Лей Грийнууд
Ваялид (19)

Глава деветнадесета

Джеф изглеждаше по същия начин, както при последната им среща. Ваялид не бе забравила нито една подробност от външния му вид. Сега обаче беше по-резервиран от друг път. В стаята имаше още един мъж, който толкова много приличаше на Мадисън.

— Аз съм Джордж Рандолф — представи се третият мъж, — бащата на ужасните близначки.

Ваялид никога не беше виждала Джеф заедно с Джордж или Мадисън, обаче знаеше, че той изпитва страхопочитание към по-възрастния си брат. Освен това Ваялид бе подразбрала, че Мадисън има темпераментен характер. Джеф се преструваше на твърд, но тя знаеше, че това е само привидно. Ваялид се запита какво ли беше обяснението на неговото затваряне в себе си. Дали пък не бе решил, че това е единственият начин да се оправя с братята си?

Въпреки объркването и вълнението си, Ваялид не можеше да се сдържи да не сравни кабинета на Джеф с таванската стая, в която му се бе наложило да живее в продължение на пет дни. Разликата я накара да се почувства жалка. Тук я заобикаляха махагон, кожа и излъскан до блясък бронз. На стената дори имаше телефон. Това беше кабинет на човек, който управляваше милиони от Чикаго до Сан Франциско. Ваялид бе доведена тук от мъж, който говореше за частни вагони, готови да пропътуват хиляди мили във всеки един миг, сякаш бяха част от ежедневието. Третият мъж пък притежаваше империя, включваща поне три ранчота за добитък в три различни щата. Ваялид се чувствуваше толкова не на място тук, дори повече отколкото се бе чувствала в хотел „Уиндзор“.

— Кой ще работи с телеграфа? — попита тя. В стаята нямаше други хора, освен тримата братя.

— Аз — отвърна Джеф и се усмихна едва забележимо. — Не се изненадвай толкова. Не обичам други хора да знаят какви съобщения изпращам.

— Докторът на място ли е? — попита Мадисън.

— Да — отговори брат му. — Току-що получих потвърждение.

— В такъв случай можете да напишете първото си съобщение, госпожице Гудуин.

Ваялид бе очаквала този миг със страх. Не знаеше какво да напише. Нямаше никаква представа как може да убеди един мъж да направи нещо, което вече бе решил да не прави. Не знаеше какво да напише, след като Джеф и Мадисън стояха зад нея и надничаха през рамото й. Напрежението беше толкова силно, че й пречеше да мисли. Джордж беше единственият успокояващ елемент в стаята.

— Как работи това? — попита тя.

— Написваш съобщението на лист хартия и аз го изпращам — обясни й Джеф. — След това чакаме отговора. Когато го получим, написваш своя отговор и започваме отначало.

Ваялид се замисли, но мислите й бяха объркани от присъствието на тримата мъже, които я наблюдаваха безмълвно. Тя беше уверена, че Мадисън вече бе използвал всички възможни аргументи да убеди доктор Улмстед. Оставаше само състоянието на Фърн, но Мадисън щеше да следи разговора им, а Ваялид не искаше да го тревожи повече, отколкото бе необходимо.

„Скъпи доктор Улмстед,

Моля ви, елате! Направете го заради мен. Никой от местните лекари не може да помогне на госпожа Фърн Рандолф и аз се страхувам за здравето й и безопасността на бебето.“

— Вече му казах това — каза Мадисън, очевидно недоволен от съобщението й. — Не можете ли да измислите нещо друго?

— Нека първо да видим какво ще отговори — каза Джордж, а Джеф започна да трака с телеграфния ключ. — Тя не може да го заплашва.

Ваялид съжаляваше Мадисън, който знаеше, че съпругата му е опасно болна и вярваше, че има човек, който може да й помогне да изкара бременността без опасност за живота, но не можеше да използва парите си или влиянието си, за да й помогне.

„Бих дошъл, но графикът ми е запълнен. Чикаго следващата седмица. След това в Бостън да събирам средства за клиника. Не мога да дойда поне до шест седмици. Още ли имате индианци на свобода из равнините?“

Ваялид усети как изтръпва, докато четеше отговора. Доктор Улмстед изглежда изобщо нямаше намерение да дойде в Денвър, а тя не можеше да се сети как да го накара да промени решението си.

— Луд глупак! — каза Мадисън. — Той се страхува, че може да го скалпират. Не знае ли, че Колорадо е щат от четири години? Може би си мисли, че индианците копаят злато и сребро в мините, режат дървен материал и отглеждат добитъка, който изпращаме на изток, за да храним тези дебели, мързеливи глупаци в Бостън.

Ваялид погледна Мадисън. Той говореше също като Джеф и тя се запита дали всички в семейство Мадисън презираха янките.

— Вероятно е по-скоро любопитен — каза Джордж. — Повечето хора от изтока са. Трябва да накараш Джеф да ти разкаже какво са го питали хората във Вирджиния при последното му посещение там.

— Хич не ми пука за Вирджиния. Просто някакъв си лекар от Бостън! — беснееше Мадисън.

Докато Мадисън насочваше гнева си към Джордж, Ваялид даде на Джеф едно кратко съобщение. Докато го четеше, очите му срещнаха погледа й и той повдигна въпросително вежди. Ваялид кимна. Джеф хвърли съобщението в огъня, преди да започне да го предава.

„Трябва да дойдете. Ако не дойдете, тя ще умре. Направете ми тази услуга в памет на приятелството ви с баща ми.“

— Какво каза тя? — попита Мадисън.

Джеф поклати глава и продължи да предава съобщението, но Ваялид отговори заради него:

— Помолих го да дойде като лична услуга за мен.

— Вече му казахте това и преди.

— Реших, че няма да навреди, ако го повторя.

След малко дойде отговорът:

„Сигурна ли сте?“

Ваялид кимна и Джеф предаде отговор от една дума.

— Какво отговори той? — попита го тя.

— Нищо.

Дълго време не се получи никакъв отговор. Джеф седеше зад бюрото си, готов да разчете съобщението, когато се получеше. Джордж стоеше до огъня и гледаше спокойно Мадисън, който крачеше из стаята все по-нетърпеливо. Ваялид просто чакаше. Тя се чувстваше като герой в драмата, която се разиграваше край нея. Тя не можеше да направи нищо, за да предотврати трагедията, която щеше да се разиграе.

Може би не бе трябвало да споменава за доктор Улмстед. Може би бе сбъркала, като бе дала фалшива надежда на семейството. Може би бе трябвало да се опита да ги убеди да заведат Фърн в Бостън, независимо от рисковете.

Но вече беше твърде късно за това. Единствената им надежда беше да убедят доктор Улмстед да дойде в Денвър.

Телеграфът забръмча. Напрежението в стаята беше непоносимо. Джеф подаде съобщението на Мадисън.

„Съжалявам. Клиниката е по-важна. Така ще спася много жени.“

— Проклет да бъде! — каза Мадисън. — Той ще дойде тук, та дори да се наложи аз лично да отида в Бостън и да го довлека.

Докато Мадисън изсипваше гнева и раздразнението си върху Джордж, Ваялид прочете набързо съобщението, след което написа кратък отговор.

„Каква сума ви е необходима?“

Отговорът пристигна почти незабавно.

„30 хиляди долара.“

— Може да успеем да го убедим да дойде тук все пак — обърна се Ваялид към Мадисън.

— Как?

— Той се опитва да събере средства, за да създаде клиника. Трябват му трийсет хиляди долара. Ако успеете да съберете толкова пари, или поне част от тях, според мен…

Мадисън се обърна към Джеф.

— Кажи му, че ще му дам десет хиляди долара в брой в минутата, в която прегледа жена ми. Освен това ще му дам допълнително по хиляда долара за всеки ден, необходим за пътуването му дотук, стига да са по-малко от трийсет. В Чикаго ще го чака частен вагон.

На Джеф му беше необходимо повече време, за да изпрати това съобщение. В стаята настъпи гробна тишина. Всички знаеха, че в този отговор е последният им шанс. След това нямаше да имат друга възможност.

Джеф не си записа нищо. Той просто слушаше. Ваялид усети, че се страхува да диша, да мърда, да направи нещо, което може да повлияе върху резултата.

След това ключът спря да чука. Докато чакаха да видят дали това беше краят на съобщението, напрежението в стаята нарасна.

— Доктор Улмстед казва, че ще дойде — обяви Джеф. — Ще ни изпрати подробности, когато пристигне в Чикаго.

Мадисън извика радостно, издърпа Ваялид от стола й, целуна я звучно по устата и тръгна към вратата.

— Трябва да кажа на Фърн!

— По-добре да отида с него — обърна се Джордж към Джеф.

— Аз ще изпратя госпожица Гудуин обратно в училището — каза Джеф.

Джордж се приближи до Ваялид и взе ръцете й в своите.

— Не знам какво казахте, за да промените решението на лекаря. Предполагам, че ще бъде най-добре това да си остане между вас с Джеф, но семейството ви дължи много. Не знам дали някога ще можем да ви се отплатим.

— Няма нужда. Аз не… — Ваялид не довърши от изненада, когато Джордж я целуна по бузата.

— Роуз каза, че сте много щедра. Мисля, че беше права. Накарайте Джеф да ви доведе на гости някой ден. Иска ми се да ви опозная по-добре.

Ваялид гледаше с отворена уста, докато Джордж излизаше от стаята.

— Ти не каза на лекаря, че тя ще умре, само за да го накараш да промени решението си, нали? — попита я Джеф.

Ваялид поклати глава.

— Веднъж видях една жена в същото състояние.

— И какво стана с нея?

— Тя настоя да роди детето си у дома, както винаги.

— Почина ли?

Ваялид кимна. Джеф остана да седи в стола си, загледан някъде в пространството. Тя не знаеше дали трябва да каже нещо, да мълчи, да остане на мястото си или да излезе от стаята. Имаше чувството, че с присъствието си се натрапва.

Въпреки това не й се искаше да си тръгне. Бе очаквала с нетърпение отново да се види с Джеф. При тази им среща не й се беше удало да направи кой знае какво, освен да съчини няколко съобщения, а толкова й се искаше да разбере как е той и дали вече не я е забравил.

Джеф изглеждаше изтощен, сякаш последният половин час бе изсмукал цялата му енергия. Освен това изглеждаше и угрижен. Ваялид искаше да му каже нещо успокоително, да сподели този миг с него, но сметна, че нямаше правото да се намесва точно сега.

— Съжалявам. Веднага ли трябва да се върнеш? — попита я той.

— Не, мога да почакам няколко минути, ако е необходимо.

— Имаш ли нещо против да вървим пеш?

На Ваялид не й се искаше кой знае колко. Разстоянието не беше голямо — може би около километър, но навън бе студено. Поне все още земята не беше покрита със сняг и лед.

— Не, нямам нищо против.

— Разбира се, че имаш. Навън е адски студено.

— Взех си палтото и ръкавиците.

Ваялид се ядоса на себе си. Ето, че сега и тя се държеше като една от онези безмозъчни жени, които си мислеха, че ако прекарат и пет минути с някой хубав мъж, това ще застраши здравето им. А точно този мъж най-вероятно щеше да каже нещо много грубо и остро, преди още да бяха напуснали сградата.

Двамата облякоха палтата си мълчаливо, Джеф заключи и тръгнаха. На Петнадесета улица цареше тишина. Сградата на кметството, разположена от другата страна на улицата, беше тъмна. Всички се бяха прибрали у дома си, магазините бяха затворени, но светеха газови лампи. Звукът от стъпките на Ваялид и Джеф отекваше в тишината.

От различните кръчми, иззад някои от пресечките, дори откъм приземните помещения на театър „Палас“ се чуваха гласове и музика, но Ваялид и Джеф бяха единствените хора на улицата. Беше студено и Ваялид придърпа яката на палтото си плътно около врата си и пъхна ръце дълбоко в джобовете си.

— Някога съжалявала ли си за нещо, което си казала? — попита я внезапно Джеф.

— Често. Невинаги мисля, преди да кажа нещо, а понякога дори и да мисля, пак казвам нещо неподходящо.

— Аз пък никога не мисля — каза той, сякаш думите бяха нещо, от което той искаше да се отърве с гнева си. — А когато го правя, мисля само какво да кажа, за да нараня най-силно събеседниците си.

— Ти си откровен, понякога дори груб, но не мисля, че се опитваш да нараниш хората.

— Грешиш. Направих всичко по силите си да накарам Джордж да се отърве от Роуз. Когато двамата се ожениха, аз се опитах да го принудя да избере между нея и мен.

Ваялид си помисли за жената, която бе срещнала само преди няколко часа. Трудно й беше да си представи, че има човек, който не се възхищава на Роуз.

— Мислех, че всички я обичат.

— Не можех да забравя, че баща й беше полковник от армията на Съюза. През всичките тези години й го припомнях, държах го като меч опрян в гърлото й.

— Как нещо, което се случи тази вечер…

— Държах се също толкова лошо и с Фърн — прекъсна я Джеф. — Никога не й позволих да забрави, че баща й е бил един дърдорко, нито пък, че някога тя носеше панталони и че все още ругае като мъж.

Внезапно тя разбра.

— Ти се чувстваш виновен.

Бръчката на челото му стана по-дълбока.

— Когато ми каза, че тя ще умре, всичко ми се стори толкова различно. Беше добра съпруга на Мадисън. Остави се да забременее с толкова много деца, въпреки че сигурно още от първия път се е страхувала, че може да се случи нещо лошо. Възпитаваше синовете си с желязна ръка. Грижи се те да имат всичко необходимо, за да бъдат щастливи, но е сложила черта, която не им позволява да прекрачат. Ако тя умре, с нея ще си замине и много добро. А аз никога не съм й го казвал. Тя все още си мисли, че я мразя.

— А ти мразил ли си я някога?

— Не. — Джеф спря, очевидно разтревожен от откритието, което току-що бе направил. — Някога си мислех, че я мразя, но обектът на омразата ми не е била Фърн, а всичко останало.

— Тогава трябва да й го кажеш. Уверена съм, че тя ще се зарадва да го чуе.

— Няма да ми повярва. Нито тя, нито който и да е от останалите.

— Защо?

— Защото никога не съм казал добра дума за някого. През целия си живот съм бил жесток и зъл.

— Едва ли през цялото време.

— Откакто се помня.

— Все някога трябва да си бил различен.

Той спря с отнесен поглед.

— Някога, преди войната, когато бях на шестнадесет, когато си мислех, че светът никога няма да се промени, когато си мислех, че аз никога няма да се променя…

— И какво стана тогава?

— Изхвърлиха ни от Вирджиния. Баща ми ме принуди да се запиша доброволец в армията на Конфедерацията. След това изгубих ръката си, прекарах две години в плен и станах свидетел на унищожаването на Вирджиния. След това се върнах в Тексас, за да разбера, че и двамата ми родители са мъртви, а моето оцеляване зависи от едно малко ранчо и няколко мръсни крави, които мразех.

— Но и ти, и семейството ти, сте се справили великолепно.

— Така е, но аз вече не съм онова шестнайсетгодишно момче. Аз съм един напълно различен мъж. Един мъж, когото не харесвам особено много.

Той ускори крачка и Ваялид го последва по-бавно. Трябваше да забележи това преди. Никой мъж не се нахвърляше на целия свят, както правеше Джеф, ако не се сърдеше най-вече на самия себе си. Ваялид обаче осъзна, че това беше нещо, което тя не можеше да промени. Яростта бе част от Джеф от твърде отдавна и единствено той можеше да промени това.

Ваялид обаче беше сигурна, че той можеше да се справи. Не всичко от онова момче бе заличено. Все нещо беше останало от него. Еси Браун бе усетила това. Ваялид имаше чувството, че чертите на онова момче се опитваха да излязат на повърхността дори в този момент. В противен случай Джеф едва ли щеше да се чувства обезпокоен за неща, които бе направил преди толкова много години.

Той спря и се обърна. Ваялид ускори крачка, за да го настигне. Студът проникваше през палтото й и й беше трудно да сдържа зъбите си да не се разтракат. Докато излизаха от централната част и тръгваха към жилищната част на града, откъм планината задуха леденостуден вятър. В далечината покритите със сняг върхове блестяха на лунната светлина. Ваялид се уви още по-плътно в палтото си и си помисли колко топло беше в кабинета на Джеф.

— Не трябваше да те карам да вървиш пеш — каза той, когато тя го настигна. — Студено ти е.

— Вече наближаваме.

Той свали ръкавицата си и сложи ръка до бузата й.

— Ще замръзнеш. Както винаги, пак не мислех за никого, освен за себе си. — Той свали балтона си и я наметна.

— Ще умреш от студ. — Протестът й обаче беше слаб. Балтонът на Джеф топлеше толкова добре.

— Споменът за всичко, което съм казвал, ще ми държи топло. — Той сякаш наистина не усещаше студа. Битката, която Джеф водеше със себе си, изглежда, поглъщаше изцяло вниманието му.

— Трябва да й кажеш.

— Какво и на кого?

Ваялид се запита къде ли се бяха отнесли мислите на Джеф.

— На Фърн. Ти току-що ми каза.

Джеф се разсмя.

— Ти не знаеш колко съм горд. Никога няма да мога да й кажа подобно нещо.

— Ако не го направиш, ще се удавиш в съжаление. Щом така и така ще умираш, поне нека от смъртта ти да има някаква полза.

Джеф се обърна и я погледна втренчено.

— Честна до болка, така ли?

— Не можеш да си единственият, който си пада по мелодрамите.

Изражението му се промени напълно само за част от секундата.

— Значи си мислиш, че всичко това е мелодрама и аз съм си го измислил, за да спечеля съчувствието ти?

Инстинктът я накара да го хване под ръка. Ако беше мислила, никога нямаше да направи това. Това, изглежда, шокира и него.

— Да вървим. Без палтото си ще измръзнеш и тогава аз ще се чувствам виновна.

Джеф не се помръдна и Ваялид каза:

— Съжалявам. Не трябваше да използвам думата мелодрама, но е глупаво да си мислиш, че не можеш да казваш какво изпитваш. Ако го чувстваш достатъчно силно, трябва да го кажеш.

Джеф тръгна бавно до нея.

— И какво трябва да кажа според теб?

— Нямам представа. Можеш да започнеш с онова, което каза на мен.

— Не искам тя да си помисли, че й го казвам, защото се страхувам, че може да умре.

— Тогава може би ще трябва да намериш възможност да й направиш комплимент за всичко, с което се е справила добре — направила е съпруга си щастлив, дала му е четирима синове, грижила се е добре за домакинството — не знам. Ако наистина искаш да кажеш нещо, подходящите думи сами ще дойдат.

Ваялид усети, че на Джеф му е неудобно, че се държат под ръка, но той не направи нищо, за да свали ръката й. Нито пък тя.

— Защо досега не съм видял това? — попита Джеф. — Не че не съм го знаел.

Защото е бил твърде зает да мрази. Ваялид си мислеше, че Джеф знае това. Ако тя му го кажеше, нямаше да му помогне с нищо.

— Сега това няма значение. Единственото, което има значение, е, че най-после си го разбрал. Когато й го кажеш, и двамата ще се почувствате по-добре.

Джеф се разсмя и на Ваялид й се стори, че долавя болка в смеха му.

— Не, тя сигурно ще реши, че съм намислил нещо.

Те продължиха да вървят мълчаливо. Огромните огради на богаташките къщи бяха тъмни и откъм тях не се чуваше нито звук. Трева и дървета, напоявани от отбитите води на река Южна Плата се опитваха да скрият голотата на прерията, която до неотдавна бе приютявала бизони и антилопи. Игличките на един голям бор, който се извисяваше над една от оградите докоснаха рамото на Ваялид. Замръзналата земя скърцаше под краката им. Училището вече се виждаше. Разходката скоро щеше да свърши.

Ваялид вече не усещаше студа, а само, че Джеф вървеше до нея. Все още бяха хванати под ръка, но във всяко друго отношение бяха разделени от огромно разстояние. Не можеше да забрави колко много неща ги деляха и пречеха на Джеф да бъде близък с когото и да било, включително и със семейството си.

— Мисля, че не трябва да се тревожиш, че Фърн няма да ти повярва. Може и да казваш неща, които не трябва да казваш, но когато семейството ти има нужда от теб, както например тази вечер, ти винаги си готов да помогнеш, правиш всичко по силите си, като забравяш за всички различия.

— Това не е достатъчно — възрази Джеф. — Те са правили същото, а и много повече за мен.

— Нищо не те спира и ти да правиш повече за тях.

— Напротив. Аз съм същото гадно копеле, каквото беше баща ми.

Думите му бяха изречени с толкова много гняв, че Ваялид едва не спря, но Джеф я дръпна и двамата завиха по пътеката, която водеше към училището. Един по един от тъмнината изникваха силуетите на сградите, очертани ясно на фона на осветените от луната планини в далечината.

— Надявам се, че не ти е много студено. — Тя започна да издърпва ръката си от неговата, за да може да му върне балтона. Той обаче не й позволи да го направи, преди да бяха стигнали до спалните помещения. Там Джеф отдръпна ръката си, хвана Ваялид за раменете и я обърна към себе си.

— Не знам защо си губиш времето с мен. За теб съм казвал по-лоши неща, отколкото за Фърн.

— Аз не…

— Въпреки това съм ти благодарен, че го правиш. Може би никога отново няма да събера достатъчно смелост, за да кажа това, така че не ме прекъсвай. Не знам какво у теб е толкова различно от всички жени, които съм срещал. Мислил съм за това с часове и все още не мога да го разбера. Дори започнах да те сънувам.

Ваялид усети как я облива вълна от удоволствие. Толкова дълго бе чакала да чуе от Джеф нещо различно от обичайните комплименти, че думите му бяха като балсам за душата й.

— Някой казвал ли ти е колко си красива? Ти сигурно си мислиш, че най-удивителното в теб е косата ти, но в действителност това са очите ти. Те са толкова тъмносини, че са почти виолетови. Оттам ли си получила името си?

Ваялид кимна и Джеф продължи:

— Те контрастират толкова ярко с косата ти. Но ти цялата си красива, от елегантната ти фигура до мекотата на кожата ти.

Той свали ръкавицата си и сложи ръката си върху бузата й. Ваялид облегна глава върху ръката му, почувства топлината, силата и твърдостта на дланта му. Тя не можеше и нямаше да му каже за мислите, които бяха минавали през ума, за сънищата си през последните няколко седмици. Нито пък можеше да му каже, че комплиментите й успокояваха измъчените й сетива и че тя копнееше за още.

— Знам, че съм казвал някои ужасни неща за това, че си янки, но вече не изпитвам същото. Ти проявяваш разбиране и загриженост, които сякаш правят всичко останало второстепенно. Никога досега не съм изпитвал подобно нещо към друга жена. Никога не съм си мислил, че толкова ще ми хареса.

Ваялид почти се разтопи, когато устните му срещнаха нейните в дълга, чувствена целувка, която нямаше нищо общо с леко докосване на устните или с твърда целувка, изтръгната от него против волята му. Това беше целувка на мъж, който харесваше онова, което вършеше, и при това го вършеше много добре.

Ръката му се премести на врата й, за да придържа главата й, докато я целуваше. Устните му бяха топли и пълни. Те покриваха нейните, обхващаха ги, овлажняваха ги. Тръпки преминаха през цялото й тяло, когато той прекара върха на езика си по устните й. Всичко това й се струваше толкова прекрасно. Езикът му облиза ъгълчето на устата й, след което разтвори устните й и нахлу в устата й.

— Никой ли не те е целувал така? — Лицето му беше толкова близо до нейното, че тя усещаше топлия му дъх върху бузите си.

— Не — почти прошепна Ваялид.

— Трябва да бъдеш целувана така, докато и най-малката част от теб не запее от желание.

Той едва ли усещаше това, но хорът на нейното желание от доста време пееше твърде силно. Още няколко минути и тя нямаше да издържи.

Ваялид знаеше, че трябва да се прибере в спалното, но не можеше да събере достатъчно сили, за да се помръдне от мястото си. Езикът на Джеф се промъкна между устните й и тя ги отвори под натиска му. Езикът му докосна зъбите й. Когато Джеф хвана долната й устна между зъбите си и нежно я вкара в устата си, Ваялид потрепери от желание. А когато ръката му се плъзна по гърба й и притисна тялото й към неговото, тя си помисли, че направо ще се разтопи. Силата й постепенно напускаше тялото й и тя едва се държеше на краката си.

Джеф сега целуваше клепачите й. Тя се опита да мисли за силата на прегръдката му, но всички други усещания бяха засенчени от изгарящата топлина в слабините му, които се притискаха към корема й. Чувствата на Джеф към нея бяха също толкова силни, колкото и нейните към него.

— Ако ще продължавате така, предлагам да влезете вътре. — Гласът на Харви Маккий, идващ някъде иззад нея, я накара да подскочи толкова рязко, че тя удари чело в челото на Джеф. Бузите й пламнаха. Тя се обърна и видя Харви, застанал в рамката на вратата, осветяван от светлината в стаята зад него.

— Тъкмо щях да вляза — каза Ваялид и бързо подаде на Джеф палтото му.

— Тъкмо казвах лека нощ — каза Джеф, докато го поемаше.

— Не ме оставяйте да ви спирам — каза Харви.

Ваялид си помисли, че Джеф, изглежда се чувстваше също толкова неудобно, колкото и тя самата. За него щеше да бъде непоносимо, ако някой разбереше за чувствата му. Те бяха толкова добре пазена тайна, че понякога Ваялид се чудеше дали самия Джеф знае за тях.

— Какво правиш тук? — попита Ваялид Харви.

— Имам новини за теб.

— Трябва да вървя — каза Ваялид на Джеф. — Кажи на Мадисън да не оставя Фърн сама, докато не пристигне лекарят.

— Ще му кажа. Лека нощ и благодаря за помощта. — Джеф се обърна и тръгна бавно по пътеката.

— Изглежда, не си приела сериозно предупреждението ми — каза Харви, докато влизаше в сградата след Ваялид.

— Аз сама се предупредих за Джеф Рандолф много преди теб — каза с раздразнение Ваялид. — Нямам намерение да си позволя да направя някаква глупост заради една малка целувка.

— Това беше нещо повече от една малка целувка.

— Тогава, нека да кажем, че няма да има големи последствия. А сега ми кажи какви новини ми носиш за мината ми. — Тя видя, че на Харви не му се искаше да сменя темата, но беше решена да не му позволи да продължи този разговор. Нейните чувства към Джеф не влизаха в работата на никого, най-малкото пък на Харви Маккий.

— Имаме предложение за продажба.

— Не — заяви Ваялид. — Искам си мината. Няма да приема нищо друго.

 

 

— Затваряй прозореца и си лягай, Бети Сю — каза един сънлив глас. — Няма да успееш да се събудиш навреме за закуска и госпожица Гудуин ще се ядоса.

— Не мисля, че това я интересува — отвърна Бети Сю.

— О, напротив. Нали знаеш колко много държи да се спазват правилата.

Но не и когато се отнасят за нея — помисли си Бети Сю, докато гледаше как Джеф се отдалечава по пътеката. Само ако майка й разбереше.