каза бавно Бейтс. По този пункт той нямаше с какво да се оправдае и го знаеше.

— Благодаря много за обяснението, сега вече всичко ми е ясно. А кой е позволил на Лондон да участва?

— Вероятно неговият пряк командир Джак Причард.

— В такъв случай Причард е уволнен. Считано от днес.

Бейтс скочи на крака.

— Господи, Бък, не можеш да направиш това. Причард има двайсет и три години служба в Бюрото. Той е един от най-добрите оперативни агенти, с които някога сме разполагали.

— Вече не е. Към настоящия момент Причард е един от най-лошите. И това ще бъде отбелязано в служебното му досие. Аз лично смятам да предложа да му бъде отнето всичко, включително пенсията, за неизпълнение на заповед, за действия, носещи вреда на ФБР, и за още сума други неща. Повярвай ми, когато станалото се разчуе, няма да ми е никак трудно да обясня защо го правя. Тогава ще има голяма нужда от изкупителни жертви.

— Моля те, Бък, не го прави. Наистина, може да е надвишил правомощията си, но човекът има повече награди и отличия и от мен. Рискувал е живота си толкова пъти за Бюрото, че вече никой не им знае сметката. Има жена и пет деца, две от които са студенти. Това ще го съсипе. Направо ще го убие.

Уинтърс остави папката.

— Виж какво, Пърс, мисля, че с теб ще се разберем, защото ти ми харесваш и те уважавам.

Бейтс седна, обхванат от съмнения. Бък Уинтърс беше като кобра, готова да захапе плячката си.

— Какво предлагаш?

— За да остане Причард, Лондон си заминава. Никакви въпроси, никакви спорове, възражения и оправдания. Заминава си, и толкова. Е, какво ще кажеш?

Пърси Бейтс седеше неподвижно на стола; Бък Уинтърс не го изпускаше от поглед в очакване на отговора.

 

 

От години Клеър Даниълс имаше навик да скърца със зъби — до такава степен, че нейният зъболекар й бе направил специален предпазител, който захапваше по време на сън, за да не ги изтрие чак до венците. Тя така и не можеше да разбере на какво се дължи тази напрегнатост, дали не бе от претоварване с всичките проблеми на пациентите. Сега обаче се радваше на тази своя порочна привичка, защото благодарение на нея бе успяла да прояде парцала в устата си; той се превърна в топка конци, които тя изплю. Тъй като ръцете й бяха оковани над главата обаче, не можеше да свали превръзката от очите си. Опитала се бе да я протърка с триене в стената, но се отказа, защото така по-скоро щеше да си смъкне скалпа. Изтощена, тя се оклюма.

— Няма страшно, госпожо, аз ще ти бъда вместо очи — обади се Кевин. — Аз също съм прикован за леглото, но се опитвам да се освободя.

Откакто Клеър бе изплюла парцала от устата си, двамата се бяха заговорили и сега тя знаеше кой е той.

— Уеб Лондон ми разправи за теб — каза тя. — Освен това бяхме у вас и разговаряхме с Джеръм.

Кевин се стресна.

— Сигурно се притесняват за мен. Баба като нищо ще умре от страх.

— Близките ти са добре, Кевин. Но наистина се притесняват. Джеръм много те обича.

— Той винаги се държи добре с мен. И баба също.

— Знаеш ли къде сме?

— Тц.

Клеър вдиша дълбоко.

— Тук мирише на химикали. Сигурно сме близо до ателие за химическо чистене или до някаква фабрика. — Тя се напрегна да си спомни подробности от пътуването. Бяха минали с колата по неравни пътища, после мъжът я бе носил по разкалян терен, което по-скоро означаваше, че са някъде извън населено място.

— Ти откога си тук?

— Не знам. Дните ми се сливат.

— Някой влиза ли при теб?

— Един и същ човек, мъж. Не го знам какъв е. Добре се държи с мен. Един ден обаче ще ме убие, по очите му познавам. Човек трябва да го е страх от тези, дето уж са кротки. От тия, дето викат и размахват юмруци, по да не те е страх, ама от кротките бягай далеч.

Ако самата тя не се боеше толкова, че ще я убият, Клеър би се усмихнала на мъдрите разсъждения на този хлапак за човешката природа.

— Ти как се набърка във всичко това?

— За пари — отвърна простичко Кевин.

— Видяхме рисунката ти на онова момче с дистанционното.

— Не знаех какво ще стане. Никой не ми каза. Само ми дадоха устройството и ми казаха какво да река.

— „Проклятие и триста дяволи“?

— Аха. После трябваше да вървя след тях до оная тъмна улица и като стигнат до вътрешния двор, да натисна копчето. Видях оня, Уеб, той нещо блокира, не можеше да помръдне, а другите влязоха в двора. Уеб изобщо не ме видя, че съм зад него. После той стана и тръгна след другите, но се клатеше, като че беше пиян. Аз натиснах копчето и реших да се помотая малко.

— Искал си да видиш какво ще стане ли?

— Онези хора не ми казаха за никакви картечници. Кълна се в гроба на майка си, нищо не знаех.

— Вярвам ти, Кевин.

— Трябваше после да се върна обратно, но не можах. Видях как онези хора умряха, всичките. Просто ей така. А тоя Уеб ми извика. Направо щеше да ми се пръсне сърцето. Спаси ми живота обаче, щото, ако не беше той, щях да побягна през двора, и край.

— Уеб каза, че са те подменили с друго момче.

— Така беше. Не знам защо.

Клеър си пое дълбоко дъх и острата химическа миризма отново изпълни дробовете й. Този път успя да определи, че мирише на хлор, но нямаше никаква представа откъде може да идва. Чувстваше се напълно безпомощна.