Лей Грийнууд
Ваялид (3)

Глава трета

Лицето на господин Рандолф изразяваше такъв шок, ужас и недоверие, че доброто настроение на Ваялид се възвърна. Тя почти го съжали. Тогава той отвори уста.

— Вие сте луда, ако си въобразявате, че ще остана заключен тук с банда хилещи се момичета незнайно колко дълго време.

— Пет дни — каза Ваялид.

— Но това е почти цяла седмица! За това време аз може да банкрутирам.

Ето, отново се държеше така, сякаш е собственик на банка. Е, добре, тя нямаше да спори с него. Въобще не я интересуваше какво си фантазира този мъж.

— Трябваше да помислите за това, преди да нахълтате тук.

— На вратата няма никаква бележка.

— Не сме поставяли, защото ще уплашим населението наоколо. Всъщност скарлатината не е нещо много сериозно.

— Защо не ми изпратихте съобщение?

— А защо да го правя?

— Защото вие буквално ми заповядахте да бъда тук точно в този ден!

— Не съм правила такова нещо. Никога не бих… О, боже, напълно съм забравила.

— Както и да е. Аз и без това няма да остана тук.

— Може да разпространите инфекцията, ако си тръгнете.

— Не ставайте смешна. Никога не се разболявам.

— Може и да е така, но ще трябва да останете. За всеки случай. О, боже, какво ще правя с вас? Тази сграда не е проектирана така, че в нея да живеят и мъже. — Когато Джеф се обърна да си върви, Ваялид го хвана за ръкава. — Не можете да си тръгнете.

Той отстрани ръката й.

— Само се опитайте да ме спрете.

— Карантината трябва да се спазва.

— Не ме интересува.

Мъжът тръгна към вратата, която Бет беше затворила.

— Ако си тръгнете, ще се обадя в полицията да ви арестуват — каза Ваялид.

Джеф се обърна и я погледна втренчено.

— Какво ще направите?

— Ще ви арестувам. Никой няма право да нарушава карантината. Ако излезете сега, всеки, с когото се срещнете — вашето семейство, бизнес партньорите ви, счетоводителите и служителите на банката, дори полицаят, който ви арестува, трябва да бъдат поставени под карантина. Предполагам, че до вечерта ще сте най-непопулярният човек в Денвър.

Джеф погледна към Ваялид, а после към останалата без думи Бет и после отново към Ваялид. Очевидно не можеше да повярва на онова, което му се беше случило. Очакваше някой да му каже, че всичко е просто една шега. Трябваше да си замине, когато никой не му отвори вратата. Но нали тази жена беше настоявала някой от семейството да дойде след две седмици. Трябвало е да му каже да не идва. Тя беше виновна за цялото положение.

Ваялид се чудеше какво ще прави с Джеф. Не изглеждаше като човек, който би се забавлявал сам, особено при такива обстоятелства, затова Ваялид каза:

— На първия етаж няма спални, а момичетата заемат всички стаи горе.

— Това е невъзможно — каза Джеф.

— Защо?

— Сградата е пълна с момичета.

Ваялид се засмя на тази забележка.

— Това е нещо обичайно в училище за девойки.

— Аз вероятно се познавам с бащите и майките им. После няма да мога да ги погледна в очите.

Боже господи, Ваялид не беше помислила за тези неща. Някои от родителите щяха да вдигнат голяма врява, ако разберяха, че Джеферсън Рандолф е бил тук. Трябваше веднага да каже на госпожица Сетъл да пази в тайна присъствието му в училището, докато карантината отмине.

— Ние няма да издаваме присъствието ви тук — каза Ваялид.

Джеф не я слушаше. Просто гледаше в пространството пред себе си. Беше вбесен. Тя се страхуваше от решението, което щеше да вземе той. Съвсем неочаквано лицето му се разведри и Джеф каза:

— Покажете ми стаята.

Ваялид се притесни. Възпитано и любезно поведение в момента беше последното нещо, което беше очаквала от него.

— Моята стая е също на третия етаж — каза тя.

Джеф спря на място.

— Това пък е съвсем неприемливо.

— Щеше да бъде, ако бях сама, но Бет също спи там. Тя ще пази репутацията ми.

— Аз си мислех за моята.

Ваялид го погледна весело.

— Откога един мъж иска да запази репутацията си, освен за да докаже, че тя е възможно най-лошата?

— Аз заемам важен пост и трябва да се съобразявам с този факт — каза Джеф съвсем сериозно. — Едва ли ще бъде много добре за репутацията ми, ако някой научи, че съм се свил на някакъв таван в пансион за момичета. И освен това няма смисъл да се пази в тайна присъствието ми тук. То ще бъде открито. По-скоро обратното — всеки трябва да разбере, че съм тук. Така няма да ми се налага да обяснявам нещо после.

Ваялид не беше сигурна дали госпожица Сетъл ще се съгласи, но все пак желанията на господин Рандолф трябваше да се уважават. Той не беше най-приятният човек на света, но поне не се колебаеше, когато трябваше да се справи с някаква трудна ситуация. А може би решението му беше просто проява на инат. Не можеше да каже със сигурност.

Докато се качваха нагоре по стълбите, Ваялид осъзна, че не може да пренебрегне факта колко привлекателен беше той физически. Може би въздействието идваше от ръста му. Баща й и брат й бяха средно високи. Господин Рандолф беше поне с един фут по-висок, много по-едър от тях. До него Джонас щеше да изглежда като дете. Ваялид се опита да не мисли за брат си и за това как изглеждаше, когато се прибра вкъщи. Но за съжаление не си спомняше нищо друго. Беше само на девет години, когато той замина. Беше останала без дъх, когато стигнаха до третия етаж, а господин Рандолф изглеждаше така, сякаш не беше изкачвал стълби.

— Страхувам се, че стаите не са добре мебелирани — каза тя.

— Тази не изглежда зле, ще се настаня в нея — каза господин Рандолф, като посочи първата стая вдясно.

— Това е моята стая — каза Ваялид. — Бет спи точно срещу коридора, а вие можете да заемете някоя от другите.

Джеф си завря главата във всяка от тях.

— Те са пълни със стари мебели и куфари.

Ваялид погледна в една от стаите.

— Тук няма много куфари. Ще ви бъдат необходими само няколко минути, за да ги преместите.

— Няма ли някой, който може да свърши тази работа?

— Не и докато сме под карантина. Храната ни се носи до вратата.

Господин Рандолф й каза с ясни и цветисти изрази какво мисли за положението. Явно не беше успял дълго да се държи като джентълмен. Тя нямаше ясна представа с какво се занимават банкерите, но беше сигурна, че господин Рандолф няма нито речника, нито маниерите на служител в банка.

С ловко движение, което според нея беше практикувал от дълго време, защото го направи съвсем лесно, той си съблече палтото. Подаде й го. Ваялид го пое, а очите й се впериха в тялото му. Раменете му бяха широки, мускулести, а в кръста беше тесен. Ризата му беше разтворена и не прикриваше по никакъв начин силната мускулатура на тялото му. Без да каже и дума, той влезе в стаята. Секунда по-късно един голям куфар буквално полетя навън, прекоси коридора и се понесе към срещуположната площадка. Почти веднага след това го последваха втори и трети. За човек само с една ръка той беше невероятно силен.

— Не можете просто да нахвърляте тези куфари!

— Вие ще ги подредите.

— Не и ако ги изхвърляте, като че ли сте ядосана горила.

Той си подаде главата навън.

— Като какво?

— Като горила — голямо, силно животно с непредсказуем характер.

Джеф не се притесни от сравнението. Прекоси площадката, за да види струпаните куфари.

— Трябва да се подредят — каза тя.

— Не мога сам. — Джеф размаха празния си ръкав, за да я накара да се почувства гузно, за да постигне своето. И успя.

— Мога да ви помогна.

Ваялид не му каза, че никога през живота си не е вдигала нищо друго, освен новородени бебета. Не знаеше как би могла да се справи с нещо толкова голямо като този куфар. Не след дълго се оказа, че наистина не става за тази работа.

— Ти си съвсем слаба — каза Джеф. — Може би ще е по-добре да извикаш онова другото момиче.

— Онова другото момиче е заето. Аз ще се справя.

— Съмнявам се.

Презрението му я накара да напрегне всички сили и да му помогне да складират куфарите. Знаеше, че на другия ден нямаше да има място по тялото й, което да не я боли, но все пак изпита удоволствие да му покаже, че не е напълно безполезна.

— Ще отида да взема чаршафи и одеяло за леглото — каза тя, когато вече бяха прибрали и последния куфар.

— Не забравяй за възглавница.

Ваялид се зарадва, че може поне за момент да остане сама. Чувстваше, че й е ужасно топло. Знаеше, че това не се дължи само на физическото напрежение. Не можеше да разбере защо, когато се намираше около Джеф Рандолф, винаги се чувстваше толкова неспокойна. Работата й я беше срещала с много мъже и тя беше повярвала, че вече е безразлична към физическото привличане. Но с Джеф Рандолф не беше така. Ваялид никога не беше виждала някой с така добре изваяна фигура. Той й напомняше съвсем ясно, че тя все още, макар и на двайсет и девет години и далеч вече прехвърлила подходящата за омъжване възраст, не беше толкова стара, че да не оцени ценния мъжки екземпляр. Изчерви се, като си помисли, че се държи по такъв шокиращ другите хора начин. Госпожица Сетъл щеше да припадне, ако узнаеше какви мисли преминават през главата на Ваялид.

Самата Ваялид беше леко зашеметена. Наложи си да концентрира вниманието си върху приготвянето на леглото. Когато отново се изкачи горе, за да го оправи, вече се беше успокоила.

— Трябва да изпратя съобщение на моя счетоводител — каза Джеф, когато Ваялид пристигна в стаята му. Вече си беше намерил бюро и стол, които не бяха много разнебитени и можеха да се използват. Леглото, обградено от всички страни с куфари, беше вече на мястото си. Тя предположи, че той ще има нужда от някакъв шкаф, но имаше много, от които да си избере.

— Бет ще ви донесе писалка и хартия и ще се погрижи съобщението ви да бъде изпратено. А аз ще оправя леглото ви.

Той излезе, без да й благодари, но тя не беше и очаквала.

Съмняваше се дали някога през живота си се беше чувствал благодарен някому. Или пък дали си беше признал, даже да е било така. Би й било неприятно да е част от семейството му и да трябва да понася грубостта му през цялото време. Ваялид разстла един чаршаф върху матрака и започна да го изпъва. Може би не беше справедлива. Само защото и крещеше, когато говореше с нея, не значеше, че винаги се държи така. Явно беше вбесен от факта, че му се нарушава начинът на живот. Може би се чувстваше най-добре, когато си беше в банката. Когато Ваялид започна да оправя втория чаршаф, тя отново се зачуди дали семейството му знае, че той се преструва на банкер. Сигурно знаеха. Дори в град само с трийсет и пет хиляди души население такава опашата лъжа не можеше да не бъде разобличена. Жалко беше, че той чувстваше нуждата да се величае. Беше си достатъчно забележителен. Ваялид изглади чаршафа по дължината му и потрепери, защото си помисли, че скоро тялото на господин Рандолф ще лежи тук. Представи си го гол. Но веднага си помисли за нещо друго, защото почувства, че се изчервява, че се чувства неудобно от мислите си. Трябваше да спре да си мечтае за него. Независимо от това колко красив беше Джеф Рандолф, той не я харесваше, а и тя не беше особено привлечена от него. Като си каза, че вече е време да спре да си фантазира за този мъж и че вече е достатъчно стара, за да позволи на моментните емоции да я вълнуват толкова дълбоко, Ваялид потупа възглавницата и я пъхна в една калъфка. След това постави сгънатото одеяло в краката и слезе долу. Тук се чувстваше вече по-спокойна.

 

 

Джеф стоеше сам в спартански обзаведената си стая. Беше изпратил бележка на Каспар Лоурънс. Счетоводителят щеше да дойде тук скоро. Джеф стана и започна да се разхожда. Никога не беше стоял толкова дълго време без работа. Бездействието го изнервяше. Като президент на най-голямата банка в Денвър имаше личен кабинет, целият обкован в махагон и мебелиран със столове, покрити с кожа, камина, бюро с размери на цяло легло и десетина човека, които бяха на негово разположение. Но поради тази ужасна карантина той трябваше да работи на един таван, задръстен от куфари, кашони, изхвърлени от употреба мебели, да стои в един стол с въжена облегалка до маса, която беше захвърлена тук, защото краката й се клатеха. Вместо да си е в удобната къща със скъпи мебели и меки матраци, а също и вкусно приготвена храна, той трябваше да спи върху метално легло с тънък матрак и да се справя без никаква топлина и светлина в стаята, ако не се брои малката лампа. Само един господ знаеше какъв ли буламач щеше да пристигне от кухнята. И тези ужасни неща му се бяха случили, защото тази жена беше забравила да му изпрати съобщение, с което да отложи уговорената среща. Искаше му се да я удуши, макар да беше само с една ръка. А като си помислеше само, че ще стои тук затворен с нея цели пет дена! Нямаше да е близо до нея, слава богу. Щеше да си стои в стаята. А тя в своята. Но след тези мисли той поклати недоверчиво глава. Всичко това сигурно се случва на Джордж, а не на него. Та тези близначки бяха негови деца! В един момент Джеф се почуди дали цялата ситуация не беше просто един капан. После си каза, че това са глупости. Никоя жена не би пожелала мъж с една ръка. Колко пъти трябваше да се убеждава в тази истина? Жените се интересуваха от парите му, а не от него. Не се нуждаеха от него. Този факт беше важен за Джеф. Семейството му беше имало нужда от него веднъж. Налагаше си да си мисли, че пак имат нужда от него. Не можеше да си даде сметка защо дори си прави труда да мисли за тези неща. Те нямаха нищо общо с Ваялид Гудуин или с факта, че той стои заключен тук в една спалня за момичета. Независимо от всичко щеше да си стои тук. Не се знаеше в каква неприятност можеше да го въвлече Ваялид, ако не се подчини. Обаче идеята да остане тук цели пет дни без никакво живо същество, с което да контактува, не му харесваше. Оплакваше се, че трябва да се среща с много хора, но не обичаше изолацията. Тя обаче беше за предпочитане пред нуждата да се сближава с една янки, която обичаше да носи ярки цветове. Бялата й кожа и тази буйна грива от рижаво червеникава коса не беше оправдание да се изпречва пред хората. Нито пък тъмносините й очи, очи, сини като дълбините на планинско езеро.

Джеф напсува. Беше раздразнен от факта, че е хубава и че се чувстваше привлечен от нея. Мразеше янките, и то не от вчера, но да не харесваш Ваялид Гудуин беше трудно, особено ако постоянно ти се искаше да надникнеш в тези дълбоки сини води.

 

 

Ваялид спря насред изречението. Да, беше права. Наистина някакъв мъж викаше някъде извън сградата. Тя отиде до един от прозорците на голямата стая, която служеше за зала за обучение. Ваялид излезе, прекоси хола и влезе в друга също толкова голяма стая, която момичетата използваха за физически упражнения и за храна по време на карантината. Три от момичетата вече бяха залепили носове на прозорците. Две от тях бяха близначките Рандолф.

— Какво прави този мъж? — попита Ваялид.

— Вика на чичо Джеф — каза Аурелия.

— От банката е — каза Джулиет.

Момичетата се отстраниха, за да позволят на Ваялид да погледне по-добре към мъжа, който си беше поставил ръцете пред устата и викаше, като гледаше към горните етажи на сградата.

— На това трябва да се сложи край — каза Ваялид.

Тя се изкачи по стълбите колкото беше възможно по-бързо. Когато стигна до стаята на Джеф, го намери надвесен над прозореца. Докато си поемаше дъх от изкачването, тя го чу да инструктира счетоводителя какво да донесе, за да може да продължи работата си.

— Господин Рандолф, спрете да викате, иначе целият град ще започне да се чуди какво става.

Джеф завърши изречението си, затвори прозореца и се обърна към нея.

— Тъкмо казвах на Каспар какво искам да ми донесе утре. Имате ли някакви дърва? Той казва, че в салона е студено.

— Не може да използва салона, ние сме под карантина.

— Ще промушва всичко под вратата и вашата прислужничка ще ми го носи.

— Бети вече е ужасно заета. Тя не може да става ваш куриер.

— Тогава вие ще ми донесете всичко.

— В случай че не сте забелязали, в тази сграда има шестнайсет момичета, за които нося отговорност. Нямам намерение да пренебрегвам задълженията си, като се изкачвам по сто пъти на ден до стаята ви.

— Накарайте близначките да го направят. Може би така вече няма да създават неприятности. А и за вас ще е полезно. Едно изкачване дотук ви кара да останете без дъх. Не сте във форма. Имате нужда от раздвижване.

— Физическото ми състояние не ви интересува. Аз…

Джеф я погледна съсредоточено.

— Формата ви е чудесна. Аз говоря за вашето състояние.

Когато той се усмихна, Ваялид почувства, че краката й се подкосяват. Никога преди не го беше виждала да се усмихва. Оказа се, че тя е напълно неподготвена да приеме невероятния чар, който излъчваше усмивката му. Струваше й се, че Господ е създал един съвършен човек и след това е отнел едната му ръка просто за да го направи смъртен.

Само че Джеф Рандолф не беше съвършен. Имаше ужасен характер и винаги я дразнеше. Не й беше приятно да бъде манипулирана просто за забавление на някого.

— Не можете да си представите голямата радост, която ми доставя вашето одобрение — каза тя.

— Да, мога — каза той съвсем искрено. — Вие сте готова да ми прережете гърлото. Не мога да прекарам пет дни затворен тук, без да правя нищо. Сигурно вие ще сте мъртви още преди неделя сутрин.

— Какъв подходящ за целта ден.

— Ако не искате някой да тича нагоре-надолу по тези стълби, качете момичетата горе, а аз ще сляза долу.

— Не мога да преместя момичетата, защото вие не си заминахте, както ви беше казано.

— Не мърдам оттук — каза Джеф. — Моят служител вече е донесъл една кутия с документи долу в салона. Накарайте някой да дойде да ми ги донесе или аз ще сляза да я взема. Може ли да си съблека палтото? Тук е горещо.

— Бих предпочела да не го събличате — каза Ваялид. — Отворете си прозореца, ако искате, но дръжте вратата си затворена.

— Наистина ми изглеждате дяволски студена.

Ваялид усещаше, че я сърбят ръцете да удари Джеф по лицето.

— Вероятно се дължи на ефекта на вашия чар. — Тя се усмихна заядливо и студено, обърна се и тръгна към стълбите, но се спря на средата на пътя и се обърна назад. — Трябва да информирам госпожица Сетъл за вашето присъствие тук. Надявам се, че ме разбирате.

— Така е.

— Сигурна съм, че тя ще заповяда да си преместите офиса от салона.

— Оставете на мен да се безпокоя за това.

— Така и ще направя.

Ваялид се обърна и тръгна надолу. По стълбите срещна Джулиет, която се изкачваше с една кутия в ръце. Аурелия я следваше с друга кутия.

— Момичета, свършихте ли със задачите си за днес?

— Да, госпожице Гудуин.

— Тогава можете да помогнете на чичо си този следобед. Надявам се по вечеря вече да се е свършило с всичко.

— Да, госпожице Гудуин.

 

 

Фърн се заливаше от смях.

— Закълни се, че всичко това не е измислено. Той наистина е заключен с група момичета и една стара мома детегледачка за цели пет дни.

— Да, госпожо Рандолф — каза Каспар Лоурънс. — Той е мобилизирал всеки човек от банката да изнесе всичко, което му трябва и да му го занесе там.

Фърн се обърна към Дейзи.

— Знаеш как мрази янките, нали? Учителката е от Масачузетс. Той е толкова откачен, че би започнал войната наново. Не би трябвало да се смея — продължи да се залива от смях. — Той си го заслужава.

— Мислех си, че ще искате да знаете къде се намира сега — каза изнервеният счетоводител. — Госпожица Аурелия и госпожица Джулиет са добре. Те не са болни от скарлатина.

— Не съм си и помисляла, че ще се разболеят. Предполагам, че Джеф ще е добре, докато го пуснат да излезе оттам, но все пак съобщете ми, ако има нещо ново. Макар че не ми е много ясно какво бих могла да направя, щом съм прикована към това легло.

— Искаш ли да отида до училището? — попита Дейзи, след като счетоводителят си тръгна.

— Не бих си и помислила, като се има предвид, че и ти си бременна. Кой знае какво може да лепнеш там. Изглеждаш здрава като кон. Извинявай. Би могла да си помислиш, че съм отрасла в някоя ферма. Девет години в Чикаго и Денвър явно не са успели да ме превърнат в госпожа.

— Не говори така. Израснала съм в пустинята на Ню Мексико. За мен пък сигурно няма никаква надежда.

— Според Джеф и двете сме безнадежден случай. Не сме родени във Вирджиния. — Двете жени се засмяха.

— Мислиш ли, че някога ще се промени?

— Никога! Но стига сме говорили за Джеф. Разкажи ми за вашия хотел. Свършихте ли вече с всичко? Вероятно е станало много по-луксозно, отколкото дори сте планирали двамата с Тайлър. Чух, че хората едва ли не се качвали през прозорците само за да се доберат до хотела.

 

 

Вечерта премина, без госпожица Сетъл да промълви и една дума. Ваялид беше изпратила съобщение на господин Рандолф, че вечерята ще бъде сервирана в салона за гости. Той беше отговорил, че е прекалено зает, за да отдели време за вечеря. Но Ваялид реши, че има нужда от почивка. Освен това беше почувствала, че е много виновна, задето не го бе предупредила. Приготви поднос с храна и тръгна нагоре по стълбите. Срещна близначките, които отново бяха натоварени с хиляди неща.

— Чичо ви все още ли работи? — попита Ваялид.

— Той винаги работи — каза Джулиет.

Ваялид продължи нагоре по стълбите, но изведнъж се спря и се извърна назад.

— Какво работи вашият чичо в банката?

— Той я управлява — отговори Джулиет, която се спря на площадката и се обърна към учителката.

— Искате да кажете, че е директор на банката?

— Не, той е собственик.

— Да не би да е директор на управителния съвет? — попита пак Ваялид и усети хладни тръпки да пробягват по цялото й тяло. Когато близначките отговориха, че не знаят, Ваялид продължи с въпросите: — Ами другите от вашето семейство? Имате ли още чичовци?

— Да, още пет.

— Те не му ли помагат?

— Не, чичо Джеф се грижи за всичко.

Ваялид усети неприятно помръдване някъде в стомаха си.

— Как се казва банката му?

— Не знам, но мама казва, че е най-голямата в града.

Първа национална банка в Денвър! Не, Джеферсън Рандолф не може да е собственик на тази банка. Не може да е станало така, че най-големият финансов експерт западно от Сан Франциско да се намира в нейната сграда и да вика от най-горните прозорци.

Боже господи! Нищо чудно, че нямаше известие от госпожица Сетъл. Бедната женица сигурно е припаднала на място, когато бе получила бележката. Вероятно се страхуваше, че всеки важен клиент на финансовото общество в Денвър скоро би застанал на входната й врата, за да иска тя да бъде сменена. Не, всъщност не тя, а самата Ваялид.

Докато се качваше по стълбите, тя си призна, че се е уплашила. Можеше да се върне долу и да изпрати храната по близначките. Би могла да се заключи в стаята си през следващите пет дни и да не се среща с никого. Явно не беше подходяща да бъде учителка, сестра и помощничка на шестнайсет момичета на възраст от осем до четиринайсет години. Откакто беше започнала работа, едва ли й се събираха пет часа, през които да е останала напълно сама.

Ваялид отново тръгна нагоре по стълбите. Спря пред вратата на Джеф Рандолф, защото чу от стаята му детски глас. Вече се беше срещнала с близначките по стълбите. Кое от децата можеше да е вътре?

— Трябва ли да работиш с всички тези хартии? — попита детето.

Това беше Еси Браун: единственото дете на осем години в пансиона. Малко, крехко същество. Самотно. През последните три месеца Ваялид я беше виждала на няколко пъти да плаче насън.

— С всяка една от тях — каза Джеф.

— Но ти имаш толкова много.

— Стотици.

— И моят баща има много хартии. Той ги държи в една голяма черна чанта. Носи я навсякъде със себе си.

— Какво работи твоят татко?

— Не знам.

— Как се казва? — попита Джеф.

— Татко.

— Да, предполагам, че е такова името му.

Ваялид не можеше да повярва, че мъжът, който говори с детето, е Рандолф. Гласът му звучеше нежно. Никое от момичетата не обръщаше внимание на Еси. Беше твърде срамежлива. Ваялид си признаваше, че дори самата тя понякога губеше търпение, когато се занимаваше с нея. Ако момичето се опиташе да прояви малко находчивост, тя щеше да е по-щастлива. Беше невероятно, че Джеф Рандолф е успял да повдигне, макар и малко, завесата на страха, която явно я покриваше.

— Какво е това? — попита Еси.

— Дълга колона с цифри — каза Джеф.

— Те означават ли нещо?

— Зад тях стоят много пари.

— Баща ми има много пари — каза Еси и замълча. — Той казва, че парите са най-важното нещо на света.

Ваялид не обичаше да подслушва, но този път не можеше да се сдържи. Беше застанала достатъчно близо до вратата, за да може да вижда вътре. Очевидно Джеф беше прекъснал работата си и говореше с Еси.

— Ти какво мислиш, че е най-важното нещо в света? — попита Джеф.

— Не знам.

— Какво искаш най-много?

— Да видя моя татко.

— Той не може да дойде сега заради карантината.

— Но ти дойде.

— Не трябваше.

— Моят татко никога не идва.

Еси започна да плаче.

Ваялид реши, че е крайно време да се намеси. Джеф едва ли щеше да знае как да успокои едно разплакано дете. Но за голяма нейна изненада той просто протегна ръце, прегърна Еси и я притегли към себе си.

— Татко ти ще дойде.

— Не, няма да дойде.

— Сега вече ще дойде.

Момичето вдигна глава към Джеф, по бузите й се стичаха сълзи.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Джеф погледна нагоре и видя Ваялид отвън в коридора. В следващата секунда той отново се затвори в себе си, сякаш някой рязко беше затръшнал врата.