Лей Грийнууд
Ваялид (17)

Глава седемнадесета

— Не трябваше да казвам това — каза Ваялид. — Не те познавам достатъчно добре, за да си позволявам подобни преценки.

— Но ти го каза и аз няма да те оставя да се измъкнеш с такъв страхлив отговор — отвърна Джеф.

— Отговорът не е страхлив. Ти си се затворил по-плътно от мида в Нова Англия.

— Стига си увъртала, изплюй камъчето.

Защо ли й трябваше да казва каквото и да било. Но Ваялид се успокояваше, че Джеф поне можеше да обвинява единствено себе си, ако чуеше нещо, което нямаше да му хареса.

— Според мен на теб ти харесва, че никой не одобрява поведението ти. Може би, защото никой не очаква от теб да направиш нещо, за да му доставиш удоволствие, никой не се разстройва, когато направиш точно обратното. Те просто очакват точно това от теб.

— И защо трябва да харесвам това?

— Защото така можеш да вършиш каквото си поискаш. Повечето нормални хора трябва поне да направят опит да се съобразят с мнението на другите. На теб това не ти се налага, защото никой не го очаква от теб.

— И какво друго?

Ваялид въздъхна. Тя се съмняваше, че някога ще успее да си държи устата затворена. Мъжете не обичаха да чуват истината за себе си. Всъщност, това важеше не само за мъжете. Ако искаше да разкара Джеф, най-добрият начин да го направи бе да започне да му казва какво точно мисли за него.

— Не знам доколко все още имаш проблеми, когато си спомняш за войната след всичките тези години — предполагам, че не са чак толкова големи, колкото ти се иска да ги изкараш пред другите — но ти нарочно държиш тази рана отворена. Ти нарочно размахваш отрязаната си ръка пред всички, за да ги накараш да се почувстват виновни. Според мен първоначално така си се освобождавал от гнева, породен от загубата на войната, загубата на ръката ти и времето, прекарано в плен.

— Според теб това не е важно, така ли?

— Разбира се, че е важно, но ти отдавна си го преживял. Намерил си нещо, което можеш да вършиш и си започнал да го правиш. Твърде си зает, за да имаш време да мислиш за ръката си или за войната.

Ваялид усети, че Джеф иска да я прекъсне, но тя беше твърдо решена да не му позволи. Когато свършеше, той можеше да говори колкото си иска.

— Не искам да кажа, че не трябва да се ядосваш за онова, което войната е направила с теб, за Вирджиния и за хилядите мъже, които загубиха живота си или бяха осакатени. Но този гняв вече не е толкова силен, колкото е бил някога. Ти си го надживял, приел си го като част от живота си и си продължил да живееш. Въпреки това ти си използвал ръката си като тояга толкова дълго, че това ти е станало навик. Всички останали пък са си създали навика да ти го позволяват.

Джеф я погледна по начина, по който Ваялид си представяше, че би гледала вълчица майка към някой, който застрашава малките й.

— Грешал съм, като изобщо съм си мислил, че трябва да те защитавам от госпожица Сетъл. Бях забравил, че си янки, а всеки янки се равнява на двама или дори трима по-нисшестоящи смъртни. Ти не се нуждаеше от помощта ми. Просто можеше да забиеш зъби в плътта на онази нещастна жена и да я дъвчеш, докато от нея не остане нищо.

Ваялид беше подготвена за неговия изблик на гняв, но отговорът му беше по-силен, отколкото бе очаквала. Той не се ядосваше само на нея. Той се ядосваше на себе си, защото се беше оставил на чувствата си, а тя го бе възнаградила, като му бе показала, че няма нужда от него. Джеф грешеше, но ако Ваялид му го кажеше, той нямаше да й повярва. Толкова много се беше увлякла в желанието си да му покаже, че знае всичко за него, че бе пропуснала тази подробност.

Ваялид не беше някаква безгръбначна, беззащитна, безмозъчна южняшка красавица и не искаше да бъде такава. Нямаше нужда от чужда защита. Ако това беше начинът, по който Джеф искаше да възстанови виждането си за самия себе си, трябваше да си потърси друга. Но само защото Ваялид можеше да стои здраво на краката си, не означаваше, че и тя понякога не изпитваше нужда да се облегне на някого.

Да отстоява позициите си, беше изтощителна и самотна задача. Това й отказваше голяма част от нещата, които животът можеше да й предложи, от нещата, които изпълваха живота със смисъл. Джеф едва ли щеше да разбере това. За него животът беше една постоянна битка срещу нещо, срещу някого. Тя не се нуждаеше от парите му, от общественото му положение, нито дори от защитата му. Единственото, от което се нуждаеше, бе едно малко ъгълче в сърцето му.

— Оценявам, че дойде с мен при госпожица Сетъл. Няма да забравя изражението на лицето й, когато й каза, че вината за бягството на близначките е само нейна. Но аз те бях предупредила, че мога да се справя с нея и сама.

— Помня това, но се надявам да ми простиш, че се надявах с присъствието си да предотвратя поне една малка драскотина. Не осъзнавах, че всъщност защитавах госпожица Сетъл.

Двамата стояха по средата на пътеката, която водеше от спалните помещения към пътя за града. Време беше да тръгнат и тези две различни посоки. Време беше да се разделят.

— Трябва да се върна при близначките. Те може и да са две малки дяволчета, но все пак са само на девет години и предполагам, че точно сега ще имат нужда от малко подкрепа. А ти — продължи тя, без да му даде време да каже нещо, — трябва да се върнеш при служителите, които те чакат.

Ваялид протегна ръка.

— Съжалявам за неудобството, което ти създадох. Наистина оценявам любезността и помощта ти. Никога няма да забравя двата дни, които прекарах в „Уиндзор“.

Вместо да поеме ръката й, Джеф внезапно обви с ръка кръста й и я придърпа към себе си.

— Ти си вещица. Трябва да бъдеш изгорена на клада!

След това я целуна толкова грубо, че сетивата й отказаха да се включат. Ваялид забрави за здравия разум и приличието и отвърна на целувката му. Не разбираше как беше възможно да се примирява и дори да желае грубото отношение на този мъж, но вече не беше в състояние да се противопоставя на чувствата си към него.

Забрави, че половината училище можеше да ги види, забрави, че с Джеф не можеха да постигнат съгласие за нищо. Единственото, което усещаше, бе, че той я държи в ръце и че никога досега не се бе чувствала толкова добре.

Силата на Джеф я удивяваше. Тя се чувстваше, сякаш беше смазана, затворена, неспособна да помръдне. Целувката му беше груба и гневна, но това нямаше значение. Тя също искаше да бъде груба и гневна. Искаше й се да го сграбчи и да разруши стените, с които Джеф се беше обградил, да взриви барикадите в съзнанието му.

Искаше й се да го прегръща и да го целува, докато той не разбереше, че го обича, че не я интересува дали има една ръка или три, че без значение колко избухлив и жесток можеше да бъде, тя разбираше, че и той е също толкова уязвим и отчаяно търсещ любов, колкото всеки друг.

И Ваялид го прегръщаше и го целуваше. Остана вкопчена в него, когато Джеф я бе пуснал, като притискаше тялото си до неговото, за да му покаже, че няма да крие нищо от него. Ваялид обещаваше всичко, а не искаше нищо в замяна.

Когато Джеф я пусна, тя се почувства опустошена. Устните й горяха, кожата й сякаш беше обхваната от пламъци, а косата й се беше разпиляла. Преди някой от тях да се съвземе достатъчно, за да проговори, Ваялид забеляза Харви Маккий да върви към тях по улицата.

Внезапно Ваялид се почувства по-малко безочлива. Тя не можеше да обясни поведението си спрямо Харви.

— Трябва да влизам вътре — каза тя, като се опитваше да звучи възможно най-спокойно. — Дори и вещиците трябва да дават почивка на метлите си от време на време. Ако не го направя, ще ми излезе много по-различно име.

— Само някой да посмее да каже нещо лошо за теб и ще го…

Тя се усмихна. Джеф може би й беше ядосан, но все още беше готов да я защити. Това беше нещо, което си струваше да бъде запомнено.

— Ето, че отново се опитваш да ме защитиш. Не беше ли решил преди малко, че съм напълно способна да се защитавам сама?

Харви пресичаше улицата и скоро щеше да стигне до пътеката, която водеше към училището.

— Мъжете обичат да чувстват, че жените се нуждаят от защита. Ако ни отнемете и това, каква ще бъде ползата от нас?

Ваялид изпита тъга от това, че Джеф се смяташе за толкова непривлекателен.

— Попитай ме отново, когато имам време, за да ти отговоря. Сега трябва да вървя.

— Не и преди да съм казал последната си дума. — Той я целуна бързо, обърна се и тръгна към града.

Ваялид го гледаше как се отдалечава, напълно объркана от развитието на събитията. Ако той беше влюбен в нея, очакваше да получи малко нежност, а не глупави приказки. Ако просто беше раздразнен от нея, целувката беше необяснима. Но най-важното беше, че точно тази целувка доказваше без съмнение, че Ваялид се бе влюбила в Джеф Рандолф. Това противоречеше на всякаква логика, но въпреки това си оставаше факт. И при това тя дори не беше сигурна, че харесва този мъж!

Възхищаваше му се, копнееше по него и постоянно си мислеше за него. Това не беше достатъчно, но беше твърде много, за да го пренебрегва. Твърде много, за да го забрави.

И въпреки това трябваше поне да се опита да го забрави. Джеф нямаше никакво намерение да се влюбва в една янки. Според нея той не беше способен на такова нещо, независимо за колко красива можеше да я смята. А ако наистина се влюбеше в нея, щеше да се бори срещу любовта си до края на живота си. Откъдето и да погледнеше фактите, и двамата щяха да бъдат абсолютно нещастни. Единственото разумно нещо, което можеше да направи, бе да го изхвърли от съзнанието си.

Тя видя как Джеф и Харви се срещнаха по средата на пътеката. Дори и от това разстояние Ваялид успя да види как Джеф се намръщи, а Харви присви очи. Двамата погледнаха към нея, след това се огледаха взаимно. Тя се усмихна. Хубаво беше, че двама мъже се опитваха да я спечелят. Такова нещо не й се беше случвало досега и тя го намираше за доста ободряващо.

Двамата се разминаха и Ваялид едва се сдържа да не се разсмее, когато Джеф се обърна на два пъти, за да погледне назад. Хубаво щеше да му дойде, ако изпиташе няколко пристъпа на ревност заради нея. Той вече й беше причинил достатъчно проблеми и тя беше сигурна, че щеше да й причини още много преди да успее да го забрави напълно.

 

 

Близначките слязоха от файтона и последваха Ваялид по пътеката с наведени глави и сериозни изражения. Госпожица Сетъл ги беше изключила от училището и Ваялид ги водеше при леля им Фърн, където щяха да изчакат пристигането на родителите си. Първата й мисъл бе да съобщи на Джеф, но беше невъзможно да остави близначките при него. Дори и ако той намереше време за тях, нямаше да знае какво да ги прави.

— Татко ще се ядоса — каза Аурелия.

— Мама ще побеснее — добави Джулиет.

— Вероятно — каза Ваялид. — Сигурна съм, че тя се е надявала да се държите добре в училище.

— Казахме й да не се надява — заяви Аурелия.

— С изключение на Уилям Хенри, нито един Рандолф не обича да ходи на училище — добави Джулиет.

Ваялид позвъни на входната врата.

— Знам, че е трудно постоянно да ти казват какво трябва да правиш, но училището не може да си позволи да ви остави да бягате. Нещо може да ви се случи.

— На нас никога не ни се случва нищо — заяви Аурелия.

— Татко казва, че животът ни трябва да е омагьосан — добави Джулиет.

— Може би, но това не ви помогна пред госпожица Сетъл.

Една прислужница отвори вратата и ги въведе в малка дневна.

— Ще уведомя господин Рандолф, че сте тук — каза тя и изчезна.

— Не виждам чичо Мадисън — обади се Аурелия.

— Той сигурно харесва децата.

— Той харесва момчетата — осведоми я Аурелия.

— Той казва, че за момчетата никога не трябва да се тревожиш — добави Джулиет. — Те сами можели да се възпитават.

— Неговите момчета са можели да бъдат и момичета. — Аурелия поклати глава.

— Той казва, че ако са били момичета, е щял да ги даде на друг.

Преди Ваялид да бе имала време да реши дали близначките си бяха измислили всичко това, в стаята влезе един висок, красив, загорял мъж. Той погледна ядосано близначките и те се свиха под погледа му.

— Значи най-после изхвърлихте малките чудовища. Това е първото разумно нещо, което сте направили. Изобщо не трябваше да ги приемате в училището. Казах на Джордж, че преди да ги укроти, трябва да ги пречупи.

Ваялид се втренчи невярващо в Мадисън Рандолф. Той говореше също като Джеф.

— Тези момичета не са животни — отговори тя, при това може би малко по-строго, отколкото трябваше, — които могат да бъдат връзвани и бити.

— А може би точно така трябва да се постъпва с тях. — Мадисън се отдалечи от момичетата и приближи Ваялид. — Аз съм Мадисън Рандолф. Фърн ще слезе след минутка. Момичета, вървете да намерите момчетата. Сигурен съм, че на госпожица Гудуин вече й е омръзнало да се разправя с вас. Не се притеснявайте — обърна се той към Ваялид, когато забеляза, че тя не изглежда много спокойна. — Предупредил съм всички. Хлапетата ще бъдат третирани като затворници до пристигането на Джордж и Роуз.

— И кога ще дойдат те? — попита Ваялид, която не знаеше какво друго да каже на този мъж, който, изглежда, се интересуваше от племенничките си още по-малко от Джеф.

— Утре. Изпратих им телеграма тази сутрин.

Ваялид едва бе успяла да приеме, че човек може да се придвижи от Тексас до Колорадо само за два дни. Тя все още не можеше да свикне с телеграфа, а вече бе чула, че няколко души в Денвър са си купили новата лудост, наречена телефон. Ваялид много искаше да види телефон. Как беше възможно човек да говори в някаква малка кутийка и гласът му да се чува на много мили? Погледна към газовите лампи, които осветяваха стаята. Толкова много неща се бяха променили през последните няколко години, но баща й не бе имал парите, за да се възползва от тях. Семейство Рандолф очевидно не беше имало парични затруднения.

— Съжалявам, че ги изключиха. Те не са лоши момичета, просто не спазват правилата.

Фърн бе влязла в стаята тъкмо навреме, за да чуе последната реплика.

— Те никога не са спазвали правилата. Едва ли Роуз е вярвала, че ще останат дълго в училището.

Ваялид беше шокирана. Фърн изглеждаше много по-зле отколкото когато я бе видяла преди една седмица. Ваялид потисна импулсивното си желание да й помогне да седне, но това не се оказа необходимо. Мадисън скочи на крака в мига, в който жена му влезе в стаята. Той може и да не се интересуваше от момиченца, но отдалеч си личеше, че обожава съпругата си. Ваялид изчака Фърн да седне и Мадисън да се увери, че жена му е настанена възможно най-удобно.

— Съжалявам, че трябваше вие да доведете близначките дотук, но сама виждате, че нямаше как лично да се погрижа за това — каза Фърн. Тя погледна с любов към съпруга си и Ваялид се зачуди дали някога щеше да изпитва същото към някой мъж.

— А сега, когато Мадисън се върна, нямам намерение да му позволявам да излиза оттук, преди да се роди детето.

— Госпожица Сетъл се съгласи аз лично да доведа момичетата — каза Ваялид.

— По този начин, ако ги изгубим, вината няма да бъде ваша — вметна Мадисън.

Госпожица Сетъл й бе казала същото, но Ваялид нямаше намерение да им казва това.

— Тъкмо щях да кажа на съпруга ви колко добри ученички са близначките, но те просто не успяха да свикнат с правилата в училището. Това не означава, че те са лоши, но вие сами разбирате, че при дадените обстоятелства училището не може да ги задържи.

— Винаги съм смятал, че Роуз ги изпрати да учат там, за да си почине малко от тях — каза Мадисън.

— Засрами се — скастри го Фърн. — Знаеш, че ако има човек, който да може да укроти тези хлапета, то това е Роуз.

— Е, не смятам, че това е по силите на всеки. Господ да е на помощ на мъжете, които се оженят за тях.

Ваялид си помисли, че това не е честно. Ако някое момче се държеше по същия начин, щяха да кажат, че просто има твърде много енергия. Ако пък момчето разполагаше и с тлъста сума пари и изглеждаше добре, всяка жена на възраст за женене щеше да тича след него. Но Ваялид бе научила колко глупаво е да се бори с предразсъдъци, които не можеха да бъдат променени.

— Госпожица Сетъл каза, че ако след година-две момичетата поулегнат малко, тя ще преразгледа решението си.

— Колко й е платил Джеф, за да каже това? — поинтересува се Мадисън.

— Той още не знае — обясни Ваялид. — Помислих си, че може да искате да му кажете лично.

— Съмнявам се дали това го интересува.

— Той много ни помогна, докато теб те нямаше — каза Фърн. След това се разсмя внезапно. — Какво ли не бих дала да го видя по време на карантината при вас.

Ваялид се усмихна в отговор.

— Не беше много доволен от това, но за човек с неговия характер се справи доста добре.

Тя беше онази, която не бе успяла да се справи със ситуацията. Тя се бе поддала на чувство, което беше колкото глупаво, толкова безсмислено.

— За човек с неговия характер? Не знам защо не сте го застреляли — каза Мадисън.

Ваялид прехапа език. Беше срещнала трима от братята на Джеф и всеки от тях се бе изказал брутално нелюбезно за него. Знаеше, че понякога Джеф проявяваше трудния си характер — самата имаше опит в това — но все пак те му бяха братя. Ако изобщо някой можеше да го разбере, това бяха те.

— Той трябваше да изтърпи много.

Фърн я огледа внимателно и видя повече, отколкото на Ваялид й се искаше.

— Според мен госпожица Гудуин смята, че семейството на Джеф се държи твърде грубо с него.

Ваялид нямаше желание да става обект на такова голямо внимание, нито пък да слуша как критикуват Джеф и да не бъде в състояние да го защити. В същото време неговите роднини сигурно го познаваха по-добре от нея. Коя беше тя, че да си позволява да им казва как да се държат със собствения си брат?

— Смятам, че нося отговорност за това, тъй като забравих да му спомена за карантината.

— Ако наистина сте от Масачузетс, а по акцента ви си личи, че сте — каза Мадисън, — самият факт, че е говорил с вас, е истинско чудо. Не искам да ви обидя, но никой от нас не може да си обясни как сте постигнали това.

— Джеф не е чак толкова лош. Той само иска да изглежда такъв. Вие му помагате, тъй като му позволявате да казва и върши каквото си иска, без значение колко смешно е то.

Мадисън и Фърн се втренчиха в нея с удивление и Ваялид усети, че се изчервява. Не бе искала да каже толкова много и изобщо не бе имала намерението да критикува когото и да било.

— Когато той започне да говори по някоя от любимите си теми, или изобщо не трябва да му обръщате внимание, или трябва да му покажете колко е абсурдно онова, което казва. Той е много интелигентен.

— Вие с Роуз ще се разберете отлично — заяви Мадисън.

— Напротив! — възрази Фърн.

— Но те стигнаха до едно и също заключение — каза Мадисън.

— Само че върху различна основа.

Ясно беше, че Мадисън не разбра за какво говореше съпругата му. Ясно беше също и че той беше готов да й поиска обяснение. Ваялид реши, че няма да може да издържи на това и стана от мястото си.

— По-добре да се връщам в училището. Хората винаги казват, че не трябва да се тревожим за нищо, докато не сме на работа, но ако ми се наложи да оправям някаква бъркотия, предпочитам да съм там, когато се случи.

— Вие сте интелигентна жена — каза Мадисън. — Защо не помолите Джеф да ви намери работа в банката си?

— Не мисля, че неговото мнение за моите способности е толкова високо, колкото е вашето. — Тя не смяташе да му казва, че ако работеше толкова близо до Джеф, никога нямаше да успее да овладее чувствата си. — Благодаря ви, но сегашната ми работа ме задоволява напълно и…

Тя млъкна, защото Фърн се опита да стане, но не можа да се надигне от стола си.

— Добре съм — каза Фърн, когато Ваялид и Мадисън се опитаха да я подкрепят. — Просто понякога не ми остават никакви сили. Ще се оправя.

— Не мисля така — възрази Ваялид. — Имам опит с жени във вашето състояние и знам, че нещо не е наред. Не ме интересува какво казва лекарят ви — добави тя, когато Фърн се опита да протестира. — При предишните си бременности чувствали ли сте се по същия начин?

— Не — каза Фърн с неприкрито облекчение от това, че можеше да признае собствените си страхове.

— Извиках всички лекари в Денвър да я прегледат — каза Мадисън. — Всички казаха, че й няма нищо.

Ваялид знаеше колко безполезно е една медицинска сестра да изказва мнението си пред това на лекаря — както и за една жена да противоречи на един мъж — но беше уверена, че Фърн е в опасност.

— И двамата знаете, че нещо не е наред.

Не беше необходимо да й отговарят. Израженията им казаха на Ваялид всичко, което й бе нужно да знае.

— В Бостън има един лекар, който е отличен специалист точно при подобни ситуации. Трябва да се консултирате с него.

— Тя е твърде слаба, за да пътува — възрази Мадисън.

— Има влакове.

Фърн и Мадисън се спогледаха и Мадисън попита:

— Как се казва той?

— Доктор Фредерик Улмстед. Ако ми дадете лист хартия ще ви напиша адреса му. — Мадисън извади писалка и хартия от джоба на сакото си и Ваялид бързо му записа адреса. — Кажете му, че аз съм казала да се свържете с него. Той ще си спомни за мен. Беше колега на баща ми. — Ваялид осъзна, че след като баща й бе лекар това даваше определена тежест на мнението й. — Той е много зает, но съм сигурна, че ще намери време за вас.

Ваялид излезе от къщата, изпълнена с тревога за близначките, Фърн, Джеф и самата себе си. Тя обаче забрави да се разтревожи за сребърната си мина.

 

 

Роуз влезе в спалнята на Фърн като малко торнадо.

— Мадисън каза, че не си добре — каза тя и прегърна снаха си. — Кажи ми какво точно чувстваш.

— Чувствам слабост, но иначе ми няма нищо.

— Чувстваш ли болки?

— Само понякога, и то не много силни — отговори Фърн, но Роуз не се успокои.

— Здравей, Джордж — обърна се Фърн към високия мъж, който стоеше безмълвно зад жена си. Фърн винаги се стряскаше, когато видеше Джордж. Той толкова много приличаше на Мадисън.

— Мадисън каза, че щял да те води в Бостън, за да те прегледа някакъв специалист — каза Джордж.

Роуз се обърна рязко и застана срещу съпруга си.

— Тя няма да мръдне от тази къща. Телеграфирай на този лекар и му кажи да се качи на първия влак за Денвър. Той къде е?

— В Бостън.

— Кога ще пристигне тук, ако тръгне днес?

— Той няма да тръгне, Роуз. Ще ни очаква в Бостън.

Роуз се обърна отново към Фърн. Двете жени не трябваше да казват нищо, те се разбраха само с поглед.

— Тя е твърде слаба, за да пътува чак до Бостън, дори и в един от твоите специални вагони. Какво казаха местните лекари?

— Че е слаба.

— Всеки глупак може да забележи това. Кой ви каза за лекаря в Бостън?

— Госпожица Гудуин. Тя е възпитателка в училището „Улф“.

Роуз сбърчи вежди.

— Ще се срещна с нея утре и след това ще ви кажа какво мисля. А сега искам да се видя с близначките, преди да се върна в хотела.

Тя се обърна към Фърн и отново се намръщи.

— Не мисля, че искам да отсядам в хотела. Вече съм твърде стара за такива неща. Пък и Монти е тук. Ще се скарам с него преди края на деня. Имаш ли нещо против с Джордж да останем тук? Ти имаш толкова много стаи, че дори няма да забележиш, че сме тук. Аз мога да се грижа за момчетата, за да може Мадисън да бъде постоянно до теб. Обещавам да не ти се пречкам.

Фърн се усмихна с облекчение. Знаеше, че Роуз иска позволение да поеме управлението на домакинството вместо нея и беше благодарна, че Роуз успяваше да разбере толкова много за толкова кратко време.

— Така вероятно ще бъде най-добре. И без това близначките са тук.

— Това е друг въпрос — отвърна Роуз. — Джордж, погрижи се за багажа. Мисля, че е време да си поговоря с дъщерите ни.