Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седем невести за седмина братя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Violet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 116 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване
?
Сканиране
Lindsey (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2014)

Издание:

Издателство „Торнадо“

Редактор Мая Арсенова

Оформление на корицата: Полипрес, Габрово

ISBN 954-17-0161-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Глава двадесет и шеста

Чашата на Джеф застина на половината път към устата му. Той бавно я свали и я остави върху чинийката. От мига, в който беше решил, че трябва да намери Ваялид, откакто беше решил да я последва в Лидвил, бе знаел, че този момент ще настъпи. Бе искал този момент да настъпи и бе направил всичко по силите си, за да се увери, че той ще настъпи. Но сега, когато бе получил онова, което бе искал, отново изпитваше познатото колебание.

— Мога да спя във фоайето на хотела. Не е необходимо да оставам тук.

— Искам да останеш. — Когато Джеф погледна към спалнята, Ваялид продължи: — Вече не съм малко момиченце. Знам какво искам. Знам също, че в спалнята има само едно легло. Искам да го споделиш с мен. Искам да ме любиш. Искам и аз да те любя.

Най-накрая Джеф щеше да разбере веднъж завинаги дали една жена можеше да го обича истински. Ваялид го беше виждала без риза и не беше потръпнала като Джулия Уилкокс. Ваялид се беше грижила за брат си и беше виждала осакатени тела и преди.

Но Джеф не искаше тя да не потръпва само защото знаеше какво да очаква. Искаше Ваялид да го обича, сякаш тялото му беше цяло. Знаеше, че това е напразна надежда, но все пак го искаше. Твърде много други проблеми водеха началото си от празния ръкав на ризата му. Ако можеше да се отърси поне само от този, може би щеше да успее да се справи и с останалите.

Баща му го бе нарекъл страхливец и половин мъж. Липсата на ръката му го караше да се чувства половин мъж. Той не можеше да забрави загубите, които му бе причинила.

Внезапно му се предоставяше възможност да се освободи от тези демони и това го плашеше. Съмняваше се, че някога щеше да намери кураж да опита отново, ако сега не постъпеше по правилния начин. Да си търси съпруга във Вирджиния, не беше правилният начин. Той не обичаше и никога нямаше да обича друга, освен тази севернячка. Ако тя не можеше да го обича по начина, по който той имаше нужда да бъде обичан, всичко друго губеше значението си.

— Сигурна ли си? Ако остана тук тази вечер, връщане назад няма да има.

— Надявам се да е така. Не искам повече да се тревожиш, че някой, на когото държиш, мисли повече за ръката ти, отколкото за теб. Искам да чувстваш, че имаш правото да бъдеш обичан като всеки друг.

— Обичаш ли ме?

— Отдавна.

— И Роуз ми каза същото.

— Какво друго ти каза Роуз?

— Каза, че и аз те обичам.

— А вярно ли е?

— Да.

— Въпреки че съм янки ли?

Джеф не можа да се въздържи да не се усмихне. Не беше единственият, който изпитваше съмнения. Взе чашата на Ваялид и я сложи на масата, след което се премести до нея и взе ръката й в своята.

— Мисля, че те обичам повече тъкмо защото си янки.

Ваялид затвори очи и поклати глава, сякаш не беше сигурна, че го беше чула добре.

— Ще ти се наложи да ми обясниш какво искаш да кажеш с това. Мислех, че проблемът е точно в това, че съм янки.

— Така беше в началото. Тогава бях ужасен от това, че те харесвам. Но толкова много те обичах, че не можех да направя нищо. Дори изповедта пред семейството ми не ми се струваше толкова трудна, колкото да те загубя. Ще ми обещаеш ли нещо?

— Какво?

— Кажи, че ще се омъжиш за мен, и ще остана тази нощ.

— Само ако след една седмица не си променил мнението си.

— Защо една седмица?

— Бракът не е като любовта. Невинаги е разумно едното да последва другото. Искам да си уверен, че те обичам въпреки ръката ти. Същевременно има нещо, свързано с ръката ти, което ме притеснява. Не искам да се ожениш за мен само защото смяташ, че съм единствената жена, която не се интересува дали имаш две ръце или само една. Искам да се ожениш за мен, защото не можеш да понесеш мисълта да не си женен за мен, защото искаш аз да родя децата ти, защото искаш аз да бъда до теб до края на живота ти. Досега всичко в живота ти е било свързано с ръката ти. Но любовта ти към мен, бракът ти с мен и желанието ти да прекараш остатъка от живота си с мен нямат нищо общо с ръката ти. Преди отново да ми поискаш ръката, искам да си забравил за недъга си и никога повече да не повдигаш този въпрос.

Джеф не знаеше какво да й каже. В продължение на години той се бе питал дали някоя жена ще може да забрави, че е инвалид, а сега Ваялид му казваше, че няма да се омъжи за него, ако той самият не забрави. Не знаеше дали щеше да може. След толкова много години чувстваше, че не може да не мисли за недъга си. Той бе държал този товар, вързан на плещите си толкова дълго, че беше забравил какво е усещането без него.

Възможността да се освободи от проклятието, което едва не бе унищожило целия му живот, обаче даваше сили на Джеф. Той щеше да се опита — трябваше да се опита, но имаше нужда от помощта на Ваялид. Сам нямаше да успее да се справи.

Това беше единствената му възможност и той не смяташе да я пропуска. Но това не беше просто възможност да се освободи от един демон, който беше владял над живота му и беше разрушил всичките му надежди през последните двайсет години. Това беше единствената му възможност да се ожени за жената, която обичаше, единствената, която някога бе обичал. На Джеф не му се налагаше да решава кое е по-важно за него. Невъзможно беше да получи едното без другото.

— Ще те питам днес, утре, вдругиден, всеки ден, докато не кажеш да!

— Сигурен ли си, че можеш да се изправиш пред хората, да не споменавам семейството ти, и да им кажеш, че се жениш за севернячка след всичко, което си казвал за янките?

— Да те загубя, ще бъде много по-лошо.

— Продължавай да ми говориш такива неща и може да не те карам да чакаш цяла седмица.

— Ела тук.

Когато Ваялид се приближи и обви ръце около него. Джеф я придърпа близо до себе си. Не можеше да не се удиви колко различно се чувстваше сега в сравнение с Луиз. Джеф никога не се бе приближавал толкова до никого. Винаги се бе държал на разстояние — физически, умствено и емоционално. В този момент обаче му се искаше да бъде колкото се може по-близо до Ваялид. Това бе нещо, което бе искал в продължение на години, още преди да загуби ръката си. Понякога му се бе струвало, че да си върне ръката ще бъде по-лесно.

Всичко се бе променило. Сега ръката му липсваше, но по нов начин. Странно беше да държи Ваялид само с една ръка, въпреки че физически тя беше възможно най-близо до него. Съзнанието, че може да държи любимата си, да я притиска толкова силно до себе си, че почти да я смаже в прегръдките си, му даваше някаква невероятна радост.

Джеф бе виждал братята си да правят това. Понякога дори се чудеше как Айрис оцеляваше след мечешките прегръдки на Монти. Джеф реши, че ще трябва да намери друг начин да направи близостта си с Ваялид особена. Не искаше никога повече да завижда на никого. Имаше Ваялид и това беше повече, отколкото имаха другите.

— Да се любиш с еднорък мъж няма да е лесно. Повечето жени очакват мъжът да върши всичко. Ти обаче ще трябва да ми помогнеш.

Ваялид придърпа лицето му към своето и го целуна.

— Винаги съм смятала, че за любовта са нужни двама.

 

 

Ваялид знаеше, че рискува много. Не че не вярваше, че Джеф я обича. Напротив. След всичко, което й бе наговорил за янките, едва ли щеше да я последва в Лидвил, ако не я обичаше. Рискуваше, защото залагаше на предположението, че Джеф можеше да се влюби като всеки нормален мъж. Липсата на ръката му не я тревожеше. През повечето време дори не мислеше за това. Празният ръкав беше част от Джеф, също като усмивката и мускулите му.

Но тя беше достатъчно голяма егоистка, за да не иска да се омъжи за страховете на Джеф. Искаше й се той да ги преодолее, повече заради самия него, отколкото заради нея. Той никога нямаше да забрави напълно за липсващата си ръка. Тя щеше да ограничава някои от нещата, които вършеше, и да забавя други. Понякога Джеф щеше да има нужда от помощ. Ваялид можеше да приеме всичко това, но не знаеше дали той щеше да го приеме. Ако Джеф успееше да се справи, щеше да се превърне в нов човек — в човека, когото Еси обожаваше и за когото Ваялид знаеше, че съществува, но е скрит дълбоко в душата му.

Целувките на Джеф объркаха мислите й. Обичаше да го целува и се зачуди защо те й доставяха повече удоволствие от целувките на Нейтън. Целувките на Нейтън не бяха по-различни от тези на Джеф, но ефектът изобщо не можеше да се сравнява.

Целувките на Нейтън не предизвикваха никаква реакция от нейна страна. Целувките на Джеф я оставяха трепереща и желаеща още. Докосването на Нейтън беше приятелско и успокояващо. Докосването на Джеф събуждаше у нея силно желание. Ласките на Нейтън я караха да се чуди кога трябваше да започне магията. Ласките на Джеф буквално я преобразяваха.

Ваялид отметна глава на една страна, за да може Джеф да целуне врата й и да захапе ухото й. Когато усети топлия му дъх, по гърба й преминаха тръпки. Никога не бе осъзнавала, че е толкова чувствителна. Когато езикът му проследи контурите на ухото й, Ваялид си помисли, че ще се разтопи.

Знаеше, че Джеф е едър и мускулест мъж, но никога не бе осъзнавала колко едър и колко мускулест беше той в действителност. Ръцете й не можеха да го обвият около гърдите. Едва успяваше да се концентрира върху усещанията, които Джеф предизвикваше, като си играеше с ухото й, но усети, че гърдите й стават по-чувствителни на мястото, на което се опираха в неговите.

Без да спира да я гали, Джеф започна да сваля иглите от косата й една по една и да ги пуска на пода. След всяка свалена игла Ваялид се чувстваше все по-спокойна и изпитваше все по-голямо желание да изучи тялото на Джеф. Разкопча ризата му и плъзна ръка под плата.

Докосването до гърдите му беше като докосване на мека стомана с красиви като на статуя очертания. Ваялид бе докосвала баща си и брат си много пъти, без да се замисля. В този момент обаче сетивата й бяха толкова изострени, че тя можеше да нарисува всеки квадратен сантиметър, който бе докоснала. Пръстите й напипаха зърното на Джеф и тя усети как тялото му се напряга. Започна да го гали и с удивление усети как то се втвърди под пръстите й. Незабавната реакция на собствените й зърна я удиви също толкова.

Джеф пусна и последната игла на пода и започна нежно да гали основата на врата й. Никой мъж не я беше виждал с пусната коса още от детството й. Никой мъж не бе галил тила й, докато Ваялид не се бе почувствала вцепенена и същевременно възбудена.

Ваялид харесваше усещането, което предизвикваше допирът на пръстите на Джеф до кожата й. Целувките му й харесваха още повече. Устните му бяха топли и меки. Натискът им върху нейните беше нежен. Тя му отговори, като захапа устната му и той изпъшка от удоволствие.

Ваялид усети пръстите на Джеф да се плъзгат по гърба й. Той започна да разкопчава роклята й. Тя обви ръце около шията му и след всяко разкопчано копче го целуваше по врата, ухото, устата. Джеф прокара пръсти по голата кожа на раменете й, след което нежно свали роклята от раменете й и устните му започнаха да обсипват с целувки чувствителната й кожа.

Ваялид разхлаби вратовръзката му и отвори ризата му. Копнееше да гали тялото му още от онази сутрин, когато го беше видяла да тренира. Вече не й стигаше само да го докосва. Искаше й се да го гледа, да го вкусва, да го приема в себе си, докато похотта, която бе измъчвала тялото й толкова дълго, не бъде задоволена. Свали сакото му и го остави да падне на пода, след което издърпа ризата над раменете му.

Най-накрая прекрасното му тяло и великолепните му гърди бяха нейни и тя можеше да ги гали и целува. Ваялид покри гърдите на Джеф с целувки. След това уви ръце около него и склони глава върху гърдите му.

Той миришеше на подправки и мента. Баща й и брат й не бяха използвали аромати за тяло, но на нея й харесваше. Вдъхваше дълбоко миризмата на мъжко животно, която се смесваше с аромата на одеколона. Притиснала ухо до гърдите на Джеф, Ваялид чуваше туптенето на сърцето му, чувстваше как кръвта пулсира във вените му. Струваше й се, че държи затворена в бутилка светкавица.

На Ваялид все още й беше трудно да повярва, че прегръща Джеф Рандолф. Гол до кръста, обектът на сънищата й беше в прегръдките й и тя можеше да прави с него каквото си иска. А всичко, което искаше, бе да го прегръща, да се радва, че го има — не че някога щеше да го притежава изцяло. Дори и в този момент от него се излъчваше енергия, която показваше, че никой смъртен няма да може да притежава Джеф Рандолф. Необходима беше само една искра, за да избухне тази енергия, и Ваялид се зачуди дали Джеф щеше да бъде същият, ако това се случеше.

— Искам да видя лицето ти. — Джеф хвана брадичката й с ръка и отмести косата от лицето й с отрязаната си ръка. — Казвал ли съм ти, че си красива? — Когато Ваялид поклати глава, той каза: — Банкерите трябва да бъдат наблюдателни и никога да не пропускат и най-малката подробност.

— Можеш да започнеш да поправяш старите си пропуски веднага. — Тя му се усмихна. Ваялид знаеше, че усмивката й е глупава, усмивка на жена, която има всичко, което й трябва, за да бъде щастлива и не се интересува кой знае за това. — Мисля, че мога да ти отделя няколко минути, за да те изслушам. Но ще трябва да побързаш, защото имам по-важни неща в графика си.

— Красива си. Помислих си го още първия път, когато те видях, но не си позволих да го призная. Казвах си, че косата ти е твърде тъмна, че дрехите ти са твърде екстравагантни, че очите ти са твърде сини. Казвах си всичко, освен че харесвах как изглеждаш и че можех да стоя с часове и да те гледам.

Ваялид не можа да се сдържи да не се разсмее.

— Караш ме да се чувствам като птичка, наблюдавана от орнитолог.

Джеф я целуна леко по устните.

— Ти си птичка от най-редкия вид — северняшка лястовичка, която успя да стопи пластовете от омраза, зад които се бях скрил в продължение на толкова много години.

— Предпочитам да съм червеношийка или кос. Поне ме повиши в кардинал.

— Кардиналите нямат устни, каквито обичам да целувам.

— Струва ми се, че едва ли е твърде удобно да целуваш човка, особено когато в нея има червей.

Джеф я стисна по-здраво и я преметна по гръб върху ръката си.

— Не се подигравай с мен, жено — каза той с престорен гняв. — Ще правя с теб каквото си поискам.

— Чудех се кога ли ще стигнеш до това.

— По дяволите! — каза Джеф, докато я държеше на метър над пода. — Точно сега ми се иска да имах две ръце.

— И какво щеше да направиш, ако ги имаше? — попита Ваялид, която изобщо не се притесняваше от положението си, защото знаеше, че Джеф е твърде силен, за да я остави да падне на земята.

— Щях да отворя ризата ти, докато още си беззащитна.

Ваялид свали горната част на роклята си и развърза връзките на ризата си.

— Така ли?

Насмешката беше изчезнала от очите на Джеф и на нейно място се бе появила топла светлина.

— След това щях да я разтворя така, че да виждам гърдите ти.

Ваялид разтвори ризата си колкото можеше.

— Това достатъчно ли е?

В отговор Джеф наведе глава и целуна меките хълмове на гърдите й. Ваялид си помисли, че ще припадне. Единственото, което успя да направи, бе да обвие ръце около врата на Джеф. Чувстваше се напълно загубила контрол и оставена само на неговата милост.

Джеф прошепна в ухото й:

— Иска ми се да те занеса до спалнята, но се страхувам, че ще се наложи да отидеш до там сама.

Когато Джеф я изправи, кръвта нахлу в главата й и й се зави свят. Джеф я издърпа на крака. Тя се облегна на него и двамата отидоха в спалнята. Може и да имаше нещо, с което Джеф не можеше да се справи, но свалянето на роклята й не беше едно от тях. Свалянето на ризата й също не се оказа трудно за него.

— А сега и чорапите.

Ваялид свали чорапите си, като през цялото време не изпускаше от поглед Джеф. Тя се гордееше с краката си, които бяха стройни и добре оформени. Джеф посегна да свали ризата й.

— Не преди да ме оставиш да те съблека — спря го тя.

Ваялид бе събличала баща си и брат си, но свалянето на дрехите на Джеф беше съвсем ново преживяване. Тялото му беше младо, силно и много възбудено. Знаеше това и пръстите й не бяха толкова сръчни в изпълнението на познатите действия. Проблемът не беше в ризата му, а в панталоните. Постоянно си спомняше за тесните панталонки, които бе носил по време на тренировката си. Панталоните му тази вечер изобщо не приличаха на онези, но не бяха в състояние да прикрият възбудата му. Двамата стояха и се гледаха — Ваялид по риза, а Джеф по шорти.

— Никога не съм ти казвала, че си красив — прошепна тя. — Помислих си го още първия път, когато те видях. Не знаех обаче колко красив си в действителност до сутринта, когато те видях да тренираш.

Джеф свали ризата от едното й рамо.

— Ти беше ужасена и едва чакаше да избягаш.

— Ужасена бях от начина, по който ми въздейства видът ти. — Тя развърза шортите му.

— А как ти въздейства сега? — попита той, докато сваляше ризата от другото й рамо. Дрехата се плъзна по тялото й и падна на пода.

— По същия начин. — Възелът на шортите му се развърза и след леко дръпване те също се озоваха на пода.

— И как точно? — Пръстът му премина по линията на брадичката й, през устните й, надолу по врата й, по рамото й и стигна до втвърденото зърно на гръдта й.

— Имам чувството, че цялото ми тяло е в пламъци и всеки момент ще изгоря.

— Това няма да ми хареса.

Пръстът на Джеф обикаляше около зърното на гръдта й и тя усещаше сладка болка.

— Най-странното чувство е в стомаха ми — каза Ваялид. — Сякаш някаква слабост излиза оттам и се разлива по всички части на тялото ми. Мускулите ми треперят. Едва се държа на краката си.

— Тогава да легнем.

Легнаха един до друг, но Ваялид не усети слабостта й да намалява. Единствено усещанията, които Джеф предизвикваше, като милваше гърдите й, я караха да забрави за ерекцията му на бедрото й.

Когато горещият му език докосна гърдите й, тя забрави за всичко друго. С пръсти и език той започна да измъчва едното й зърно, докато не я накара да изпъшка от удоволствие. Ваялид не можеше да лежи неподвижно. Прокара ръка по раменете на Джеф, по гърба му, по врата му, като натискаше плътта все по-силно.

Ваялид изпита разочарование, когато устните на Джеф оставиха гърдите й, но напрежението се върна веднага щом той започна да полага целувки по стомаха й надолу към пъпа. Подразни пъпа й с език, след което се премести към едното й бедро. Ваялид усети как тялото й неволно се напряга. Опита да се отпусне, но се оказа невъзможно. Знаеше какво ще последва сега, но се оказа, че греши.

Джеф взе едната й ръка и започна да целува дланта й. След това отново се върна към гърдите й, но този път взе зърното й между зъбите си и го дръпна нежно. Ваялид подскочи. Вълна от удоволствие се разля по тялото й. Миг по-късно тя осъзна, че ръката му се намира между бедрата й. Преди тялото й да реагира, той вече бе навлязъл в нея.

Ваялид едва не падна от леглото. Знаеше какво трябва да очаква, но не бе и предполагала какъв ще бъде ефектът. Джеф, изглежда, бе намерил някакво ужасно чувствително място и скоро цялото й тяло трепереше. Ваялид забрави за целувките на Джеф по гърдите си. Единственото, за което можеше да мисли, бе какво й правеше ръката му.

Пулсиращи вълни на удоволствие започнаха да преминават през нея и я отнасяха. Вълните ставаха все по-силни и по-високи, по-дълбоки и по-дълги. Тя стенеше и се гърчеше, а Джеф не спираше да я докосва. Последва още една конвулсивна вълна и внезапно напрежението спадна и след малко съвсем изчезна.

Необходими й бяха няколко минути, за да възстанови нормалното си дишане. Погледна към Джеф и видя, че той й се усмихва.

— Какво ми направи? — попита тя, когато си възвърна говора.

— Някой ден ще ти кажа. Сега стигнахме до частта, в която ще трябва да ми помагаш.

Ваялид се зачуди какво ли повече можеше да се случи след онова, което бе преживяла току-що.

— Какво искаш да правя?

— Първо искам да ме докосваш. Внимавай — посъветва я той, когато тя побърза да се изправи в леглото. — Трябва да бъдеш много нежна.

— Защо?

— И това ще ти го обясня някой ден.

— Оставяш твърде много обяснения за после.

Джеф се усмихна уморено.

— Не мога да се справя с всичко само за един ден.

Тя го докосна. Беше едновременно твърд, топъл и мек.

— Много внимателно обвий ръка около мен.

Ваялид го направи с колебание. Това й се струваше странно.

— А сега искам да седнеш върху краката ми. Можем да се любим по нормалния начин, но така е по-добре за мен.

На Ваялид не й трябваше да знае повече. Тя седна върху краката му, но не се чувстваше уверена.

— А сега бавно седни надолу.

Въпреки напрежението, което изпитваше, Ваялид свали тялото си докато не усети натиска на Джеф. Поколеба се, преди да се наведе още малко.

— Може да те заболи, но няма да е задълго.

Преди Ваялид да успее да го попита какво иска да каже, Джеф влезе в нея. Остра болка премина през тялото й. Преди обаче тя да успее дори да трепне, Джеф вече я беше придърпал надолу докрай.

— Сега ме целуни — нареди той.

Докато Ваялид се навеждаше напред, за да го целуне, Джеф започна да се движи в нея. След малко тя осъзна, че изпитва същите усещания както преди няколко минути, но този път по-силни. Инстинктивно започна да се движи в ритъм с движенията на Джеф.

Постепенно Ваялид забрави за целувките му, за ръцете му върху тялото й, за всичко друго, освен чувството, което изпълваше слабините й и караше мускулите й да се свиват, а дишането й да идва на пресекулки. Усети, че Джеф засили темпото и наклони тялото си така, че той да влезе още по-дълбоко в нея.

Ваялид беше погълната от собствената си нужда. Засили темпото и усети как се приближава до външния кръг на нуждата си. Всяко навлизане на Джеф в нея я приближаваше до средата. Напрягайки мускулите си, Ваялид вкарваше Джеф все по-дълбоко и по-дълбоко, докато не усети, че вълните започват да растат, всяка следваща по-висока и по-силна от предходната. Тя накара тялото да се движи още по-бързо, докато най-накрая не стигна до върха и не свърши.

Едва усети как Джеф се напряга и падна върху гърдите му в мига, в който топлото му семе се изля в нея.

 

 

Ваялид мълчаливо се притисна до Джеф. Не й се говореше. Щеше да й бъде необходимо малко време, за да свикне с онова, което се бе случило току-що. Това не беше просто първото й любене. Това не беше просто любов с мъжа, когото обичаше. Това не беше просто загубата на девствеността й. Тя се чувстваше преродена.

Това усещане беше малко глупаво, но Ваялид се чувстваше точно така и това нямаше нищо общо с физическото преживяване. Между тях двамата се беше случило нещо, което беше променило завинаги всичко между тях. Част от Джеф принадлежеше на Ваялид и част от нея принадлежеше на Джеф. Без значение какво щеше да се случи през следващите няколко дни или няколко години, те никога нямаше да могат да го върнат.

Вече не беше същата жена, която го беше поканила да се люби с нея. Ваялид не знаеше коя беше вече или какво точно се бе променило, но започваше да разбира особената връзка, която съществуваше между братята на Джеф и съпругите им. Имаше чувството, че душите им се бяха слели. Без значение къде ще отиде, без значение какво ще се случи с нея, тя никога нямаше да бъде напълно отделена от Джеф.

— Съжаляваш ли?

— Да — отвърна Ваялид и усети как той се напряга. — Съжалявам, че ми трябваха толкова много години, за да те открия.

Той я притисна по-близо до себе си и я целуна по главата.

— А ти?

— Изобщо не съжалявам. Ако не бях се държал като абсолютно копеле през всичките тези годни, сега вероятно щях да бъда женен за друга и щях да се почувствам ужасно, когато те откриех.

Това се хареса на Ваялид, но тя продължи да го натиска, за да чуе още повече.

— Щеше да си си намерил някоя южняшка красавица, отговаряща на всичките ти изисквания. Дори нямаше да забележиш някаква си севернячка.

— Щях да те забележа. Забелязах те още в самото начало.

— И аз теб. Само веднъж погледнах тялото ти и бях обладана от похот.

Джеф се извъртя, за да види лицето й.

— Кой, ти ли?

— Да. Ужасяващо, нали?

— Бъдещият ти съпруг е направо очарован. Похотта може да бъде едно чудесно нещо.

— Съгласихме се да изчакаме малко, преди да говорим за брак — напомни му Ваялид, като се отдръпна и седна в леглото. — Ти ми обеща, а един Рандолф винаги държи на думата си. Сам ми го каза.

Джеф я придърпа обратно до себе си.

— Може и така да е, но това не означава, че ни харесва да го правим.

Ваялид се изкиска.

— Ако ти харесваше, щях да се тревожа за теб.

— Ще ме мъчиш ли, жено?

— Не съм сигурна — каза през смях Ваялид. — Ще трябва да си помисля по въпроса.

— Докато ти мислиш, аз просто ще…

Известно време Ваялид не беше в състояние да мисли.