Серия
Седем невести за седмина братя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Violet, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 97 гласа)
Начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване
?
Сканиране
Lindsey (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2014)

Издание:

Издателство „Торнадо“

Редактор Мая Арсенова

Оформление на корицата: Полипрес, Габрово

ISBN 954-17-0161-2


Глава първа

Денвър, 1880

— Въобще не ме е грижа какви ангажименти имаш или какво става на пазара за стоки — каза Фърн на Джеф. — Все пак някой трябва да отиде до това училище и да се погрижи за близначките, а аз не мога да го направя.

Фърн се облегна върху възглавниците. Джеф се държеше ужасно, но тя не би трябвало да очаква нещо друго. Беше омъжена за брат му вече от девет години и за това време Джеф нито веднъж не се беше опитал да влезе в положението на някого и да го разбере.

— Не разбирам нищо от училища или от малки момиченца — каза Джеф.

— Трябваше да си помислиш за това, преди да настояваш Мадисън да отиде в Лидвил — каза тя. — Знаеш много добре, че не мога да изляза от леглото за повече от няколко минути.

— Роуз трябваше да задържи момичетата в Тексас — отвърна Джеф. — Те са страшно палави.

— Тя ги изпрати тук, защото се надяваше, че в училище „Улф“ ще успеят поне малко да ги превъзпитат. Джордж каза, че явно на външен вид ще приличат на майка ти, а ще се държат като баща ти.

— По дяволите! Ако е така, най-добре ще е още сега да ги застреляш и да спасиш всички от много тревоги.

— Джеф, те са просто едни малки момиченца.

— Точно затова. Никой не би повярвал, че могат да бъдат толкова злобни, колкото беше баща ми.

— Изминали са много години, откакто за последен път си бил с тях. Те не са лоши, а просто са буйни. Моля те, върви да се срещнеш с мис Гудуин.

— Сигурна ли си, че няма да можеш да се надигнеш и да отидеш до там?

— Имам ли вид на човек, на когото му е приятно да стои тук? — попита Фърн. Беше разтревожена от факта, че Джеф не направи ни най-малко усилие да скрие своя скептицизъм по отношение на болестта й. Той никога не се разболяваше и затова не можеше да изпита състрадание към някой, който беше болен.

— Не бива да позволяваш на Мадисън постоянно да те докарва до положение да си бременна.

— Това не е твоя работа — отговори рязко Фърн. — Но дори и да беше, вече е твърде късно. И след като смяташ, че имаш право да изпратиш съпруга ми в Лидвил, би трябвало да чувстваш някаква отговорност да се погрижиш за племенничките си.

— Не съм адвокат. Не мога…

— Би могъл да наемеш някого. Имаш достатъчно пари. За какво ги спестяваш? Знаеш ли, че близначките те наричат „Ръждиви пари“?

— Парите не ръждясват.

Фърн въздъхна.

— Изморих се да говоря с теб. Ейми има картичка с адреса на мис Гудуин и може да ти каже кога ще е удобно да се обадиш. Можеш да го вземеш от нея, като излезеш от тук.

— Ще се отбия там, когато имам време — каза Джеф и острата му реплика загрози иначе симпатичното му лице. — Мис Гудсан…

— Гудуин.

— … ще трябва да им намери място, където да живеят.

Фърн отново въздъхна.

— Опитай се да не влизаш в конфликт с нея. Ти би трябвало да помогнеш на момичетата, а не да прибавяш мис Гудуин към списъка от хора, които не искат никога да се срещат отново с теб.

— Аз не влизам в противоречие с хората.

— Не е вярно, ти постоянно се заяждаш с някого. Половината Денвър пропищява, когато види, че се задаваш. Ако не беше президент на най-голямата банка западно от Сан Франциско, никой не би си направил труда да говори с теб.

— Не бива да ми говориш така.

Джеф изглеждаше толкова засегнат, че на Фърн й се прииска да се изсмее.

— Защо не? Както често обичаш да ми напомняш, аз не съм някоя от твоите безценни красавици от Юга. А сега се махай и върви да говориш с мис Гудуин.

— Роуз би трябвало да дойде и сама да се заеме с тази работа.

— Ако нещо объркаш при това посещение, тя вероятно ще го направи.

Джеф никога нямаше да си го признае, но Фърн знаеше, че той всъщност беше малко изплашен от Роуз. Отношението му тревожеше Джордж, а никой не би си позволил да дразни Джордж, защото щеше да бъде наказан. Роуз беше дребна, но заприличваше на разярена тигрица, когато трябваше да защити съпруга си.

Фърн отново се облегна върху възглавниците, след като Джеф излезе и затвори вратата. Вече не си мислеше за близначките или за лошия характер на Джеф. Ръката й бавно се отпусна върху издутия корем. След като беше изкарала четири лесни раждания, този път нещата не бяха тръгнали добре от самото начало. Оставаше още един месец и тя постоянно мислеше за майка си, която беше умряла при раждане. Страхуваше се, че и с нея може да се случи същото. Промълви името на съпруга си. Знаеше, че той щеше да остане, ако го беше помолила. Сега й се искаше да го бе направила.

 

 

След десет дни Джеф вече беше застанал на алеята, която водеше към училище „Улф“. Преди пет години богатите майки от Денвър бяха решили, че трябва да имат собствено училище, в което да се обучават дъщерите им, вместо да ги изпращат на Изток. Бяха открили подписка и построиха училището. То се състоеше от няколко каменни сгради и заемаше доста голямо пространство в края на най-изискания квартал на Денвър. Дъщерите на местните милионери ходеха целодневно на училище. За останалите, включително за дъщерите на собствениците на мини за сребро и злато и на няколкото едри собственици на едър рогат добитък, които не живееха в Денвър, управителният съвет беше подсигурил обща спалня. Бяха насадени цели акри кафява трева и стотици млади дръвчета, за да се промени тази малка част от прерията в подножието на Скалистите планини в нещо, което да напомня за някои от градовете в източната част на щатите. Камъкът по сградите беше започнал да посивява и да напомня за нещо старо. След няколко години училището „Улф“ щеше да изглежда като една достопочтена институция, каквато жените на Денвър мечтаеха да стане един ден.

— Ще намерите мис Гудуин в общата спалня — каза една жена на Джеф. — Когато отново излезете навън, втората сграда от дясната ви страна, точно до параклиса. Скъпи боже — каза тя, като погледна към празния ляв ръкав на Джеф. — При нещастен случай в мината ли изгубихте ръката си?

— Един услужлив янки ми раздроби лакътя в битката при Гетисбърг — отговори Джеф и в гласа му се усети раздразнителност. — Лекарите янки решиха, че е по-добре да я отрежат, вместо да се опитат да я лекуват.

— Не е нужно да ходите с празен ръкав. Вече се произвеждат такива хубави протези.

— Не, не са хубави. Ужасни са дори.

Джеф се обърна и се измъкна от сградата. Толкова му се искаше хората да си спестяват коментарите, а също и да не проявяват излишно любопитство. Вероятно се опитваха да бъдат любезни, но в незнанието си му причиняваха повече болка, отколкото добрина.

Той извади златния часовник от джоба си, погледна го и се намръщи. Забърза надолу по алеята. Вече беше закъснял с пет минути. Ако не побързаше, вероятно щеше да закъснее за срещата. Банковите директори щяха да решават дали да закупят повече минни участъци в Лидвил. Намерението му беше да ги накара да го направят. Погледна към параклиса, докато минаваше покрай него — малка сграда с квадратна форма. Не беше влизал в църква от времето, когато загуби ръката си.

Спалнята беше огромна, с квадратни размери и, освен това, грозна. Джеф вече натискаше бравата, когато се сети, че щеше да е по-добре, ако първо беше позвънил. Мисълта, че ще нахълта в стая, обитавана от момичета, някои от които разсъблечени, го ужаси. Прислужничка в униформа отвори вратата.

— С какво мога да ви услужа? — попита младата жена с британски акцент.

— Дошъл съм да се срещна с мис Ваялид Гудуин.

Прислужничката се притесни.

— Тя няма уговорени срещи за този следобед.

— Добре. Значи тогава е свободна и може да се срещне с мен.

— Искам да кажа, че тъй като няма уговорени срещи, е ангажирана с други неща.

— Сигурен съм, че може да отложи онова, което прави, за някой друг път — каза Джеф и пристъпи напред. — Моля, кажете й, че съм тук.

— Но кой сте вие?

— Господин Рандолф.

Когато прислужничката го погледна недоумяващо, той допълни:

— Банкерът.

Изражението на момичето не се промени и Джеф се видя принуден да добави:

— Аз съм чичо на близначките.

Прислужничката разцъфна в широка усмивка.

— Значи вие сте господин Джеферсън Рандолф?

— Точно това казах преди малко.

— Но вие можехте да бъдете кой да е друг Рандолф, нали? Моля, седнете. Дайте ми шапката си и палтото. Ще проверя дали госпожица Гудуин е свободна.

— Сигурен съм, че госпожица Гудуин ще се срещне с мен.

— Ще отида да я попитам — каза прислужницата и излезе.

Джеф остана прав. Обходи с поглед голямата стая. Отвратителните мебели бяха от викторианско време, тъмни и тежки. Имаше чувството, че се намира в мавзолей, и си помисли какво ли би се случило, ако някой заключеше близначките тук. След не повече от час те щяха да се почувстват толкова потиснати, че нямаше да създават проблеми поне в продължение на цяла седмица.

Бяха изминали петнайсет минути, достатъчни, за да разгледа всяка картина, всяка част от мебелировката, всяка черга на пода. Беше седял във всеки един стол, беше гледал през всички прозорци и дори беше изсвирил някаква мелодия на квадратното пиано. Мис Гудуин все още не идваше.

Търпението му се изчерпа, а с него доброто възпитание и чувството за хумор.

Помисли да си тръгне, без да се е срещнал с нея, но трябваше да идва пак и щеше да изгуби повече време. Отново погледна часовника си. Щеше да е трудно да проведе какъвто и да е разговор с мис Гудуин, без да закъснее за срещата. Затвори часовника, като щракна силно капака. Срещата му беше много по-важна от необходимостта да се занимава с онези глупости, които бяха сторили племенничките му.

В този момент в стаята се появи едно видение, което го накара да замръзне на място. Жената, слаба и не много висока, съвсем не беше в първа младост. Беше привлекателна. Чертите на лицето й бяха хубави, без да са нещо изключително. Очите й бяха наситено сини и сега наблюдаваха Джеф втренчено изпод дългите мигли. Невероятно гъстата, къдрава огненочервена коса беше захваната на тила с множество фиби, но човек имаше чувството, че всеки момент ще се разпилее по раменете. Вниманието на Джеф беше привлечено от роклята й. Дрехата беше изработена от много метри розов сатен, а на врата и ръкавите беше украсена с кремава дантела. Приличаше на роклите, които можеха да се видят на някой бал във Вирджиния, преди баща му да бъде изгонен от там. Не приличаше на дреха, която би носила учителка в училище за девойки. На фона на тъмните и строги мебели тя изглеждаше като някоя излетяла от рая птица.

Жената се усмихна.

— Господин Рандолф? Аз съм Ваялид Гудуин. Извинете ме, че ви накарах да чакате. Моля, заповядайте, седнете.

Тя самата седна на едно канапе с висока облегалка, като оправи шумолящите поли на роклята си. Джеф стоеше неподвижно.

Мис Ваялид беше една янки. Дори беше почти сигурен, че акцентът й е точно като на човек от щата Масачузетс. Мъжът, който го пазеше в затвора през последните две години на войната, говореше точно така. Джеф знаеше, че щеше да си спомня гласа му до края на дните си.

— Признавам си, че очаквах да се срещна с майката на близначките — каза мис Гудуин. — Това е първото посещение на баща тук досега.

Тя говореше бавно. Гласът й беше мек, напълно различен от този на мъжа, превърнал живота на Джеф в затвора в истински ад. Беше много хубава, когато се усмихнеше. Изглеждаше приятелски настроена. Но беше една янки. Джеф искаше да се обърне и да си тръгне, без да каже и дума.

— Аз съм техният чичо.

— О, така ли, чудесно е, че сте толкова загрижен за племенничките си.

Като се опита да запази спокойствие, Джеф каза:

— Снаха ми е на легло, а съпругът й отсъства. Аз съм единственият им роднина. — Той извади часовника си и го погледна. — Ще закъснея за срещата си.

Мис Гудуин се изненада от неочакваната му припряност.

— Състоянието на племенничките ви е по-важно от една среща.

— Не, не мисля така.

Жената го погледна стреснато.

— Но те са ваши роднини.

— Аз нямам заслуга за това.

Очите на Гудуин се разтвориха широко. Тъмносиньото беше в ярък контраст с бледата кожа на лицето и медночервената коса. Дори и да не беше красавица, външният й вид правеше силно впечатление.

— Все пак да поговорим за вашите племеннички.

— Но какво има да говорим? Брат ми ви плаща, за да направите от тях възпитани млади дами, а не твърдоглави женски екземпляри, които се чувстват по-добре, ако яздят кон, отколкото да се държат изискано в някой салон. Единственото, което мога да предположа, след като съм извикан тук, е, че не сте успели.

По лицето й премина гневна тръпка.

— Изглежда сте ме разбрали погрешно.

— Трябва да ви кажа, че никога не изпадам в положението на човек, който не е разбрал нещо. В противен случай ще трябва да заплатя неразбирането си с много пари и време.

— Предполагам, че е така, но в този случай…

— Този случай не е по-различен от който и да било друг. На вас ви се плаща, за да извършвате една работа, и вие не сте се справили — каза той и си помисли, че тя едва ли би могла да прецени какви са племенничките му. Как да разбере жените от Юга? Никоя жена, израснала в Масачузетс, не би могла. — Сигурен съм, че не са направили нещо, което някое друго дете на девет години не би направило.

Хората обикновено се страхуваха от неговите атаки. Госпожица Гудуин изглеждаше объркана от неочаквано резкия отговор, но не беше изплашена.

— Що се отнася до това, не бих могла да кажа. Никога не съм се занимавала с близнаци непослушници.

— Тогава какво не им харесвате?

— Ако ме изслушате, ще ви обясня за какво става въпрос.

Тя го нападаше. Трябваше да е подготвен за това. Янките си мислеха, че имат отговор за всичко.

— Не бих ви прекъсвал, ако говорехте направо по въпроса. Защо жените имат навик да бърборят, а да не казват главното?

— Свършихте ли?

Жената говореше бавно, възпитано, но очите й я издаваха. Джеф разбра, че никога няма да се измъкне оттук, ако не я остави да каже всичко. Забеляза, че имаше добре оформени гърди. Първоначално само роклята беше привлякла вниманието му, но сега виждаше, че жената имаше много фина фигура. Беше елегантна, но не слаба. Зрелостта на годините беше придала приятна заобленост на формите й, която младите момичета не притежаваха.

— Какво имате да казвате?

— Бих предпочела да седнете и да ме изслушате.

— Не, ще остана прав.

Мис Гудуин изглеждаше раздразнена, но явно добре успяваше да се владее.

— Аз не определям правилата в училище „Улф“. Нито пък решавам какво да правя, когато те не се спазват. С това се занимава госпожица Елеонор Сетъл, директорката на училището. Мое задължение е да докладвам за неспазването на правилника и да предлагам наказание.

— Е, тогава защо си губя времето сега?

Джеф виждаше, че жената прави всичко възможно да сдържа нервите си и да не избухне. Не знаеше защо, но гледката го радваше. Никога не беше харесвал избухливи жени.

— От мен се очаква да се свържа с родителите, когато има нужда.

— Е, каква е причината сега?

— Близначките постоянно нарушават реда в училището.

— Тогава накарайте ги да си легнат, без да им давате вечеря, и въпросът ще се уреди.

— Ние не подлагаме нашите ученици на глад, господин Рандолф.

— Няма да умрат от глад, ако не се нахранят веднъж. Ние не сме яли по цели дни по време на нападенията на северните щати, но не спряхме да се бием.

Госпожица Гудуин впери поглед в празния ръкав на мъжа.

— Добре съм запозната със страданията, които донесе тази война, но това няма връзка с въпроса, по който говорим в момента.

— Трябва да направите нещо повече от това просто да говорите с тези момичета. Нямам намерение да идвам до тук всеки път, когато те проявят непослушание.

На госпожица Гудуин й беше необходима една цяла минута, преди да отговори.

— Не знам какво работите, но очевидно имате съвсем малък опит с малки деца.

— В действителност нямам никакъв.

— Тогава нека да ви обясня.

— Вече ми е досадно да слушам цялото това обяснение. Кажете ми най-важното и да свършваме.

Госпожица Гудуин отново замълча, преди да му отговори, но той имаше чувството, че тя не търси думите, за да се изрази по-точно, а по-скоро се опитва да не произнесе онези, които са й дошли на ум веднага след неговата реплика. Това също му се понрави, макар че не можеше да си обясни защо. Не се интересуваше от онова, което жената мислеше за него.

— Може би така е по-добре — каза тя, после замълча и го погледна открито.

Втренченият й поглед подразни Джеф. Той не обичаше смелите жени. Трябваше да е малко по-примирена. Така мъжете щяха да я харесват повече и нямаше да си остане стара мома. И все пак беше твърде привлекателна, за да не е омъжена.

— Директорката ми поръча да ви съобщя, че ако поведението на племенничките ви не се подобри, ще им се наложат сериозни наказания.

Джеф се ядоса.

— Значи ме довлякохте тук, накарахте ме да си изпусна важна среща, за да слушам едно безсмислено бърборене в продължение на половин час, само за да ми кажете това.

— Госпожица Сетъл искаше да ви съобщя…

— Въобще не ме интересува какво е искала госпожица Сетъл! — извика Джеф и грабна палтото си. — Имам прекалено много работа, за да стоя тук и да ви слушам как се оплаквате, че племенничките ми не са изпълнили поставените им задачи или пък са си легнали, без да разрешат косите си.

— Има нещо много по-важно от това.

— Тогава, по дяволите, кажете какво е!

Госпожица Гудуин го погледна яростно.

— От тази сутрин племенничките ви са поставени на изпитателен срок. Ако няма промяна в поведението им, ще бъдат изгонени от училище.

Джеф се спря в средата на стаята с шапка в ръка. Ако близначките бъдат изгонени от училище, докато Фърн е болна и Мадисън отсъства от дома, той трябваше да поеме всички грижи за тях: да ги гледа, докато Джордж се върне, или да ги закара до Тексас. Предпочиташе да го вземат отново в плен.

— Искам да се срещна с тях — каза Джеф.

— В момента те учат.

— Въобще не ме интересува, дори да са дълбоко заспали.

Госпожица Гудуин се изправи.

— Ще проверя дали може да бъдат обезпокоени.

— По дяволите, разбира се, че може.

— Господин Рандолф, в училище „Улф“ нямаме навик да използваме нецензурни думи.

— Аз пък нямам навик да отстъпвам пред хора, които искат да се отърват от мен.

 

 

Ваялид затвори зад себе си. Въздъхна бавно и дълбоко. Беше толкова ядосана, че трепереше. Не беше срещала такъв непоносим човек. Беше я обзело съчувствие към него, когато видя, че е без ръка. Почувства още по-голяма симпатия, когато разбра, че това се е случило по време на Гражданската война. Беше се бил на другата страна, срещу брат й, но от опит знаеше, че болката е една и съща независимо дали каузата е справедлива или не.

— Господин Рандолф замина ли си? — попита прислужничката.

— Не, иска да се срещне с племенничките си.

— Горките деца! Би могъл да ги уплаши до смърт.

Ваялид се усмихна едва доловимо, когато усети, че възвръща спокойствието си.

— Ако на този свят има някой, който е в състояние да се противопостави на господин Рандолф, това са само Аурелия и Джулиет.

Прислужничката се усмихна.

— Те са цяло наказание, нали?

— Даже повече от това. Беше ми любопитно да се срещна с родителите им, но след като видях чичо им, не съм съвсем сигурна, че вече искам да ги видя. Върви и им кажи да дойдат тук веднага. Да не се бавят, този мъж може да се взриви, ако трябва да почака дори още една минута.

Ваялид се чудеше дали беше разумно да позволи на близначките да се срещат с чичо си. Но училището насърчаваше родителите да се включат във възпитанието на децата. Особено ако се отнасяше до богати клиенти.

Ваялид приглади една гънка на роклята си. Чудеше се дали господин Рандолф е богат. Очевидно той притежаваше арогантността на човек, наследил много пари, и си мислеше, че е нещо изключително, защото не се налагаше да ги изкарва с труд. А и беше един озлобен южняк. Дори и да имаше някакви съмнения, реакцията му по отношение на нея й показа съвсем ясно какво е положението. Не беше забравил войната, а и нямаше намерение. Е, и тя знаеше достатъчно за нея. Споменът за мъчителната смърт на брат й я накара да се ядоса още повече, но после, когато си спомни за липсващата ръка на господин Рандолф, се поуспокои малко. Може би никой по-добре от нея нямаше представа какво чувства един мъж, който е останал инвалид не по своя вина. Очевидно беше, че господин Рандолф не беше свикнал със загубата на ръката си. Нито пък Джонас, когото тя обичаше силно и се беше грижила за него в продължение на десет години. Единственото, което можеше да направи, беше да се държи мило и любезно с господин Рандолф през следващите няколко минути. Да се държи възпитано с него, нямаше да бъде трудно, ако мъжът си направеше труда поне да се усмихне. Той беше изключително привлекателен. Приликата му с близначките беше очевидна. Всеки, който го погледнеше, можеше да си помисли, че им е баща. Ваялид никога не беше харесвала руси мъже, но да се каже, че господин Рандолф не е симпатичен, беше просто невъзможно. Висок, с много широки рамене — не можеше да си спомни някой друг с такива. Палтото му стоеше добре, но тя можеше да забележи как то се опъва от мускулите му. А очите му! Те бяха толкова сини, колкото небето над нос Добра надежда в летен следобед.

Вратата се отвори и Аурелия и Джулиет Рандолф влетяха в стаята. Всъщност те влязоха значително по-тихо, отколкото който и да е друг път, но те винаги създаваха такова впечатление — че връхлитат. Ваялид потреперваше при мисълта какво щяха да представляват, като станеха големи. В този момент изглеждаха като ангели: руси, красиви и сладки като всички други деца. Трудно беше да повярваш, че зад тези ангелски лица се криеше толкова много лошотия.

— Бет ни съобщи, че чичо Джеф е тук — каза Аурелия.

Поне, каза си Ваялид, Аурелия проговори. Все още й беше трудно да различава двете деца. Джулиет направи физиономия.

— Необходимо ли е да се срещаме с него?

— Можете да ни накажете — каза Аурелия. — Ние няма да кажем нищо.

— Все още не сте си заслужили наказанието.

— Но ще го направим — каза Джулиет.

— Надявам се, че не очаквате от мен да сключвам такива сделки с вас — каза Ваялид и се усмихна, макар че искаше да изглежда сериозна. — А сега вървете да говорите с чичо си.

— Ще дойдете ли с нас? — попита Джулиет.

— Не мисля, че той ще е доволен от това.

— Каквото и да направите, на него няма да му хареса. Чичо Джеф никога не харесва нищо — каза Джулиет.

— Мама казва, че той се е отвратил от живота — каза Аурелия.

— Може и да е така, но той не може да е отвратен от двете си хубави племеннички.

— Чичо Джеф може и да е — каза Аурелия.

— Предлагам ви да влезете вътре, да се извините, че сте били причина да си изпусне срещата, и да обещаете да се държите добре занапред. А сега тръгвайте.

— Изглежда така, сякаш изпращате децата в устата на вълка — каза Бет, когато вратата зад тях се затвори.

— Няма да отстъпя! — каза Ваялид. — Само да си позволи да повиши тон и ще трябва да се разправя с мен.

— Да не би да смяташ да гледаш през ключалката? — попита Бет.

— Ужасно неприятно е, но как иначе ще мога да чуя какво говорят?