Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седем невести за седмина братя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Violet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 116 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване
?
Сканиране
Lindsey (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2014)

Издание:

Издателство „Торнадо“

Редактор Мая Арсенова

Оформление на корицата: Полипрес, Габрово

ISBN 954-17-0161-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Глава двадесет и втора

Ваялид гледаше госпожица Сетъл, без да знае какво да й отговори.

— Но аз не мога да отида на бала с господин Маккий.

— Осъзнавам, че това ще ви постави в социална среда, в каквато нямате опит — каза с официален тон директорката, — но това е само една вечер. Аз смятах да бъда там като представителка на училището, но няма да ми бъде възможно.

— Но защо точно аз? Не може ли да отиде някоя от учителките, някоя, която е по-добре запозната с висшето общество в Денвър?

— И аз предложих същото. — Госпожица Сетъл погледна неодобрително към Харви. — Но господин Маккий настоява да отиде с вас и с никоя друга.

— Че кой мъж не иска да бъде видян с една от най-красивите жени в Денвър? — каза Харви. — Пък и аз никога не съм крил колко много харесвам компанията ти.

Госпожица Сетъл придоби още по-строг вид.

— Не знаех, че се познавате с господин Маккий, но той ми казва, че няколко пъти се е виждал с вас в училището.

— Той урежда наследството на чичо ми.

— И аз така разбрах. — Директорката не промени изражението си. — Надявам се, че проблемът с наследството ви ще бъде уреден по задоволителен начин в най-скоро време.

— Има няколко проблема — каза Харви, — които вероятно ще отнемат повече време.

Госпожица Сетъл не изглеждаше твърде доволна от отговора му.

— Ако хората си помислят, че сте хвърлили око на господин Маккий, това ще навреди на репутацията на училището. Но според мен присъствието ви само на един бал няма да бъде достатъчно основание за слухове, особено след като обясня на всички, че отивате на моето място.

— Няма да позволя никой да мисли, че съм хвърлила око на Харви… на господин Маккий. — Ваялид започваше да се ядосва.

— Е, хората ще си го помислят. Съпругата на господин Маккий почина преди една година. Не може да се очаква, че той ще остане неженен още дълго време и всяка жена, видяна с него, ще стане обект на клюки.

— В такъв случай се учудвам, че искате от мен да го придружа на бала.

— Уверявам те, че никой няма да си помисли нищо непочтено — каза Харви. — Повечето от хората, които ще бъдат на бала, те познават от училището. Когато им обясня, че госпожица Сетъл е болна, те ще разберат.

— Оценявам загрижеността ти, но трябва да те помоля да избереш друга.

— Твърде късно е за това — отговори й директорката. — Вече му казах, че ще отидете. Освен това няма време да търсим друга. Балът е утре вечер.

Ваялид не знаеше какво да каже. От нея се искаше да се приготви за най-големия бал на годината само за един ден. Невъзможно. Нямаше нито една рокля, която дори да прилича на бална дреха. Но това не беше най-лошото. Ваялид не можеше да отиде на бала с Харви, след като беше отказала на Джеф.

— Благодаря, че сте се сетили за мен, господин Маккий, но не е възможно да отида на бала с вас. Вече казах на господин Рандолф, че не мога да отида с него и сега не мога да се появя с вас.

— Господин Рандолф ви е поканил на благотворителния бал! — каза госпожица Сетъл колкото изненадана, толкова и сърдита. — И защо го е направил?

— Не знам, не го попитах.

— И вие му отказахте?

— Да.

— Защо?

Ваялид си помисли, че това не е работа на госпожица Сетъл, но разбираше, че ще трябва да задоволи любопитството на директорката, ако иска да не бъде уволнена.

— Реших, че го прави от чувство за дълг. Мястото ми не е на бал на висшето общество. Освен това вече отсъствах достатъчно от работа.

Госпожица Сетъл изглеждаше доволна от отговора й.

— Е, нищо не може да се направи. Просто се постарайте да се държите дискретно.

— Вие не разбирате! — Вече започваше да се отчайва. — Ако отида с господин Маккий, господин Рандолф ще си помисли, че не го харесвам.

— А вие харесвате ли го? — попита директорката с ледено изражение.

— Проблемът не е в това — каза възможно най-спокойно Ваялид. — Не мога да отида на бала с друг, след като съм отказала на господин Рандолф. Той ще се почувства обиден.

Изражението на директорката се смекчи малко.

— Ако само това ви тревожи, можете да се успокоите. Аз лично ще му пиша, за да му обясня, че отивате на моето място. Той ще разбере.

Ваялид се съмняваше в това.

— Предпочитам господин Маккий да си избере друга придружителка.

— Госпожице Гудуин, предполагам, знаете, че в момента набираме средства за строеж на училище за момчета.

— Да, госпожо.

— И освен това събираме средства за болница.

— Да, господин Рандолф ми каза за това. — Не трябваше да споменава името на Джеф. Това само щеше още повече да нервира директорката.

— Е, господин Маккий е най-добрият в набирането на средства в Денвър. Той има невероятната способност да кара хората да дават повече пари, отколкото са възнамерявали. Денвър се нуждае от училището и болницата. Наложително е да отидете на бала с него.

Ако Ваялид не го беше чула със собствените си уши, нямаше да повярва, че госпожица Сетъл можеше да бъде толкова безочлива, че да направи толкова искрено изявление пред Харви.

— Но господин Рандолф…

— Аз лично гарантирам, че господин Рандолф ще прояви разбиране — прекъсна я директорката. — Освен това никой досега не го е виждал на бал. Не мога да си представя защо изобщо ви е поканил.

Ваялид не знаеше какво друго да каже. Ясно беше, че или трябваше да отиде на бала с Харви, или щеше да загуби работата си. Тя се надяваше, че Джеф ще разбере, и се почувства малко облекчена от това, че той нямаше да присъства на бала. При първа възможност щеше да отиде в банката и да му обясни как стояха нещата. Не й се искаше той да остане с невярно впечатление.

— Сега ви предлагам да прекратите глупавите си възражения и да се приготвите за бала — каза госпожица Сетъл. — Повечето от жените се приготвят от седмици.

 

 

Клара Рабин прочете бележката. Първата й реакция беше да се разтресе от гняв, но постепенно започна да се замисля, най-накрая Клара се усмихна. Погледна още веднъж към бележката, след което отмести поглед към съпруга си, който в момента закусваше.

— Филип, току-що получих бележка от госпожица Сетъл, която ме уведомява, че Ваялид Гудуин ще бъде на бала с Харви Маккий.

— Не ме интересува какво прави тази кучка — изръмжа Филип Рабин. Той тръшна чашата си с кафе толкова силно, че част от течността се разля.

— Елеонор Сетъл е болна и госпожица Гудуин ще присъства на нейно място. Би трябвало Елеонор и Харви да намерят по-подходящ човек, но не в това е въпросът.

— А в какво?

— Според Бети Сю Джеф Рандолф харесва госпожица Гудуин.

— Казах ти никога вече да не споменаваш името му в дома ми! — извика Филип. — Само като си помисля колко много загубих заради него, ми се иска да го убия.

— Госпожица Сетъл казва също, че той е поканил госпожица Гудуин на бала, но тя му отказала.

— Не вярвам. Джеф никога не ходи на балове.

— Госпожица Гудуин лично го е казала на Елеонор.

— Не ме интересува какво й е казала. Кучката вероятно е излъгала.

— Да предположим, че не е. Да предположим, че Джеф я види на бала да танцува и да се забавлява с друг мъж. Той направо ще побеснее. Знаеш колко болезнено реагира.

— Той няма да бъде на бала.

— Можеш да го накараш да дойде?

— Как?

— Той е готов на всичко за банката си. Когато се появи, можеш да го подразниш за това как жените не го харесват заради ръката му. Аз ще се погрижа за госпожица Гудуин. Тя е абсолютна пуританка. Ще я убедя, че всички мислят, че тя тича след Джеф. Когато ги съберем заедно, тя само ще го погледне и ще отиде някъде другаде. Ако ти му кажеш подходящите неща, той ще си помисли, че не може да го понася, защото е сакат.

Филип беше спрял да се храни и слушаше внимателно.

— Искам да видя копелето мъртво.

— Няма да стане. Но това ще бъде също толкова добро отмъщение. Ще го разяжда в продължение на години.

— Наистина ли мислиш, че ще стане?

— Зависи дали ще успееш да го докараш на бала. Можеш ли?

— Трябва да помисля.

 

 

— Защо точно аз? — попита мъжът.

— Защото той няма да повярва, ако му кажа аз — отговори Филип.

— Защо искате да направите сделка с него? Всички знаят, че го мразите.

— Парите са си пари.

— Няма да го направя. Вие сте замислили нещо и аз не искам той да дойде да ми потърси сметка, когато открие, че съм го подвел.

Филип спря да се прави на доброжелател.

— Или ще го направиш, или спирам финансирането за фирмата ти.

Мъжът пребледня.

— Мога да получа финансиране от други места.

— Не и преди да изгубиш деветдесет процента от онова, с което разполагаш.

Мъжът се опита да се противопостави на Филип, но упорството му бързо отстъпи пред свирепия поглед на Рабин.

— Какво искате да му кажа? — попита той най-накрая.

 

 

Ваялид изпъшка. Трябваше да се сети, че балът щеше да бъде в хотел „Уиндзор“. Джеф нямаше да бъде тук, за да я види, но останалите членове на семейството несъмнено щяха да присъстват.

— Не ме интересува колко младежи искат да танцуват с теб. Днес си с мен — каза Харви и я потупа по ръката. — Можеш да забравиш какво каза Елеонор. Няма да си загубя времето тази вечер в търсене на пари за болницата.

Ваялид нямаше как да не се зарадва на комплимента. Харесваше Харви. Той беше точно типът мъж, който според повечето хора би бил подходящата партия за жена на нейната възраст. Но сърцето й вече беше отдадено на друг. Дори ако Джеф никога не отвърнеше на чувствата й, тя никога нямаше да може да се влюби в Харви.

— Моля те да не забравяш задълженията си към мен!

— Не съм забравил. Правя това за себе си. — Харви я хвана по-здраво под ръката. — Тази вечер смятам да се забавлявам.

Вечер, от която тя толкова се страхуваше. Съмняваше се, че в обществото биха се отнесли по-добре с нея, ако я видеха с Харви вместо с Джеф.

Изобщо не й се искаше да слезе от файтона. Беше облякла най-хубавата си рокля, но дори допълнението от брошка и шал не можеше да скрие, че това не беше бална дреха. Ваялид си представяше как останалите жени на бала ще я гледат със съжаление. Помоли се мислено Харви скоро да уреди спора около мината й, за да може да забогатее достатъчно, за да си купи поне една хубава рокля, преди да напусне Денвър. Не че очакваше да бъде поканена на друг бал.

— Изглежда, че всички са тук тази вечер — каза Харви, когато видя редицата от файтони зад тях.

Ваялид потисна желанието си да вдигне полите на роклята си и да се затича към училището колкото може по-бързо. Вместо това си пое дълбоко дъх, стъпи на тротоара и остави Харви да я придружи в сградата.

Хотелът вече беше препълнен. Целият долен етаж беше подреден като една огромна стая, където имаше места, на които хората можеха да седят, да си говорят или да се хранят. За онези, които искаха да танцуват, беше оставено голямо пространство. Един оркестър вече свиреше бавна мелодия, която Ваялид не можа да разпознае.

Само един поглед към жените в залата беше достатъчен на Ваялид, за да се увери, че половината от богатството на Запада се намираше тук тази вечер. Тя видя шапки с щраусови пера, които се поклащаха гордо. Половината жени, изглежда, бяха намерили начин да включат норка, хермелин, самур или сребърна лисица в роклите си. Рокли от коприна, сатен и кадифе блестяха на светлината, бижута, струващи императорски откуп, красяха ушите, шиите и гърдите на жените на висшето общество в Денвър. Ваялид не видя нито едно познато лице.

— Добро събиране. — Харви държеше Ваялид близо до себе си, докато се движеше из салона, поздравяваше гостите и я представяше. Ваялид нямаше нищо против, че много малко хора изглеждаха заинтересовани да се запознаят с нея. Тя се надяваше след тази вечер никой да не помни лицето й, но в мига, в който оркестърът засвири една популярна танцова мелодия, тази надежда се изпари.

От няколко различни посоки към нея се приближиха мъже, които я поканиха да танцува с тях. Беше толкова удивена, че загуби дар слово, но за нейно щастие Харви отклони всички покани.

— Аз доведох дамата и смятам да танцувам първия танц с нея. Дори първите няколко, ако трябва да бъда точен.

Харви не можеше да танцува, а Ваялид не беше по-добра от него. Тя му обясни, че повечето хора в Нова Англия не одобряват танците. Харви само се разсмя и я поведе за втория танц. След това я предаде на кавалерите, които подбираше внимателно.

Ваялид се усмихна вътрешно, когато осъзна, че всичките бяха или твърде млади за нея, или толкова стари, че можеха да й бъдат дядовци. Използва пристигането на Роуз и Джордж като извинение да се оттегли от дансинга. Ваялид изпита огромна благодарност, когато Роуз я поздрави като стара приятелка.

— Радвам се, че те виждам — прошепна Роуз. — Ти си първото познато лице.

— И при мен е същото. Изобщо нямаше да съм тук, ако госпожица Сетъл не ме беше принудила да дойда на нейното място.

Харви и Джордж се заприказваха и след малко Дейзи Рандолф също дойде да поздрави Ваялид и това я накара да се почувства по-добре. Роуз беше облечена в много красива рокля, но Дейзи беше облечена в рокля още по-проста от тази на Ваялид.

— Айрис и Монти ще дойдат след малко — каза Дейзи на Роуз и се разсмя. — Тя все още не може да реши коя рокля да облече. Монти не може да реши коя му харесва най-много.

— Каквото и да облече, все ще бъде красива — каза Ваялид.

— Не повече от теб — намеси се Харви.

— Почакай, докато я видиш — отвърна Ваялид.

Айрис се появи след няколко минути, облечена в бяла копринена рокля, бродирана със стотици перли. Великолепен комплект сапфири, подбрани според цвета на очите й, блестяха върху гърдите и ушите й. Лицето й беше все така красиво, както винаги, но очите на всички в залата бяха привлечени от косата й. Увита около главата й и задържана от няколко украсени със сапфири игли, тя караше всички останали жени да изглеждат незначителни.

— Никога не съм виждала подобна прическа — каза на висок глас Роуз.

— Косата на Ваялид е също толкова красива — каза Харви.

Ваялид знаеше, че той не го мислеше наистина — никой не можеше да си помисли нещо такова, след като бе видял Айрис, но комплиментът я накара да се усмихне от удоволствие. Тя се зачуди какво ли би казал Джеф. Той може и да предпочиташе Ваялид, но щеше да признае, че красотата на Айрис няма равна на себе си.

— Досега бях напълно доволна от себе си — каза Роуз на Айрис, докато я поздравяваше с целувка. — Ти обаче ме караш да се чувствам абсолютно невзрачна.

— Страхотна е, нали? — каза Монти, който изглеждаше, сякаш щеше да се пръсне от гордост.

— Сигурна съм, че е най-красивата жена в Колорадо — каза Роуз. — А сега я махни от погледа ми, за да не изпадна в депресия. Джордж, ела да танцуваш с мен и ми кажи колко съм красива.

Джордж хвана жена си за ръката.

— Знаеш, че винаги съм го мислил.

— Знам — усмихна му се Роуз, — но ми е по-лесно да го повярвам, когато Айрис я няма.

— Точно така — каза Айрис с престорен гняв. — Накарай ме да се почувствам чумава.

— Ела да танцуваш с мен — каза Монти. — Ще ти шепна сладки глупости.

— По-вероятно е да ме захапеш и да ме накараш да изпищя — отвърна жена му и се изчерви от удоволствие.

— Идеята не е лоша — каза Монти и отведе съпругата си.

— Защо не танцуваш с Дейзи? — обърна се Ваялид към Харви. — Имам нужда от малко време да си поема дъх.

— Благодаря, но аз чакам Тайлър — отвърна Дейзи, — въпреки че може би ще ми се наложи да го измъкна от кухнята. Ще повярвате ли, ако ви кажа, че той опитва сосове и наднича в печките, облечен в колосана риза и фрак?

Следващият един час беше доста приятен за Ваялид. Харви се оказа внимателен кавалер и приятен събеседник — освен когато тя се опита да говори с него за мината си.

— Винаги оставям работата в кабинета си. Тази вечер е време за забавления.

Когато не танцуваше, Ваялид беше при семейство Рандолф. Постепенно настроението й се подобри. Невъзможно й беше да не бъде весела в присъствието на Монти и Айрис. Тайлър най-после се измъкна от кухнята й отиде при жена си. На Ваялид не й беше необходимо много време, за да разбере, че и трите двойки Рандолф бяха безнадеждно влюбени. Фърн и Мадисън също не правеха изключение. Той беше останал вкъщи, защото Фърн не можеше да присъства на бала.

Мъжете Рандолф очевидно бяха добри съпрузи, стига човек да намереше подходящия ключ за сърцата им. Ваялид се запита дали някога щеше да намери ключа към сърцето на Джеф. Почувствала се малко тъжна от всичкото това щастие около нея, тя се извини, за да отиде до дамския салон.

 

 

Първият човек, когото Джеф видя, когато влезе в хотела беше Филип Рабин. Ако не беше сигурен в противното, беше готов да се закълне, че Филип го очакваше.

— Не си облечен за бал — каза Филип, без да прикрива неприязънта си към Джеф. — Може би си мислиш, че парите ти са достатъчно. — Филип погледна към празния ръкав на Джеф. — От друга страна, предполагам, че дори и парите ти не могат да компенсират този празен ръкав.

Джеф сви ръка в юмрук и Филип не пропусна да забележи това.

— Иска ти се да ме удариш, нали? — подразни го Рабин. — Но дори ако разбиеш лицето ми, няма да промениш факта, че си сакат и ще си останеш такъв до края на живота си. Никога няма да можеш да накараш една жена да танцува с теб.

До този момент Джеф никога не бе разбирал пристъпите на ярост, в които бе изпадал баща му. Сега повече от всичко му се искаше да убие Филип Рабин с голи ръце и му беше необходимо огромно усилие, за да се възпре да не забие юмрука си в злобното лице на събеседника си.

— Какво искаш, по дяволите?

— Просто да ти пожелая добре дошъл на бала.

— Не съм дошъл за бала. Дойдох да се видя с братята си по работа.

— Страхуваш се да пробваш ли?

— За какво говориш пък сега, по дяволите?

В очите на Рабин проблесна жестоко пламъче.

— Страхуваш се да провериш дали жените са привлечени повече от парите ти, отколкото отблъсквани от ампутирания ти крайник?

Ръката на Джеф се стрелна напред и сграбчи Рабин за гърлото. Джеф го изблъска в един ъгъл зад няколко саксии с цветя, където не можеха да бъдат забелязани от гостите и постепенно увеличи натиска върху трахеята на Филип Рабин. Вече не изглеждаше толкова самоуверен, колкото преди няколко минути.

— Мога да те удуша и да оставя тялото ти тук. Няма да те намерят поне няколко часа.

Рабин отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.

— Не знам защо правиш това, но си тръгвам след половин час — продължи Джеф. — Защо не отидеш да си поръчаш едно питие на бара.

Джеф пусна Рабин и се отдалечи, без да поглежда назад.

 

 

На Ваялид не й се искаше да се върне в балната зала точно сега. Искаше й се да остане сама за няколко минути. Намери едно тихо ъгълче зад редица саксии с цветя, настани се в един дълбок стол и за първи път тази вечер успя да се отпусне.

Зачуди се какво ли правеше Джеф. Работеше, разбира се. Никога не правеше нищо друго. Ваялид все още не разбираше защо Джеф се бе оставил да бъде накаран да я покани на бала. Не можеше да си го представи да прекарва цяла вечер в танци и безцелни разговори. Затова пък лесно можеше да си представи какво щеше да бъде, ако можеше да прекара вечерта с него — как ръката му я обгръща през кръста, как тялото му се притиска до нейното, а красивото му лице й се усмихва. Тогава би забравила, че няма бална рокля, че не познава никого, че се чувства толкова не на място. Ако Джеф беше до нея, всичко останало нямаше значение.

Искаше й се да беше приела поканата му. Ако го беше направила, сега щеше да бъде толкова щастлива, колкото бяха Роуз, Айрис и Дейзи. Вместо това се криеше зад някаква палма и се опитваше да не покаже на всички, че предпочита да бъде където и да било, само не тук.

Ваялид чу някакви гласове. Трябваше да се връща. Но тъкмо беше започнала да се надига от стола си, когато разпозна гласа на Клара Рабин. С надеждата, че ще може да се измъкне, без да й се налага да поздравява тази жена, Ваялид остана на мястото си.

— Не знам какво си мисли, че прави тя тук — казваше Клара. — Дори сигурно знае, че мястото й не е тук.

Ваялид не можа да чуе целия отговор на другата жена, но долови последната част.

— … облечена в рокля. Тя все пак трябва да знае каква е разликата между обикновено събиране и бал.

— Какво друго може да се очаква от една възпитателка? — каза Клара Рабин. — А и това сигурно е най-хубавата й рокля. Съмнявам се някога да е имала бална рокля.

Ваялид се вцепени. Жените говореха за нея!

— Тогава не е трябвало да идва. Не мога да си представя защо Харви е я поканил.

— Вероятно заради червената й коса — предположи Клара и в гласа й се долови нотка на презрение. — Сама видя как мъжете се правят на глупаци заради онази Айрис Рандолф.

— Трябва да признаеш, че тя е доста забележителна.

— Безочлива е по-точно определение, но малката възпитателка няма такъв външен вид — отвърна Клара.

— Харви, изглежда, доста я харесва.

— Няма да е задълго, ако научи, че наскоро се е хвърляла на Джеф Рандолф.

— Не вярвам! Всички знаят, че той не може да понася янки.

Тихият смях на Клара не беше приятен звук.

— Госпожица Гудуин очевидно не знае това. Дъщеря ми ми разказа всичко — каза Клара с по-тих глас.

— Какво ти е казала?

— Джеф се озовал в училището по време на карантината. Не знам как точно, но е имало нещо общо с племенничките му. Както и да е, тази Гудуин постоянно му се изпречвала на пътя. Всеки път, когато излезел от стаята си, тя била отвън. Преструвала се, че защитава момичетата, но дори и моята тринайсетгодишна дъщеря не може да бъде излъгана с такова обяснение. Тя постоянно изпращала момичетата по стаите им и вечеряла с него на втория стаж.

— Джеф Рандолф! Не вярвам.

— Бети Сю не лъже!

— Не исках да кажа това — извини се веднага приятелката на Клара. — Просто не мога да си представя как тя е успяла да го притисне. Според мен той би скочил от прозореца, за да не й позволи.

— Не му е разрешила — отвърна Клара. — Казала му е, че ако се опита да си тръгне, ще накара да го арестуват.

— Божичко!

— Очевидно не се е отказала дори и след вдигането на карантината. Съпругът ми казва, че го преследвала в кабинета му, в ранчото на брат му, дори в този хотел. Този човек не може да се измъкне от нея.

— Откъде се познават с Харви?

— Той й урежда някакъв спор. Филип казва, че работата е безнадеждна. Тя вероятно използва спора като предлог да влезе под кожата на Харви.

— Изглежда успява. А и ми се струва, че е в добри отношения и с Рандолф. Мислиш ли, че все още се надява да пипне Джеф?

— По-интересно ми е да разбера как е успяла да накара Харви да я покани на бала?

— Тук съм на мястото на госпожица Сетъл — каза Ваялид, докато излизаше иззад палмата. — Вчера следобед тя се разболя.

Двете жени бяха шокирани. При втората жена реакцията беше съвсем истинска, но на Ваялид й беше необходима само една секунда, за да разбере, че Клара се преструваше. Тя през цялото време бе знаела, че Ваялид е там. Сигурно я беше видяла да влиза в салона и я беше последвала.

Ваялид бе ядосана толкова, че не можа да каже нищо. Докато двете жени мърмореха някакви извинения, тя успя да се овладее. Нищо нямаше да накара Клара да се почувства по-щастлива от това да види Ваялид разстроена. Беше решила да не й доставя това удоволствие.

— Що се отнася до това, че си търся богат съпруг, аз още не съм решила кого искам. Вие, дами, познавате и двамата по-добре от мен. Кого ще ми препоръчате? Нали знаете, една жена трябва да внимава.

Ваялид изпита огромно удоволствие, когато видя как Клара зяпна.

— Знам, че Джеф Рандолф има повече пари, но пък е сакат. От друга страна, Харви е по-възрастен и няма да живее толкова, дълго, колкото Джеф. Според мен той би оценил една млада и красива съпруга повече от господин Рандолф. Вие какво мислите?

— Според мен вие сте най-безочливата търсачка на богатство, която съм срещала — заяви Клара.

— Толкова безочлива, колкото вас ли? — попита Ваялид. — Е, това е голям комплимент за мен.

— Никога няма да хванете нещо, ако сте облечена в тази рокля — каза Клара, която се опитваше да си възвърне позициите.

— Ще хвана точно това, което съм дошла да хвана — каза Ваялид и в очите й проблеснаха гневни пламъчета. — Нищо. О, затваряй си устата, Клара. Приличаш на риба на сухо. И двете можете да се успокоите. Не съм дошла тук да ви крада мъжете. Но ако бях дошла за това, вие нямаше да можете да ме спрете. — Ваялид се обърна, за да се отдалечи.

— Не съм ти дала разрешение да ми говориш на малко име — каза Клара Рабин. — И не ми обръщай гръб. Не съм свършила да говоря с теб. — Ваялид не се обърна и Клара тръгна след нея. — Няма да се омъжиш за Джеф Рандолф, независимо колко се мазниш на семейството му. Не можеш да ме заблудиш. Ти не искаш Харви. Той не притежава и една десета от богатството на Джеф. Дошла си тук с Харви само защото си мислила, че Джеф също ще бъде тук и си искала да го накараш да ревнува. Всички го знаят и ти се присмиват.

Ваялид спря и се обърна.

— И откъде го знаят, Клара? — Гласът й беше по-спокоен, отколкото Ваялид чувстваше.

— Знаят, защото аз им казах — заяви предизвикателно Клара.

Внезапно на Ваялид й дойде до гуша. Вече не й се искаше да застава срещу Клара Рабин или когото и да било. Искаше й се просто да се махне от салона, преди да се беше разплакала. Искаше й се да си тръгне. Трябваше да се прибере вкъщи. Не знаеше какво щеше да каже на Харви, но не можеше да остане тук нито минута повече.

Ваялид се обърна. Клара се опита да я последва, но приятелката й я сграбчи за ръката.

— Остави я. Мисля, че вече каза достатъчно.

— Мислиш грешно — заяви Клара.

Ваялид не знаеше как бе успяла да намери пътя обратно до Харви. Изобщо не я интересуваше, че ядосаната Клара Рабин я следваше по петите. Искаше й се само да стигне до Харви и да го помоли да я заведе у дома й, преди сълзите й да бяха рукнали.

Харви я видя да приближава, прекъсна разговора си и се обърна към нея. Ваялид го хвана под ръка и застана близо до него, за да може да му прошепне молбата си. В този момент Джеф излезе напред от мястото, на което говореше с Джордж.