Лей Грийнууд
Ваялид (14)

Глава четиринадесета

На Ваялид изобщо не й беше хрумнало, че Джеф може и да не иска семейството му да разбере какво бе направил за Еси Браун. Но на него изглежда много повече му харесваше роднините му да го смятат за свадлив самотник и това откритие я шокира. Тя не можеше да си представи как някой можеше да се чувства добре, когато го смятат за саможив.

— Или трябваше да й помогна, или тя щеше да си направи бивак пред вратата ми — каза Джеф и се отпусна в един стол срещу Ваялид. — Близначките решиха, че трябва да я защитя от дъщерята на Клара Рабин.

— Дори една мечка гризли ще има нужда от защита от децата на Клара Рабин — съгласи се Фърн. — Тази жена е истинска змия.

— Днес Филип дойде в кабинета ми, за да ми каже колко много съжалявал, че карантината ме заварила в училището.

— Аз на твое място не бих му имала голямо доверие — каза Фърн. — Мадисън казва, че откакто си му отнел железопътния бизнес, той ни мрази. Ще се опита да ни създаде неприятности при всяка възможност.

— Той изобщо не ме тревожи — заяви Джеф, след което огледа стаята. — Иска ми се да наемеш някой, който да оправи това място. Тази стая прилича повече на погребална агенция, отколкото на място, където хората трябва да се забавляват.

Ваялид смяташе, че викторианският вкус на Фърн е твърде тежък, но стаята й харесваше и тя бе изненадана, че Джеф си позволяваше да я заклеймява толкова открито.

— Можеш да правиш с нея каквото си искаш — заяви Фърн и в очите й проблеснаха заплашителни пламъчета, докато се усмихваше на Джеф. — Можеш дори сам да избереш декоратора, стига да платиш сметката.

— Проклет да съм, ако дам и един цент за някоя от къщите на Мадисън — заяви Джеф. — Той има повече пари от всички нас взети заедно.

Ваялид почувства облекчение, когато бе съобщено, че вечерята е готова. Тя не знаеше колко дълго щеше да се запази мирът, ако Джеф продължеше да атакува роднините си с острия си език. Ваялид не разбираше защо той постоянно се стремеше да провокира братята си.

Вечерята премина по-добре от очакванията й. Джеф седна в края на масата между Дейзи, която през повечето време не му обърна никакво внимание, и празния стол на Мадисън. Той отдаде по-голямата част от вниманието си на храната и на мислите си. От време на време поглеждаше към Ваялид, но когато го правеше, обикновено се мръщеше и Ваялид не пожела да разговаря с него.

Освен това тя се тревожеше за Фърн. С напредването на вечерта загрижеността й се увеличи. Фърн хапна съвсем малко от първото ястие и не пожела да вкуси от останалите. Малко преди сервирането на десерта силите на Фърн я напуснаха.

Ваялид скочи от стола си. На пръв поглед Фърн нямаше треска, но беше пребледняла, кожата й беше влажна и студена, а пулсът й — твърде ускорен.

— Трябва да си легнете — каза Ваялид.

— Ще се оправя за минутка. Просто временно неразположение.

— Нищо подобно — заяви Айрис, която бе застанала зад Ваялид. — Независимо дали искаш, или не, ще те сложим в леглото. Монти, занеси я горе.

— Това е смешно — възпротиви се Фърн. — Мога да вървя и сама.

— Няма смисъл Монти да има такива мускули, ако не му се налага да ги използва понякога.

Ваялид не можа да се сдържи и погледна към Джеф. Той имаше същите мускули, същата сила, но никой не се бе сетил за него, защото имаше само една ръка. Запита се колко ли пъти се беше случвало това, без някой да го осъзнае. Незаинтересованото изражение на лицето на Джеф не се промени, но Ваялид знаеше, че го е заболяло. Тя се обърна отново към Фърн. Монти вече я беше вдигнал на ръце и я изнасяше от стаята.

— По-добре остани тук — каза Айрис на Дейзи. — Не можем да оставим трима от братята Рандолф насаме без съдия, а ми се струва, че още е твърде рано да жертваме Ваялид. Пък и без това имам нужда от помощта й.

Дейзи се усмихна в отговор. Ваялид се зачуди как Дейзи и съпругът й можеха да запазят спокойствие в едно толкова бурно семейство.

Когато Фърн беше съблечена и натикана в леглото, Ваялид беше толкова разтревожена, че изпрати да повикат лекар. След това даде знак на Айрис да я последва в коридора.

— Десет години помагах на родилки — каза тя, когато вратата зад тях беше затворена. — Нещо с нея не е наред, но не знам какво точно. Съпругът й защо не е тук?

— Писах му да се върне.

— Кога?

— Вчера.

— Може ли да бъде намерен по телеграфа?

— Предполагам, че да.

— Ще накарам Джеф да му изпрати телеграма.

— Веднага ли?

— Да.

— Наистина ли мислиш, че е толкова сериозно?

— Да.

Ваялид не промени мнението си дори когато докторът прегледа Фърн и обяви, че е просто преуморена.

— Той е глупак — заяви ядосано Ваялид, когато семейството отново се събра в дневната и докторът си бе тръгнал. — Нещо с нея не е наред и се страхувам, че ако не вземем мерки…

— Майката на Фърн е починала по време на раждане — каза Айрис. — От това ли се страхуваш?

Ваялид кимна.

— Когато съпругът й се върне, кажете му да се консултира с друг лекар. Не знам каква е репутацията на онзи, който току-що си тръгна, но му нямам доверие.

— Той е най-добрият в Денвър — каза Тайлър.

— В такъв случай на Денвър му трябва нов лекар. — Ваялид си бе позволила чувствата й да вземат връх и бе забравила, че говори с още две жени, които също бяха бременни. Тя не искаше да каже нещо, което да ги разтревожи. — Сигурна съм, че при обикновени случаи доктор Кийнър е много способен, но Фърн има нужда от човек, който да положи специални грижи за нея.

— Не мисля, че има такъв.

— Познавам един лекар в Бостън, който се е грижил за много жени в състоянието на Фърн. Може би той може да препоръча някого.

— Не бих се доверил на лекар от Бостън — каза Джеф.

— Мадисън обаче е завършил Харвард и може да не споделя мнението ти — отвърна му Монти.

Ваялид се изправи.

— Ако името на лекаря не се харесва на Мадисън, кажете му да ми се обади. А сега мисля, че ще бъде най-добре да се върна в хотела. Не се налага да ме придружавате — добави тя, когато видя, че Монти и Тайлър се надигат от местата си. — Останете и се погрижете Фърн да е добре.

— Джеф може да те придружи — каза Айрис. — Каретата сигурно го чака. Няма начин да е ходил пеша такова разстояние.

— Не е необходимо — каза Ваялид. — Не е необходимо…

— Не можете да се приберете сама — заяви Джеф и се изправи.

Ваялид едновременно искаше да бъде и да не бъде с Джеф. Тя знаеше, че близостта му щеше да съживи всички онези чувства, които толкова се опитваше да потисне. Присъствието на Джеф тази вечер не бе променило нищо.

 

 

Ваялид седна в каретата, като си напомни, че не трябва да очаква прекалено много. Но когато Джеф седна до нея, а не срещу нея, тя започна да се надява, че студенината му се дължеше на това, че той не искаше да разкрива чувствата си пред семейството.

— Наистина ли мислиш, че състоянието на Фърн е толкова сериозно? — попита той.

Ваялид знаеше, че не трябва да изпитва разочарование от това, че Джеф се интересуваше повече от снаха си, отколкото от нея, но не можеше да се въздържи. Не знаеше какво бе очаквала да чуе от Джеф — та те нямаха за какво да говорят, освен за близначките — но все пак се бе надявала на нещо.

— Да. Някога се грижех за жени като нея и мога да определя, че нещо не е наред, въпреки че не мога да кажа каква е причината.

— Ако не си получиш парите, ще започнеш ли отново да работиш като медицинска сестра?

Ваялид не искаше да говори за това. Искаше й се да разбере защо Джеф се бе държал настрана, защо бе дошъл при нея през онази нощ, защо бе предложил да я придружи до хотела. Искаше й се да разбере дали означаваше повече за него от обект за присмех поради факта, че се бе родила на север от линията Мейсън-Диксън. Искаше й се да разбере дали той щеше да продължи да се появява неочаквано в живота й само за да изчезне отново след това.

— Не знам — отговори тя. Мисълта за завръщане в Масачузетс, където да живее до края на живота си, беше твърде неприятна. — Може да го направя, а може и да остана да работя в училището.

За своя голяма изненада тя осъзна, че само допреди няколко седмици тази възможност не й се беше струвала толкова лоша. Същото важеше и за завръщането й на работа като медицинска сестра. След преместването на семейството й в Бостън тя бе работила с някои от най-добрите лекари в страната и бе обичала работата си.

Ваялид внезапно осъзна, че завръщането й в Масачузетс означаваше, че никога повече няма да види Джеф. Те бе ужасена, че бе оставила чувствата си да се изплъзнат до такава степен от контрола й. Щом си мислеше, че една въображаема целувка може да стане реална само защото така й се иска, то тя беше глупачка и заслужаваше да бъде оставена да плесенясва върху прашната полица на моминството.

— Винаги можеш да се омъжиш — каза Джеф.

— И преди сме обсъждали този въпрос, нали? Твърде стара съм за брак. Освен това сега съм много по-придирчива и не знам дали ще успея да намеря мъж, който да отговаря на моите изисквания.

— И какви са те?

В тона и поведението му нямаше и следа от цинизъм. Той изглежда, наистина искаше да разбере и това я изненада. Мъжете обикновено не искаха да знаят какво търси една жена в брака. Те просто очакваха жените да приемат с благодарност предложението за женитба и толкова. Според тях, ако осигуряха покрив над главата на жената, дрехи на гърба й, храна в стомаха й и бебета в корема й, значи бяха направили повече от достатъчно. Джеф вече й бе казал какво точно търси и сигурно знаеше, че то се различаваше от нейните желания.

— Отново ще ме наречеш глупава севернячка — отговори тя. След това й се стори, че забелязва лека усмивка върху лицето му.

— Може би, но все пак искам да ми кажеш. Свикнал съм да слушам неща, които не ми харесват.

Господи, какво искаше наистина? Ваялид не беше сигурна дали знае.

— Трудно ми е да кажа. Досега никога не съм се опитвала да го изразявам с думи.

— Човек винаги трябва да знае какво иска. В противен случай му се налага да приема онова, което му се предлага, само за да осъзнае, че не е искал точно това.

— Ти не вярваш ли, че когато даваме, получаваме нещо в замяна и че любовта има силата да толерира грешките и недостатъците?

— Не.

Категоричен и недвусмислен отговор. Това й подейства като студен душ. Знаеше, че е строг, изисква много и е критичен, но бе предполагала, че поне вярва в любовта. Тя вярваше в нея, въпреки че никога не я бе открила.

— Емоциите само замъгляват проблема — допълни Джеф, — но не променят нищо.

— Изобщо ли не вярваш в любовта? Ами братята ти?

— Любовта не е за всеки. Тя е вид емоционална слабост, на която могат да рискуват да се подложат само най-силните мъже. Мадисън успя да се оправи.

— Защо мислиш така? Защото може да остави жена си, когато тя е бременна?

— Погледни Монти. Той подскача всеки път, когато Айрис си отвори устата.

Ваялид имаше чувството, че Монти прави каквото си иска и че Айрис е тази, която в повечето случаи трябва да се съобразява със съпруга си, но Джеф очевидно не гледаше на нещата по същия начин.

— Ако смяташ така, сигурна съм, че не искаш да знаеш какво търся в мъжете, защото първото ми изискване е той да бъде силно влюбен в мен. Второто пък е да оценява мнението ми също толкова, колкото и аз ценя неговото. Дейзи и Тайлър правят точно това.

— Само така изглежда на пръв поглед. Дейзи управлява хотела, защото Тайлър не може да понася някой да го измъква от кухнята. Още от самото начало знаех, че той не става за управител на хотел.

— Тогава защо хотелът е най-преуспяващият в Денвър?

— Защото е най-луксозният и предлага най-добрата храна.

— Кой го проектира?

— Тайлър.

— Струва ми се, че ти току-що обори собствения си довод.

— Не съм съгласен, но не се интересувам от Тайлър. Какво друго търсиш в съпруга си?

— Защо искаш да знаеш?

— Винаги съм изпитвал любопитство по отношение на янките. Те са такава странна порода.

— Ние не сме порода! Ние сме хора също като вас южняците.

— Продължаваш да избягваш въпроса ми.

— Ще изисквам от съпруга си да не мисли за янките като за порода. Той трябва да знае, че и ние сме хора и имаме същите чувства и нужди, както всеки роден във Вирджиния. И имаме същото право да бъдем щастливи.

— Сигурен съм, че имаш и други изисквания.

Ваялид не искаше да говори повече по тази тема. Тя се зачуди дали Джеф не бе дошъл с нея само за да убие надеждите, които тя може би хранеше към него. Е, ако това беше целта му, бе успял. Сега трябваше да си отиде у дома и да я остави на мира.

— С възрастта жените опознават много по-добре мъжете и все по-малко желаят да се доверят на непознати мъже — каза Ваялид.

— А ти ще се довериш ли на съпруга си?

— Ще ми се наложи, не мислиш ли? Законите са такива, че…

— Не говоря за законите. Говоря за теб.

В този момент в гласа му нямаше нищо презрително или чуждо. Той изглеждаше много заинтересован да чуе отговора й. Ваялид не знаеше защо Джеф искаше да разбере това. Той очакваше от една жена да се остави изцяло на грижите на съпруга си. Това не беше съвсем същото като да му се доверява, но тя не беше сигурна дали Джеф знаеше каква е разликата.

— Ако не мога да му се доверя, няма да се омъжа за него.

— Но не означава ли това, че можеш да му вярваш дотолкова, че да го оставиш да взема всички решения вместо теб?

— Не се опитвай да не ме разбираш нарочно. Нямам никакво намерение да позволявам на когото и да било да управлява живота ми. Докато съм здрава и силна, очаквам хората да се съобразяват с мен. Това е мое право като човешко същество и не смятам да се отказвам от него, когато реша да се омъжа. От друга страна, това означава, че ако не съм в състояние по една или друга причина да взема някакво решение, ще се доверя на съпруга си да го вземе вместо мен, като ще съм сигурна, че той ще имам предвид както своите, така и моите желания.

— А няма ли да бъде по-лесно да оставиш съпруга си да взема всички такива решения и да се занимаваш само с домакинството?

Ваялид се втренчи в Джеф.

— Аз не съм нито глупава, нито мързелива. В продължение на десет години се грижих за баща си и брат си, управлявах домакинството и работех, за да издържам цялото семейство. Нямам намерение да позволя внезапно да ми бъде казано, че вече не мога или няма нужда да мисля.

— Наистина ли искаш да се омъжиш?

— Някой казвал ли ти е, че си най-грубият мъж в Денвър?

— Често. А сега отговори на въпроса ми.

Ваялид беше изморена, но и много ядосана.

— Някога смятах за даденост, че искам да се оженя, но срещите ми с мъже като теб ме накараха да се замисля дали това наистина е толкова добра идея.

Джеф се разсмя. Той просто си седеше до нея и се смееше, сякаш бе казала нещо много смешно.

— Някой ден ще успееш да подлъжеш някой нещастен глупак, но не мисля, че той ще се смята за измамен.

Ваялид остана безмълвна. Не знаеше защо изобщо харесва този мъж. Тя не знаеше как беше възможно дори да си помисли за връзка с мъж, който не притежаваше нищо друго, освен великолепно тяло и който се смееше само веднъж седмично — на нея.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря — каза тя след малко. — Дори няма да те попитам защо смяташ така, защото ако чуя отговора ти, сигурно ще се наложи да ме вържат, за да не те нараня.

В началото Ваялид се изненадваше колко пъти след запознанството й с Джеф й бе идвало наум да прибегне до насилие, но такива мисли вече не й правеха впечатление. Не можеше да си представи как някой може да го познава и да не му идват подобни мисли поне веднъж на всеки час. За нейно щастие каретата спря пред хотела.

— Благодаря, че ме придружи до хотела — каза тя, като се опитваше да говори възможно най-официално. — Не беше необходимо, но все пак беше любезно.

— И аз ще вляза. — Той стана и й помогна да слезе.

— Не е необходимо.

— Знам.

Ваялид се опита да остави Джеф зад себе си, като влезе с бърза крачка в хотела. Той обаче се справи с лекота. Тя спря пред асансьора. Джеф натисна бутона.

— Не знам защо ми оказвате цялото това внимание. Но ако някой ден решите да си потърсите жена за сериозна връзка, трябва да ви кажа, че подходът ви е съвсем грешен.

Вратата на асансьора се отвори. Ваялид не позволи присъствието на младежа, който управляваше асансьора, да й попречи да каже онова, което искаше.

— Ще ви се наложи да се опитате да бъдете по-приветлив, да се държите с повече уважение към младата дама. За една жена е трудно да се влюби в мъж, ако той постоянно я ядосва. Ще ви се наложи да се преструвате, че се интересувате и от друг човек, освен себе си, дори ако той изобщо не ви интересува. Ще ви се наложи да казвате по нещо хубаво. Осъзнавам, че това ще ви бъде много трудно и затова ви предлагам да започнете да си записвате някои неща и да ги заучавате наизуст.

Вратата на асансьора се отвори и Ваялид излезе в коридора.

— Всъщност, аз не очаквам от вас сам да си измислите тези фрази. Ясно ми е, че всичко, свързано с ласкателство и любезност, е чуждо на природата ви. Можете да накарате някой от служителите си да свърши тази работа вместо вас.

Стигнаха до вратата на стаята й, но тя още не беше свършила.

— Когато научите стотина фрази, можете да започнете да ги изпробвате. Не се опитвайте да вниквате в смисъла им, защото няма да го разберете. Просто ги вмъквайте в разговорите си. Ако го правите достатъчно често и ако заучите достатъчно фрази, може и да заблудите някое нещастно, наивно момиче да повярва, че наистина мислите онова, което казвате.

— Но теб няма да заблудя, нали?

— Нито за секунда.

— Добре. Невъзможно ми е да се възхищавам на глупави жени.

Ваялид се надяваше, че не стои с отворена уста. Без значение колко време прекарваше с Джеф, той постоянно я изваждаше от равновесие с думите си. Но всичко това не беше нищо в сравнение с шока, който изпита, когато Джеф Рандолф я целуна.

Беше твърде удивена, за да реагира по какъвто и да било начин. Просто стоеше там, неподвижна като статуя, ядосана на себе си, ядосана на него.

— Защо го направи?

— Цяла вечер ми се искаше да го направя.

— Но защо?

— Харесваш ми.

— Но аз съм янки. Ти мразиш всичко, което съм, и не одобряваш нищо от онова, в което вярвам.

— Опитвам се да забравя за това. Трябва ли да влизаш в стаята си точно сега?

— Зависи — едва успя да промълви тя, като се чудеше какво ли щеше да направи Джеф сега.

Той я целуна отново. Този път Ваялид му отвърна. Беше ужасена, но не можеше да се спре. От дни си бе мечтала да го целуне, сънувала бе този момент всяка нощ. Джеф беше изпълнен с предразсъдъци, безчувствен, тесногръд мъж, но това не променяше нищо.

Ваялид не знаеше колко дълго бяха стояли в коридора и се бяха целували като хлапета, когато чуха вратата на асансьора да се отваря. Джеф дори не трепна, но Ваялид отскочи назад и остана доволна, че се отдръпна. В коридора се появиха Айрис и Монти.

— Мислех, че вече си се върнал в кабинета си и си се заровил в книжата си — отбеляза Айрис.

— С госпожица Гудуин обсъждахме качествата, които тя търси у съпруга си — отвърна Джеф.

— Защо? Вие двамата нямате нищо общо.

— Просто любопитство.

Айрис огледа Джеф с недоверие.

— Когато започне да се държи по този начин, става опасен. На твое място щях да се заключа в стаята си.

— Джеф не я заплашва по никакъв начин — намеси се Монти. — Нали не си забравила, че тя е от Масачузетс?

Айрис не сваляше очи от Джеф.

— Аз все пак не бих му се доверила. На нито един мъж от семейство Рандолф не може да се има вяра.

— И на мен ли?

— Особено на теб. Защо според теб не те изпускам от поглед си?

— Защото нямаш търпение да…

Айрис се изчерви леко. Тя отвори вратата на семейния им апартамент и бутна Монти да влезе пред нея.

— Мъжете от семейство Рандолф са толкова скромни — каза тя.

— Но ние имаме толкова много причини да бъдем нескромни — отвърна Монти, след което вратата се затвори зад тях.

Ваялид почувства нужда да се скрие зад вратата на своята стая. Имаше да мисли за много неща и не можеше да го направи в коридора, особено когато Джеф я гледаше втренчено.

— Искам да ти благодаря, че ми даде тези два дни — каза тя и му подаде ръка, опитвайки се по този начин да установи някакво разстояние помежду им. — Не ми беше чак толкова трудно да се оправя с близначките, но все пак ми е приятно, че усилията ми бяха оценени.

Джеф пое ръката й, но не я пусна.

— Ако не те видя утре, искам да знаеш, че оценявам начина, по който ме прие семейството ти. — Тя успя да потисне нервността си и се усмихна. — Те едва ли са се чувствали по-удобно от теб в присъствието на една севернячка.

— Трима от братята ми се ожениха за севернячки.

— Айрис ми каза за това. Но тази вечер аз бях единствената истинска янки в стаята.

— Ти беше най-красивата.

— Виждаш ли? Казах ти, че е лесно да рецитираш заучени фрази. Току-що каза нещо, сякаш наистина го мислеше. Продължавай в същия дух и скоро ще бъдеш готов за лунна светлина и магнолии. Това е любимото дърво на южняците, нали?

Джеф пусна ръката й.

— Аз лично предпочитам орлови нокти.

— Виждаш ли? Това ти се удава съвсем естествено, също като правенето на пари. А сега трябва да вървя. Сигурно наближава полунощ. Знам, че не съм Пепеляшка, но не съм сигурна, че тази нощ няма да завърши с мишки и тикви.

Приглушените звуци от смях и тропане откъм стаята на Айрис и Монти отвлякоха вниманието на Джеф и Ваялид успя да отвори вратата си.

— Благодаря ти още веднъж. — Тя влезе в стаята си и затвори вратата зад себе си. След това се облегна на нея и се разплака. Чувстваше се точно като Пепеляшка. Роклята й може и да не се беше превърнала в парцали, но вечерта й със сигурност беше станала на пепел.

 

 

Цялата сутрин Ваялид си повтаряше, че не трябва да очаква Джеф да я придружи обратно до училището. Само защото той беше целунал една севернячка, за да разбере какво е усещането, не означаваше, че иска да си направи и някакъв друг експеримент. Постоянно си напомняше, че не иска да я чака във фоайето, но знаеше, че се залъгва. Едва когато видя празната карета, Ваялид осъзна колко много бе искала той да бъде с нея тази сутрин.

— Много ни беше приятно, че беше с нас — каза Айрис.

— Ще трябва да дойдеш пак — добави Дейзи.

Ваялид се усмихна, благодари им и се отпусна върху меката седалка. Никога вече нямаше да се върне тук. Знаеше го много добре.

 

 

— Искам договорите за заеми на бюрото си до петнайсет минути — нареди Джеф на един от служителите си. Човекът стоеше пред бюрото на Джеф с изпънато тяло, а очите му бяха разтворени малко по-широко от обикновено. — Отчетите от мината също. И спри да ме гледаш, като че ли виждаш ранен кугуар, Каспар. Ако някой те види, ще си помисли, че имам намерение да ти прережа гърлото.

— Да, сър.

— И не се обръщай към мен, сякаш си в армията. Това тук е банка. Аз ти плащам адски добра заплата и ти все още можеш да се прибираш у дома при жена си и децата си за вечеря.

Изражението на Каспар не се промени и Джеф добави:

— Е, почти всяка вечер.

Беше събота сутрин и Каспар бе работил с Джеф цяла нощ. Джеф бе работил всяка нощ, откакто бе оставил Ваялид в хотела преди четири дни. Всяка нощ с него бе оставал различен служител. Никой от тях не се бе оплакал. Те очакваха подобно натоварване, тъй като то бе част от работата им още от назначаването им в банката и размерът на заплатата им се дължеше отчасти на извънредния труд.

Джеф си повтаряше, че не трябва да се сърди на Каспар заради празния му поглед, провлачения вървеж или жена му, която бе вечеряла сама и децата му, които си бяха легнали, без да видят баща си.

Всичко това беше заради онази севернячка. Никога преди Джеф не се беше замислял за това, че караше хората си да работят денонощно или в почивните дни. Никога преди Ваялид да го бе накарала да се замисли. А сега, точно когато най-малко го очакваше, някоя от нейните критики внезапно изплуваше в съзнанието му и смущаваше спокойствието му.

— Има ли някой друг наоколо? — попита Джеф.

— Младият Бледсоу дойде преди малко — отвърна Каспар.

Джери Бледсоу не знаеше как да намери собствената си глава, въпреки че се учеше бързо. Той беше още толкова зелен, че на Джеф щеше да му отнеме повече време да му обясни какво да направи, отколкото да го свърши сам.

— Прибирай се — каза Джеф на Каспар. — Ще използвам младия Бледсоу.

— Но той не знае кое къде е — възрази Каспар. — Пък и мисля, че е още твърде рано да му се доверяваме за някои от документите. Все още не сме проверили лоялността му.

— Не се притеснявай. Аз лично ще се занимая с по-трудните документи. — Съвест. Кога, по дяволите, Джеф бе успял да развие съвест? Дали пък малката мръсница не се беше крила някъде в него през целия му живот, в очакване някой като Ваялид Гудуин да се появи и да я съживи с ритник отзад? — Помогни му да намери документите, които ми трябват, и си върви.

Джеф видя, че Каспар не е сигурен дали го бе разбрал правилно, но знаеше, че служителят му няма да остане в стаята твърде дълго, за да не даде време на шефа си да промени решението си. Скоростта, с която Каспар се изнесе от кабинета му, даде нов тласък на новопоявилата се у Джеф съвест.

Ваялид! Защо, по дяволите, не можеше да забрави тази жена? Защото не искаше! За първи път в живота си беше омагьосан от жена, а тя беше янки от Масачузетс. Точно от Масачузетс, от всички забравени от бога места, от ада, в който бе принуден да загуби две години от живота си, третиран малко по-добре от затворено животно.

Джеф пропъди спомена за тези години от мислите си. Това нямаше нищо общо с Ваялид. И ако трябваше да бъде напълно честен, вече нямаше нищо общо и със самия него. Той никога нямаше да забрави онова, което бе преживял тогава, нито пък щеше да прости, но всичко това беше в миналото. Познаваше достатъчно добре Ваялид, за да знае, че ако тя бе работила като медицинска сестра там, сигурно щеше да даде на капитан Седжуик да се разбере.

Джеф се усмихна при мисълта как Ваялид се кара на коменданта на военния затвор, докато той най-накрая не й дава всичко, което пожелае. Тя би се погрижила мъжете да получават сносна храна, чисти легла и медицински грижи.

Джеф отново пропъди спомена за онези години. Той не знаеше защо постоянно се опитваше да постави Ваялид на някакъв пиедестал. Джеф не обичаше жените, които обичаха да командват. Те може и да бяха полезни в някои случаи, но въпреки това трябваше да бъдат избягвани.

Но Ваялид не беше точно такава жена. Вярно, че тя не се колебаеше да изрази мнението си по всеки въпрос, но никога не се бе опитвала да принуди Джеф да постъпи по определен начин. Просто повдигаше въпроса и оставяше неговата съвест да свърши мръсната работа.

Запита се защо бе успяла да съживи съвестта му, след като всички в семейството се бяха провалили. Джеф бе срещал жени много по-красиви от Ваялид, но нито една от тях не беше успяла да го развълнува по начина, по който го правеше Ваялид. Всеки път, когато си помислеше за гъстата й червена коса, нещо в него се обръщаше. По някаква причина косата й се беше запечатала в паметта му и той не можеше да я забрави.

Нейната склонност към рокли в ярки цветове не беше проява на най-добър вкус, но въпреки това той чуваше шумоленето на роклята й, когато Ваялид се движеше из училището. Спомняше си усещането от допира на плата в нощта, когато я бе целунал пред стаята й в хотела, помнеше и аромата на парфюма й. Не можеше да го забрави. Той загатваше за присъствието й. Джеф се запита кога се бе научила да бъде толкова дискретна и каква беше причината за това.

На вратата се почука и Каспар влезе в кабинета и остави няколко папки върху бюрото на Джеф.

— Мислех, че ти казах да си вървиш — каза Джеф.

— Исках да се уверя, че ще получите документите, които ви бяха нужни.

— Не, искаше да се увериш, че не съм променил решението си — каза Джеф. На Каспар му бе ясно, че шефът му се държи необичайно, и искаше да бъде сигурен, че в понеделник все още ще има работа. — А сега изчезвай. Крайно време е сам да разбера дали Бледсоу може да се справи с работата си.

Каспар излезе, като затвори безшумно вратата зад себе си. Джеф се настани удобно в стола си и отвори първата папка. След няколко минути осъзна, че само гледа документите, без да разбира какво съдържат. Мислите му постоянно се връщаха към първата вечер, когато бе вечерял с Ваялид. Трябваше да признае, че колкото и да се опитваше, не беше възможно да забрави Ваялид Гудуин.

Иронията на ситуацията го накара да се разсмее. Ако не беше толкова упорит и твърдоглав, никога нямаше да успее да влезе в училището по време на карантината. А точно тези качества Ваялид мразеше най-много.

Мислите му бяха прекъснати от Бледсоу, който влезе в кабинета му, без да почука. Това беше едно от нещата, които момчето трябваше да научи веднага, за да не си търси нов работодател преди края на седмицата.

— Господин Рандолф, навън има една разтревожена жена, която настоява да ви види — каза Бледсоу, който не беше съвсем сигурен какво трябва да направи в тази ситуация. — Тя твърди, че е важно.

За удивление на Джеф в стаята нахълта Ваялид Гудуин.

— Съжалявам, че те безпокоя — каза тя, — но близначките са изчезнали.