Лей Грийнууд
Ваялид (20)

Глава двадесета

Първия път, когато Ваялид заведе близначките при леля им Фърн, там я очакваше Монти Рандолф.

— Официално сте освободена от отговорност — заяви той с обезоръжаваща усмивка. — Семейството реши, че съм достатъчно добър за детегледач.

— Ние не сме бебета — каза Аурелия.

— Знам — отвърна Монти и направи гримаса. — Когато бяхте бебета, бяхте две малки сладурани.

— Госпожица Гудуин смята, че и сега сме сладки.

Монти се разсмя.

— На госпожица Гудуин й плащат, за да не казва какво мисли. Роуз ви очаква в къщата за чай и клюки. — Монти направи втора гримаса на близначките и те се разсмяха. — Не съм сигурен дали това ще ви бъде по-приятно, отколкото да се занимавате с тези двете. — Той хвана момичетата за ръцете и ги поведе към конюшнята, съпроводен от бурен смях.

Ваялид се усмихна. Госпожица Сетъл щеше да бъде ужасена, ако научеше, но близначките бяха много радостни. Тя тръгна към къщата доволна, че щеше да прекара по-голямата част от деня насаме със себе си. Когато видя, че Роуз е сама с Фърн, Ваялид изпита голямо облекчение.

Когато Ваялид бе настанена и получи чаша чай, Роуз продължи разговора си с Фърн:

— Виждала ли си Джеф оттогава?

— Не — отговори Фърн. — Според мен той работи твърде много и от толкова работа най-вероятно е откачил.

— Не мисля, че това му е проблемът — каза Роуз и сбърчи вежди, — но нещо със сигурност не е наред. Той никога не е правил такова нещо.

— Какво? — попита Ваялид, като внимаваше да не им покаже колко много иска да разбере. — Да не би да е пострадал?

— О, не — отвърна Фърн. — Той се домъкна тук вчера сутринта — при това едва в шест и половина! Събуди мен и Мадисън и започна да ми се извинява за всички неща, които бил казал за мен, откакто се омъжих за Мадисън. След това започна да изрежда добродетелите ми, докато вече не можех да се позная. Мадисън се закле, че Джеф сигурно е бил пиян.

— Джордж се тревожи за него — каза Роуз. — Джеф направи същото и с мен. Ако не седях, сигурно щях да падна от изненада. Никога не съм се колебала да казвам на Джеф какво мисля, но той още не беше свършил, а аз вече съжалявах за половината неща, които му бях наговорила.

— Надявахме се, че може да знаете какво е станало с него — обърна се Фърн към Ваялид. — Аз нямам никаква представа.

— Не знам — каза Ваялид и се загледа в чашата си.

— Джеф никога не се извинява — каза Роуз. — След няколко дни вероятно ще се появи и вече ще е забравил всичко, което ни наговори.

— Не мисля така — възрази Фърн. — Той се държа добре дори с момчетата. С момчетата! Джеф обикновено не може да ги изтърпи повече от пет минути.

— Мисля, че нещо се е случило — каза Роуз, — нещо толкова силно, че най-накрая е разбило депресията му.

Тя погледна към Ваялид.

— Да, но какво точно? — попита Фърн.

— Не знам — отговори Роуз, — но според мен той скоро ще направи нещо неочаквано.

— Какво? — поинтересува се Фърн.

— Не знам. — Но Роуз не сваляше проницателния си поглед от Ваялид, сякаш очакваше от нея да й даде обяснението, което търсеше.

— Как върви подготовката на родеото? — смени темата Ваялид. Джеф се бе извинил и изглежда, че извинението му беше искрено. В резултат от това Роуз очакваше, че той ще направи нещо неочаквано — като например да се влюби в една янки!

Джеф я бе целувал, сякаш не бе искал изобщо да спре. През изминалите три дни Ваялид не можеше да мисли за нищо друго. Изпълняваше задълженията си в училището машинално. Дори и децата бяха забелязали, че нещо я тревожи. Тя толкова много искаше да го види, че почти трябваше да си прехапе езика, за да не разпитва за него.

Но разумната част на съзнанието й продължаваше да й напомня, че Джеф никога не бе споменавал нещо за бъдеща връзка. Той можеше да я целува цяла нощ, но бе живял като ерген твърде дълго, за да се откаже от свободата си толкова бързо. Ваялид се бе наслаждавала на целувките му също толкова, колкото и Джеф, но нямаше намерение да го принуждава да се ожени за нея.

Знаеше какво означава да се грижи за мъж. Представата за бъдеще на независимост, в което да не й се налага да се тревожи за друг, освен за себе си, изглеждаше твърде привлекателна за Ваялид. Джеф, Харви или който и да било друг трябваше да й предложи нещо повече от няколко целувки или покани за вечеря.

Ваялид си наложи да не мисли за това. Беше безполезно. По-добре щеше да бъде да слуша какво говори Роуз. Денят на родеото наближаваше и тя искаше да разбере как се справяше Фърн, чието състояние не изглеждаше да се подобрява. Ваялид се надяваше състоянието й да не се влоши преди пристигането на доктор Улмстед.

— Монти свърши страхотна работа — казваше Роуз. — Само да видите какво е замислил. Вече изпратихме хора да вземат Уилям Хенри и Елизабет и те трябва да пристигнат тук утре.

Братът и сестрата, които никога не се забъркваха в неприятности. Ваялид не беше сигурна, че да ги доведат тук беше добра идея.

— Едва успях да убедя Монти да не кани Хен — каза Фърн. — И тъкмо го бях убедила, когато се получи телеграма от него. Няма да повярваш — Лаура пак е бременна! — Тя се разсмя и се обърна към Ваялид. — Може би трябва да убедим твоя лекар да построи клиниката си в Денвър. Както са тръгнали нещата в семейството, той няма да има нужда от други пациенти.

— Хен ще дойде ли? — поинтересува се Ваялид.

— Не преди пролетта — отвърна Фърн.

— Добре. Не ти трябва Адам и Джорди да подучват момчетата ти — заяви Роуз.

— Човек може да си помисли, че Монти е див — каза Фърн на Ваялид. — Събереш ли го с Хен обаче, все едно че Лаура и Айрис не съществуват. Пък и Хен не харесва много Айрис.

— Джеф си е променил мнението — каза Роуз на снаха си. — Може би и Хен ще направи същото.

— Не и двамата в една и съща година — отвърна Фърн, като се хвана за сърцето в имитация на уплаха. — Няма да го преживея.

Двете жени се разсмяха. След това Роуз се обърна към Ваялид:

— Съжалявам, че прекарахме толкова много време в клюки за семейството ни. Едва ли ви е много интересно.

— Интересно ми е да слушам за семейството ви — отговори Ваялид. — Аз нямам семейство.

Роуз протегна ръка и стисна ръката на Ваялид.

— Ние също нямаме. Точно затова сега ни е хубаво, че сме част от едно толкова голямо семейство. Никоя от нас не забравя напълно загубите, но когато се съберем, ни е трудно да мислим за каквото и да било, различно от семейство Рандолф.

— Повечето от семейството ще бъдат на родеото — каза Фърн. — Ще бъде почти като събиране на клана Рандолф.

Ваялид се зачуди дали Джеф щеше да дойде. Цялото училище щеше да бъде там, включително и госпожица Сетъл.

Вратата се отвори и в стаята влязоха Джордж и Мадисън. Мадисън отиде право при жена си и я огледа внимателно.

— Как си? — попита я загрижено той.

— Добре съм — отговори Фърн. — Чувствам се по-добре, когато имам с кого да си говоря.

— Не се преуморявай. Доктор Улмстед каза, че до пристигането му не трябва да излизаш от леглото.

— Все едно, че съм в леглото. И без това не правя нищо друго, освен да се разхождам от единия стол до другия.

Докато Мадисън говореше със съпругата си, Джордж поздрави Ваялид.

— Как са момичетата? — попита Роуз, когато Джордж придърпа един стол и седна до жена си. — Монти готов ли е да ги върне в училището?

Джордж се изсмя.

— Той се справяше много добре, докато Айрис не се появи готова за езда. Тогава той просто забрави за близначките. Те тръгнаха с момчетата и един от конярите.

— Айрис отказва да си стои вкъщи — каза Роуз. — Тя е решила, че иска да язди и никой не може да я разубеди.

— Радвам се, че не съм част от тази конфронтация — каза Фърн. — Мисля, че на тях всъщност им харесва да се карат.

— Разбира се, че им харесва — каза Мадисън. — Някога да си виждала Монти да не се кара с някого?

— Не можеш да си представиш каква тишина настъпи в тази къща, когато той се премести в Уайоминг — каза Роуз. — Трябваха ми няколко месеца, за да свикна.

— Но трябваше да бъде свършена още много работа — защити Джордж Монти. — Каквото и да казвате за Монти, той върши повече работа от всеки друг.

— И се забърква в повече неприятности — добави Фърн.

— Не, в това отношение палмата на първенството държи Зак — възрази Роуз.

— Зак ли? — попита Ваялид. Тя не бе чувала за него.

— Той е черната овца в едно семейство от черни овци — обясни Мадисън. — Мотае се из целия Запад. Понякога си мисля, че от всички ни той най-много прилича на татко.

Преди някой да успее да започне да изброява всички недостатъци на Зак, вратата се отвори и Монти и Айрис влязоха в стаята.

— Не можеш да се държиш с мен като с бебе, Монти Рандолф — казваше Айрис. — Аз съм бременна едва във втория месец. Мога да яздя поне още един месец.

— Само да си посмяла да се качиш на седлото и ще те заключа в стаята ти.

— Не ставай смешен. Аз пък ще скоча от прозореца.

Монти стисна зъби.

— Ти й кажи, Роуз.

— Ако случайно си забравил, в деня, в който родих близначките, карах каруца — отвърна Роуз.

— Защото Фърн бе загазила.

— Тя направи същото и с Елизабет — намеси се Джордж. — Не очаквай подкрепа от нея.

Монти се обърна към Фърн, но Мадисън поклати глава.

— Ако Фърн не се чувстваше толкова зле, щеше да гори от нетърпение да се състезава с теб в езда до някой хълм. Да й позволя да го направи, е единственото нещо, с което мога да я възпра да си сложи револверите и онази смешна жилетка, която носеше някога.

— Не беше смешна — възрази Фърн.

— Ето, виждаш ли — каза Айрис. — А сега си вземи чаша чай и сядай.

Монти направи гримаса.

— Изкушавам се да поискам от Мадисън да ми даде малко от брендито си.

— Няма да ти свърши работа — каза Мадисън. — Дори и когато го изпиеш, тя пак ще си остане толкова упорита.

— Стига сте спорили, а ни разкажете за родеото — каза Фърн.

Тази подкана моментално промени настроението на Мадисън. Той започна да описва най-подробно всичките си планове. За Ваялид монологът му беше добре дошъл, тъй като тя се надяваше, че така ще отвлече вниманието си от Джеф, но остана излъгана. Монти й напомняше твърде много за мъжа, който бързо се превръщаше в мания за нея.

Монти беше пълен с енергия, която бликаше от него като водопад. Той говореше, смееше се и непрестанно се движеше.

Джеф притежава същата енергия и напрежение, но при него те бяха тъмни, изгарящи, гневни, скрити дълбоко в душата му. Почти никога не му позволяваха да се усмихва. Караха го да работи денонощно, да се отдалечава от хората. Монти, изглежда, намираше удоволствие във всичко, което правеше, дори когато се караше със съпругата си. Джеф сякаш никога не се забавляваше — дори и работата му не му доставяше удоволствие.

Приглушеният стон на Фърн извади Ваялид от мислите й. Фърн опипа корема си с ръка.

— Мисля, че се започва — каза тя, докато се опитваше да се изправи.

— Не може да бъде! — възрази Мадисън. — Остава още един месец.

— Изпитвала съм това и преди и си спомням какво е усещането.

— Трябва да легне — каза Роуз.

— Според мен трябва да я заведете в болницата — каза Ваялид и всички в стаята се обърнаха, за да я погледнат. — Раждането ще е трудно. Не се чувства добре от седмици. Кога трябва да пристигне доктор Улмстед?

— Довечера. Изпратил съм човек да го посрещне.

Фърн се опита да се изправи, но силите я напуснаха.

— Ще докарам файтона — каза Монти и излезе.

— Не се притеснявай — каза Мадисън, докато вдигаше жена си от стола. — Доктор Улмстед трябва да пристигне около десет часа.

Ваялид имаше ужасното чувство, че това може да се окаже твърде късно.

 

 

— Тя кърви — каза Ваялид на лекаря, когато Фърн вече беше настанена удобно.

— Знам това, госпожице Гудуин — каза лекарят, разсърден от намесата й. — Какво очаквате да направя?

— Ако състоянието й се влоши, може да умре.

— Това ми е ясно. Всеки ден умират жени при раждане.

— Трябва да спрете кръвоизлива.

— Има неща, които лекарите не са в състояние да направят, госпожице Гудуин. Спирането на такъв кръвоизлив е едно от тях.

Ваялид прехапа език и се помоли доктор Улмстед да пристигне в Денвър навреме. През трийсет минути Мадисън телеграфираше на гарите по линията. Телеграмите биваха предавани на Улмстед, когато влакът спираше за вода или гориво. Единственото съобщение, което докторът бе изпратил, бе да държат Фърн възможно най-неподвижна и да наблюдават кървенето.

Кръвоизливът все още не беше силен, но Ваялид знаеше, че има нещо разкъсано. Кървенето можеше да се увеличи във всеки момент. Ако това се случеше, Фърн щеше да умре за няколко минути, а заедно с нея може би и бебето.

Напрежението в чакалнята беше непоносимо. С изключение на Джеф, цялото семейство беше тук. Джеф беше все още в кабинета си. Всички обърнаха глави, когато един младеж влезе с телеграма в ръка. Той я подаде на Мадисън.

— Какво казва докторът? — попита го Джордж.

— Не е от него — отвърна брат му. — От гара Бенет е. На линията има още един влак и той се движи право срещу влака на доктора.

— Мислех, че си уредил линията да бъде разчистена — каза Джордж.

Мадисън смачка телеграмата в ръка.

— Така е, но някакъв глупак е пуснал влака по релсите, като си е мислил да стигне необезпокояван до Канзас Сити. Трябва да намеря Джеф.

— Аз ще отида — предложи Джордж. — Не можеш да оставиш Фърн сама.

Ваялид скочи.

— Аз ще отида. И двамата трябва да останете тук. И без това само споря с лекаря, а това не помага.

— Не мога да ви оставя да отидете. Това не е ваша работа — възрази Джордж.

— Остави я, Джордж — прошепна Роуз на съпруга си. — Ако нещо се случи с Фърн, ти си единственият, който може да попречи на Мадисън да убие лекаря.

— Използвайте моя файтон — каза Джордж. — Кочияшът ще ви закара където пожелаете.

 

 

Ваялид надникна през стъклото до вратата и видя, че откъм задната страна на банката се процежда светлина, но колкото и силно да чукаше на вратата, никой не се появи.

— Дайте на мен, госпожо — предложи кочияшът и заудря по вратата с юмруци. Когато и това не помогна, той я ритна с крак. Ваялид се уплаши, че човекът може да си счупи пръстите.

— Някой идва — каза кочияшът. — Крайно време беше. Човек може да си помисли, че е глух.

Джеф надникна през стъклото и сърдитото му изражение се замени с изненада, когато позна Ваялид. Той отключи вратата.

— Фърн е в болницата — започна направо Ваялид. — Състоянието й е много сериозно. Дойдох да ти кажа, че по линията има влак, който блокира пътя на влака с лекаря.

— Мислех, че Мадисън се е погрижил.

— Да, но нещо се е случило. Ако лекарят не пристигне скоро, Фърн ще умре.

— Чакай тук — нареди Джеф на кочияша. — Влез вътре, преди да си замръзнала — каза той на Ваялид. След това се запъти към кабинета си, без да я изчака. Когато влезе, се запъти право към висящия на стената телефон, вдигна слушалката и завъртя ръчката.

— Свържете ме с гарата на „Канзас-Пасифик“ — каза той — и побързайте.

Докато чакаше да го свържат, Джеф пристъпяше нервно от крак на крак.

— Обажда се Джеф Рандолф, президент на „Фърст Нешънъл Банк“ — каза той, когато най-после някой вдигна слушалката от другата страна на линията. — Има един влак, който се движи на изток по линията на „Канзас-Пасифик“. Чий е този влак и къде е първото място, на което можете да го отбиете?

След кратка пауза Джеф каза:

— Не ме интересува кой какво ти е казал. Ако не отговориш незабавно на въпроса ми, никога вече няма да можеш да си намериш работа в този град.

След още една пауза Джеф побесня и затвори телефона с такъв трясък, че Ваялид се изненада, че апаратът не се разби на парчета.

— Мръсно копеле! Филип Рабин е пуснал този влак.

Джеф отново завъртя ръчката на телефона.

— Свържете ме с Артър Тайнън.

Ваялид знаеше, че това е президентът на железопътната компания „Канзас-Пасифик“. Джеф се обърна към Ваялид.

— Иди да кажеш на кочияша да наеме отпочинал кон. Може да се наложи да попътуваме доста.

— Но откъде може да намери кон достатъчно бързо за…

— От конюшнята край реката. Побързай.

Ваялид излезе от стаята в мига, в който Джеф казваше в слушалката:

— Артър, обажда се Джеф Рандолф. Имам проблем и ми трябва помощта ти, за да го разреша. Ето какво искам да направиш.

 

 

Когато Ваялид се върна в кабинета, Джеф вече беше приключил разговора си и подреждаше документите върху бюрото си на купчинки. Той изгаси огъня в камината, грабна палтото си и подкара Ваялид към вратата.

Джеф й помогна да се качи във файтона, но не се качи след нея.

— Къде отиваш? — попита го тя.

— Да се видя с Филип Рабин.

— И какво смяташ да направиш?

— Да спра влака му.

— Идвам с теб.

— Връщай се в болницата — каза Джеф и й обърна гръб.

— Ще тръгна след теб.

Без да каже нищо, Джеф се качи до нея.

 

 

Рабин беше в кабинета си. Джеф влезе, без да обръща внимание на опитите на писаря да го спре. Той отхвърли мъжа встрани, сякаш беше дете. Рабин вдигна очи от документа, който четеше, и на лицето му се изписа изненада, когато видя нахлулия в кабинета му Джеф. Погледна към вратата, пред която служителят му се надигаше от пода. На Ваялид й се стори, че видя страх в очите на Рабин.

— Разкарай влака си от релсите!

— Не знам какво имаш предвид — заекна Рабин.

— Знам всичко. Може да отбие при Магнолия и да остави нашата композиция да мине.

Ваялид затвори вратата пред опуления чиновник. Тя видя как Рабин се съвзе и отново заприлича на проницателния, безкомпромисен бизнесмен, който бе станал един от най-богатите мъже в Денвър.

— Няма начин. Не можеш да влизаш тук и да ми нареждаш…

Той не успя да завърши изречението си. Ръката на Джеф се стрелна напред и го сграбчи за гърлото. Ваялид зяпна ужасено, когато видя как Джеф повдигна Филип Рабин от стола му и го издърпа над бюрото. Лицето на Рабин доби морав цвят. Той отчаяно се опитваше да разтвори ръката на Джеф, но без успех. Ваялид не можеше да си обясни как Джеф можеше да направи подобно нещо само с една ръка, но знаеше, че Рабин щеше да се задуши.

— Пусни го, Джеф.

— Не и преди да нареди влакът му да бъде отклонен.

— Не може да го направи, ако е мъртъв — каза Ваялид възможно най-спокойно. — А никой няма да има полза, ако те арестуват за убийство.

Но Джеф, изглежда, не чуваше гласа й и беше глух за разума. Ваялид осъзна, че ако не направи нещо веднага, Джеф щеше да убие Филип.

— Пусни го — повтори тя с разтреперан от паника глас. Задърпа ръката му, но хватката на Джеф беше желязна.

— Джеф — каза Ваялид. — Не си струва да влезеш в затвора заради него. Помисли си как ще се отрази това на семейството ти. — Тя погледна към Рабин и с удивление видя, че макар той едва да дишаше, очите му бяха изпълнени с омраза. Филип Рабин мразеше Джеф Рандолф и точно затова беше пуснал влака си по линията.

— Не разбираш ли? Той иска точно това. На него не му пука за влака. Той просто се опитва да причини на теб и семейството ти възможно най-големи проблеми. Ако не го пуснеш, ще успее.

Пръстите на Джеф се поотпуснаха и Ваялид си пое дълбоко дъх. Той все още държеше Рабин, но цветът на лицето на Филип постепенно се промени от син към червен.

Телефонът иззвъня и Джеф се обърна към Ваялид:

— Вдигни го. Казах на Артър, че може да ме намери тук.

Ваялид вдигна бавно слушалката и я допря до ухото си, както бе видяла да прави Джеф.

— Здравейте — каза тя в малкия рог, който се подаваше от кутията.

— Кой се обажда, по дяволите? — чу се глас в ухото й.

Ваялид подскочи неволно. Звукът на човешки глас, излизащ от малката слушалка, която държеше в ръката си, я стряскаше.

— Казвам се Ваялид Гудуин и отговарям от името на Джеф Рандолф — каза тя.

— Дяволски странно — изръмжа гласът. — Не знаех, че Джеф допуска жена до служебните си работи.

— Той не може да дойде до телефона в момента.

— Няма значение. Просто му кажете, че влакът е пълен с картофи и пътува за Чикаго. Рабин е подкупил един от диспечерите. Предложил му да раздели печалбата с него, казал му, че Джеф се опитвал да направи „Денвър-Пасифик“ по-мощна. Копелето се опитва да противопостави двете железопътни компании.

Мъжът затвори. Изпълнена с чувството, че току-що е участвала в нещо свръхестествено, Ваялид затвори телефона и предаде съобщението на Джеф. С облекчение видя, че пусна Рабин, но не беше доволна от това, че Джеф просто го остави да падне на пода.

— А сега се обади на подлогата си и му кажи да разкара тази композиция от линията!

Рабин се втренчи с омраза в Джеф.

— И защо да го правя?

— Защото в нашия влак има лекар — отговори Ваялид. — Ако той не пристигне скоро тук, Фърн Рандолф ще умре.

— Не вярвам.

— И защо ще ви лъжем? — попита Ваялид.

— От онова, което каза жена ми, вие сте готова на всичко, за да сложите пръстена на Джеф — или на Харви Маккий — на пръста си. — Той присви устни. — А от онова, което ми каза Бети Сю, може би вече сте го направили.

Рабин не можа да се отмести достатъчно бързо, за да избяга от юмрука на Джеф. Ударът го отхвърли срещу стената. Ваялид се спусна между двамата.

— Не! — извика тя и блъсна Джеф с всичка сила. — Той го казва само за да те ядоса. Не му играй по свирката.

Чу се силно тропане по вратата.

— Господин Рабин! — извика някой. — Добре ли сте?

— Добре е — отговори Ваялид, без да напуска мястото си между Джеф и зашеметения Рабин.

За миг времето сякаш спря. Ваялид знаеше, че ако не се беше намесила, Джеф никога нямаше да успее да овладее гнева си. Постепенно той се отдръпна назад.

Отвън някой продължи да върти дръжката на вратата, опита да я отключи с ключ, който не ставаше за нея, но когато шумът от вътрешната страна на вратата спря, човекът отвън се отказа.

— Защо не искате да върнете влака си? — попита Ваялид.

Когато Рабин погледна гневно Джеф, но не отговори, Джеф отговори вместо него:

— Вероятно става дума за пари. Той никога не се е интересувал от нещо друго. Ще купя товара от теб, Рабин. Колко искаш за него?

— Не го продавам! — сопна се Филип.

— И защо не? — поинтересува се Ваялид. — Какво ви интересува, нали ще си вземете парите?

— Това е бизнес. Няма да разберете.

— Опитайте.

— Не обсъждам бизнеса си с жени.

— Аз мога да ти обясня — предложи Джеф.

Ваялид със задоволство забеляза, че той отново се владееше добре. Тя обаче се опасяваше, че жестоката усмивка на лицето му не означаваше, че е намислил нещо по-лошо.

— Ти не знаеш нищо за тази работа — каза Рабин, но от изражението му Ваялид реши, че той се страхува, че Джеф може и да знае.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че на стоковата борса в Чикаго цари хаос? — обърна се Джеф към Ваялид.

— Да, това беше първата вечер, когато работи цяла нощ.

— Там има остър недостиг на картофи. За по-малко от седмица цените скочиха тройно. Филип изпраща влака си там, като се надява да реализира печалба от приблизително петстотин процента.

Не беше необходимо Рабин да казва каквото й да било — изражението му беше достатъчно красноречиво.

— Накарах служителите си да работят цяла нощ — продължи Джеф, като този път говореше на Рабин. — Те събраха картофи от всички краища на Запада и аз вече доставих толкова много, че цената падна с пет долара за тон. Последният ми влак отпътува тази сутрин. Доставих повече от петдесет хиляди тона.

Ваялид направи няколко бързи сметки наум.

— Това ти носи печалба от поне двеста и петдесет хиляди долара — каза тя.

— Виждаш ли — каза Джеф на Филип. — Тя разбира.

— Значи картофите ми не струват нищо! — По лицето на Рабин се изписа гняв.

— Те не струват толкова, колкото си платил за тях. Ако ме беше попитал, щях да ти кажа да си спестиш парите. А сега ще върнеш ли влака си, или ще ми продадеш картофите си?

— На загуба?

— Страхувам се, че да.

— Не можеш да спреш влака. Когато композицията ми стигне до вашата, вече отдавна ще е подминала отклонението. Влакът ви никога няма да стигне до Денвър, без да се върне назад и да заобиколи.

— Преди да покажеш на госпожица Гудуин какъв упорит глупак можеш да бъдеш, нека да ти обясня няколко неща, които не са ти известни.

Рабин го изгледа със злоба.

— Какво си направил?

— На Артър изобщо не му беше приятно, когато разбра за малкия ти номер. Той се обади на Уил и Уил също не беше доволен. Те са конкуренти, но и двамата не обичат да ги правят на глупаци. Изпратиха втори влак след твоя. Просто ще кача лекаря от моята композиция на тяхната и ще го докарат в Денвър. Междувременно, твоите картофи ще си стоят на линията. С брат ми сме готови да изчакаме, докато изгният напълно.

— Или пък цената падне толкова, че няма да сте в състояние да ги продадете, без да реализирате огромна загуба — вметна Ваялид.

— Казах ти, че тя разбира бизнеса! — каза Джеф. — Може би трябва да я взема на работа в банката. Представи си само каква комбинация ще бъдем.

За миг Ваялид бе изпълнена с надежда, но бързо се овладя и си напомни, че Джеф просто се надсмиваше над Филип Рабин. Той вероятно изобщо не беше помисли как ще й се отразят думите му.

— Ти се опитваш да ме разориш, също както когато ми открадна железопътните клиенти! Винаги си искал да ме разориш.

Някой отвън започна да блъска вратата с очевидното намерение да я разбие.

— Просто те помолих да отбиеш влака си и да оставиш нашия да мине. Снаха ми е сериозно болна. Съпругът й се погрижи да разчисти железопътната линия от Чикаго до Денвър и аз няма да позволя трудът му да бъде на вятъра.

— Но ти искаш от мен да понеса загуба!

Блъскането по вратата не спираше, но тя все още се държеше.

— Изобщо не ми пука дали ще загубиш, или не. Искам само линията да бъде освободена. Ако откажеш да пуснеш влака ни да мине, ще направя всичко по силите си, за да те разоря.

— Копеле! — Филип се хвърли срещу Джеф, който само се отмести встрани. Докато Рабин прелиташе покрай него, Джеф му нанесе само един удар отстрани по врата. Рабин се препъна в някакъв стол и падна върху една маса. Звукът от натрошено стъкло бе последван от разцепването на дърво. Служителите на Рабин най-после бяха успели да разбият вратата и влетяха в стаята, но се спряха удивени, когато видяха работодателя си да лежи в единия край на стаята, а Джеф и Ваялид да стоят далеч от него.

— Махайте се! — изкрещя Филип на зяпналите си служители.

— Но…

— Вън! — Рабин хвърли един крак от маса по тях.

Служителите се оттеглиха, като затвориха разбитата врата, доколкото това беше възможно.

— Колко ще ми дадеш за картофите?

Когато Джеф му каза цената си, Рабин възрази:

— Но така ще загубя пари.

— Но не всичко! Представям си колко ядосан ще бъде твоят агент, когато доставката ти не бъде получена. Съмнявам се, че някога отново ще иска да работи с теб.

— Стига си злорадствал и ми дай парите.

— Изпрати някого в банката утре и ще ти напиша чек.

— Как мога да съм сигурен, че няма да ме излъжеш?

— По същата причина, поради която беше сигурен, че мога да те разоря. Когато дам думата си, винаги изпълнявам обещанията си.

— Махайте се — каза Рабин.

— Елате, госпожице Гудуин. Не мисля, че вече сме добре дошли тук.

— Ще ти го върна! — извика Рабин зад тях. — Дори ако това ми отнеме целия ми живот. Надявам се кучката да умре, а заедно с нея и детето й! — изкрещя той, когато те вече бяха стигнали до вратата.

Джеф се обърна, но Ваялид го хвана за ръката.

— Недей — каза тя. — Трябва да се върнем в болницата.

След кратка пауза Джеф се обърна и се отдалечи от вратата. Ваялид го последва изпълнена с ужас от това, че Филип Рабин можеше да мрази толкова силно, че да жертва живота на една жена и детето й, за да си отмъсти.

— Наистина ли щеше да се опиташ да го разориш, ако не беше се съгласил да отбие влака? — попита тя, докато двамата слизаха по стълбите.

— Никой не може да заплашва семейството ми. Всеки от братята ми би направил същото.

— Но как можеш да съсипеш един мъж без угризения?

— Той би направил същото с мен, ако можеше.

— Филип Рабин е един жесток мръсник. Ти си твърде добър.

Джеф спря и я погледна.

— Защо мислиш така?

Напрежението във въпроса му изненада Ваялид.

— Видях те как се държеше с Еси. Единствено баща й може да направи повече.

— А, това ли. Нали не мислиш, че…

— А също и поради начина, по който се държиш с мен.

Той тръгна напред, но след малко се спря отново.

— И как се държа с теб?

— Въпреки че съм само една проклета янки, ти все още ме харесваш.

Джеф не каза нищо, преди двамата да се качат във файтона.

— Карай в болницата колкото можеш по-бързо — нареди той, на кочияша. След това се настани на седалката срещу Ваялид.

— А сега ми кажи какво те кара да смяташ, че те харесвам?