Лей Грийнууд
Ваялид (2)

Глава втора

Като две кученца, които очакват да бъдат наложени с камшик, Аурелия и Джулиет влязоха във фоайето с наведени глави. Джеф знаеше, че му разиграват театър. Никога досега не бяха бити. А може би е трябвало. Съмняваше се, че ще има някакъв смисъл, ако го направи сега. Те бяха палави, дръзки и злобни.

— Здравей, чичо Джеф — каза Аурелия.

— Здравей, чичо Джеф — каза Джулиет. — Къде е леля Фърн?

— Вкъщи, в леглото.

— Какво й е? — попита Джулиет.

— Болна е.

— Ще умре ли? — попита Джулиет.

— Не, просто ще има бебе.

— Дали ще е пак момче? — попита Аурелия и в гласа й ясно се усети ужасът, който изпитваше.

— Не знам, но като гледам какви неприятности причинявате вие, се надявам да е момче. — Когато момичетата погледнаха уплашено, Джеф каза: — Имам намерение да повикам майка ви.

— Не! — извикаха близначките в един глас.

— Кажете ми поне една причина да не го направя. Не мога да си губя времето, защото не сте си написали домашните или не сте си измили зъбите, преди да си легнете.

— Повече няма да правим такива глупави работи. — Аурелия беше обидена от липсата на въображение у чичо си.

— Няма защо да ти създаваме проблеми — каза Джулиет.

— Какво точно направихте?

— Намазахме с мастило косата на Бети Сю!

— Скрихме книгите на хора в параклиса!

— Какво друго? Не, по-добре не ми казвайте. Не искам да знам. Можете да разкажете всичко на майка си, когато дойде тук.

— Моля те, не казвай на мама! — проплака Аурелия.

— Ще се опитаме да се държим по-добре! — подкрепи я Джулиет, но по гласа й се усещаше, че се чувства неудобно да дава такива обещания.

— Направете го. Този дракон, вашата учителка янки, ми каза, че сте се държали толкова лошо, че директорката ви е поставила на изпитателен срок. Ако ви изгонят от училище, ще трябва да дойдете при мен, докато майка ви се върне.

Двете момичета се погледнаха уплашено и Джеф продължи:

— Или ще трябва да ви закарам до Тексас. — Джеф видя, че момичетата са ужасени, но продължи: — Така ще се наложи да отсъствам от работа поне за една седмица. Давате ли си сметка колко много ще загубя? Може и да изпратя на баща ви разписка, за да ми плати загубите. По хиляда долара на ден ще стигнат.

— Обещаваме да се държим по-добре — каза Джулиет още по-сериозна от първия път.

— Грижите, които създавате, карат леля Фърн да се чувства още по-зле.

Джулиет подсмръкна. Една голяма сълза се появи в ъгълчето на окото й и бавно се спусна по бузата. Джеф не можеше да бъде излъган. Според майка им, една от хитростите на близначките беше да се разплачат точно когато пожелаят.

— Баща ви ще побеснее. — Джеф беше ядосан, че малките дяволчета не показваха признаци на разкаяние. — Дори Уилям Хенри не се е забърквал в такива бели.

Долната устна на Аурелия потрепери и тя каза:

— Аз го мразя.

— Не искам да мисля какво би казала майка ви. — Джеф беше загубил надежда, че близначките ще се почувстват виновни. — Тя искаше да се научите да се държите като млади дами! Как ще се почувства, като разбере, че сте били толкова лоши, че училището ви е поставило на изпитателен срок?

— Ще бъдем по-добри! Ще бъдем!

И двете момичета вече плачеха силно, но като знаеше, че се преструват, Джеф още повече се вбесяваше.

— Точно това казахте и на леля си Фърн. Но я излъгахте, нали? Сега лъжете и мен. Ще продължавате ли да създавате хаос наоколо, докато директорката ви изгони? Заслужавате да си извадя колана ей сега и…

Строгият глас на една жена привлече вниманието на Джеф.

— Мисля, че е време момичетата да се върнат към заниманията си.

Джеф вдигна глава и се стресна, защото видя, че госпожица Гудуин се беше върнала в стаята. Не беше я чул да влиза. Виждаше в очите й напиращия яд, докато тя заставаше между него и близначките. Държеше се така, сякаш наистина вярваше, че той ще набие децата тук, пред нея. Джеф се ядоса.

Госпожица Гудуин подаде по една носна кърпичка на всяко от момичетата.

— Ето, избършете си очите. Не искаме другите момичета да си помислят, че чичо ви е бил груб с вас.

— Опитвах се да ги накарам да разберат какви ще са последиците, ако продължават да се държат както досега. — Джеф явно искаше да се оправдае.

— След този урок съм сигурна, че ще имат предвид какви ще са евентуалните последствия. А сега, момичета, благодарете на чичо си за посещението — каза госпожица Гудуин и поведе близначките към вратата.

— Благодаря — каза Аурелия.

— Благодаря ти — каза Джулиет. — Кажи на леля Фърн, че се надявам тя да се почувства по-добре.

— А аз — че нямам нищо против пак да роди момче — каза Аурелия.

Госпожица Гудуин затвори вратата след момичетата и се обърна към Джеф, а от очите й излизаха искри.

— Едва ли може да има някакво извинение за начина, по който се отнесохте с децата. Като имам предвид, че те са ваша кръв, намирам поведението ви за напълно необяснимо.

Джеф беше бесен заради лицемерниченето на близначките. Нямаше желание да идва, но накрая бе отстъпил. Сега една янки се отнасяше с такова презрение към него. Ако кажеше на госпожица Гудуин, че момичетата само са се престрували, като са се разплакали, едва ли щеше да я убеди. Нямаше да му повярва. Като види ангелските им лица, облени в сълзи, всеки би им повярвал.

— Нямах намерение да ги бия. — В гласа му се усещаше яд.

— Може би, но отношението ви към тях беше неприемливо.

— Какво очаквахте от мен? Да ги погаля по главите и да си тръгна? Ако смятате така, можете да си намерите някой друг, който да се занимава с тях. Повече няма да си губя времето.

— Защо ви е толкова ценно времето?

В съзнанието на Джеф просветна предупредителна светлина! Всеки път, когато някоя жена разбереше, че е президент на най-голямата банка в Денвър, започваше да го ухажва. Преследваха го толкова много жени, че можеха да заселят един малък град. Не всички бяха неомъжени. Някои дори се опитваха да се преструват, че не забелязват, че има една ръка. Джеф най-много мразеше този тип поведение. Никоя не би се влюбила в инвалид.

— Това не е ваша работа — каза Джеф, като си даваше сметка, че се държи грубо.

Ако успееше да ядоса тази жена, тя може би нямаше повече да го притеснява. Но тя не изглеждаше ни най-малко объркана от поведението му.

— Нямах намерение да проявявам излишно любопитство, но вие толкова бързате, че възбудихте любопитството ми.

— Ограничете любопитството си до това да намерите начин как да научите племенничките ми да се държат добре. Това е най-малкото, което брат ми ще очаква от вас, щом плаща огромни суми за училището.

— Парите са необходими за образованието на младите дами, а не…

— Важна част от това образование е оформянето на характера им. Точно затова брат ми изпрати близначките тук.

Госпожица Гудуин погледна Джеф право в очите.

— Господин Рандолф, вече за втори път ме обвинявате в некомпетентност. Така ли се отнасяте с хора, които не отговарят на вашите очаквания?

Джеф беше побеснял от яд, но не можеше в никакъв случай да нарече жената некомпетентна. Никой не би могъл да контролира тези момичета. Проклета жена! Изражението на лицето й беше такова, сякаш е наранил чувствата й. Въобще не го беше грижа дали я е ядосал, но в никакъв случай не искаше да я нарани. Отдавна вече не се държеше като джентълмен, но все пак знаеше, че не беше добре да си излива гнева върху една жена, пък била тя и янки.

— Знам, че не е лесно да се работи с близначките, но именно това искаше от вас брат ми, когато ги изпрати тук. Знам, че все още го иска. А сега ме извинете, но ще трябва да тръгвам.

Това не беше точно извинение, но не можеше да измисли по-добър отговор.

— Не съм свършила все още.

Джеф поспря за момент.

— Какво има?

— Момичетата ще бъдат на изпитателен срок в продължение на две седмици. Ако нямат провинения през това време, той ще бъде отменен.

— А ако отново направят някоя пакост?

— Всичко ще зависи от това каква е. Ако е нещо дребно, мога да не му обърна внимание, но може да препоръчам изпитанието да продължи.

— А ако е нещо сериозно?

— Ще бъдат изключени. Трябва да дойдете след две седмици, за да разберете.

— Да дойда отново, за да ми кажат, че онези пикли са се държали добре? Не можете да искате това от мен. — Джеф забеляза, че по лицето на госпожица Гудуин се изписа учудване.

— Можете да говорите с госпожица Сетъл, ако желаете.

— За какво? Те просто са намазали с мастило косата на едно момиче и са скрили една книга с химни.

— Да, но това момиче е дъщеря на един от членовете на настоятелството. Намазали са я с черно индийско мастило, което не може да се изтрие. Момичето беше много гордо с дългата си руса коса. Трябваше да подстрижем поне половин фут от нея. Тя не искаше да излезе от стаята си цял ден. Все още се разплаква, когато някой спомене за този случай. Що се отнася до книгата, момичетата са я взели точно преди да дойде епископът за освещаване на параклиса. Всички трябваше да мълчат, докато органистът свиреше химните.

Джеф реши, че не може да бъде отговорен за делата на две деца, които не се съобразяваха с никакъв ред.

— Дотогава леля им вече ще е добре. Ще я оставя тя да реши какво да прави. Имате ли други заповеди за мен?

— Засега е достатъчно. Ще ви информирам, ако нещо се случи през следващите две седмици.

— Чудесно. Желая ви приятен ден.

Джеф се обърна и излезе, без да кимне за довиждане. Беше вбесен, че тази жена можеше — и щеше да го направи — да препоръча племенничките му да бъдат изгонени от училище, ако не се държат добре. А това, че тя беше една янки, само подсилваше неприязънта, която изпитваше. Какво си е мислела госпожица Сетъл, като е назначила такъв човек? Та тази госпожица едва ли има представа как би трябвало да се държи с тях, за да станат те дами. А пък като се има предвид как се беше облякла — така че да накара всички да я забележат! Една жена би трябвало да е тиха, скромна, да е част от обстановката, а не да се набива в очи. Госпожица Гудуин не притежаваше нито едно от тези качества. Колкото по-бързо се върнеше в Масачузетс, толкова по-добре.

 

 

— Този вероятно е най-грубият мъж, който някога съм виждала — каза Ваялид.

— Нуждае се от съпруга — отвърна Бет, която беше започнала да подрежда салона, защото Джеф беше разместил много от предметите. — Една добра жена веднага би го вкарала в пътя.

— Той ще я пречупи! Откъде знаеш, че не е женен?

— Нямаше пръстен на ръката. Освен това се държи като човек, който е свикнал всичко да става така, както той иска. Такъв човек не е подходящ за семейство.

Двете жени се засмяха. Ваялид се приближи до прозореца. Господин Рандолф вървеше по алеята към улицата. Видя го как затъкна ръкава на лявата си ръка в джоба, за да не го развява хладният есенен вятър, и почувства, че част от раздразнението й към него вече не съществува. Беше видяла как брат й няма желание да живее, защото войната беше обезобразила младото му и красиво тяло, и сега си представяше какво беше изстрадал господин Рандолф през всичките тези години. Болката, разбира се, не извиняваше поведението му, но сега поне действията му изглеждаха обясними.

— Той не разбира децата — каза Ваялид. — Не чувства никаква отговорност за близначките.

— Бил банкер — обади се Бет.

Ваялид се съмняваше в това. Господин Джеферсън Рандолф не се държеше като банкер. По-вероятно беше семейството му да има акции в банката, в която той работи. Може дори да са собственици на банката, но едва ли биха позволили на някой толкова груб човек да се занимава с клиентите. По-вероятно беше да работи в офис някъде на тавана. Или може би семейството му е дало някаква работа, колкото да се занимава с нещо. Вероятно това е и причината за лошия му характер. Никой не обича да приема подаяния, та дори те да са от най-близките му. Докато Ваялид го наблюдаваше, мъжът стигна до улицата и тръгна към града. Беше сигурна, че ако наистина е такава важна личност, нямаше да върви пеш, а щеше да бъде посрещнат от карета. Ваялид си наложи да не мисли за този мъж и се дръпна от прозореца.

— Ще отида да видя как са близначките. Бяха доста разтревожени, когато си тръгнаха.

— Кои, тези двете ли? — попита Бет, като поклати глава. — Не бих се изненадала, ако са се ядосали толкова много на чичо си, че са решили да си отмъстят, като направят нещо ужасно.

— Не бях се сетила за това. — Ваялид бързо излезе.

Успокои се, когато след няколко минути видя двете момичета прегърнати в стаята им на леглото на Аурелия. По лицата им нямаше и следа от сълзите, които се изливаха като порой допреди няколко минути. Тя дори се запита колко ли истински са били.

— Той ще изпрати съобщение на мама да дойде — каза Джулиет, когато Ваялид ги попита каква е причината за потиснатото им настроение.

— Бих искала чичо Монти да ни е баща — обади се Аурелия. — Той нямаше да обръща внимание на онова, което правим.

— Колко чичовци имате? — попита Ваялид, която вече ги беше объркала кой какъв е.

— Шест. И седем братовчеди — каза Аурелия.

— Всички са момчета — каза Джулиет.

На Ваялид започна да й става по-ясно. При толкова много мъже в къщата нищо чудно, че близначките не знаеха как да се държат. При толкова много братя, всички здрави и палави, нищо чудно, че Джеф Рандолф смяташе задълженията си към близначките за непосилни. Собственият й брат беше много мил, но не притежаваше силен характер като на Джеф, не притежаваше такова желание да отстрани всичко, което се изпречваше на пътя му. Ваялид би понесла раздразнението на брат си, дори обидите му, ако той не се предаваше лесно. Джеф беше кисел като фермер от Върмонт, който има само дъщери, но дори и в този случай не би се предал. Ваялид вече чувстваше уважение към него, което граничеше с възхищение.

— Твоите племеннички тероризират цялото училище — каза Джеф. — Никой не е в безопасност, дори епископът.

— Те са и твои племеннички — каза Фърн.

— Не, не са. Вече не са. Няма да отида пак в училището да се занимавам с тази янки.

— Името й е госпожица Гудуин.

— Въобще не ме е грижа как се казва. Тя е една невероятно надменна янки.

— Все още не мога да ставам.

— Няма да е нужно да си правиш труда. Ще изпратя съобщение на Роуз.

Фърн разбра, че положението наистина е сериозно. Макар че вече бяха изминали четиринайсет години, Джеф не можеше да прости на Роуз, че е дъщеря на офицер от съединението. Роуз въобще не му обръщаше внимание. Напротив, винаги му казваше открито какво мисли за поведението му.

— Кога се връщат те? — попита Фърн.

— Вероятно не преди Джордж да продаде тазгодишните бичета. Той винаги ги държи до момента, когато може да вземе най-висока цена. Но при условие че имаме четири ферми, никой не може да каже кога ще свърши.

Фърн реши, че ще трябва да посети училището. Нямаше да е добре нещата да са объркани, когато Роуз пристигне.

— Върни се в банката си и забрави за близначките.

— Точно това имам и намерение да направя.

И щеше да го направи, помисли си Фърн. Изглежда, не се интересуваше от нищо друго, освен от правене на пари.

 

 

— Беше много добре — каза треньорът на Джеф, докато масажираше схванатите му мускули. — Тревожех се за теб преди известно време. Този кочан не може да поема прекалено голямо натоварване.

— Аз имам едни и същи мускули на двете рамене — каза Джеф. — Искам лявата ми страна да е така силна, както и дясната.

— Тя е. В Денвър няма мъж с по-добре развито тяло от твоето. Ще се виждаш ли с Луиз тази вечер?

— Разбира се. Днес е вторник. Защо питаш?

— Натовари се много. Трябва да починеш.

— Мислиш, че съм твърде слаб, за да работя цял ден и да се срещна с една жена вечерта?

— Напрегна прекалено много ръката си, особено днес, в това ти настроение.

Джеф седна и грабна една хавлиена кърпа.

— Гледай си работата. И да не забравиш да кажеш на Луиз да ме очаква в същото настроение както винаги.

— Опитва се да си докаже, че е расов жребец — промърмори треньорът под носа си, след като Джеф излезе. — За него не е достатъчно, че е силен поне колкото двама мъже. Не, трябва да изтощи горката жена. Какво, по дяволите, се опитва да докаже?

 

 

— Господин Маккий, доколкото разбирам, вие не можете да ми съобщите за никакъв напредък в делата ми?

Ваялид погледна своя адвокат през бюрото, затрупано с добре подредени листи хартия. Мъжът беше висок, привлекателен, вероятно на около четирийсет години. Косата му леко посребряваше по слепоочията, но иначе не беше оплешивял. Кабинетът му беше голям, добре подреден, служителите му бяха любезни и услужливи. Ваялид се чудеше как чичо й е могъл да си позволи толкова известен адвокат. Но имаше късмет, че беше такъв. Господин Маккий също беше и член на настоятелството на училище „Улф“. Благодарение на неговата препоръка беше успяла да си намери работа.

— Страхувам се, че не, госпожице Гудуин. Съдилищата в Лидвил са затрупани с дела. Може би ще минат години, преди да постигнем някакви резултати.

— Но аз нямам толкова време, нито толкова пари!

— Засега не е необходимо да ми плащате — каза Маккий, като се усмихна по такъв начин, че сърцето на Ваялид заби по-силно. — Мога да почакам, докато ви съобщя нещо по-конкретно.

Ваялид се опита да не покаже разочарованието си, макар да осъзнаваше, че има страшна нужда от това наследство. Искаше й се да се върне в Масачузетс, и то веднага.

Чичо й беше напуснал Масачузетс, за да избегне войната. Беше се скитал на запад от един миньорски град в друг. От време на време изпращаше новини, че е намерил нещо дребно. Но по-често разказваше за празни дупки и спорове за земя. Малко след смъртта на баща й чичото беше написал писмо, в което казваше, че е направил голям удар и че я кани да дойде да живее при него. Тъй като нямаше други роднини, Ваялид беше разпродала всичко и напусна Масачузетс. Но когато пристигна в Денвър, Харви Маккий й каза, че чичо й е загинал при нещастен случай в мината. Още по-голямо беше разочарованието й, когато й казаха, че неговият участък земя е бил оспорен и накрая било решено, че е невалиден.

Господин Маккий й беше казал, че съдът ще я признае за собственик, но че не трябва да очаква бързи резултати. За да се издържа, беше приела работа като възпитателка в пансиона на училище „Улф“. До този момент не беше си дала сметка, че всъщност Маккий я харесва.

— Вероятно има нещо, което може да се направи, за да се ускорят нещата — каза Ваялид. — Може би ако отидете до Лидвил…

— Няма смисъл да напускам този офис, госпожице Гудуин. Имам колеги в Лидвил. Мога да свърша същото, което и те. Може би дори повече.

— Но вие не правите нищо.

— Успях да включа вашето дело в определените за разглеждане случаи.

— Колко време ще мине, преди да бъде изслушано?

— Може би около година.

На Ваялид й се искаше да извика. Някой беше откраднал нейния участък земя и на съда му беше необходима цяла година да реши, че трябва да разгледа оплакването, което беше подала. Чичо й беше казал, че златотърсачи вадят среброто и много бързат, защото може би след година жилата ще се е изчерпала.

— Не си мислете, че това е едно неоправдано забавяне. Други дела чакат дори много повече.

— Аз не разполагам с време.

— Но вие си имате работно място в училище „Улф“. Там можете да живеете и да се храните.

— Знам, но…

— Освен това възможно е положението ви да се промени.

— И как би могло да стане това?

— Може да решите да се омъжите. Вие сте много привлекателна жена — каза адвокатът, като погледна към Ваялид. Днес беше облечена с рокля в наситено смарагдово зелено. — Много мъже биха се радвали, ако станете тяхна жена.

— Не вярвам, че ще се омъжа. — Ваялид се ужаси, защото в съзнанието й нахлуха мисли за Джеф Рандолф. — Смятам да се върна в Масачузетс веднага след като си взема парите… Има нещо, с което искам да се занимавам там.

— Мислех, че ще ми позволите да ви посъветвам къде да инвестирате парите си.

— Едва ли има смисъл да говорим за това, след като сега съм бедна като църковна мишка. По-добре ще е да тръгвам. — Ваялид стана.

— Мислех, че ще обядвате с мен. Така ще имам време да ви обясня с какво смятам да се заема.

Ваялид харесваше Харви Маккий и компанията му й беше приятна. След като беше стояла затворена цяла седмица в училището с тези малки момичета, които не мислеха за нищо друго, освен за себе си, й стана много приятно, че някой иска да я накара да се почувства добре.

— Благодаря, но трябва да се върна рано. Едно от момичетата не се чувстваше добре.

— Сигурен съм, че ще се оправи скоро.

Ваялид си даде сметка, че момичето ще се почувства добре много по-бързо, отколкото тя би се възстановила след новината, че ще трябва да чака може би години, преди да получи каквито и да било пари. Такава перспектива я ужасяваше и по друга причина. Не искаше да взема никакви решения по отношение на бъдещето си, като взема предвид мизерното си финансово състояние или пък да се обвързва с постоянно пребиваване в училище „Улф“. За нейна голяма изненада в съзнанието й отново премина образът на Джеф Рандолф. Ако трябваше да бъде съвсем искрена, той беше много по-симпатичен от Харви. Но Харви се държеше твърде възпитано и сдържано. След като беше прекарала години в зависимост от мъже по-слаби от нея, сега искаше до себе си някой, който да се грижи за нея, да застане прав и да се бие, ако е необходимо. Но пък не и такъв като Джеф — той постоянно крещи и е като куче, което си показва зъбите.

 

 

Джеф си проправи път към спалнята на децата в изключително лошо разположение на духа. Не искаше да идва тук, но Фърн все още не беше добре. Госпожица Гудуин беше казала, че той трябва да дойде точно на този ден. Не беше се чувал с нея през изтеклите две седмици, затова предположи, че момичетата са се държали добре. Не можеше да разбере защо госпожица Гудуин не му беше изпратила бележка. Трябваше да отложи друга среща, за да дойде, тъй като Фърн все още не беше добре, а Мадисън не се беше върнал от Лидвил. Джеф се загърна с палтото си. Духаше толкова силен вятър, че можеше да го вдигне във въздуха. Джеф не очакваше с нетърпение срещата с тази жена. Тя беше една властна янки и освен това се обличаше твърде показно. А което беше още по-ужасяващо, бе мислил за нея почти през цялата седмица. В началото запълваше мислите си с изброяване на нейните недостатъци. Когато обаче усети, че образът й го преследва постоянно, се почувства съвсем зле. Не се тревожеше, че е привлечен от нея. Беше недопустимо една янки да му е приятна. Такова отвратително нещо не му се беше случвало преди. Не можеше да си обясни защо ще му се случи сега. Ако тези проклети близначки се бяха държали добре, ако Фърн не беше болна, ако Мадисън не беше в Лидвил, ако Роуз беше изпратила момичетата в Сейнт Луис вместо в Денвър… нямаше да стигне доникъде, ако продължава да се измъчва с тези „ако“. Беше се оказал глупак, като смяташе, че жените янки не могат да бъдат красиви. Беше му страшно неприятно да си признае този факт. Той беше мъж и като всеки Рандолф умееше да цени жените. Едва ли щеше да се срещне с госпожица Гудуин отново. Щеше да забрави за съществуването й след не повече от месец. Джеф почука на вратата. Никой не отвори и той отново почука. Помисли си да попита в главната сграда, но се отказа. Госпожица Гудуин му беше казала да дойде пак след две седмици. Е, добре, днес ставаха тъкмо две седмици. Ядосан, той отвори вратата и влезе, фоайето изглеждаше точно така, както си го спомняше от предния път, само че сега всичко беше покрито с прах. Очевидно прислужничката не си изпълняваше задълженията. Госпожица Гудуин не можеше да накара подчинените си да си вършат работата. А това показваше, че е неподходяща за тази работа. Той почука на вратата, през която госпожица Гудуин бе влязла във фоайето предния път. Отново никой не му отвори. Сякаш сградата беше опустяла. Но Джеф знаеше, че тук има хора. Беше видял едно от момичетата на един прозорец на горния етаж. Почука още по-силно и се зарадва, когато чу, че се отвори врата и някой забърза по коридора. Бет отвори съвсем малко.

— Вие не би трябвало да сте тук. Вървете си.

— Дошъл съм да се срещна с госпожица Гудуин. Имам уговорена среща — каза Джеф леко объркан.

— Тя няма да се срещне с вас.

Джеф беше обхванат от страшна ярост.

— Да не би да искате да ми кажете, че след като съм изминал целия този път, тя няма да се срещне с мен?

— Заета е — каза Бет.

— По дяволите! — каза Джеф и натисна вратата. Бет не притежаваше и една десета от неговата сила и затова той премина спокойно покрай нея.

— Аз трябва да се видя с нея. Къде се е скрила?

— Тя не се крие, а и вие не можете да влизате и да отваряте всяка врата — каза Бет.

— По дяволите, разбира се, че мога. Ако госпожица Гудуин не може да се срещне с мен, трябваше да изпрати съобщение.

— Сигурна съм, че е мислела да го направи, но вероятно е забравила.

— Жените, които имат чувство за отговорност, не забравят — каза Джеф, като отваряше и затваряше друга врата. — Тя каза, че трябва да бъда тук точно навреме. И аз съм тук. Очаквам да бъда посрещнат.

— Не влизайте там! — извика Бет, когато Джеф отвори вратата на третата стая.

Но с доволно изражение на лицето Джеф я отвори.

— Намерих ви, госпожице Гудуин. Сега вие ще трябва да излезете и да говорите с мен.

Мъжът спря на място, когато госпожица Гудуин, облечена с невероятна рокля от оранжев сатен, застана на пътя му.

— Не, страхувам се, че вие ще трябва да останете. Училището е под карантина.