Лей Грийнууд
Ваялид (25)

Глава двадесет и пета

Ваялид беше обзета от гняв заради безсилието си. Ритна вратата за последен път и се нахвърли върху багажа си. Резултатът беше, че само успя да си нарани пръстите, което пък я вбеси още повече. Видя се в огледалото — косата й беше разрошена, лицето й беше зачервено, а дантелата на яката й изкривена и разкъсана. Това я вбеси още повече. Никога нямаше да се възстанови от унижението да бъде пренесена на рамото на Джеф през целия град като непокорна съпруга. Трябваше да избяга в някоя тъмна, безлунна нощ, тъй като никога вече нямаше да може да погледне хората в този град в очите. Никога нямаше да си получи мината и всичко това само по вина на Джеф Рандолф.

Беше се държал като мародерстващ варварин, нападнал село, за да си открадне жена, понесъл плячката си гордо като отличителен знак за постиженията си. Не би посмял да се държи по този начин с една южняшка красавица. Какво тогава го караше да мисли, че Ваялид харесваше такова отношение, въпреки че беше янки? Тя скърцаше със зъби от раздразнение.

Животът й се беше разпаднал от мига, в който се беше запознала с Джеф. Не, от деня, в който беше напуснала Масачузетс. Не, от деня, в който беше започнала онази ужасна война. Нямаше значение кога беше започнало всичко. Важното беше, че Джеф го беше разрушил. Ваялид беше напуснала Денвър, за да избяга от него, но той я бе последвал, за да извърши последното си безчестие.

И на всичко отгоре той имаше наглостта да твърди, че я обича и че иска да се ожени за нея! По-скоро на Кейп Код щеше да завали сняг на обяд през август, отколкото тя да се омъжи за Джеф Рандолф.

На Ваялид обаче й беше много трудно да бъде ядосана, когато обектът на гнева й не беше в стаята. Още по-трудно й ставаше, когато се сетеше, че той току-що бе решил най-належащия й проблем, като я бе настанил в частен апартамент в един град, в който дори кучетата трябваше да се бият, за да си намерят място за спане. Невъзможно й беше да се ядосва на този глупак, защото го обичаше, въпреки че беше готова да замени сребърната си мина срещу възможността да го удуши.

Ваялид изостави всяка надежда да накара Джеф да изтърпи мъченията, които заслужаваше, и се огледа наоколо. Намираше се в елегантна дневна. Високите прозорци бяха скрити от зелени копринени завеси. Масите и столовете бяха тапицирани със зелено кадифе. Дебел килим покриваше пода. Газови лампи осветяваха стаята с мека светлина. Една от вратите водеше към малка трапезария, а другата — към голяма спалня. До спалнята имаше голяма баня. Това не беше обикновена хотелска стая.

Но как Джеф бе успял да намери частен апартамент в град, в който нямаше нито една свободна стая? Вероятно по същия начин, по който бе успял да намери онези картофи, когато никой не бе успял да постигне това. Той беше гений. Единственото нещо, което не му беше ясно, бяха хората — по-точно жените като цяло и южняшките красавици в частност. Ваялид се запита как ли беше успяла да пробие огнения обръч около него — ако изобщо беше успяла и ако той наистина я обичаше.

Пулсът й се ускори. Най-после беше успяла да осъзнае какво означава това. Джеф беше казал, че я обича и че иска да се ожени за нея.

Ваялид се загледа в отражението си в огледалото. Приличаше на уличница и трябваше да направи нещо, за да промени външния си вид, преди Джеф да се беше върнал. Отиде в дневната да вземе куфара си, когато на вратата се почука.

Тя моментално забрави смекченото си отношение. Единственото нещо, за което се сещаше, беше унижението от преминаването през града. Тя отвори рязко вратата.

— Как смееш да се връщаш. Ще те…

Двама младежи стояха пред нея с кофи гореща вода и я гледаха нервно.

— Господин Рандолф каза да ви донесем това.

Ваялид искаше да се изкъпе повече от всичко на света. След като беше прекарала нощта седнала във фоайето на хотела, без да мигне от страх, сега се чувстваше изтощена. Вече можеше да усети как горещата вода измива мръсотията и намалява напрежението в тялото й.

Но водата беше изпратена от Джеф и тя не я искаше.

— Върнете ги.

— Господин Рандолф каза, че трябва да се изкъпете — каза единият от младежите. — Той каза, че ако откажете, трябва да го извикаме.

Ваялид водеше трудна битка със себе си. След всичко, което вече се бе случило, не се съмняваше, че ако откажеше банята Джеф щеше да я принуди да изтърпи още по-голямо унижение. Възнамеряваше да го накара да си плати скъпо за всичко, което й беше причинил, но нямаше желание да се излага още повече. Пък и без това отчаяно й се искаше да се изкъпе.

— Много добре, внесете ги. Искам ключа за този апартамент — каза тя, когато мъжете тръгнаха да излизат.

— Той е у господин Рандолф.

— Сигурно има и друг.

— И двата са у господин Рандолф. Той каза да ви предадем, че ще стои пред вратата. Никой няма да ви притеснява, госпожо.

Ваялид прибави още един грях в списъка с прегрешенията на Джеф. Сметката можеше да бъде изравнена само с мъчения. Двамата младежи скоро се върнаха с още гореща вода. Ваялид изпита желание да се втурне през вратата и да потърси задния изход, но беше сигурна, че Джеф се е погрижил той да бъде заключен. Пък и тя нямаше къде да отиде.

Въпреки че беше сърдита като ядосан стършел, за първи път от пристигането си в Лидвил Ваялид не беше уплашена. Никога нямаше да забрави пътуването си през планините, деня прекаран в безрезултатно търсене на легло, похотливите погледи на хилядите мръсни, изтощени мъже, с които бе пълен градът, и напрегнатата първа нощ във фоайето на „Гранд хотел“.

Реши да се изкъпе. След това щеше да реши какво да прави с Джеф Рандолф.

Горещата вода накара Ваялид да се отпусне. Когато горещината намали напрежението и тя започна да чувства изтощението, решимостта й да убие Джеф намаля. Въпреки това все още й се искаше да намери някакво мъчение за него. Той трябваше да бъде научен, че да носи една дама — пък била тя и от Масачузетс — по улиците, сякаш е навит килим е неприемливо. Трябваше да разбере също и че Ваялид не можеше да бъде унижавана в един момент и обичана в следващия. Обмисляше най-различни мъчения, но вместо да се радва при мисълта как кръвта му изтича по килима или костите му се трошат, откри, че й се иска да го гледа в очите, да докосва тялото му и да целува устните му, за да провери дали бяха все така меки, каквито ги помнеше.

Очевидно беше, че ваната не беше мястото, в което Ваялид можеше да измисли отмъщението си. Трябваше да почака, докато се съвземеше или докато се върнеше на улицата, където да се опитва да накара мъжете, които го гледаха похотливо, да сведат очи. Джеф Рандолф беше извършил толкова много грехове, че заслужаваше много тежко наказание. Ваялид просто трябваше да си наложи да не забравя за това.

 

 

Когато Ваялид изми косата си, покри тялото си с ароматна пудра и облече чиста рокля, беше бясна на себе си. Изпитваше благодарност към Джеф за това, че я беше спасил, и макар постоянно да си повтаряше, че иска да му пререже гърлото, не можеше да се отърси от чувството, че трябва да му бъде благодарна за това, дето не й се бе наложило да прекара втора нощ във фоайето на хотела.

Ваялид не бе очаквала Джеф да се почувства виновен за начина, по който се бе държал с нея, но най-малко от всичко бе очаквала той да я последва в Лидвил.

Тя се зачуди каква беше истинската причина за присъствието му в Лидвил. Ако Харви я беше последвал, нямаше да бъде толкова изненадана. Но Харви не я беше целувал пред погледите на всички в училището. Харви не я беше отмъквал постоянно от задълженията й. Харви не я беше обидил пред очите на половината от висшето общество в Денвър. Харви не я беше последвал и не я беше принудил да преспи извън спалното помещение на училището. Харви не беше станал причина тя да загуби работата си.

Джеф не можеше да бъде тук подтикван от нещо друго, освен от вина — толкова силно чувство за вина, че се бе почувствал задължен да й каже, че я обича и че иска да се ожени за нея. Това бяха хубави думи, но те не можеха да й върнат работата. Ваялид се съмняваше, че тези думи щяха да я накарат да се почувства по-добре, след като нямаше пари, възможности за нова работа или познания как да се сдобие с едното от двете.

На вратата се почука и тя прекъсна мислите си. Джеф! Ваялид осъзна, че не е дори наполовина толкова ядосана, колкото й се искаше да бъде. Бе възнамерявала да му каже, че никога вече не иска да го вижда или да го чува, но това й намерение се изпари в мига, в който отвори вратата и видя един младеж, който й подаде огромен букет цветя.

Ваялид не знаеше какво иска да направи. Реши да изчака, за да види какво има да й каже Джеф. Беше достатъчно честна, за да си признае, че се радваше, че той е в Лидвил. Можеше да се ядосва колкото си искаше заради поведението му спрямо нея, но въпреки всичко предпочиташе да се чувства в безопасност.

На вратата се почука отново и Ваялид отвори, готова да каже на Джеф, че няма да говори с него, но вместо него срещу нея стояха пак онези двама мъже. Този път те носеха бяла покривка за маса и прибори от китайски порцелан. Когато подредиха масата, в стаята влезе друг мъж, който донесе вечерята.

Внезапно Ваялид осъзна, че умира от глад. Не беше яла цял ден. Масата обаче беше подредена за двама.

— Къде е господин Рандолф?

— Долу.

— Ще се качи ли?

— Каза, че ще се качи само ако вие го поканите.

Ваялид се изкуши да затвори вратата и да изяде храната сама, но беше твърде честна и почтена жена, за да направи подобно нещо. Знаеше, че няма да се наслаждава толкова много на вечерята, колкото ако Джеф беше с нея. Може и да му беше сърдита и да й се искаше да му направи някои ужасни неща, но вечерята щеше да й се стори безвкусна, ако не я споделеше с него. Ваялид знаеше също, че Джеф бе имал възможността да си остане в банката, да си брои парите и да я остави да изчезне от живота му. Никой нямаше да забележи, нито пък да се заинтересува.

— Кажете му да се качи след пет минути — каза тя и се върна при огледалото в спалнята.

 

 

Ваялид не беше свършила и половината неща, които бе замислила, когато на вратата се почука. Усети как пулсът й се ускорява. Седеше си там готова да му се ядоса, а се чувстваше като момиче, отварящо вратата на първия поканил я на вечеря джентълмен. Хвърли един последен поглед в огледалото. Ако не успееше да му се намръщи поне един път, значи беше една глупава жена, която напълно заслужаваше да бъде влачена по улиците.

В мига, в който Ваялид погледна Джеф, всичките й намерения загубиха смисъла си и намръщеното й лице беше озарено от широка усмивка. Тя се опита да я потисне и да каже нещо рязко и отблъскващо, но не можа. Джеф винаги бе имал властта да омекотява действията й и тази вечер не беше изключение.

Той изглеждаше толкова красив, че Ваялид едва успя да отвори уста.

— Влез.

— Сигурна ли си, че не смяташ да ме вкараш вътре и след това да стовариш телешкото върху главата ми?

Ваялид се усмихна отново. Усмивката й сигурно беше глупава. Тя самата се чувстваше глупаво.

— Помислих си за това, но съм гладна и не искам да хабя храната.

Джеф влезе недоверчиво в стаята, готов да побегне, ако се наложеше.

— Без отрова, без скрити оръжия?

Ваялид се усмихна отново, този път от доволство. Той се чувстваше виновен. Много виновен. Чудесно.

— Не, все още обмислям какво да бъде отмъщението ми. Но още отсега искам да ти кажа, че не възнамерявам да ти давам по-голямо предупреждение от онова, което ми даде ти.

Джеф се ухили и усмивката му накара сърцето на Ваялид да забие по-учестено, но не чак толкова, колкото когато той я придърпа към себе си и я целуна страстно. Тя усети как й се завива свят. Пулсът й все още не се беше успокоил, когато той дръпна един стол и й помогна да седне.

— Щеше ли да дойдеш с мен, ако ти бях дал възможност за избор? — попита той, докато сядаше на мястото си.

— Вероятно не. Нямаше да повярвам, ако ми беше казал, че ще ме разнасяш из улиците като чувал с картофи. Все още ми е трудно да повярвам, че наистина го направи.

Джеф се усмихна повторно и тя отново загуби концентрация. Може би все пак беше добре, че той не се усмихваше често.

— Всички в семейство Рандолф държим на думата си.

— Ще се постарая да го запомня. А сега искаш ли да ми обясниш какъв е този апартамент? — Трябваше да говори за нещо, което не беше свързано с единия от тях. Имаше нужда да успокои пулса си и да събере мислите си. — Как така винаги успяваш да намериш луксозни квартири?

— Намираме се в частния апартамент на Хоръс Табор в сградата на операта. Той се премести в Денвър преди две години и сега никой не използва това място. Хоръс никога не ми е отказвал да използвам апартамента му тук.

Ваялид беше чувала за този ексцентричен милионер. Трябваше да се досети, че Хоръс и Джеф се разбираха отлично.

— По-добре яж — каза тя, решена да ограничи разговора до ежедневни теми. — Предполагам, че дори за един Рандолф не е лесно да намери такава храна в град като Лидвил. Малко е далеч, за да бъде изпратена от Тайлър.

— Не съм дошъл тук заради храната.

— Тогава за какво си дошъл? — Думите още не бяха изречени напълно, когато Ваялид осъзна, че току-що се е подхлъзнала.

— Вече ти казах. Обичам те и искам да се оженя за теб.

На Ваялид й беше невъзможно да поддържа скептичното си настроение — или пък желанието си да говори за храната, след като Джеф постоянно й повтаряше едно и също. Толкова много й се искаше той да казва истината, че й беше почти невъзможно да не му повярва. Въпреки това не смяташе да се предава — поне засега.

— И кога стигна до това решение? Доколкото си спомням, при последния ни разговор…

— Не мислех онова, което ти казах тогава. Бях ядосан. Мислех си, че си отказала поканата ми за бала заради ръката ми. Аз не можех…

— Какво? — попита Ваялид.

— Мислех си, че си ми отказала да дойдеш на бала с мен заради ръката ми — повтори Джеф.

— Работата изглежда ти е повредила мозъка. След като те оставям да ме целуваш в коридора на хотел „Уиндзор“ и на стълбите пред училището, ти си мислиш, че съм забелязала ръката ти, така ли?

Джеф изглеждаше сконфузен.

— Когато в продължение на толкова много години си бил абсолютно уверен, че всяка закачка, всяка груба забележка, всеки въпросителен поглед се дължи на това, че си сакат, спираш да мислиш за всичко друго. Когато си прекарал половината си живот с чувството, че си мъж само наполовина, ти е трудно да мислиш за себе си по друг начин.

— Но аз ти казах за Джонас — възрази Ваялид.

— Здравият разум няма нищо общо с това. Когато двайсет години си мислил по един начин, не е лесно да си промениш мисленето. Разчитам на теб да ми помогнеш да се справя.

Той се опитваше да спечели съчувствието й и при това успяваше. На Ваялид почти й се прииска да му се извини за това, че се беше усъмнила в него. Ако Джеф можеше да манипулира хората със същата бързина, с която бе успял да манипулира нея, то нямаше нищо чудно в това, че той беше собственик на най-голямата банка в американския Запад. Ако Ваялид имаше спестени средства, тя щеше да ги вложи в неговата банка до последния цент само за да се почувства по-добре.

Ваялид се опита да си напомни, че Джеф и преди се беше държал любезно и ласкателно с нея, само за да се върне към старите си навици под влияние на напрежението. Тя твърдо вярваше, че не може да познава истинския характер на един мъж, преди да го види как реагира при голямо нещастие. Ваялид беше виждала Джеф в най-лошата му светлина и онова, което бе видяла, изобщо не й харесваше.

— Това е нещо, с което трябва да се справиш сам. Никой не може да ти помогне.

Джеф спря да се храни и я погледна. Стори й се, че той я оглеждаше, за да разбере какво си мисли.

— Това означава ли, че няма да ми помогнеш?

Разбира се, че не. Тя не можеше да го гледа в очите, да вижда болката в тях и да не иска да направи всичко по силите си, за да я пропъди оттам.

— Това означава, че докато не започнеш да мислиш добре за себе си, няма да можеш да мислиш, че останалите мислят добре за теб. Знаеш какво е моето мнение — казвала съм ти го — и въпреки това си мислиш, че съм отишла на танци с Харви, защото не съм искала да бъда видяна с еднорък мъж.

Джеф дъвчеше храната си мълчаливо. Ваялид не можеше да си представи как той можеше да си помисли, че някоя жена би се притеснявала от ръката му. Беше толкова красив, толкова висок и силен, че дъхът й спираше и тя се чувстваше горда само от това, че го познаваше. Да бъде близо до него, я правеше неспокойна и тя не можеше да си намери място на стола. Не можеше да си представи, че другите жени биха се чувствали различно.

Тя се размърда и коленете им се докоснаха. Докосването беше много леко, почти незабележимо, но сякаш задейства някаква реакция в тялото й. Веднага си спомни за сутринта, когато го беше видяла да вдига тежести само по панталонки. Загуби интерес към храната си. По цялото й тяло се разля гореща вълна. Ваялид обаче беше решила да не оставя тялото си или чувствата си да надвият разума й. Поне веднъж щеше да подходи към проблема Джеф Рандолф разумно и хладнокръвно.

— Какво ще правиш в Лидвил? — Надяваше се, че ако промени темата, ще намали напрежението, което я беше обзело.

— Ще те убедя да се върнеш в Денвър и да се омъжиш за мен.

Трябваше да му признае едно — той беше упорит.

— Какво друго, освен това? Ще направиш ли нещо по въпроса с онези мини, които Мадисън оглеждаше?

— Останала е само една. Мадисън не вярва на хората тук. Той твърди, че има нещо, което не е наред. Има отличен инстинкт в подобни ситуация и досега винаги се е оказвал прав.

На Ваялид й се искаше да попита Джеф за своята мина. Думите бяха на върха на езика й, но тя не се решаваше да ги изрече. Това беше нещо, с което искаше да се справи сама.

— Мината се намира в съседство с твоята — каза Джеф.

— Кое?

— „Сребърна вълна“. Това е мината, която мисля да купя. Помислих си, че може да огледам и твоята.

— Мога и сама да се оправя с това.

— Ти също можеш да се огледаш, но вероятно ще открием различни неща.

— Как така?

— Хората казват различни неща на мъжете и жените.

— Да не искаш да кажеш, че няма да ми кажат истината?

— Ще видим.

Ваялид бутна остатъка от вечерята си настрани. Обземаше я ужасното чувство, че мината й се изплъзваше все по-далеч и по-далеч.

— Искаш ли кафе?

— Да.

Тя наля кафе в една чаша и му я подаде, но през цялото време си мислеше само какво наистина възнамеряваше да направи Джеф.

— Искам да ми обещаеш, че няма да правиш нищо без преди това да ми кажеш — каза Джеф.

Забележката привлече вниманието й.

— И защо да го правя?

— Тук може да се направи цяло състояние. Този град е пълен с хора, които са готови на всичко за пари.

— И какво те кара да мислиш, че си в безопасност?

— Не съм. Вероятно съм в по-голяма опасност, отколкото си ти.

Ваялид се напрегна. Тя не си беше и помисляла, че Джеф може да бъде в опасност.

— Защо? Кой те заплашва?

— Хората, които се опитват да ме измамят. Но точно сега ме застрашава опасността да пропусна началото на представлението.

— Какво представление?

— Отиваме на опера. Ние сме лични гости на Хоръс Табор.

— Нямам какво да облека. Тя не се залъгваше, че дамите в Лидвил ще бъдат облечени толкова екстравагантно, колкото дамите в Денвър, но очакваше, че все пак ще могат да направят разлика между ежедневна и официална рокля. А на Ваялид вече й бе омръзнало в обществото да я гледат, сякаш е някаква бедна провинциалистка. — Тази рокля ми е единствената.

— Изглеждаш красива като всякога — отвърна Джеф. — Освен това имаме собствена ложа.

Ваялид бе усетила някакво раздвижване в сградата, но сега вече чу стъпки и звуци от разговор пред апартамента. Публиката вече пристигаше и хората щяха да я видят да излиза от апартамента с Джеф. След това щяха да я видят да седи с него в ложата. Някои от тях щяха да си спомнят как Джеф я е носил на рамо по улицата. Никой нямаше да знае какви са отношенията между тях. Всички щяха да предположат, че му е съпруга — или нещо друго.

Ваялид не можеше да направи нищо. Преди да излезе в коридора, трябваше да реши какво беше готова да изпита заради несигурното обещание на мъжа до нея.

Обичаше го. В това не можеше да има никакво съмнение. Искаше да бъде негова съпруга. Беше опитала да отрече това, да го промени, но сега вече нямаше друг избор, освен да го признае. Искаше да се омъжи за него. Това беше объркало всичките й планове, беше разбило всичките й възгледи, беше отрекло всичко, което бе казвала за мъжете, брака и подчинението, което мъжете очакваха от жените. Но когато теглеше чертата, резултатът беше, че искаше да се омъжи за Джеф.

Беше глупачка, щом искаше да се омъжи за един емоционален инвалид, убеден, че е физически инвалид, и който работеше толкова много, че беше застрашен да се превърне в умствен инвалид. Тя обаче искаше да бъде с него. Можеше да му помогне, но дори и да не успееше, пак искаше да бъде с него дотогава, докато той й позволеше. Това не й даваше основание да се гордее със себе си, но в случая гордостта нямаше никакво значение. Ваялид беше срещала много мъже, някои от които много я бяха обичали. Двама дори й бяха поискали ръката, но тя никога не беше изпитала нещо повече от привличане. След това обаче беше срещнала Джеф и се беше влюбила глупаво и безнадеждно в него. Ваялид вече беше на двайсет и девет и едва ли някога отново щеше да се влюби по същия начин. Ако Джеф беше единственият й шанс, тя беше длъжна да се възползва от него. За последствията можеше да се тревожи по-късно.

Бутна чашата с кафето си настрани.

— В такъв случай по-добре да тръгваме. Не е учтиво да влизаме след вдигането на завесата.

 

 

Представлението не приличаше да оперите, които Ваялид беше гледала: някаква сантиментална история за един разбойник, една героиня в затруднение и един герой, който й се притичва на помощ. Докато действието се развиваше, голям брой леко облечени жени постоянно намираха повод да се появяват на сцената. Те трябваше да бъдат приятелки на героинята, но никога не й даваха съвети, нито пък й предлагаха помощта си. Те се задоволяваха само с тичане на сцената, при което вдигаха полите си колкото можеха по-високо. Вниманието им беше концентрирано единствено върху мъжката част от публиката. Техните песни и танци — ако изобщо можеха да бъдат наречени така писъците и подскоците им — бяха само извинение за повече разголващи движения.

Публиката се състоеше почти изцяло от мъже и неистово крещеше одобрението си. Няколкото жени на местата в партера изглежда не бяха в състояние да гледат отвисоко на Ваялид. Всъщност Ваялид не беше сигурна, че те изобщо са забелязали присъствието й.

За Ваялид донякъде беше добре дошло, че представлението не изискваше цялото й внимание. Тя не можеше да спре да мисли за това, че през цялата първа част Джеф седя до нея хванал ръката й в своята. От време на време той се обръщаше, за да направи някакъв коментар за нещо на сцената и стисваше леко ръката й. На два пъти той пусна ръката й, за да прекара няколко минути, галейки с пръсти опакото на дланта й. Дори и през ръкавиците усещането беше наелектризиращо и много по-интересно от всичко, което ставаше на сцената.

Веднъж той я хвана под ръка и в продължение на няколко минути нежно милваше предмишницата й. В този момент Ваялид напълно спря да следи представлението.

През почивката се оттеглиха на чаша кафе в апартамента. Когато заеха местата си за второ действие, Джеф обви ръка около раменете й. Въпреки че той седеше напълно неподвижно, на Ваялид й беше невъзможно да се концентрира върху представлението. Когато пръстите му започнаха да галят раменете й и страничната част на врата й, тя изгубя връзка с действителността. Джеф се наведе, за да й прошепне нещо, и Ваялид подскочи.

— Какво има? — попита той.

— Нищо — каза тя леко задъхана. — Стресна ме.

— Жена като теб сигурно е свикнала да й шепнат на ухото.

— Да, но само малки деца.

— Ще видя какво мога да направя, за да променя това.

Ваялид не разбираше промяната, която беше настъпила в Джеф — не само неговия интерес към нея, но и промяната в поведението му като цяло. Той се държеше, сякаш никога не беше загубвал ръката си, сякаш никога не беше изпитвал съмнения към себе си. Сега в него се виждаше увереност, каквато тя не беше забелязала преди. Най-важното беше, че сега той проявяваше и някаква безгрижност, радост от живота, на каквато Ваялид не беше мислила, че е способен. Джеф Рандолф беше един напълно различен човек.

Зачуди се дали той щеше да се държи по същия начин, когато се върнеше в Денвър. Можеше да му помогне да се довери на себе си и да повярва, че хората можеха да го гледат, без да виждат липсващата му ръка. Ваялид не знаеше нищо за болката, която беше част от миналото му, но беше сигурна, че ако Джеф превъзмогнеше страха си, че е инвалид, той можеше да се справи с всичко в миналото си. Докато я придърпваше по-близо до себе си, тя се закле, че винаги ще бъде до него, ако й позволи.

Когато завесата падна, Джеф придружи Ваялид до апартамента, преди посетителите да бяха проявили интерес към хората, които бяха заели ложата на Табор. Остатъците от вечерята бяха изнесени, масата я нямаше, а ваната беше изпразнена. На една масичка беше поставена кана с кафе и две чаши.

Ваялид осъзна, че беше сама с Джеф в целия апартамент. Знаеше, че в спалнята имаше само едно легло, а в целия град нямаше друго свободно. Джеф не бе казал нищо, но скоро щеше да се наложи да решат нещо. Вероятно щеше да отложи решението, докато всички посетители излезеха от операта, или поне докато напуснеха площадката на стълбището пред вратата. Но тогава той щеше да си тръгне — или да остане.

Внезапно Ваялид осъзна, че не знае как точно очаква Джеф да постъпи в тази ситуация, как смяташе, че ще постъпи и как искаше от него да постъпи. Тя имаше само няколко минути, за да реши.

— Искаш ли чаша кафе? — попита го тя.

— Да.

Ваялид наля една чаша и му я подаде. Той обичаше кафето си черно.

— Хареса ли ти представлението? — попита Джеф.

На Ваялид й се стори, че той не се чувства удобно.

— Не беше каквото очаквах, но беше забавно.

— Не е като представленията в Бостън ли?

— Не, въпреки че в Бостън не съм ходила често на опера. Просто никога нямах достатъчно време.

Звуците от стъпки пред вратата ставаха все по-слаби, а гласовете — все по-малко. Наближаваше моментът за вземане на решението. Ваялид трябваше да реши как иска да постъпи Джеф.

Не, тя знаеше какво иска от него. Искаше той да остане с нея тази нощ. Искаше да се люби с него. Искаше той да разбере още преди да е чула предложението му за брак, че любовта й нямаше нищо общо с ръката му. Искаше той да вярва, че е повече мъж от всеки мъж с две здрави ръце.

Взела решението си, Ваялид усети как напрежението напуска тялото й.

— Имаш ли друга стая?

— Не.

— Къде смяташ да спиш?

— Има много места, където може да преспи един мъж.

— Имаш ли някое конкретно предвид?

— Засега не, но…

— Искам да останеш при мен.