Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седем невести за седмина братя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Violet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 116 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване
?
Сканиране
Lindsey (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2014)

Издание:

Издателство „Торнадо“

Редактор Мая Арсенова

Оформление на корицата: Полипрес, Габрово

ISBN 954-17-0161-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Глава пета

Ваялид имаше чувството, че всичко се движи, когато пристигна на втория етаж. Момичетата скачаха, крещяха и се държаха една за друга. Някои от тях изглеждаха, сякаш всеки момент ще припаднат. Бяха облечени, но повечето по нощници, с боси крака, с разпилени по раменете дълги коси, несресани. Впрочем те всички си прекарваха много добре.

— Какво е това, което чувам…

— Той е тук, вътре! — изкрещя Бети Сю, като посочи към банята и в същото време подскачаше нагоре-надолу като гумена топка. — Аз го видях, той няма никакви дрехи върху себе си.

Когато Джулиет се присъедини от другата й страна, Бети Сю отново започна да крещи. Подстриганата й руса коса подскачаше, докато тя си въртеше главата насам-натам.

— Какво, по дяволите, ви става? — чу се плътен мъжки глас.

Момичетата замръзнаха на място и крясъците им спряха на минутата. Ваялид се обърна и видя, че стои на по-малко от шест инча разстояние от Джеф Рандолф. Беше гол от кръста нагоре. Почувства се, сякаш някой я е ударил в стомаха. Почти не можеше да диша. Не можеше да се движи. Джеф беше толкова близо, че можеше да усети мъжката му миризма, защото той беше тренирал дълго време и потта, която покриваше тялото му, сега под светлината правеше кожата му да блести. Пулсът му туптеше във вените на врата. Ваялид почти усещаше топлината, която се излъчваше от тялото му. Можеше да прочете колко руси косъма се намират в центъра на гръдния му кош. Беше сигурна, че ще припадне.

Крясъците на Бети Сю — близначките бяха успели най-после да я хванат, прибавени към целия хор крясъци от различни места на салона, накараха Ваялид да слезе от небесата и да се осъзнае. Беше отговорна за момичетата. Трябваше да поеме нещата в свои ръце.

— Моля ви, приберете се обратно в банята — каза тя на Джеф, колкото можеше по-спокойно. — Ще говоря с вас веднага след като успокоя момичетата. Аурелия и Джулиет, веднага оставете Бети Сю на мира. Не я докосвайте отново, иначе аз няма да мога да направя нещо друго, освен да ви препоръчам за изключване от училище.

— Но тя излъга. Каза, че чичо Джеф бил гол — каза Аурелия.

— Разбрах какво е станало и ще говоря с нея. Но сега искам всичките, с изключение на близначките, да слезете долу. Не стойте тук. Не ме гледайте така втренчено, а тръгвайте.

Момичетата се разхилиха и забързаха надолу по стълбите, където можеха да си говорят на спокойствие.

— Тази заповед се отнася и за теб, Еси.

— Аз му казах, че може да дойде тук. — Еси нямаше желание да си тръгне. — Казах му, че имаме две бани.

— А ти какво правеше горе толкова рано?

— Исках да го попитам кога ще дойде татко. Той не миришеше на хубаво. Вие винаги сте ни казвали да се изкъпем, ако не миришем добре.

Ваялид погледна към Джеф. Като видя смутеното му лице, тя не можа да се сдържи да не се засмее.

— Добре, Еси, ти можеш да се прибираш долу заедно с другите момичета.

— А защо Аурелия и Джулиет трябва да останат? — попита Еси.

— Те са негови племеннички. Освен това не смея да им се доверя и да ги оставя сами с Бети Сю.

— Не харесвам Бети Сю — тя не е хубава.

— Вземете Еси с вас и се приберете в стаята си — каза Ваялид на близначките. Не се обърна назад, за да застане лице в лице с Джеф, преди децата да са излезли от стаята. — Сега…

Почувства, че още веднъж близостта на Джеф й влияе със страшна сила. Трябваше веднага да си тръгне, ако искаше в главата й да остане някаква разумна мисъл. Надяваше се да го направи, без да изглежда, сякаш бяга. Не беше забелязала до този момент ръката на Джеф. Беше отрязана точно над лакътя. През изминалите четиринайсет години червенината от белега беше изчезнала.

— Какво, по дяволите, ви накара да слезете на този етаж? — попита тя, като отмести поглед от ръката на Джеф към лицето му. Не искаше да се преструва, че не е видяла ръката му, но и не искаше той да си помисли, че показва по-голям от обичайния интерес.

Погледите им се срещнаха. Двамата приличаха на дуелиращи се, с готови саби в ръцете, като всеки един изчакваше другия да направи първата стъпка.

— Мисля, че Еси обясни положението доста добре — каза той. — Трябваше да се изкъпя.

— Но да слезете долу полуоблечен…

— Имах намерение да се върна на горния етаж, преди момичетата да са се появили. Това е единствената риза, с която разполагам, преди счетоводителят да ми донесе някои други дрехи.

— Можехте да останете горе, докато той се върне. Можехте да изпратите да ме повикат. Можехте да направите поне десетина други неща, вместо да накарате почти половината от момичетата да изпаднат в истерия.

— Няма им нищо. Те просто се забавляваха.

— Разбирам. Но все пак вие накарахте някои от тях да се развълнуват прекалено много, особено Бети Сю.

— Кой? Тази малка крава?

— Настоявам да си подбирате думите — каза Ваялид.

— По-добре ли е, ако кажа „онази малка кучка“?

Ваялид пое дълбоко въздух и започна да брои до десет, надявайки се, че ще се сдържи да не избухне. Но стигна само до четири.

— Не! Бих предпочела да се приберете в стаята си и да не излизате оттам, докато карантината не свърши.

— Не мога да направя това. Докато се къпя, вие можете да си помислите за второто си най-желано нещо.

— След като създадохте толкова много безредици, предполагам, че сте се отказали да влизате в банята?

— Аз все още мириша на лошо.

Ваялид не можеше да откаже на този човек да ползва банята. Боже господи, не беше помислила за това.

— Но това са ваните на момичетата. — Усети, че думите й звучаха глупаво, но това беше единственото нещо, което можеше да каже в момента.

— Имате ли някакви други вани? — попита Джеф.

— Не.

— Вие самата използвате ли ги?

— Разбира се. Аз живея тук.

— Както и аз. Не мисля, че след мен ще останат някакви гадни мъжки микроби, но обещавам да измия ваната внимателно, след като свърша.

— Не ставайте смешен.

— Нямам такова намерение. — Джеф беше сериозен. — Имате ли някакви хавлии? А може би от мен се очаква да бягам нагоре-надолу по етажите, докато изсъхна?

Ваялид се чудеше защо си беше помислила, че този мъж може да влага разум в някои неща. Тя отиде до един шкаф, извади две хавлии и му ги хвърли.

— Смятате ли, че тези ще ви стигнат?

— Ще ви се обадя, ако имам нужда от още.

— Няма да ви чуя, защото ще бъда долу.

— Съветвам ви да останете. Следващия път може и да изляза гол от банята.

Ваялид си наложи да не му отговори веднага. Явно той просто си правеше шеги с нея.

— Сигурна съм, че не сте имали намерение да изплашите момичетата. Но както виждате, те са твърде впечатлителни на тази възраст.

— По-скоро бих казал глупави. Никой мъж не би се държал така, ако видеше гола жена да излиза от банята.

— Но пък и никоя жена не би излязла полугола от банята.

В очите му се видя, че пробягва дяволита светлинка.

— Аз пък познавам някои, които биха излезли така, както майка ги е родила.

Ваялид знаеше, че се е изчервила.

— Може би трябваше да кажа „дама“.

Джеф се усмихна.

— Мисля, че е редно да се изкъпя, преди да съм скандализирал още някой друг. Можете ли да държите момичетата за известно време на долния етаж? Или може би ще е по-добре да се заключа?

— За мен ще е най-добре да се върнете на горния етаж колкото е възможно по-бързо. Ако имате нужда от нещо… — Тя не довърши изречението си. Само мисълта, че в това състояние той би могъл да я накара нещо, я караше да се изчервява.

— Ще ми се притечете ли на помощ? Не? Може би ако първо си затворите очите?

Ваялид си наложи да си тръгне. Не можеше да има доверие в себе си, ако останеше дори и една минута още при Джеф. Не можеше да разбере как ставаше така, че когато я дразнеше, губеше контрол, но в този момент беше на ръба да го загуби напълно.

— Бети Сю се държа така, защото искаше да е гадна — каза Аурелия в момента, в който Ваялид влезе в стаята.

— Тя винаги прави такива неща — обади се Джулиет.

— Каза, че татко никога няма да дойде — каза Еси. — Че той не бил нищо друго, освен един стар трапер, който имал късмет, че попаднал на злато, когато поставял капани за бобри в гората. Но не е вярно, госпожице Гудуин. Татко отива на работа в службата точно както този господин.

— Господин Рандолф — уточни Ваялид.

— И освен това той каза, че татко ще дойде да ме види. Бети Сю не е права, тази проста, стара коза.

— Слушайте, момичета. Ще се наложи господин Рандолф да бъде тук още няколко дни. Не можем да позволим това, което стана тази сутрин, да се случва всеки път, когато той реши да използва банята. Трябва да ми помогнете.

— Как?

На Ваялид й се искаше да знае как. Не си правеше илюзии, че Джеф би могъл да се сработи с момичетата повече отколкото с нея.

— Бих искала една от вас да го наблюдава. Известете ме, когато той има намерение да слезе долу. И преди всичко не обръщайте внимание на онова, което ви казва Бети Сю или някое друго момиче. Точно сега те са твърде възбудени, за да мислят, преди да говорят.

— Госпожице Гудуин.

Едно от по-големите момичета беше застанало най-отгоре на стълбите и оглеждаше целия салон, за да види дали господин Рандолф не е наблизо.

— Не искам никоя от вас да идва тук, докато аз не ви кажа.

— Нося ви бележка от госпожица Сетъл. Бет каза, че ще искате да я видите веднага.

— Благодаря ти, Корина. А сега веднага се върни при другите. Кажи на Бет, ако има други съобщения, да ги донесе самата тя.

— Добре, госпожице Гудуин.

Ваялид наблюдаваше момичето, докато то не тръгна надолу по стълбите. После, вместо да се върне в стаята на близначките, отвори писмото, което беше кратко и точно:

„Извини ме за закъснението, с което отговарям на писмото ти, но то почти ме остави без дъх. Не мога да си представя как такова изключително събитие като това господин Рандолф да бъде поставен под карантина може да се случи на нашето училище.

Как можа да позволиш такова нещо?

Направи всичко, което е по силите ти, за да се чувства той удобно. Позволи му да използва сградата без никакви ограничения, както и персонала. Същото се отнася и за теб.

Момичетата да са далече от него.“

Елеонора Сетъл

Ваялид почувства, че настръхва, когато прочете бележката. Госпожица Сетъл не само я държеше отговорна за положението, но и очакваше, че Ваялид ще се справи със ситуацията, така че да няма лоши последствия — за госпожица Сетъл, за училището.

Позволи му да използва сградата без никакви ограничения, както и персонала.

Не съществуваше възможност да не му позволи тези неща дори и да искаше. Той беше човек, свикнал всичко да става така, както сам реши. Що се отнасяше до това момичетата да не разберат за присъствието му тук, неговото разкарване насам-натам полуоблечен едва ли можеше да остане незабелязано. Момичетата едва ли щяха да говорят за нещо друго, освен за това, в продължение на цели месеци.

Същото се отнася и за теб.

Ваялид нямаше да позволи на съзнанието си да работи върху тази мисъл. Освен това, ако господин Рандолф продължи да се държи по същия начин както досега, щеше да е щастлив, ако тя не го убие в собствената му стая. Ваялид погледна към затворената врата на банята. Съмняваше се дали госпожица Сетъл я е имала предвид в бележката, но Ваялид реши да не й казва до каква степен се е възползвал от гостоприемството им господин Рандолф.

Вратата на банята се отвори и той излезе полуоблечен. Понеже не поспря, за да види дали има момичета в коридора, Ваялид реши, че е живял твърде дълго сам, за да има навик да мисли за другите хора, което беше доста тъжно. Беше избухлив човек, но вероятно щеше да се намери жена, която нямаше да обръща внимание на ръката му и на лошия му характер и щеше да открие доброто у него. Еси го направи за по-малко от ден.

Джеф изглеждаше великолепно след банята. Косата му беше като залепнала за темето. Кожата му беше мокра и това още по-силно подчертаваше мускулатурата на тялото му. Ваялид не обръщаше внимание на ръката му. А и как би могла, след като тялото му беше толкова великолепно. Ужаси се, когато разбра колко дълбоко й влияе физическото му присъствие. Винаги си беше мислила, че умът и сърцето на един мъж ще бъдат единствената важна част от него. Всъщност нали тялото беше просто един съд. Само че опаковката на господин Рандолф беше толкова великолепна! Тя разбираше, че е напълно невъзможно да мисли за лошото съдържание.

— Можете да кажете на момичетата да излязат от укритието си. — Джеф тръгна срещу Ваялид. Малко от подигравката в гласа му беше изчезнала. — Очаквах, че ще си скриете главата под възглавницата. Нима жените от Масачузетс не се ужасяват от гледката на мъжкото тяло?

— Какво знаете вие за Масачузетс или за жените оттам?

От очите му изчезнаха веселите искрици и на тяхно място дойде ледена твърдост.

— Бях затворник на Конфедерацията там в продължение на две години. Жените в града близо до затвора отказваха да се грижат за нашите ранени.

— Не мога да повярвам. Никой не би могъл да бъде толкова жесток.

Ваялид видя свирепото изражение на Джеф.

— Войната е жестока. Тя променя хората, дори и жените. — Той се обърна и започна да се изкачва по стълбите.

Още една причина да мрази жените янки. Ваялид се почуди дали някога би простил на тези жени, дали някога ще спре да си мисли, че и тя е като тях. Искаше да му докаже, че е по-различна, но не знаеше как.

 

 

Джеф смачка бележката на топка и я изхвърли през прозореца. Братята му никога нямаше да се научат да си гледат работата и да не се месят. Тайлър беше същият. Вместо да му изпрати една проста вечеря, каквато Джеф беше поискал, той му беше изпратил храна като за цял банкет и дори му беше предложил да покани учителката и да вечеря с нея.

„Може би така ще се подобри представата за семейството ни в нейните очи.“

Никога не го е било грижа за представата на хората за семейството им. Просто се опитваше да подразни Джеф и наистина го беше постигнал.

„Фърн казва, че си кучи син. Нищо ново под небето, но поне заради близначките, както и заради всички нас останалите, особено ако Роуз реши да обяви война, се опитай да се държиш като джентълмен.“

Тайлър не можеше да си представи какво е това да слушаш гласа на госпожица Гудуин, който да ти напомня за тези две години в затвора, и да имаш чувството, че това е било вчера. Опитваше се да не показва яда си и да не го насочва към нея. Ако я гледаше в очите, ако тя се усмихваше, би могъл да сдържа лошия си нрав. Но когато тя заговореше, акцентът й му напомняше за онези жени, които бяха му обърнали гръб по време на войната. Правеше всичко възможно да не избухне. Изминалите петнайсет години не можеха да притъпят спомена за студа и влагата, за стенанията и виковете на умиращите около него, за мириса на изгоряла човешка плът. За телата, които се изнасяха, студени и вкочанени, за да бъдат погребани в плитки общи гробове. Не можеше да забрави болката в ръката си. Имаше моменти, в които му се искаше и той да е мъртъв. Но по-силно беше желанието му да живее, за да докаже, че е по-силен, да докаже, че те не могат да убият духа му така, както се бяха опитали да убият тялото му.

Омразата беше поддържала живота на Джеф през двете страшно студени зими в затвора. Мислеше, че я е забравил, но тя го навестяваше понякога. Подразни се от желанието на Тайлър да бъде любезен с Ваялид. Опитваше се да не я обвинява. Но тя му действаше като онази малка искрица, която е необходима, за да се възпламени барутът на натрупаната омраза.

В един от килерите Джеф намери стабилна дъбова маса. Доволен, че Ваялид не е тук, за да го види как се мъчи да я издърпа от стаята, я постави на краката й и оправи плота. Започна да пренася храната от асансьора и да я поставя на масата. Беше толкова абсурдно да се изпраща толкова много храна. Тя беше много дори за двама души. Тайлър беше изпратил храна за петима. Масата беше отрупана с кристал, сребърни прибори и фин порцелан и изглеждаше, сякаш човек се намира в хотела на брат му. Вероятно Ваялид не беше сядала на такава маса от времето, когато беше напуснала Масачузетс. А и как би могла, след като е затворена с шестнайсет малки момичета? Най-вероятно тя се хранеше с безвкусни зеленчуци, варено месо и от всичко това я болеше стомах.

Джеф погледна отрупаната с храна маса. Никога не би могъл да изяде всичко сам. Но той се беше държал доста грубо с Ваялид. Вярно, че беше забравила да му каже за карантината, но беше оставена сама да се грижи за шестнайсет момичета. Истинско чудо, че не си беше загубила ума все още.

Нито веднъж не си беше изпуснала нервите, макар че той беше направил всичко възможно, за да я провокира. Нямаше да го заболи, ако се опиташе поне веднъж да бъде любезен с нея. Време беше да й покаже, че и той може да потиска лошия си характер.

Все още обаче се колебаеше дали да я покани да вечерят заедно. И без това през следващите дни ще трябва дълго да са заедно. Не му се искаше да скъсява дистанцията помежду им. Ако направеше така, че да се сближат, това неминуемо щеше да доведе до очаквания от нейна страна. А надеждите на жените винаги бяха свързани с женитба.

Но за да бъде справедлив, той си даде сметка: Ваялид никога не беше показала, че има желание да приеме неговите симпатии. Погледна още веднъж към масата. Почувства се глупаво да седне така сам. Почувства се и като егоист да задържи такава хубава храна само за себе си. Може би пък няма да е толкова лошо да поговори час и нещо с нея. Джеф не искаше да говори за момичетата или пък за семейството. Всъщност нямаше и много значение. Ако се окажеше, че го отегчава, просто нямаше да я кани пак, независимо колко много храна изпращаше Тайлър.

Е, добре, ще я покани. По този начин дори щеше да й направи услуга, като й даде да се измъкне поне за час от момичетата. Двамата не се харесваха, но тя едва ли щеше да му откаже да дойде.

А може би щеше да го направи? Тази жена имаше достатъчно кураж да направи каквото пожелае, особено ако това ще го подразни. А той би се подразнил, ако тя му откажеше. Знаеше защо гордостта му беше толкова ранима, но от това нещата не се променяха. Не можеше да приеме лесно отказ на някоя жена, така както не можеше да се примири с неуспех в бизнеса си.

Знаеше как да постъпи в този случай. Не съществуваше жена, която би могла да пренебрегне Джеф Рандолф — включително и Ваялид Гудуин.

 

 

— Всичко е вярно — каза Ваялид, като подаде листа на Еси. — Как успя? Винаги ти е било трудно да се готвиш по математика.

— Чичкото ми помогна.

Ваялид не се беше качвала горе през целия ден. Джеф Рандолф не беше слизал долу, но все нещо постоянно й напомняше за присъствието му тук. Ето, това, че беше помогнал на Еси, отново й напомни за него.

— Казва се господин Рандолф, Еси. Ако ще продължаваш да го посещаваш, трябва да запомниш името му.

— Той каза, че за него няма значение как ще го наричам.

— Може и да е така, но ти трябва да знаеш имената на хората. Това е израз на любезност. Разбра ли всичко, което ти казах? — Ваялид посочи към тетрадката по математика.

— Ъхъ. Господин Рандолф ме накара да реша всички задачи сама. Каза ми, че никога не трябва да завися от другите хора.

На Ваялид й се искаше господин Рандолф да си запази философските заключения за себе си. На Еси и без това й беше достатъчно трудно да свикне без баща си.

— Обясни ми.

На Ваялид й бяха необходими само няколко минути, за да разбере, че Еси наистина разбира урока. Чудеше се какво специално има у нея, което караше Джеф да бъде мил с нея. Той дори към собствените си племеннички не се отнасяше толкова добре, колкото с Еси.

— Горда съм с теб — каза Ваялид, когато детето свърши с обясненията. — Надявам се, че и в бъдеще ще се справяш добре.

— Господин Рандолф каза, че ако не разбирам нещо, мога да отида и да го попитам.

Ваялид се чудеше дали господин Рандолф си даваше сметка какво ще се случи с Еси, когато той си тръгне. Явно не можеше да разбере, че човек не може да спечели доверието на едно дете и след няколко дни да изчезне, без това дете да бъде дълбоко наранено. Възможно е, понеже беше сам, да има нужда от Еси така, както тя имаше нужда от него. Но Джеф трябваше да разбере, че той по-лесно би могъл да свикне със загубата на приятел, отколкото Еси.

Ваялид се чудеше всъщност дали тези нейни разсъждения бяха верни. Може би той имаше нужда от някой близо до себе си не по-малко, отколкото Еси имаше нужда да повярва, че баща й я обича.

— Ето, че Бет вика всички на вечеря. — Ваялид стана от стола. — По-добре побързай, защото другите момичета ще изядат всичко, преди да си отишла.

— Това повече няма да става. — Еси се усмихваше. — Аурелия и Джулиет казаха, че ще ми пазят място до тях.

Ако господин Рандолф беше успял да накара близначките да вземат Еси под свое крило, той беше направил голямо добро на детето. Никой, освен Бети Сю, не искаше да приеме за приятелки близначките Рандолф. Дори и чичо им да не беше Рандолф, те пак биха отстоявали своето.

Ваялид се чудеше дали да се храни с момичетата, или да не се качи в стаята си. В интерес на истината не й се искаше да направи нито едното, нито другото. Чувстваше се обхваната от някакво безпокойство. Би дала заплатата си за цял месец само да имаше възможност да напусне сградата за няколко минути.

Въздъхна. И тя както господин Рандолф беше един затворник тук, само че беше тук от десет дни, докато той — само от един. Чудеше се как ли ще стои затворен четири дни.

Не ставай глупачка. Четири дни са нищо в сравнение с това да си затворник в продължение на две години.

Онова, което беше чула за страданията в затворите беше достатъчно, за да й се повдигне. Не можеше да си представи как някой с толкова сериозна рана би могъл да преживее в затвора или пък как някоя жена би могла да откаже да се грижи за ранен човек, независимо дали той е от Конфедерацията или от янките. Нищо чудно, че Джеф Рандолф беше ядосан на целия свят и по-специално на янките. Ваялид нямаше толкова сериозни причини за това и все пак и тя имаше насъбрани лоши чувства към хората от юга.

Джулиет слизаше надолу по стълбите. Спря се точно пред Ваялид.

— Чичо Джеф каза, че ще вечеряте с него. Той каза, че да вечеряш с врага не може да е по-неприятно от това да вечеряш с шестнайсет бърборещи женски.

— И освен това той каза, че обещава да не е разсъблечен на вечеря — добави Аурелия с дяволита усмивка.

— Джулиет, кажи му, че му благодаря за поканата, но че ще вечерям с шестнайсетте бърборещи женски.

— Няма да му се хареса — каза Аурелия, докато Джулиет вземаше стълбите по две.

— Не съм и очаквала. А сега по-добре ще е да сядате на масата. Еси има нужда от вас.

— Ако тази ужасна Бети Сю каже само една дума…

— Сигурна съм, че няма да каже. Но вие трябва да се опитате да не я дразните. Тя не е много по-различна от вас по отношение на послушанието и пазенето на тишина.

— Ние от рода Рандолф никога не пазим тишина — каза Аурелия. — Обичаме да се открояваме.

— Този вид поведение може да е подходящ за малки момчета, но за момичетата не знам…

— Татко казва, че момичетата трябва да са смели като момчетата.

— Какво казва майка ви? — попита Ваялид, сигурна, че Джордж Рандолф би могъл да даде малко по-друг съвет на дъщерите си.

— Мама казва, че ако наоколо няма жени, мъжете щяха да бъдат животни. Освен това казва, че мъжете от рода Рандолф щяха да бъдат от най-лошите животни.

— Бих искала да се срещна с вашата майка. Тя, изглежда, е невероятна жена.

— Чичо Мадисън казва, че мама е татарка. Аз не знам какво значи това, но леля Фърн много се смее, когато чуе тези думи.

Независимо от усилията, които беше положила, Ваялид не беше успяла да научи близначките да вървят спокойно. Техният свят се движеше в галоп.

— Чичо Джеф каза, че ако не се качите, ще слезе долу. Каза ми да ви предам, че не си спомня какво е направил с ризата си.

— Но това е шантаж! — Ваялид не си даде сметка, че говори на глас.

— Той ми каза да ви предам и това също.

 

 

С всяка измината крачка нагоре Ваялид чувстваше, че сърцето й започва да бие по-учестено. Не можеше да разбере дали причината е в това, че не се движи много и не е във форма (думите на Джеф отекваха в съзнанието й), дали от страх, или защото беше развълнувана? Каза си, че не й е работа да отива някъде, където е много близо до него. Каза си, че ще използва отиването си там, за да си изясни някои неща. Каза си също, че той не би си позволил да слезе долу без риза на гърба си. Но в същото време си даде сметка, че може да го направи все пак.

Време беше някой да му даде урок и да му покаже, че той не може да кара другите хора да се съобразяват с желанията му — независимо от това дали те искат или не. Време беше да разбере, че загубата на ръката му не е повод винаги да се надява на отстъпчивостта на хората.

Когато стигна до горната площадка и влезе в стаята, тя замръзна на място. Беше сложил масата в средата на стаята, отрупана с неща, които Ваялид не беше виждала от години — два сребърни свещника със запалени свещи, кристални чаши, бутилка вино и различни лакомства. В този момент той излезе от една друга стая, като носеше някакъв друг съд.

— Брат ми изпрати всичко това от своя хотел — каза Джеф, като се извиняваше. — Той е много добър готвач. Ще бъде грехота да не се изяде.

Джеф изглеждаше малко нервен, сякаш все още очакваше Ваялид да му откаже. Тя от своя страна беше имала точно това намерение, но когато видя всичко, усети как резервираността й се стопява. Беше развълнувана, че този мъж си е направил толкова много труд. Трябваше да е заради нея. Никога не би го направил само за себе си.

— Всичко това дойде с асансьора? — попита тя, докато бавно се приближаваше към масата с широко отворени от учудване очи.

— Абсолютно всичко, което виждаш на масата.

— Учудвам се, че не сте побягнали с него.

— Страхувам се да не бъда арестуван. — По лицето на Джеф пробягна лека усмивка. — Доста неудобно за човек с моето положение. Освен това сега, след като съм се наредил, откривам, че не е толкова лошо. Без да има кой да ме прекъсва постоянно, мога да свърша два пъти повече работа.

Ваялид се остави той да й издърпа стола и да й помогне да седне. Вече беше забравила всяка дума, с която мислеше да го укори. Голите стени почти не се забелязваха на светлината от свещите и Ваялид имаше чувството, че се намира на някакъв вълшебен остров. Училище „Улф“, госпожица Сетъл, момичетата, всичко сякаш изчезна и й се стори, че е дребно и незначително. Джеф й беше много симпатичен, но сега наистина отговаряше на представата на всяка жена за принца от приказките. Беше си облякъл нова риза и си беше сменил сакото. Косата му беше сресана. Мислено си казваше, че не трябва да отдава прекалено голямо значение на тази покана. Господинът е самотен и това бе израз на любезност. Нищо друго. Но Ваялид не беше в състояние да спре онова потръпва не, което усещаше в стомаха си и което явно нямаше да изчезне през цялата вечер.

Беше минало доста дълго време от момента, когато беше оставала сама с мъж, който възбуждаше у нея чувства, различни от това, как ще изтрае да го слуша, докато вечерта свърши. Сега, когато беше сама с Джеф, в съзнанието й нахлуваха мисли, за които си казваше, че са опасни.

Но тя не беше на себе си тази вечер. И всъщност тези мисли не бяха опасни за жената, която се чувстваше, че е в този момент.

Джеф отвори бутилка вино. Ваялид постави ръката си върху чашата. Забеляза, че гарафата от кристал до него беше пълна с мляко.

— Защо не си налеете от него?

— Пиенето унищожи татко. Мадисън пие коняк само от време на време, но всички ние останалите от семейството въобще не пием.

— Аз също ще пия мляко. — Ваялид не знаеше защо каза това. Не беше пила мляко с яденето от времето, когато беше малко момиченце.

— Сигурна ли сте? Това е чудесно вино. Тайлър го е изпратил специално за вас.

— Баща ми също пиеше много, докато не се пропи напълно. Не мога да се докосна до вино след това, което му се случи.

За един кратък миг Ваялид усети, че помежду им има нещо общо. Но след това всичко изчезна така бързо, както се беше появило.

Ваялид си взе по малко от всеки съд с ядене, но всъщност вниманието й беше концентрирано върху Джеф, а не върху храната. Не можеше да го разбере. Усмихваше й се, докато й сервираше, но разговорът се ограничаваше единствено до описание на съдържанието на всеки отделен съд и във въпроси колко да й разсипе. Тя се чудеше дали той просто не знаеше как да се държи в компанията на хора, за да води един обикновен разговор, или просто нямаше какво да й каже. Но скоро Ваялид реши, че просто няма какво да й каже. Мъжът си сервира и започна да се храни. Докато стоеше на масата и мълчаливо го наблюдаваше, Ваялид усети, че магическата атмосфера, която й се струваше, че е обвила всичко, изчезна. Имаше чувството, че те са двама души, които седят в една и съща стая, но са разделени от невидима бариера.

Млякото беше студено, а храната — вкусна, просто великолепна.

— Никога не съм опитвала такава чудесна храна. — Ваялид, се надяваше, че похвалата към брат му може да го накара да започне да говори.

— Ъхъ.

В семейството й имаха навик да говорят по време на ядене. Но явно Джеф беше решил да избягва всякакви разговори, докато се храни. Ваялид усети как я обхваща разочарование. И последната искрица от възбуда изчезна. Джеф пак си беше много симпатичен, но магията беше изчезнала. Тя беше поканена на вечеря и ако не започнеше да се храни, яденето щеше да изстине. Забеляза, че върху салфетките има монограм. Хотел „Уиндзор“. Най-изисканият и най-луксозен хотел в Денвър. Беше открит през лятото и оттогава насам винаги беше пълен.

— Значи вашият брат е един от готвачите в хотел „Уиндзор“.

— Да.

— Чух, че това е един от най-скъпите хотели в Денвър.

— Така е. Брат ми е собственикът.

— Брат ви е собственик на хотел „Уиндзор“?

— На половината от него. Жена му е собственик на другата половина.

Ваялид вече не беше гладна. Явно мястото й не беше тук. Тя не знаеше с какво се занимава бащата на близначките, нито какво прави чичо им Мадисън, но явно всички бяха много богати. Очевидно всички от рода Рандолф бяха богати.

Как ли се чувства човек, който може да си купи всичко, без дори да си помисли за цената. Дори когато баща й беше добре и работеше, тя винаги трябваше да внимава с парите. Трудно беше да не почувстваш малко завист при вида на такова богатство.

— Храни се.

— Не мога повече.

— Не е възможно. Има и десерт.

— Бихме могли да го изпратим долу на момичетата. Те никога не са получавали нещо такова за ядене.

— Няма достатъчно за шестнайсет деца. Освен това на тази възраст те не осъзнават вкуса на храната. Просто искат да поглъщат огромни количества.

Все пак може би онова, което си беше помислила за тази вечеря, не беше истина. Джеф никога не се беше опитвал да покаже, че зад поканата му се крие нещо друго, освен любезност. Да си помисли, че има нещо друго, си беше нейна грешка. Време беше да спре да си фантазира. А и беше твърде стара за такива неща.

— Очевидно вие не сте живели в близост с момичета. Може и да нямат чувство за вкуса на храната както възрастните, но аз постоянно трябва да ги карам да се хранят повече.

— Защо?

— Страхуват се да не напълнеят. Дори вече се тревожат дали ще си намерят съпрузи.

— Боже господи, та те са просто деца!

— Всяка жена, независимо на колко години е, много рано научава, че трябва да си намери подходящ съпруг.

— Вие научихте ли този урок?

Ваялид почувства, че се изчервява.

— Да, но за себе си избрах да върша други неща.

— Какви?

— Да се грижа за брат си и за баща си.

— А сега има ли за кого да се грижите? — попита Джеф.

— Не.

— Тогава защо не сте омъжена? Вие сте много хубава.