Лей Грийнууд
Ваялид (6)

Глава шеста

Нима Ваялид не беше толкова привлечена от Джеф, та дори да забрави, че такъв въпрос не би трябвало да бъде задаван от един джентълмен на една дама? Но той никога не би си помислил, че една янки може да бъде дама. Каза си, че сигурно ще е безсмислено да се опитва да го накара да разсъждава по друг начин.

— Не ми казвай, че никой не ти е правил предложение. Просто няма да ти повярвам.

Ваялид винаги се беше опитвала да избягва въпроси, отнасящи се до нея самата. Повечето хора бяха достатъчно възпитани, за да не я разпитват. Животът й не засягаше никого и си беше само нейна работа. Но очевидно Джеф Рандолф не принадлежеше към тази група.

— Защо не? — попита тя.

— Току-що казах. Ти си хубава.

— Това ли е всичко, което се изисква от една жена? Да бъде хубава?

— Аз нямам съпруга.

— А ако имаше, ако трябваше да избереш някоя утре?

— Не.

— Какво друго ще търсиш у един човек?

Джеф остави вилицата си на масата. Явно нямаше желание да й отговори. Но ако й задаваше лични въпроси, тя също имаше право да го попита. Освен това колкото по-дълго говореше той, толкова по-дълго можеше тя да отлага своя отговор.

Джеф донапълни чашата си с мляко и каза:

— Трябва да е мила и любезна, да говори тихо, да е грижовна. Да се справя с домакинството. Но преди всичко да е дама.

Джеф няма големи претенции, помисли си Ваялид саркастично. Ако и жените имаха подобни изисквания към мъжете, в цялата страна годишно нямаше да има повече от десетина женитби.

— Намерихте ли такава жена в Денвър? — попита Ваялид.

— Не съм търсил.

— Защо?

— Когато си избера жена, тя ще е истинска дъщеря на Юга.

— Нима тук няма истински дъщери на Юга? — Тя се надяваше гласът й да не звучи прекалено заядливо, но изискванията му бяха просто абсурдни.

— Никога не бих си взел за съпруга жена, която е дошла в Колорадо. Ще изчакам, докато се върна във Вирджиния.

Джеф наистина беше сериозен по този въпрос. Той вярваше, че ако една жена напусне Юга, характерът й може да се промени. Дали някога се е замислял колко самият той се е променил през тези петнайсет години, през които не е живял във Вирджиния? Разбира се, че не беше. Мъжете никога не се замисляха. Те предполагаха, че са точно онова, което искат да бъдат.

— Да не би да искаш да кажеш, че една добра жена от Юга не може да живее другаде, освен там?

— Да, може и така да се каже. Майка ми е отишла в Тексас, но не е могла да издържи там. Умряла е след две години.

— Но Тексас е част от Юга.

— Истинският юг е Вирджиния и Каролина, а може би и част от Джорджия.

Ваялид си помисли, че Джеф има нужда от урок по география и по история, но на глас каза:

— Къде си роден?

— Във Вирджиния.

— Защо напуснахте това място?

— Ти задаваш много въпроси, а все още не си отговорила на моите.

— Аз не те познавам. Не мисля, че би трябвало да коментирам с напълно непознат човек защо не съм омъжена.

Джеф погледна към жената над ръба на чашата си. Ваялид не си спомняше някога мъж да я бе оглеждал над чаша мляко и това правеше ситуацията да изглежда някак си смехотворна.

— Няма да се измъкнеш, като ми даваш умни отговори. Въпреки това ще ти кажа, че баща ми беше жестоко копеле и голям пияница. Когато уби най-добрия си приятел, съседите ни решиха, че не искат да живеят в близост до него. Те се съгласиха да изплатят дълговете му, ако той се премести да живее в Тексас.

Ваялид не знаеше какво да каже. На Джеф сигурно му е било трудно да бъде изгонен от дома, който е обичал.

— Как се озовахте в Денвър?

— Когато ранчото ни донесе малка печалба, трябваше да я инвестираме някъде. Първия път вложихме парите си в Чикаго, а сега дойде ред и на Денвър. Следващия път може би ще бъде Сан Франциско.

— Ти къде искаш да отидеш?

— Няма значение, стига да печеля.

— Но досега трябва да си спечелил доста. Не искам да ти се бъркам в работите, но близначките казаха, че банката е твоя.

— Банката е собственост на семейството.

Заедно с няколкото ранчота и хотел „Уиндзор“ — помисли си Ваялид.

— Смяташ ли да създадеш втора банка в Сан Франциско?

— Съмнявам се. Банковото дело не ме интересува много.

— Но…

— То ми носи печалби.

— И защо ти трябват толкова много пари?

— За да можем да се върнем във Вирджиния.

— Цялото семейство ли имаш предвид? — попита Ваялид.

— Да.

Значи това бе причината той да работи денонощно.

— Но защо искаш да се върнеш там? — Джеф я погледна, сякаш бе умствено изостанала, и Ваялид поясни: — Та ти си президент на банката. Единият ти брат е преуспяващ бизнесмен, другият притежава най-печелившия хотел в Денвър, а останалите са собственици на ранчота. Всеки си има свой живот и семейство. Защо тогава ще искат да се върнат във Вирджиния?

Джеф се наведе напред и очите му заблестяха пламенно:

— Ти смяташ ли да останеш в Денвър?

— Не.

— И къде искаш да отидеш, когато се махнеш оттук?

— Обратно у дома. Има нещо, което искам да направя — отвърна Ваялид.

— Не можеш ли да го направиш някъде другаде?

— Предполагам, че мога.

— И въпреки това искаш да се върнеш у дома си.

— Да.

— Защото там е твоят дом — каза Джеф.

— Ами… да.

Той се облегна назад с очевидно задоволство, че бе успял да изясни становището си. За Ваялид нещата обаче не бяха едни и същи.

— Аз нямам никаква причина да остана в Колорадо. Нямам нито семейство, нито финансова империя. Твоето семейство не се е връщало във Вирджиния цели двайсет години. За толкова време много неща там са се променили — не го попита за дома му, защото нещо й подсказваше, че той е бил унищожен.

— А сега ми кажи защо не си омъжена.

Джеф не обърна внимание на забележката й. Бе казал всичко, което бе сметнал за необходимо, и нямаше намерение да говори повече за себе си.

Ваялид не беше сигурна защо й се искаше да отговори на Джеф. Единственото, в което бе сигурна, бе, че всеки път, когато се приближеше до него или го погледнеше в очите, сякаш нещо я омагьосваше. Знаеше, че трябва да изпитва срам, но докато вниманието, което той й отделяше, я караше да се чувства, като че ли бе единственият човек на света, това просто не я интересуваше.

Не беше сигурна какво точно да му отговори. Можеше да му каже, че просто не е искала, или че никой не е поискал ръката й, но и в двата случая щеше да го излъже, а усещаше, че щеше да разбере, че го лъже.

— Предполагам, че моментът не беше подходящ. А когато реших, че му е дошло времето, вече бе твърде късно.

— Не ставай смешна. Ти си красива жена и си все още млада. На колко си години все пак?

Никакво чувство за такт ли нямаше този човек? Не осъзнаваше ли, че една жена на нейните години нямаше желание да обсъжда възрастта си?

— Вече ти казах.

— Забравих.

Хората винаги забравяха възрастта на старите моми.

— На двайсет и девет и отдавна съм прехвърлила подходящата за брак възраст.

— Аз пък съм на трийсет и седем и смятам, че съм в най-подходящата за брак възраст.

— Съмнявам се, че някое шестнайсет-седемнайсетгодишно момиче би се съгласило с теб — отвърна тя малко по-рязко. Той я погледна с неприкрита изненада.

— За бога, аз нямам намерение да се женя за дете.

— Това е най-подходящата за брак възраст за жените. — Не знаеше какво си мислеше той, но бе очевидно, че е успяла да го изненада. Толкова по-добре. Зарадва се, че не беше единствената, която губеше самообладание по време на безкрайната им вечеря. — Ако не искаш толкова млада жена, каква търсиш?

Джеф я погледна по начина, по който според нея би погледнал някой новоназначен служител в банката, който току-що е объркал първата поставена му задача.

— Нямаш право да ми задаваш повече въпроси, преди да си отговорила на моите.

— Това е дълга и тъжна история — започна неохотно тя. — Ще си помислиш, че търся съжаление.

— Никога не съжалявам хората. Съжалението само ги кара да се въргалят в собствената си безпомощност.

Дано никоя жена не го е обичала истински, защото в противен случай животът й би представлявал нещастна поредица от неизпълнени надежди. Ваялид се зачуди дали той наистина се интересуваше защо не се е омъжила. Джеф не беше човек, който си позволяваше да любопитства само заради самото любопитство, но той със сигурност не се интересуваше от нея.

— Когато бях деветгодишна, брат ми се присъедини към армията на Съюза. Баща ми беше лекар и го мобилизираха, за да се грижи за ранените. Беше отличен лекар, но имаше слаба воля. През целия си живот разчиташе на майка ми. Тя му помагаше да се грижи за военнопленниците, но заболя от дизентерия и почина. Тогава армията позволи на баща ми да се върне у дома, но той вече не бе същият. Постоянно говореше за купищата ръце и крака, които се събирали на камари пред лекарските палатки след сражение, за мъже, които загинали по бойните полета, защото никой не можел да стигне до тях, за мъже, на които никой лекар не бил в състояние да помогне и които крещели в агония, докато не настъпела смъртта. Единствено пиенето го караше да забрави всичко това.

— А ти? — попита Джеф.

— Аз бях на тринайсет. Какво може да направи едно тринайсетгодишно момиче за мъж, който се измъчва, както се измъчваше баща ми? — Дори и майка й не би била в състояние да помогне на баща й. Той просто бе видял твърде много ужасни неща и психиката му не бе издържала. — Баща ми може би щеше да се оправи, ако брат ми не се бе върнал у дома инвалид. Джонас бе загубил и двата си крака, но изглежда имаше и някакво вътрешно нараняване. Независимо от всички усилия на лекарите той не можа да се възстанови. С всеки изминал ден отслабваше все повече, докато най-накрая почина. След това баща ми изгуби желание да живее. Той спря да ходи в болницата и да посещава пациенти по домовете. През по-голямата част от времето беше мъртво пиян. Една вечер се спънал на някакво стълбище, паднал и си счупил врата.

— Нямаше ли други роднини?

— Дойдох тук, за да съм близо до чичо си. — Нямаше намерение да казва на Джеф за смъртта на чичо си, нито пък за загубата на мината. Просто не й се говореше за това.

Почувства облекчение, когато Джеф не й каза колко много съжалявал и как с времето болката й щяла да намалее. Знаеше, че това не е вярно, че болката никога няма да изчезне, но тя ще свикне с нея.

— Какво толкова търсиш у една жена, че е невъзможно да я намериш извън Вирджиния? — попита го Ваялид.

— Вече ти казах.

— Навсякъде можеш да намериш много нежни, уравновесени жени, които се справят добре с домакинската работа. Какво толкова особено има у жена, която е родена във Вирджиния?

Първоначално Ваялид си помисли, че Джеф няма да й отговори, но след това осъзна, че той се отнася в някакъв свой свят. Дори не беше сигурна дали той самият го осъзнава.

— Става въпрос за качеството — отговори й той най-накрая. — Диамантите и перлите имат най-различно качество, но човек винаги търси най-хубавите. Истинската южнячка е като идеалния скъпоценен камък. Тя е колкото красива, толкова и грациозна. Знае как да се държи във всяка една ситуация. Подрежда домакинството си така, че да създава най-голямо удобство на съпруга си. Думата на съпруга й е закон за нея и тя никога не му се противи и не поставя под съмнение решенията му. Любовта й е безкрайна, а верността й вечна. Знае кога да говори и кога да мълчи. Грижи се за децата и прислужниците й да бъдат възпитани и да се държат към съпруга й със същото уважение и почитание, което му отдава тя. Домът й е спасително пристанище за него, а приятелите му са винаги добре дошли. Неговото щастие е най-голяма радост за нея.

Джеф сякаш говореше за някаква робиня или наложница! Ваялид не можеше да повярва, че един интелигентен мъж можеше да мисли по този начин.

— И много такива жени ли има във Вирджиния? — попита тя с престорена невинност. — Смея да твърдя, че можеш да намериш достатъчно такива глупави — може би трябва да кажа безгръбначни — жени и на север. Всъщност, съмнявам се, че ще ти се наложи да търсиш дълго.

На лицето на Джеф се изписаха последователно изненада, шок и гняв.

— Трябваше да се досетя, че една севернячка няма да разбере за какво й говоря.

— Разбрах те отлично. — Ваялид свиваше кърпата си и отблъскваше назад стола си. — Мога само да предположа, че влошаващото се качество на жените от Юга е причината, поради която загубихте войната. Южняшките мъже трябва да са наистина забележителни, щом са успели да прикрият недостатъците си толкова дълго. Сигурен ли си, че мъже като Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън не са били откраднати от Севера, докато са били бебета?

Докато се изправяше, Ваялид си помисли, че Джеф ще избухне.

— Благодаря за вечерята. Предайте почитанията ми на брат си. Не мога да ви пожелая късмет в търсенето на съпруга. Не ми се иска да вярвам, че такава жена изобщо съществува, но ако все пак я има, надявам се да се погрижите добре за нея. Тя очевидно няма да бъде способна да се грижи сама за себе си.

— Госпожице Гудуин, вие имате доста странно мнение за южнячките. — Гласът му бе студен и режещ.

— Ако е така, това се дължи само на вас. Никога не съм предполагала, че една интелигентна жена може да се превърне в такава карикатура, нито пък, че подобна карикатура би проявила интерес към мъж с вашия интелект. Може би просто не знаете нищо за жените. Предполагам, че това е причината все още да не сте женен. Иначе изглеждате достатъчно добре. — Тя направи нещо, за което смяташе, че е реверанс на дама от Юга. — Лека нощ, господин Рандолф.

 

 

Джеф се зарече никога повече да не кани жена на вечеря. Той беше толкова ядосан, че буквално хвърли чиниите върху асансьора. Ако Тайлър и утре му изпратеше храна за петима, щеше да покани госпожица Сетъл.

Какво знаеше Ваялид за южнячките? Никой янки не можеше да разбере какво означава да си роден на юг. Северняците водеха напълно различен начин на живот — винаги бързаха, винаги се опитваха да вземат превес над съседите си, винаги се опитваха да получат нещо, което не притежаваха, да станат такива, каквото не бяха. Нищо не им беше достатъчно. Те винаги искаха повече, защото смятаха, че трябва да притежават най-много.

Те не разбираха, че южняците не се интересуват дали всички останали са по-богати от тях. Южняците си помагаха един на друг и деляха всичко. Южняците предпочитаха да загинат, вместо да бъдат опозорени.

Джеф знаеше, че не трябва да се ядосва толкова. Той никога не бе очаквал Ваялид да разбере нещо толкова чуждо на природата й. Тя може би щеше да се промени с времето, но той доста се съмняваше в това. То беше нещо, с което човек се раждаше, нещо подобно на това да се научиш да понасяш горещината.

Той си казваше, че за него няма значение какво мисли Ваялид, но това беше лъжа. Тя го дразнеше. Може би той просто не можеше да търпи една толкова привлекателна жена с толкова погрешни представи.

А и истината беше, че той самият не бе улеснил нещата. Бе зяпнал от удивление, когато се бе появила на площадката на стълбището като някакво видение, облечена в онази тъмносиня рокля, която караше очите й да блестят като сапфири. През цялата вечер не бе можел да мисли за нищо друго, освен да сипва още храна в чинията й.

Когато най-после си бе възвърнал дар слово, бе започнал да я разпитва за миналото й. И на всичко отгоре се бе тревожил, че няма да бъде в състояние да води интересен разговор! Дори едно дете би се справило по-добре от него.

Но той се нуждаеше от време, за да се съвземе от шока, причинен от откритието, че бе помислил неща, които противоречаха на всичко, което бе казал и в което бе вярвал през последните двайсет години. Бе признал, че смята Ваялид за красива и че тя го привлича. Харесваше я и я намираше за интересна.

Повтаряше си, че дори и да бе южнячка, пак щеше да бъде една невъзможна жена. На пръв поглед изглеждаше мекушава и спокойна, но в действителност беше от онези жени, които внимателно криеха истинските си мисли. Джеф не искаше да има нищо общо с такава жена. Не можеше да си представи как съпругът на Ваялид Гудуин би бил щастлив с нея, ако не е съгласен с мнението й.

Всичко това несъмнено се дължеше на факта, че на нея й е било позволено да подрежда живота на двама мъже още когато е била четиринайсетгодишна. Нямаше как да знае какво означава да бъде защитавана от мъж достатъчно силен, за да я закриля в живота.

Ти не си нищо друго, освен един жалък, дребен страхливец. Трябва да се срамуваш, че се наричаш мъж. Срамувам се да те нарека свой син.

Джеф усети капки пот да избиват по челото му. Бяха изминали много години от деня, в който тези думи на баща му бяха пробили стените, които бе изградил в съзнанието си, така че единствено в съня си оставаше уязвим.

Не смей да се наричаш мъж, освен ако нямаш волята да се държиш като мъж. Но ти нямаш воля. Ти си слаб като жена.

Джеф поклати глава. Не можеше да си позволи да си спомня за тези жестоки подигравки. Не му беше ясно какво толкова се бе случило тази вечер, за да отслаби защитния му механизъм. Това не му се беше случвало от години.

Постепенно той остави да върне стените на старото им място. Не искаше да мисли нито за баща си, нито за Ваялид. Работата винаги му бе помагала да държи демоните си под ключ.

 

 

Ваялид се събуди от силно дрънчене, което сякаш разтърсваше сградата из основи. Тя не знаеше какво е то, но знаеше, че идва от стаята на Джеф Рандолф.

Не й бе необходимо да поглежда часовника си, за да разбере, че е рано. Слънцето тъкмо се подаваше над хоризонта. 6:47 сутринта. Този човек беше за убиване! Бе прекарал едва две нощи в тази сграда и вече на два пъти я бе събудил в небогоугоден час. Беше сигурна, че момичетата също се бяха събудили.

Ваялид се измъкна от леглото, облече пеньоара си и нахлу пантофите си. Знаеше, че ще направи някаква забележка за косата й, но не се постара да я покрие. Когато отвори вратата, едва не припадна. Джеф вдигаше лоста с четирите железни диска над главата си, но използваше само едната си ръка. Единствените му дрехи бяха къси, плътно прилепващи панталонки. Все едно че се беше съблякъл чисто гол.

Ваялид бе прекарала целия си живот край мъже. Като медицинска сестра бе свикнала да вижда мъже във всякакъв вид, но този път всичко беше различно. Тя закри очите си с длан.

— Господин Рандолф! Не ви ли е срам?

Лостът падна върху пода с оглушителен трясък. Цялата сграда се разтресе. Ваялид очакваше момичетата да се появят тичешком по стълбите, уплашени, че има земетресение.

— Никога не ми викайте, когато държа тежест над главата си. Ако в стаята имаше и друг човек, освен мен, той можеше да пострада.

— Като се има предвид как сте облечен в момента, искрено се надявам, че никой няма да влезе в стаята ви. — На Ваялид й се стори, че той се изкиска, но тя не посмя да отмести ръката си, за да види дали не е сбъркала.

— Свалете си ръцете. Сигурен съм, че сте виждали мъже в много по-оскъдно облекло.

— Така е, но той ми беше брат.

— Е, аз не съм ви брат, но не съм по-различен от него.

— Не е същото.

— Надявам се да сте права. Мъжете в семейство Рандолф са известни със своите — как да го кажа — атрибути.

— Господин Рандолф! Знам, че нарочно правите това, за да ме ужасите. Според мен това е ужасно нечестно. Не мога да си тръгна, защото се страхувам, че някое от момичетата може да се появи, за да види какъв е този шум. Отказвам да си махна ръцете и да ви гледам. Ако го направя, ще имате пълното право да ме смятате за безочлива севернячка, каквато ви се иска да бъда.

— Тогава се обърнете и си свалете ръката. Ще ви кажа кога можете да се обърнете отново.

— Какво правите?

— Ще вдигна лоста още три пъти. Не съм си свършил упражнението.

— Господин Рандолф…

— Не говорете. Пречите ми да се съсредоточа.

Ваялид имаше нужда да говори. Трябваше да направи нещо, за да изхвърли спомена за тялото му от съзнанието си, но се страхуваше, че ще го запомни до края на живота си.

Ако видът на голите му гърди я бе завладял, то видът на голите му крака я бе довел почти до припадък. По гърдите си Джеф нямаше почти никакви косми. Лекото окосмяване на ръцете и краката му почти не се виждаше на утринната светлина и пред шокирания й поглед се откриваха напрегнатите мускули на мощните му прасци и бедра.

Но замайването й се дължеше най-вече на впитите му панталони. Джеф Рандолф беше много надарен мъж и тъй като Ваялид беше медицинска сестра, а не някаква слабоумна южняшка красавица, тя познаваше много добре мъжката анатомия и отлично знаеше за какво служи тази надареност.

Ваялид беше сигурна, че се е изчервила като домат и лицето й рязко контрастираше с медночервеникавата й коса. И което бе най-лошото, докато го слушаше как пъхти и си представяше напрегнатото му тяло с ясно очертаните мускули, тялото й започна да реагира както никога преди. Гърдите й набъбнаха и през тялото й премина гореща вълна на удоволствие. Това усещане се спря в стомаха й и причини пулсираща реакция, от която краката й омекнаха. Цялото й тяло трепереше. Едновременно й се струваше, че е много студено и много горещо. Искаше й се да седне, преди краката й да откажат да я държат. Когато лостът се удари в пода, тя подскочи.

— Обличам си халата — каза Джеф. — Вече можете да се обърнете.

Ваялид се обърна бавно, тъй като смяташе, че той може да я е излъгал, за да види как ще реагира. Когато обаче застана с лице към него, той вече бе облякъл дълъг бял халат, който покриваше тялото му изцяло.

— Защо не бяхте облекли това вчера?

— Вчера го нямах. Също както нямах и своя кърпа и сапун.

Смяташе да слезе долу и да се изкъпе! И нямаше никакъв начин да го разубеди.

— Чакайте! Искам да се уверя, че момичетата са си по стаите.

— Те сигурно все още спят.

— Не и след като започнахте да подхвърляте петдесет килограма желязо по пода. Не слизайте долу, преди да съм ви извикала. — Ваялид се надяваше, че Бет ще остане в стаята си. Изобщо не й се искаше да види отново някоя жена да пищи или да припада.

Точно както се бе опасявала, момичетата вече бяха будни и разговаряха шепнешком, като се чудеха какво става.

— Както вече сте се досетили, това беше господин Рандолф. Той ще слезе долу, за да се изкъпе. Затова искам всички вие да си останете по стаите, докато не ви кажа, че можете да излезете.

— Коя баня ще използва? — поинтересува се Бети Сю.

— Не знам — отвърна Ваялид, като се чудеше каква ли пакост е намислила Бети Сю.

— Не мога да се къпя във вана, която е била използвана от мъж.

Ваялид се опита да превъзмогне лошото си предчувствие и каза:

— Ако хвана някоя от вас извън стаята й, преди да съм ви дала разрешение да излезете, ще я накарам да остане тук един ден след вдигането на карантината.

Всички глави изчезнаха. Очевидно момичетата усещаха заточението си със същата сила, с която го усещаше и Ваялид. Тя изчака една минута, но никой не посмя да подаде глава. Изглежда, че всички се бяха успокоили.

— В безопасност ли са патенцата ви? — попита внезапно Джеф.