Лей Грийнууд
Ваялид (12)

Глава дванадесета

Ваялид кръстосваше дневната. Сътрудниците на Джеф бяха прекарали по-голямата част от сутринта в изнасяне на документите си и връщане на мебелите на старите им места. Дори и в този момент те чакаха разглобяването на асансьора, който бе скърцал в продължение на няколко дни под постоянния поток от хартия, храна и дрехи за стаята на Джеф. Дневната й се струваше някак странно тиха. Единствено миризмата на прясна пепел в камината говореше за трескавата дейност, която бе кипяла в тази стая.

Момичетата обядваха в трапезарията. Ваялид трябваше да се храни с тях, но не беше гладна. Само след няколко минути Бет щеше да обяви края на карантината, а с това и края на двете седмици затвор. Но Ваялид не мислеше за себе си, а за Джеф Рандолф.

След вчерашния им спор беше сигурна, че никога повече няма да му проговори. Но след онова, което се беше случило миналата нощ вече не беше толкова сигурна. Не беше човек, който можеше да бъде разбран лесно. Джеф изискваше много от другите, но и от себе си. Не знаеше много за жените. По-често постъпваше неправилно, но у него имаше нещо, което не й даваше да го забрави.

Беше станала свидетелка на твърде много случаи, в които бе проявил избухливия си характер и липсата си на такт и беше чула за войната повече неща, отколкото бе искала да чуе. Ваялид щеше да бъде благодарна, ако никога през живота си не чуеше думата янки. Този човек беше упорит, но и тя не му отстъпваше по инат.

Но дълбоко в него имаше нещо различно. Еси го беше забелязала веднага. Ваялид бе забелязала съвсем малка част от него и до предишната нощ бе мятала, че се е излъгала. Толкова лесно беше да се намерят извинения за мъже като Джеф Рандолф.

Когато си спомни как бе изглеждал той в късите си панталонки, нещо в стомаха й затрептя. Мисълта, че беше толкова податлива на физически реакции я шокираше, но Ваялид не можеше да избяга от истината. Вече започваше да си въобразява разни неща. Не можеше да бъде другояче, щом като беше убедена, че той беше я целунал в съня й.

Напрежението от карантината сигурно й се отразяваше. Ваялид не можеше да се сети за нещо по-невероятно от това да бъде целуната от Джеф. Беше изненадана, че той бе забравил за работата си достатъчно дълго, за да разбере, че тя сънува кошмар. Откритието, че се намира в ръцете му й беше дошло като гръм от ясно небе, дори и след като той и бе обяснил как се бе стигнало до това. Беше изненадана, че Джеф не я бе оставил да падне на пода.

Не, това не беше честно. Той може и да не я харесваше, но в него имаше някаква галантност, която го караше да се държи по един и същ начин с нея и с всички жени, въпреки че тя беше янки. Но това не беше достатъчно да го накара да я целуне. На Ваялид й се искаше той наистина да я беше целунал.

Тази мисъл я удиви. Нямаше начин да е била толкова пленена от външността му, та да й се иска той да я целува. Тя си беше мечтала за него, но това беше естествена реакция от близостта на привлекателен мъж. Да й се иска той да я целува, означаваше нещо съвсем различно. Вратата към спалните помещения се отвори и прекъсна размислите й.

— Дванайсет часът е — обяви Бет. — Край на карантината.

Ваялид нямаше възможност да почувства облекчение или разочарование, защото момичетата се втурнаха покрай нея като малки кученца, пуснати от клетка. Тя им беше казала, че могат да прекарат един час навън и те изглежда бяха решени да не загубят нито минута. Когато близначките стигнаха до вратата, Ваялид сложи ръце на раменете им и ги издърпа настрани.

— Няма ли да кажете довиждане на чичо си? — попита ги тя.

— Можем да му помахаме — предложи Аурелия.

— Не мисля, че това е достатъчно — каза Ваялид. — Вие сте причината, поради която той беше затворен тук с нас. А и не прекарахте много време с него.

— Той е твърде груб — каза Джулиет.

— Той харесва Еси повече от нас — добави Аурелия.

— Независимо от това трябва да му кажете довиждане и да му благодарите за това, че дойде да говори с мен за вас.

— Не можем ли да го изчакаме навън? — попита Аурелия.

— Той може да се забави горе — допълни сестра й.

— Добре, но не се отдалечавайте много, за да ме чуете, когато ви повикам.

— Няма — обещаха в един глас двете. След това се втурнаха през вратата преди Ваялид да си беше променила решението.

— Мислиш ли, че ще искат да влязат вътре след един час? — попита Бет. Двете гледаха как момичетата се гонят весело по широката поляна.

— След две седмици бездействие ще бъдат толкова изморени, че няма да могат да се държат на краката си.

Бет погледна през рамо към вратата, която водеше към спалните помещения.

— Той кога си тръгва?

— Скоро. Едва ли ще иска да остане повече, отколкото е необходимо.

Думите й сякаш накараха Джеф да се появи. Вратата на стаята се отвори и Джеф и Еси влязоха заедно в дневната. Ваялид не го беше виждала от сутринта — тя си беше наложила да стои далеч от него — и сега го гледаше сякаш го виждаше за пръв път. Той беше толкова красив, облечен в тъмносин вълнен костюм, бяла риза и черна папийонка. Русата му коса беше сресана докато още е била мокра, но въпреки това няколко косъмчета бяха избягали от гребена и нарушаваха вида му. Очите му бяха толкова сини, а раменете толкова широки, че Ваялид трябваше да си напомни, че трябва да диша.

Джеф си тръгваше. Тя вече нямаше да се чуди как да го избягва, нямаше да се притеснява, че ще му се налага да използва банята, че ще я събуди с упражненията си или че ще я покани на вечеря. Нямаше да й се налага да се притеснява от неочакваните реакции на тялото й на неговото присъствие. Животът й щеше да се върне към нормалния си ритъм. Нормалният живот никога не се беше струвал толкова непривлекателен на Ваялид.

Еси се хвърли към нея.

— Моля ви, накарайте го да остане.

— Сигурна съм, господин Рандолф с нетърпение очаква да се върне на работа — каза Ваялид, изненадана от молбата на момичето. — Не можеш да очакваш от него да остане в сграда, пълна с малки момиченца.

— Вие не сте момиченце.

Погледът на Ваялид се премести върху лицето на Джеф преди тя да се овладее. На него изглежда му беше също толкова неудобно, колкото и на нея.

— Господин Рандолф си има семейство и работа и много задължения.

— Близначките казаха, че ако се държат лошо, ще го накарате да се върне.

— Не мисля, че това е добра идея — отговори Ваялид.

— Но аз искам той да се срещне с татко.

— Вече се познавам с баща ти — намеси се Джеф.

— Но аз искам да ви покажа на него.

— Може би някой друг път — каза Ваялид.

Еси се обърна от Ваялид към Джеф и го дръпна за ръката.

— Нали ще се върнете? Моля ви.

Ваялид си помисли, че Джеф ще изгуби самообладание и ще се ядоса. Еси вероятно му беше досаждала цяла сутрин. Вместо да се мъчи да оправя личното си объркване, Ваялид трябваше да обръща по-голямо внимание на работата си.

— Имам по-добра идея — каза Джеф. — Защо пък някой ден баща ти да не те доведе в банката?

Еси подскочи от радост.

— Обещавате ли?

— Обещавам.

— Виждам баща ти да се задава по пътя — каза Бет.

— Защо не изтичаш да го посрещнеш? — предложи Ваялид.

— Можете да се видите с татко сега — извика Еси. — Нали няма да си тръгнете, преди да се върна?

— Обещавам да те изчакам — отвърна Джеф.

Решила проблема си, Еси се стрелна през вратата, която Бет й държеше отворена, и се затича през поляната, за да посрещне баща си.

— Съжалявам. Не съм предполагала, че ще ви досажда толкова — обърна се Ваялид към Джеф.

— Скоро ще ме забрави — отговори той.

Ваялид се съмняваше, че обитателките на училището щяха да го забравят толкова лесно. Те стояха мълчаливо и се гледаха.

— Ще ви изпратят ли кола? — попита след известно време Ваялид.

— Аз винаги ходя пеш. Това е едно от най-добрите упражнения. Трябва и вие да опитате.

— Но аз го правя — отвърна обидено Ваялид. — Само че не мога да отсъствам твърде дълго от училището.

— Трябва да включите ходенето в режима на момичетата.

— Може би трябва да поговоря с госпожица Сетъл.

— Ще имате тази възможност още сега. Тя идва насам.

Излязоха навън. Госпожица Сетъл, помощничката й и двама от членовете на училищното настоятелство, изглежда, ги бяха очаквали, тъй като тръгнаха към тях веднага щом видяха Джеф.

Ваялид остана малко по-назад. Тя ги гледаше как му се подмазват, как му оказват вниманието, с което даряваха само богатите и влиятелни хора. Веднъж той погледна към нея и тя си помисли, че му се иска да дойде и да го спаси от тях. Но това беше смешно. Беше свикнал да му оказват такова внимание и сигурно знаеше как да се справи сам.

Тя се опита да концентрира вниманието си върху момичетата, върху Еси, върху каквото и да е, стига да не бе Джеф и неговото заминаване. Той вече беше изчезнал — госпожица Сетъл и останалите го бяха заобиколили и той вече не се виждаше.

Ваялид тръгна да посрещне Еси и баща й, когато Джеф се измъкна от обкръжението си. Той се приближи до нея, хвана я за ръка и я замъкна до госпожица Сетъл.

— Госпожица Гудуин се справи много добре с всичко — каза той. След това я избута пред себе си. — Едва ли й е било много лесно да бъде затворена с толкова много момичета в продължение на две седмици. Мисля, че трябва да й дадете една седмица почивка, за да се възстанови.

Ваялид беше удивена, но не повече от госпожица Сетъл.

— Но ние нямаме с кого да я заместим! — възкликна директорката.

— А вие самата? — попита Джеф.

Членовете на настоятелството изглеждаха шокирани, а госпожица Сетъл сякаш всеки миг щеше да припадне.

Ваялид се обърна и погледна Джеф, за да види какво го бе накарало да направи подобно предложение. Дали се опитваше просто да провокира госпожица Сетъл както бе провокирал и самата нея? Той я погледна, но сините му очи не й дадоха отговора, който търсеше.

— Това няма да бъде необходимо — обърна се Ваялид към директорката. Гласът й звучеше твърде високо в настъпилата тишина. — Ще се оправя бързо.

— Глупости — отсече Джеф. — Вие сте изтощена. Ще прекарате два дни в хотела на Тайлър. Настоявам.

Два дни! Той не беше забравил.

— В „Уиндзор“! — едва си пое дъх госпожица Сетъл. — Но там никога няма места.

— Тайлър пази два апартамента за семейството — отговори Джеф. — Тя може да отседне в един от тях.

— Но… — опита се да възрази Ваялид.

— Край на дискусията — заяви Джеф. — Тайлър ще изпрати колата да ви вземе в четири часа. Така ще имате време да се настаните преди вечеря. Дотогава ще можеш да намериш някой, който да остане с момичетата, нали, Елеонор? — обърна се той към директорката, която го гледаше зяпнала. — По-добре побързай, ако не искаш да обърнат училището с главата надолу. Представи си какво ще стане, ако близначките бъдат оставени без надзор за два дни.

Госпожица Сетъл изглеждаше също толкова изненадана, колкото и Ваялид, но Джеф просто каза:

— Къде са малките чудовища? Искам да им хвърля още един поглед, за да се уверя, че не са счупили нещо, откакто ги видях за последен път.

Ваялид се овладя достатъчно, за да му посочи към близначките. Преди Джеф да успее да помръдне обаче Еси доведе баща си.

— Това е татко — заяви гордо момиченцето.

Въпреки че не се беше оправила от изненадващата покана на Джеф, Ваялид усети как очите й се навлажняват. Никога досега не беше виждала Еси толкова щастлива. Момичето гледаше към баща си, сякаш той беше единственият човек на света. Дори обожаваният от нея Джеф беше почти невидим в присъствието на баща й. Харолд Браун беше висок и слаб, с дебели, гъсти мустаци и бакенбарди. На Ваялид й се прииска да му оскубе мустаците косъм по косъм за това, че толкова дълго беше пренебрегвал собствената си дъщеря.

— Радвам се да видя, че си толкова точен — каза Джеф и в гласа му се долови студено предупреждение. — Много липсваше на Еси.

— Бях доста зает — отвърна Браун. — При толкова много работа и с тази карантина аз…

— На всички ни беше трудно — намеси се госпожица Сетъл, която вече се беше възстановила достатъчно, за да говори с друг богат родител. — Сигурна съм, радвате се, че дъщеря ви се връща при вас здрава и читава.

— За което трябва да благодариш на госпожица Гудуин — каза Джеф.

— На никого не му беше позволено да влиза в сградата — вметна един от членовете на настоятелството. Той беше самодоволен дребосък, дебел и плешив и толкова стар, че в училището учеше внучката му. — Законът го забранява.

— Радвам се, че се видяхме, Браун. Не искам да те отделям от дъщеря ти за дълго — каза Джеф и се обърна към директорката. — Не забравяй, че госпожица Гудуин трябва да бъде готова да тръгне след един час. О, господи, ето ги и племенничките ми.

Аурелия и Джулиет се приближиха предпазливо и Ваялид ги подкани:

— Хайде, той няма да ви ухапе.

Възрастните се разсмяха, но близначките не бяха много уверени.

— Вие доказахте, че можете да се държите добре, така че очаквам да продължите в същия дух.

— Да, чичо Джеф — казаха двете в един глас.

— Добре. А сега изчезвайте.

Те приеха думите му буквално и изчезнаха с максимална бързина.

— Такива хубави момиченца — каза госпожица Сетъл. — Сигурно много се гордеете с тях.

— Щях да се гордея още повече, ако не бяха такива проклети палавници — отвърна той и се обърна към Ваялид. — За вечеря се обличаме официално. — С тези думи той се обърна и тръгна към пътя. Ваялид и останалите го гледаха мълчаливо.

— Май ще е най-добре да започнете да си стягате багажа, госпожице Гудуин — каза единият от настоятелите. — Не трябва да го карате да чака.

— Откъде ще й намеря заместничка за толкова кратко време? — попита госпожица Сетъл. — Близначките създават толкова много неприятности.

— Опитайте се да намерите някого, когото харесват — предложи вторият настоятел. Той също беше дебел и плешив, но беше млад и гладко обръснат. Ваялид беше срещала дъщеря му. — Училището ни за момчета ще бъде завършено догодина. Не можем да позволим синовете на Рандолф да учат на друго място.

— Ще ви очаквам не по-късно от сряда на обяд, госпожице Гудуин — каза директорката. — Наистина не знам как този мъж очаква да се справя без вас.

Ваялид не можеше да мисли за проблемите на госпожица Сетъл. Тя се опитваше да успокои собствените си емоции. Надежда, страх, цинизъм, размисъл, здрав разум и още една дузина чувства се бореха за превес. Тя се опитваше и да разбере какво бе накарало Джеф да й отправи поканата си. Той очевидно бе запомнил какво му бе казала тя предишната нощ. Джеф й беше уредил почивка. Какво друго можеше да поиска да направи той?

Беше я поканил да отседне в семейния хотел. Възможните обяснения бяха безброй. Ваялид си каза, че ще бъде загуба на време да се опитва да ги подреди. Скоро щеше да разбере кое от тях беше истинското.

 

 

Джеф огледа дневната на Фърн с неприкрито отвращение. Ама че късмет, да открие, че всички членове на семейството в радиус от сто мили се бяха събрали тук. Той беше още по-отвратен от това, че Айрис и Дейзи бяха бременни, а Монти и Тайлър се държаха сякаш бяха направили нещо изключително. Никой не беше реагирал добре на забележката му.

Вероятно щеше да бъде по-добре, ако вместо да беше дошъл тук, бе отишъл да види Луиз. Той беше уверен, че физическото облекчение щеше да му помогне да изтрие образа на Ваялид Гудуин от съзнанието си. Но Джеф не беше в настроение за компанията на Луиз. Раздразнен и объркан от чувствата си, беше решил да види Фърн.

— Малките чудовища се държаха прилично, докато бях там — каза той, — но очаквам всеки момент да направят нещо лошо. Не знам как някой толкова тъп мъж като Джордж може да създаде две такива дяволски изчадия.

— Просто имат твърде много енергия — каза Айрис. — Спомням си, когато ме изпратиха в пансион. Мразех всяка минута от престоя си там, докато не пораснах достатъчно, за да мога да ходя на събирания.

— Тогава можеш да отидеш и да стоиш при тях.

— Може и да го направя, само и само да се отърва от Монти. Там сигурно ще имам по-голяма свобода.

От начина, по който Монти се ухили на жена си, на Джеф му се повдигна. Монти не беше любимият му брат, но преди да срещне Айрис, никога не се беше държал като глупак заради някаква жена. Тайлър, изглежда, се справяше по-добре. Той поне беше достатъчно умен, за да продължи да работи. Ако Монти се мотаеше наоколо без работа цяла зима, те всички щяха да откачат.

— Иска ми се да не беше пращала телеграмата на Роуз — каза Фърн. — В крайна сметка, аз й обещах да се погрижа за близначките.

— Не можем да очакваме това от теб, след като дори не можеш да ставаш от леглото — отвърна Дейзи.

— Никой не може да контролира тези момичета — намеси се Монти. — Лошо ми става, като си помисля какви ще бъдат след десет години.

— Е, аз нямам нищо общо с тях — каза Джеф, — нито след десет минути, нито след десет години. Стига ми, че бях затворен с тях за четири дни.

В очите на Монти проблесна дяволито пламъче.

— Фърн ми каза, че домакинята ти е била някаква красива янки изкусителка.

— Червенокоса е. Мисля, че знаеш повече за нея от мен — отговори Джеф.

— Какво точно искаш да кажеш с това? — подскочи брат му.

— Как изглежда? — намеси се Айрис, опитвайки се да предотврати спора. — Фърн казва, че е доста хубава.

Това не беше думата, с която той би описал Ваялид. Интелигентна, самоуверена, красива и опасна бяха най-близките епитети за качествата, които му пречеха да я забрави.

— Тя е от Масачузетс — каза Джеф под зоркия поглед на пет чифта очи. — Какво друго искате да знаете?

Той нямаше намерение да им казва за кожата й, за косата й или за начина, по който изглеждаше, когато закриваше очи, за да не гледа разголеното му тяло.

— За бога, Джеф — каза Фърн, — милиони хора живеят в Масачузетс. Предполагам, че доста от тях са червенокоси. Но те не могат да бъдат еднакви.

— Не мога да знам. — Той беше сигурен, че нито един от тях нямаше да хареса Ваялид.

— Ти си говорил с нея, нали? — поинтересува се Тайлър. — И си я поканил да разделиш с нея храната, която ти изпращах?

— Да, така е. И се надявам повече да не правиш такива глупости. Тя се чувстваше също толкова неудобно, колкото и аз.

Не, истината беше, че той се беше чувствал неудобно. Тя се беше опитала да се държи, сякаш й харесва да бъде с него, но нямаше жена, на която би й харесало да прекара вечерта с мъж, който първо мълчеше, а след това започваше да спори.

— Никой не може да се чувства неудобно, когато яде храната на Тайлър — каза Айрис.

— Може, ако вечеря с Джеф — вметна Монти.

— И какво мисли тя за „Бифтек Рандолф“? — поинтересува се Айрис. — Ние хапнахме от него, когато пристигнахме. Кълна се, че можех да изям още една порция.

— Тя не дойде на вечеря тази вечер — информира ги Джеф. Беше се чудил дали щеше да дойде, ако я бе поканил. Не че я беше поканил, но все пак не бе спрял да се пита дали щеше да приеме поканата му, или не.

— Защо? — попита Фърн.

— Трябва ли да питаш? — намеси се пак Монти. — След като е вечеряла два пъти с него, тя сигурно се е отказала да се храни изобщо.

— Защо не дойде? — повтори Фърн, без да обръща внимание на Монти. — Ти нали я покани?

— Не — отговори Джеф. Колкото и да се беше ядосал онази вечер, той все пак си бе помислил да я покани за вечеря. Всъщност през цялото време, докато се бе хранил, не бе спрял да се чуди какво ли прави в този момент Ваялид.

— Трябвало е да я поканиш дори само заради това, че й се е наложило да те търпи — каза Айрис.

— Тя нямаше да дойде.

— И защо? — попита отново Фърн.

Джеф си помисли, че идването му тук беше грешка. Роднините му щяха да изцедят и най-малката подробност от него и онова, което щяха да научат, изобщо нямаше да им хареса. Това пък не се харесваше на него.

— Имахме малко разногласие — отговори той.

— Не си споменал войната, нали? — сбърчи вежди Фърн.

— Тя поиска да обясня причините за войната пред момичетата — отговори й Джеф и всички в стаята изпъшкаха.

— Струва ми се, каза ни, че тя била интелигентна жена — каза Монти. — Това едва ли е вярно, щом не е могла да разбере само за десет секунди, че по отношение на тази война Джеф е абсолютен глупак.

— За мое щастие тя не мислеше така — тросна се Джеф. — Брат й е бил ранен по време на последната офанзива. За разлика от вас тя не се прави, че нищо не се е случило.

След поредното общо изпъшкване Монти се поинтересува:

— Щом като тя проявява такова разбиране, защо не си седи у дома и не се грижи за брат си?

— Защото той е починал.

— Ние не извадихме такъв късмет.

— Монти! — скастри го Фърн.

— По дяволите, писна ми да слушам за нещо, което е станало преди четиринайсет години. Ако смятате да говорите за това, аз си тръгвам. — Монти стана и отвори вратата, но звукът от тропане на крака го накара да се спре. Той се обърна към Фърн.

— Да не би да държиш крави в къщата? Имам чувството, че тук има цяло стадо.

Фърн се усмихна щастливо.

— Това са момчетата. Часовете им са свършили и им е време да ме посетят, преди да излязат навън.

Джеф тръгна към вратата.

— Сега, изглежда, е моментът да се махна. Между другото, след като толкова много ви интересува госпожица Гудуин, сигурно ще се зарадвате да разберете, че ще можете да се запознаете с нея. Аз я поканих да прекара два дни в хотела.

— Какво? — удиви се Фърн.

— Не го вярвам! — каза Айрис.

— И къде ще я настаним? — попита Дейзи. — Всички стаи са заети.

— В апартамента на Джордж и Роуз — информира я Джеф.

— Не можеш просто така да каниш някого да отсяда в хотела, без да ни кажеш — възмути се Тайлър.

— Е, току-що ви казах. А, преди да съм забравил, тя ще очаква да й изпратиш колата в четири часа.

— Направо не мога да повярвам — каза Айрис, повече на себе си, отколкото на другите.

— Ти как ще си свършиш работата в хотела? — попита Дейзи.

— Нали винаги се оплакваш от шума.

— Ще си бъда в службата, както обикновено — отговори й Джеф.

— Но кой ще забавлява госпожица Гудуин? — настоя Дейзи.

— Вие. Аз го правих в продължение на четири дни. — Ядосаните им изражения го накараха да се засмее. — Приемете това като вашия принос за образованието на близначките.

Той почти успя да мине през вратата, преди три момчета с гарвановочерни коси да влетят в стаята. Последва ги бавачка, която носеше четвърто момче на около две години. Двете най-големи момчета се хвърлиха към Монти.

— Можеш ли да си играеш с нас сега? — попита по-малкото.

— Този път искам да яздя пред теб — каза по-голямото.

— Джеймс, ела тук с Тезуел — нареди Фърн. — И докато идвате, внимавайте да не прегазите Тъкър и Стюарт.

— Не знам защо си оставила Мадисън да даде такива смешни имена на момчетата — каза Монти. — В училище ще се спукат да ги подиграват.

— Това са хубави имена от семейството — каза Джеф, за когото беше твърде необичайно да защитава някого от братята си.

— Не са по-лоши от Аурелия и Джулиет — каза Фърн.

Докато останалите продължаваха разговора си, Джеф се измъкна навън. Цели двайсет минути темата бяха единствено синовете на Фърн. Но когато момчетата бяха излезли с Монти и бавачката, Фърн се обърна към Айрис.

— Защо, по дяволите, Джеф ще кани госпожица Гудуин да прекара два дни в хотела?

— Не знам, но когато го каза, направо щях да падна.

— Мислиш ли, че той я харесва? — попита Дейзи.

Айрис се разсмя.

— Ти си отскоро в семейството, но едно от нещата, които ще научиш твърде скоро, е, че Джеф не харесва никого, който е имал каквато и да било връзка със Севера. Горкичкият, той изобщо не ме харесва, но аз съм единствената му снаха, която съвестта му позволява да одобрява.

— Той заслужава да се влюби в нея — намеси се Дейзи. — И не само това, ами му се пада тя да го отхвърли категорично.

— Боже милостиви! — каза Тайлър и се изправи с бързина, неприсъща за него. — Не пожелавайте подобно нещо да се случва в семейството. Ние не сме най-добрите хора на света, но не заслужаваме такова проклятие.

 

 

Един прислужник свали стълбичката и отвори вратата на каретата, за да може Ваялид да слезе пред входа на хотел „Уиндзор“. Друг свали багажа й и го внесе вътре. Трети й отвори входната врата. Четвърти я поведе през фоайето.

Ако допреди малко беше удивена, сега тя се почувства направо замаяна. Хотелът надхвърляше и най-смелите й представи, фоайето беше огромно. Подът и колоните бяха от бял мрамор и му придаваха приветлив вид. Мебелите и тапетите в златно и пурпурно бяха зашеметяващи. Една жена, висока поне метър и осемдесет и очевидно бременна, се приближи към нея.

— Вие сигурно сте госпожица Гудуин. Аз съм Дейзи Рандолф, снаха на Джеф.

— Той тук ли е? — попита Ваялид, която копнееше да види поне едно познато лице сред целия този ужасяващ разкош.

— За съжаление, той има много работа и трябваше да остане в банката. Страхувам се, че довечера ще трябва да се задоволите с компанията на семейството. Освен ако, разбира се, не желаете да останете сама. Джеф казва, че имате нужда от два дни спокойствие за това, че е трябвало да останете затворена с ужасните близначки.

— С удоволствие ще се присъединя към вас, ако нямате нищо против — каза Ваялид, която се ужасяваше повече от мисълта да остане сама тук, отколкото да прекара вечерта с непознати. — Ще се радвам да си поговоря с госпожа Мадисън Рандолф.

— Май нямате късмет — каза една красива червенокоса жена. Ваялид бе изтърпяла доста подигравки заради цвета на косата си, но в този момент разбра как изглеждаше червената коса в действителност. — Аз съм Айрис Рандолф, другата снаха. Лекарят на Фърн не й позволява да излиза от къщи, но тя настоява утре да дойдете на вечеря при нея.

Ваялид кимна в знак на съгласие и остави двете жени да я придружат до един асансьор. Нищо чудно, че Джеф не бе пожелал да остави работата си, за да прекара вечерта с нея. В сравнение с останалите жени в семейство Рандолф Ваялид беше почти незабележима. Ако не беше наложена карантината, Джеф никога нямаше да я забележи.

— Ние вечеряме в частната трапезария — обясни с усмивка Дейзи. — Затова не се чувствайте длъжна да се обличате официално. Сигурна съм, досетили сте се, че очаквам дете. Айрис също е бременна. Затова ние се възползваме от всяка възможност да ни бъде колкото се може по-удобно.

— Съпругът ми ще се присъедини към нас, ако успее да се отърве от момчетата на Фърн — каза Айрис.

— И моят също — добави Дейзи, — ако успея да го измъкна от кухнята. Когато решихме заедно да построим този хотел, не предполагах, че ще ми се налага да му се моля да ми помага всеки път, когато трябва да вземам решение.

— Искате да кажете, че сама управлявате хотела? — попита Ваялид и се зачуди как ли би реагирал Джеф на подобно изказване. Тя не можеше да си представи, че той би одобрил даването на много власт на една жена. Но той не можеше да контролира снахите си. Може би точно това беше причината да не дойде на вечеря.

Не, не се опитвай да се самозалъгваш. Той не дойде, защото ти не си достатъчно добра причина да остави работата си.

— Харесва ми да управлявам хотел — отговори Дейзи. Тя се усмихна, сякаш споделяше някаква тайна между приятелки. — Голямо удоволствие е да можеш да нареждаш на мъжете какво да правят. Аз се справям много добре, но всички знаят, че причината хората да се тълпят тук е храната.

Ваялид вярваше, че това е така. Тя не беше забравила вкуса на нито една хапка от двете вечери, които беше споделила с Джеф. Асансьорът пристигна на втория етаж и те излязоха.

— Ще ви настаним в апартамента, който пазим за Роуз и Джордж. Това е съвсем честно, защото вие е трябвало да търпите техните близначки.

Дейзи отвори една врата и вкара Ваялид в една приказна стая. Ваялид не можеше да си представи, че беше заслужила да прекара две нощи в такъв лукс само защото бе изтърпяла няколко палавници.

Дневната беше с размерите на училищната. След спартанската простота на новоанглийските мебели в училището мебелите в стил Луи XV, тапицирани в коприна в кралскосиньо със сребърни ръбчета й се струваха невероятно разкошни. Ламперията на стените беше поръбена със злато. Килимът беше в синьо и бяло със златно. Завесите бяха от синьо кадифе със сребърни ширити.

Спалнята, по-голямата част от която беше заета от огромно легло, представляваше фантазия в синьо и бяло. Една прислужница вече разопаковаше дрехите на Ваялид и ги прибираше в гардероба. Когато Ваялид осъзна, че ще има собствена баня, тя се почувства на седмото небе от щастие.

— Вечерята е в седем и половина — каза Дейзи и посочи на гостенката си един звънец. — Ако ви трябва нещо, позвънете.

— Ще ви оставим малко на спокойствие — каза Айрис, — но ако имате някакви въпроси, аз съм в съседната стая. Ще дойда да ви извикам за вечеря.

Ваялид едва успя да изрече благодарностите си, след което застана вцепенена от удивление, защото едва сега осъзна, че щеше да прекара два дни като почетна гостенка в най-големия апартамент на най-луксозния и най-известния хотел в Денвър.

Извика и се хвърли на леглото. Уверена, че някои гости могат да си помислят, че ги нападат индианци, закри устата си с ръка, след което се разсмя. Стените тук бяха толкова дебели, че не беше възможно някой да беше чул вика й. След два дни пак щеше да се прави на майка на всички онези момичета, но дотогава щеше да се наслаждава на всяка минута от престоя си в този невероятен разкош.

Не можеше да си представи защо Джеф я беше поканил, а след това бе решил да не се появява. Това обаче не трябваше да я изненадва. Беше типично в негов стил да й предложи някаква компенсация за това, че й се беше наложило да го изтърпи, но да смята, че той не трябва да взема участие в това.

Беше разочарована и си го призна. Ваялид си каза, че изглупяваше, като оценяваше толкова високо волята за оцеляване. Но след като беше загубила семейството поради липсата на точно тази воля, тя просто не можеше да се спре. Ваялид нямаше нищо против, че Джеф беше боец, дори и това да означаваше, че и тя щеше да отнесе няколко удара.