Лей Грийнууд
Ваялид (27)

Глава двадесет и седма

Джеф седеше на една маса в кръчмата „Хатенбек“ на ъгъла на „Стейт“ и „Харисън“. През цялата нощ тук влизаха миньори — някои, за да се нахранят, а други да се напият. Всички чакаха да им дойде времето да легнат в малкото свободни легла в Лидвил, повечето от които бяха дадени под наем на осемчасови смени. Докато чакаха, те се хранеха, говореха, пиеха и играеха комар. Повечето бяха твърде изморени или твърде пияни, за да ги е грижа какво казваха.

Никой не би познал Джеферсън Рандолф, президент на „Фърст Нешънъл Банк“ от Денвър. Единственото, което посетителите виждаха, бе един човек също толкова мръсен, колкото тях, облегнат на онова, което бе останало от едната му ръка след злополука в някоя мина.

Най-накрая мъжът, когото Джеф чакаше — Пит Колфакс — влезе в кръчмата. Джеф изрита стола изпод един мъж, който спеше върху масата и хъркаше.

— Намери си друга маса — каза му Джеф грубо и заплашително. — Хъркаш много силно.

Мъжът стана и отиде да си намери друго място за спане. Джеф изчака, докато Пит търсеше стол из заведението. Столът до Джеф беше единственият свободен в цялата кръчма. Пит дойде до масата на Джеф и седна, без да се представи. Джеф го остави да изпие едно уиски.

— Трудна смяна, а?

— Че има ли лесна? — каза Пит и си наля второ уиски. Погледна към празния ръкав на Джеф. — Но ти и сам би трябвало да го знаеш. — Той изгълта съдържанието на чашата си и отново погледна към Джеф. — Не си спомням да съм те виждал наоколо.

— Махнах се след злополуката. Не мога да направя много с една ръка. — Пит не каза нищо и Джеф продължи: — След това чух, че в „Сребърна вълна“ пак започнали да вадят сребро. Реших, че са ми длъжници, и затова се върнах. Смятам да си събера дълга от тях.

Пит изруга цветисто.

— Нищо няма да получиш от онези двамата.

— Защо? Чух, че направили голям удар. — Пит не каза нищо и Джеф повтори с твърд глас: — Те са ми длъжници.

— Ако искаш да получиш каквото и да било, по-добре побързай — посъветва го тихо Пит.

— Защо? — поинтересува се Джеф, но Колфакс не пожела да отговори. — Нямаше да се върна, ако нямах жена и деца. — Джеф се опита вместо ядосан и заплашителен да изглежда победен и отчаян. Искаше му се да имаше актьорския талант на Зак. Зак щеше да накара миньора да се разприказва само за няколко минути. — Жена ми пак е бременна. Няма как да им осигуря достатъчно храна за зимата, освен ако не работя в мината.

Пит изпи още две чаши уиски, една след друга. Джеф усещаше, че Колфакс иска да му каже нещо, но предпазливостта го караше да мълчи.

— Човек би предположил, че Харлан и Чапман ще се държат любезно, след като съм работил в тяхната мина.

— По-вероятно е да те изхвърлят.

— Защо? — попита Джеф. Гласът му беше изпълнен с недоверие.

— Тези копелета биха обрали собствената си майка, ако имаха такава възможност! — Когато осъзна, че е говорил твърде високо, Пит се огледа нервно наоколо, сякаш беше готов да скочи от мястото си и да си тръгне, преди да е изтърсил още нещо.

Джеф се престори, че отпива голяма глътка от бирата си. В следващия момент, в който миньорът отвърнеше поглед, щеше да излее още малко от бирата си на пода.

— Може би трябва да видя дали мога да намеря работа в „Малкия Джони“ — каза Джеф, като се опитваше да говори с пиян глас. — Ели Гудуин е добър човек.

— Ели е мъртъв, а мината се изчерпа. — Пит изпи още едно уиски. Джеф усещаше, че събеседникът му става все по-непредпазлив. — Послушай съвета ми и се махни оттук. В противен случай детето на жена ти може да остане без баща.

— Това е странно. Една мина забогатява точно когато другата се изчерпва, собствениците на едната забогатяват точно когато собственикът на другата умира.

— Не е чак толкова странно, колкото си мислиш.

— Какъв начин?

Пит заговори по-тихо.

— Не съм сигурен. Преди работех за Харлан и Чапман. „Сребърна вълна“ беше изчерпана. Те се опитваха да я продадат, но никой не я искаше. „Малкият Джони“ също беше изчерпана. Хората твърдяха, че Ели Гудуин е луд, щом е решил да я купи. Но само след месец Ели започна да разправя на всички, че е попаднал на голяма жила. Внезапно Харлан и Чапман ме уволниха заедно с всички, които работеха за тях. Казаха, че нямат повече пари и не можели да си позволят да разработват изтощена мина. Не беше минала и една седмица, когато чух, че Ели Гудуин е претърпял злополука. Харлан и Чапман го намерили под срутването. Казаха, че не са намерили никакво сребро. Според тях Ели се опитвал да осоли мината, за да я продаде. Междувременно някой подаде иска за „Малкия Джони“. Някой извън града. Роднините на Ели не са оттук. Затова мината остана затворена. Ако някой не я купи, тя ще си остане затворена доста дълго. Тогава „Сребърна вълна“ започна да вади сребро отново. — Пит наведе глава, докато устните му се доближиха до ухото на Джеф. — Странно нещо. Никой, освен Харлан и Чапман, не работи в „Сребърна вълна“. Ако наемат старите работници, ще вадят много повече руда, но те не ни искат.

— Пробили ли са нова шахта?

— Казаха, че са намерили нова жила в един от старите тунели.

— Никой ли не се е запитал как така успехът им е съвпаднал с провала на „Малкия Джони“? — поинтересува се Джеф.

Пит му даде знак да говори по-тихо.

— За такива въпроси тук убиват. В тези мини стават много загадъчни неща.

— Но ти си се питал, нали?

Пит кимна.

— Да, но предполагам, че нищо не може да се каже със сигурност, ако не се влезе в „Малкия Джони“.

— Или в „Сребърната вълна“.

— Невъзможно е. Харлан и Чапман не излизат от мината. Те дори спят там.

— Мислиш ли, че вадят сребро от „Малкия Джони“ и го използват, за да осолят „Сребърна вълна“?

— Така мислех отначало, но един път отидох и ги наблюдавах цяла нощ. Никой не се приближи до „Малкия Джони“ и въпреки това на следващия ден те извадиха сребро.

Джеф никога не беше влизал в мина, но му се струваше, че единственото обяснение за внезапния обрат на съдбата беше, че тунелите в двете мини се бяха срещнали. Харлан и Чапман вадеха рудата от „Малкия Джони“ през тунелите на „Сребърна вълна“.

— Можеш ли да ме вкараш в „Малкия Джони“?

— И за какво ти е да ходиш там? — поинтересува се Колфакс.

— Трябват ми пари. С тази ръка не мога да работя. Ако успея да разбера какво правят онези двамата, може би ще ми платят, за да не казвам на никого.

— Аз на твое място не бих ги закачал. Пък и тази мина не е безопасна. Част от нея се срути върху Ели. Срутването беше толкова лошо, че те дори не извадиха тялото му.

— Някой друг пострада ли?

— Той работеше сам. Харлан и Чапман заявиха, че минавали край шахтата, когато чули експлозия. Слезли долу. Всички решиха, че са герои щом са влезли вътре.

Джеф знаеше, че трябва да влезе в тази мина. Каквото и да се правеше там, тайната беше скрита под земята.

— Ще ми помогнеш ли?

— Сигурно си полудял!

— Трябва да разбера.

— Защо си толкова любопитен, по дяволите? Може да загинеш.

— Без ръка все едно съм мъртъв. Трябва да поема този риск.

Миньорът се замисли.

— Мразя онези копелета. Те правят нещо гадно и успяват да се измъкнат. Ще ти помогна, но няма да сляза с теб долу. Ще дойда до асансьора. След това оставаш сам.

— Имаш ли инструменти, които можеш да ми заемеш?

— В мината има предостатъчно. Никой няма да забележи, че липсват.

 

 

Ваялид се обърна на другата страна и протегна ръка към Джеф. Бяха й необходими няколко секунди, за да осъзнае, че него го нямаше в леглото. Събуди се изведнъж и седна в леглото. Защо Джеф беше изчезнал, без да й каже нищо? И къде беше отишъл?

 

 

Към шахтата беше закована табела:

„МИНАТА ОПАСНА. НЕ ВЛИЗАЙ!“

— Сложиха табелата след смъртта на Ели — обясни Колфакс. — Казаха, че ще оставят, докато бъде уреден спорът около собствеността.

На Джеф не му харесваше свиването, което усещаше в стомаха си. По време на войната изпитваше същото, когато трябваше да се изправя срещу врага, но тогава поне се беше сражавал през деня. Слизането в почти тридесетметров тунел през нощта беше нещо съвсем различно.

Ти си страхливец! Срамувам се, че съм ти баща!

За първи път на Джеф не му прилоша от думите на баща му. Страхуваше се, защото се бе изправил пред неизвестното. Никога през живота си не беше слизал под земята. Някой може би вече беше извършил едно убийство. Ставаше дума за голямо богатство.

Но Джеф не смяташе да се отказва. Отговорите на въпросите му се намираха в мината. Ако единственият начин да ги научи беше да влезе в шахтата, щеше да влезе. Не беше необходимо да му харесва да го прави.

— Ще те спусна до дъното — каза Пит. — Ще ти бъде по-лесно да намериш другите тунели, ако се вдигаш нагоре, вместо да слизаш надолу.

— Как ще ти дам знак, когато бъда готов да се кача на друго ниво или когато е време да спра?

— На въжето има маркери за различните тунели. Ако искаш да отидеш нагоре или надолу, използвай звънеца. Едно позвъняване е за нагоре, а две за надолу. И внимавай, като се качваш в кофата. Мнозина са я преобръщали и са разбивали глави в дъното на шахтата.

Джеф се качи внимателно в кофата. Беше се въоръжил с един джоб свещи, кутия кибрит и кирка.

— Лебедката е шумна. Ако спра внезапно, това означава, че някой е станал твърде любопитен.

Лебедката скърцаше и стенеше. Джеф се надяваше, че въжето ще издържи. Реши, че слизането в мина не беше нещо, което би повторил в скоро време. Докато голямата метална кофа се спускаше надолу, той държеше запалена свещ и оглеждаше стените на шахтата. На места грубият камък беше подсилен с дървени греди за предпазване от срутване. Джеф щеше да се чувства по-добре, ако собствениците бяха използвали три-четири пъти повече дървен материал за подпорите.

Докато слизаше надолу, Джеф мина покрай три тунела, отдалечени на около девет метра един от друг. Край единия му се стори, че долавя воня на фекалии, но си каза, че това е невъзможно. В този тунел вероятно живееше някакво животно, тъй като миризмата беше твърде силна.

Кофата намали скоростта си и Джеф се приготви за спиране. Въпреки че го очакваше, ударът го хвърли към едната страна на кофата и той едва успя да се предпази. Облекчен, че вече се намира на дъното, Джеф се измъкна и огледа набързо тунелите, които вървяха в противоположни посоки. Той вече си беше съставил система за номерирането им, за да не се изгуби. Джеф надраска една цифра пред входа на първия тунел и влезе в него.

 

 

Джеф гледаше тъмното петно на земята пред себе си. Беше сигурен, че това е кръв. Тръгна бавно напред по тунела, като се навеждаше на местата, където таванът беше по-нисък. Тук нямаше подпорни греди и това го правеше неспокоен. След малко започна да усеща някаква неприятна миризма. В края на тунела имаше камара от камъни. Това очевидно беше мястото на срутването.

Джеф задържа дишането си, за да не повърне. Трябваше да премести част от камъните, за да провери дали подозренията му бяха оправдани.

Половин час по-късно Джеф успя да разкрие трупа на мъж. Студът и влагата в тунела бяха забавили разлагането на тялото, но въпреки това Джеф повърна два пъти. Нямаше начин да премести тялото, така че трябваше да намери нещо, по което да го разпознае. Въпреки че стомахът му се бунтуваше от вонята, Джеф претърси дрехите на мъжа и намери портфейла му.

Трупът беше на Ели Гудуин. Беше убит вероятно на мястото, на което Джеф за първи път бе забелязал кръв. На Джеф му се стори, че чува лекото скърцане на лебедката, но му се гадеше толкова много, че не можеше да мисли за друго, освен как по-бързо да свърши и да излезе от мината. Продължи да търси из дрехите на Ели, но не намери нищо.

Джеф повърна отново. С надеждата, че стомахът му щеше да издържи, докато излезеше извън обсега на вонята, той тръгна назад по тунела. Трябваше да се погрижи чичото на Ваялид да бъде погребан както подобава, но точно сега беше добре да се отдалечи колкото можеше повече от трупа.

 

 

— Казах ти, че чух лебедката — каза единият мъж. — Мога да позная този звук дори насън.

— Че кой може да е влязъл в мината? Всички мислят, че тя всеки момент ще се срути.

— Не знам, но трябва да се погрижим той никога да не се върне.

Двамата се приближиха тихо, като използваха различните сгради, бараки и разхвърляни уреди за прикритие.

— Онзи там е Колфакс.

— Какво търси той тук, по дяволите?

— Не знам, но той открай време си търси белята. — Вторият вдигна едно тежко дърво. — Това ще му бъде за последен път.

— Ед, недей…

— Тихо! — На Ед му беше необходима не повече от една минута, за да се промъкне зад Колфакс и да го удари с дървото по главата. Наложи се Ед да го дръпне назад, за да не падне в шахтата.

— Вдигни кофата — каза Ед. Лебедката заскърца. След няколко минути кофата се появи на повърхността. — Помогни ми — нареди Ед на другаря си.

Двамата вдигнаха тялото на Колфакс и го хвърлиха в шахтата. Приглушено тупване ги извести, че трупът се е ударил в дъното.

— Никой няма да забележи, че Колфакс го няма.

— Ами онзи, който е там долу?

— Ако някой случайно се сети за него, няма да знае къде да го потърси.

 

 

Когато Джеф стигна до шахтата, забеляза, че кофата я нямаше. Кой я беше вдигнал и защо? Той се втренчи в празното пространство над главата си, докато обмисляше. Намираше се на дъното на някаква мина и нямаше как да излезе от нея.

Изведнъж нещо тежко се стовари върху него и го повали на земята. Джеф изпусна свещта си и тя угасна. Той остана да лежи зашеметен върху студената, влажна скала, докато съзнанието му се проясни. Джеф опипа крайниците си. Нямаше нищо счупено. Топлата, лепкава течност в ръкава му показа, че отрязаната му ръка кървеше. Надяваше се, че кръвоизливът не е сериозен.

Извади няколко свещи от джоба си, докато намери една, която не беше счупена. Хвана я между коленете си, драсна една клечка върху пода на шахтата и запали свещта. След това я вдигна над главата си. Трупът на Пит Колфакс лежеше на няколко сантиметра от него с разбита глава.

Когато възстанови силите си, той се оттегли малко по-навътре в тунела. След това спои три свещи с разтопен восък, постави ги в полукръг и се облегна на стената на тунела. Стената беше груба и студена, но той не обърна внимание на това. Трябваше да мисли. Никой не знаеше, че Джеф се намира в шахтата. Никой нямаше да дойде да го потърси. Единствено Ваялид щеше да забележи, че го няма, но той не й беше казал къде отива. Надяваше се, че тя няма да реши, че я е изоставил след една любовна нощ. Надяваше се, че тя ще организира издирването му.

 

 

Когато се събуди и видя, че Джеф го няма, Ваялид се разтревожи. Часовете минаваха и тревогата й растеше. Не си помисли, че Джеф я е напуснал. Ако беше решил, че е направил грешка, щеше да й го каже. Не беше най-тактичният човек на света, но не беше и страхливец.

Ваялид обаче не можеше да повярва, че Джеф я е напуснал. Спомняше си как се бе чувствала миналата нощ и знаеше, че и Джеф се бе чувствал по същия начин. След тази нощ никога не би я напуснал. Пък и беше оставил всичките си дрехи в апартамента. Дори парите му бяха все още в джобовете му. С него се бе случило нещо, което му беше попречило да се върне или да изпрати съобщение.

Веднъж стигнала до този извод, Ваялид бе обзета от най-различни страхове. Кой би искал да попречи на Джеф да се прибере? Защо? Как? Тя не искаше да знае отговора на последния си въпрос, тъй като той я караше да си спомня за чичо си.

Но Ваялид беше уверена, че Джеф е още жив. Ако беше мъртъв, щеше да го усети. Трябваше да разбере какво се е случило с него. Прекара цял час в обмисляне и отхвърляне на възможности и най-накрая реши, че трябва да е отишъл в мините — или в онази, която смяташе да купи, или в нейната.

Но това не й помагаше много. Какво можеше да търси Джеф в мините посред нощ? Но Джеф едва ли беше тръгнал да търси адвокат посред нощ, а дори и да го беше направил, едва ли би останал при него дълго. Беше влиятелен човек и всички в Лидвил вероятно знаеха името му и щяха да направят всичко възможно, за да му угодят.

Трябваше да се добере до някаква информация и все трябваше да започне отнякъде. Ваялид знаеше къде се намираха канцелариите на адвокатите в града, тъй като беше минала по тази улица предишния ден.

 

 

Четвъртият адвокат, когото посети, имаше кабинет над „Банк ъф Лидвил“. Беше работил не само със семейство Рандолф, но и с Ели Гудуин и знаеше къде се намират и двете мини.

— Намират се една до друга на Фрейър Хил. Защо питате?

Ваялид не харесваше отношението на този човек. Той се държеше, сякаш тя си губеше времето, като задаваше въпроси за неща, които не й влизаха в работата. Ваялид лесно можеше да го накара да промени отношението си, но не искаше да му казва повече от необходимото, тъй като не знаеше на кого може да се довери в този град.

— Интересувам се от „Малкия Джони“. Господин Рандолф обеща да ми я покаже, но не се появи на срещата ни тази сутрин. Можете ли да ме заведете там?

— Страхувам се, че нямам време. — Което, разбира се, означаваше, че той не иска да се занимава с глупости.

— Може би някой от служителите ви може да ми помогне — предположи Ваялид.

— Не е безопасно една жена да се разхожда из тези хълмове при всичките тези мъже наоколо.

— Е, аз си тръгвам — каза Ваялид и стана. — Когато се видя с господин Рандолф, ще му кажа колко малко ми помогнахте.

Поведението на адвоката се промени коренно при тези думи. Зле прикритото му нетърпение премина в широка усмивка и желание да помогне. Ваялид беше права. Който и да беше отговорен за изчезването на Джеф, той не беше от адвокатската колегия в града. Единствената възможност, която й оставаше, беше някой да е бил заинтересован Джеф да не научи нещо за мините. Това означаваше, че или нещо ужасно се беше случило с чичо Ели, или искът беше фалшив, или и двете.

Ваялид усети, че започва да се плаши. Ако положението наистина беше толкова сериозно, колкото й се струваше, тя може би беше в голяма опасност. Ако някой беше убил чичо Ели и Джеф, едва ли щеше да се поколебае да убие и нея.

Отиде направо в телеграфната станция и изпрати две телеграми — до Джордж и до Мадисън. Засега обаче не смяташе да ги чака да пристигнат в Лидвил. Джеф беше в опасност и всяка минута можеше да се окаже фатална.

 

 

— Сигурна ли сте, че искате да слезете в мината? — попита я чиновникът. Той беше възрастен мъж, изглеждаше здрав и като цяло не беше типът чиновник, който Ваялид очакваше да намери в канцеларията на една уважавана адвокатска кантора.

— Оттук не мога да видя нищо — отвърна тя.

Всъщност Ваялид можеше да види много. Мината се намираше на един от склоновете на планината Москито. Почти всички смърчове, трепетлики и борови дървета в протежение на няколко мили бяха изсечени. Единствено дънерите им показваха как природата бе искала да изглежда това място. Всяка мина се състоеше от няколко сгради. Навсякъде се виждаха купчини боклуци, изхвърлени от мините. Скалата се променяше от жълта през сивата до почти бяла. Мините се намираха толкова близо една до друга, че около някои купчини шлака се бе наложило да бъде издигнат насип, който да ги предпазва да не се изсипят в другите мини по склона.

Ваялид слезе от двуколката и тръгна към мината „Малкия Джони“.

— Тази е затворена — каза чиновникът. — Затвориха я, когато Ели загина при срутване.

— Кой го намери?

— Харлан и Чапман. Те са собственици на „Сребърна вълна“. Тяхната мина започна да дава добри резултати малко след затварянето на „Малкия Джони“. Опитват се да я продадат.

— Мините, изглежда, не са раздалечени достатъчно, за да не се срещат тунелите им — отбеляза Ваялид.

— Всички мини са разположени нагъсто и затова имаме много съдебни спорове за парцелите — обясни мъжът.

Но Ваялид усети, че и на двамата им беше хрумнало едно и също нещо.

— Ами ако…

Тя не можа да довърши изречението си. Един висок, мръсен мъж с враждебно изражение ги бе приближил.

— Това място не е безопасно за една дама — каза той дружелюбно, но очите му показваха нещо съвсем различно.

— Никога не съм виждала мина. Трябваше да видя поне една, преди да отпътувам от Лидвил.

— Е, тази не можете да я видите. Тя е затворена.

— Вече й казах — намеси се придружителят й.

Ваялид забеляза някаква промяна в поведението на чиновника. Той също не харесваше мъжа, който я бе заговорил.

— Вие кой сте? — попита без заобикалки Ваялид.

— Казвам се Дейвид Чапман и съм един от собствениците на „Сребърна вълна“.

— Мога ли да видя вашата мина? — Ваялид реши, че не може да се довери на този мъж. По-добре щеше да бъде да се направи на глупачка. — Умирам от любопитство да видя мина. В Денвър все за тях говорят. Само си помислете. Ще мога да казвам на приятелите си, че съм слизала в мина. Всичките ми познати ще ми завиждат.

— Съжалявам, госпожо, но не можете да слезете долу. Мъжете слизат в онези кофи. — Той посочи към кофата над шахтата на „Малкия Джони“. — Тези неща са опасни. Доста мъже са се пребили, падайки от тях.

Студена пот обля Ваялид. Беше уверена, че Джеф е използвал една от тези кофи. Може би същата, към която сочеше мъжът. Тя се помоли Джеф да не е между хората, които бяха паднали.

Ваялид отиде до ръба на шахтата и погледна надолу.

— О, вътре е тъмно. Как виждате?

— Използваме свещи — обясни Чапман. — Някои собственици използват нафтови лампи, но те могат да причинят пожар.

— Сигурен ли сте, че не мога да сляза там? — попита Ваялид. — Изглежда толкова забавно.

— Не, госпожо. Твърде опасно е.

— Ехооо! — извика Ваялид в тъмнината на шахтата. Когато й отвърна слабо ехо, тя се направи на възхитена. — Мога ли да получа едно парченце сребро? Просто трябва да покажа нещо на приятелите си.

— Среброто не се добива на парчета, госпожо. То е в скалата.

Ваялид се престори на разочарована.

— Мисля, че ще бъде ужасно да се върна без нищо. Никой няма да ми повярва, че съм видяла мина.

— Елате с мен, госпожо — каза Чапман.

Ваялид и чиновникът последваха Чапман до шахтата на „Сребърна вълна“. Няколко минути по-късно кофата се издигна до отвора на шахтата натоварена с руда. Чапман взе две парчета от товара и ги подаде на Ваялид.

— Но това са само черни скали — каза с удивление тя.

— Така изглежда сребърната руда — обясни Чапман. — За да извадим среброто се налага да я претопим. Покажете това на приятелите си. Така поне няма да си мислят, че среброто просто си лежи на земята и ние трябва само да го вдигнем.

— Благодаря — каза Ваялид, като се стараеше да говори възможно най-искрено. Ако, както тя подозираше, тази руда беше от мината на чичо й, тя държеше в ръката си доказателството, че Чапман крадеше. Рудата от различните жили беше уникална като пръстовите отпечатъци.

— Сега ви предлагам да се върнете в хотела си. Тук не е безопасно. По тези хълмове има множество тунели.

Ваялид продължи да се държи като глупачка и да дърдори като малоумна, за каквато според нея я смяташе Чапман. В мига, в който Чапман изчезна от погледа й, тя се обърна към придружителя си.

— Довечера трябва да ме доведете пак тук.

— За какво?

— Трябва да вземем сребро от мината на чичо ми. Смятам да докажа, че тази руда също е взета оттам.

 

 

Джеф дойде в съзнание. Стори му се, че някаква сянка преминава над отвора на шахтата, сякаш някой искаше да надникне вътре. Стори му се, че чува гласа на Ваялид, и той се изправи на крака и извика, но от студения въздух на дъното на шахтата гласът му беше станал дрезгав. Съмняваше се, че звукът от гласа му изобщо е достигнал до повърхността, дори ако някой се беше вслушвал за отговор. Джеф изчака известно време и отново извика, но не чу и не видя нищо.

Сигурно му се беше привидяло. Студът, тъмнината и пълната тишина притъпяваха сетивата му. След толкова много часове, прекарани на дъното, той изглежда изпадаше в състояние, в което жизнените му функции се забавяха. Джеф се опитваше да се пребори, но усещаше, че постепенно губи битката.

Не ставай глупак. Остави го да дойде. Така просто няма да разбереш кога ще умреш.

Но Джеф нямаше никакво намерение да умира. Възнамеряваше да живее още много години. Не беше намерил Ваялид само за да я загуби.

 

 

По-късно същата нощ, когато парчетата руда бяха заключени на сигурно място в сейфа на адвоката, Ваялид и чиновникът се върнаха при „Малкия Джони“. С тях имаше още един мъж.

— Настоявам да сляза с вас — каза Ваялид. — Не ме интересува колко е опасно. Трябва сама да се уверя, че Джеф не е бил в мината.

— Защо му е трябвало да идва тук? — поинтересува се чиновникът.

— Не знам, но нещо му е попречило да се върне. Имам чувството, че има нещо общо с тези мини.

— Внимавайте с тази кирка, госпожице — предупреди я чиновникът. — При слизането можете да се нараните.

— Просто ми помогнете да се кача в кофата — отвърна Ваялид. Трябваше да изглежда спокойна заради мъжете, които й помагаха. Пред себе си обаче Ваялид трябваше да признае, че е ужасена. Мисълта, че се намира в някаква кофа над трийсетметрова бездна я плашеше до смърт.

— Нека аз да вляза пръв — каза чиновникът. — След това двамата с Том ще ви помогнем да се качите.

Ваялид влезе в кофата, но от клатенето веднага й се догади. Стори й се, че ще повърне. Когато Том завъртя дръжката на лебедката и кофата тръгна надолу, Ваялид беше сигурна, че ще припадне, ще повърне или и двете едновременно.

— Дръжте се, мадам — каза чиновникът. — Лебедката скърца силно, но ще бъдем долу, преди да усетите какво става.

Ваялид знаеше, че няма начин да стигнат до дъното достатъчно бързо. Когато слезеха пък щеше да й се наложи отново да изтърпи ужасното пътуване, този път нагоре. Тя постоянно си напомняше, че е тръгнала да търси Джеф и че беше готова да изтърпи всичко, за да го намери. Искаше й се също така да си върне и мината, но Джеф беше единственото, което наистина имаше значение за нея. Пътуването към недрата на земята правеше това ясно до болка.

 

 

Постепенно Джеф излезе от вцепенението си. Кофата се спускаше в шахтата. Някой слизаше надолу. Радостта му мигновено беше заменена от предпазливост. Единствените хора, които знаеха, че той е там, бяха онези, които бяха убили Пит Колфакс. Сега те може би слизаха, за да го довършат.

Джеф накара тялото си да излезе от летаргията и се премести по-дълбоко в тунела. Възнамеряваше да не се показва, преди да разбере кой идваше към него.

 

 

— В кофата ли са, Том? — попита Чапман.

— Разбира се, господин Чапман. Сега трябва да са на около половината път. Искате ли да ги пусна долу?

— Не. Когато стигнат дъното, развържи въжето и го хвърли долу. Всички ще помислят, че е изгнило и се е скъсало. Никой няма да сложи ново в една изоставена мина.

Том започна да си играе с лебедката, като първо я пусна да върви твърде бързо, а след това я спря рязко.

— Какво правиш? — попита го Чапман.

— Забавлявам ги — каза Том и се ухили. — Когато слязат долу, няма да имат много забавления.

Двамата гледаха мълчаливо надолу. След това Чапман каза:

— Умно направи, като ми каза какво възнамерява онази глупачка.

— Помислих, че ще искате да знаете. Какво да направя, когато свърша тук?

— Ела в „Сребърната вълна“.

— Там ли са парите ми?

— Разбира се. Ела и ще си ги получиш.

 

 

Джеф не можеше да повярва на ушите си. В шахтата се чуваше гласът на Ваялид. Тя беше успяла да го намери. Той беше в безопасност.

Пит! Трупът му все още лежеше на дъното на шахтата. Джеф не искаше Ваялид да го види. Той напрегна схванатите си мускули и премести тялото на няколко метра по-навътре в противоположния тунел. По-късно щеше да се погрижи да уреди прилично погребение на Колфакс.

Върна се в първия тунел и пипнешком потърси свещта си. Не можеше да дочака да види лицето на Ваялид. Вече я чуваше как говори на някого. Кофата се удари в земята. Един мъжки глас обясняваше на Ваялид как да слезе, без да се нарани. Джеф чу стъпките на Ваялид по земята. Той запали една клечка и чу възклицание на удивление. Джеф си наложи да се концентрира върху запалването на свещта, а след нея и на още две.

— Джеф! — каза Ваялид.

Гласът й беше най-сладкият звук, който Джеф бе чул през живота си. Той тръгна напред, хвърли се в прегръдките й и започна да обсипва с целувки бузите и очите й. Джеф просто не можеше да й се насити.

— Откъде разбра, че съм тук? — попита най-после той.

— Когато не се върна, се досетих, че сигурно е във връзка с мините. Когато се срещнах с Дейвид Чапман, разбрах, че се е случило нещо ужасно.

— Няма значение. Вече сме в безопасност. Още щом стигнем на повърхността, смятам да вкарам Чапман в затвора до края на живота му.

До тях достигна някакъв странен звук, сякаш от нещо хвърлено през въздуха толкова силно, че създаваше шум при движението си. Въжето. Някой беше хвърлил въжето след тях. Те бяха в капан и щяха да умрат тук.