Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седем невести за седмина братя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Violet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 116 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване
?
Сканиране
Lindsey (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2014)

Издание:

Издателство „Торнадо“

Редактор Мая Арсенова

Оформление на корицата: Полипрес, Габрово

ISBN 954-17-0161-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Глава петнадесета

Джеф скочи от стола си. За своя изненада откри, че не мисли за близначките, а се тревожи повече от факта, че Ваялид е толкова разтревожена. Предложи й да седне, но тя отказа. Лицето й беше пребледняло, а косата й леко разрошена.

— Нямам време. Трябва да ги открием!

— Откога ги няма?

— От десет часа. Трябваше да разбера, че Еси не ми казва истината. Близначките никога не спят до късно. Понякога имам чувството, че изобщо не спят. В това отношение са също толкова ненормални, колкото теб.

Джеф я побутна към един стол, като същевременно нареди на Бледсоу да извика каретата, но Ваялид отново отказа да седне. Роклята й шумолеше, докато тя се движеше из стаята с къси, резки движения.

— Ще ги намерим и те ще бъдат добре — увери я Джеф. Той й предложи от кафето, което държеше горещо върху малка печка, но тя не прие. — Най-вероятно ще успеят да ядосат половината Денвър и ще се обадят за помощ.

— Трябваше по-рано да открия, че ги няма.

Джеф поведе Ваялид обратно към стола. Тя седна, но секунда по-късно скочи и каза:

— Трябва да тръгнем веднага. Не можем да вървим пеша. Изморих се, докато дойда дотук.

— Трябвало е да поискаш от госпожица Сетъл да ти даде двуколката си.

— Не посмях. Тя беше толкова разтревожена, когато й казах, и аз си помислих, че ще ме уволни веднага.

— Никой няма да те уволни за нещо, което са направили близначките. Досега всички в училището щяха да бъдат изхвърлени.

Ваялид се усмихна и Джеф почувства как част от напрежението му се изпарява.

Бледсоу подаде глава през вратата.

— Каретата пристига.

Когато Ваялид тръгна към вратата, без да губи време, Джеф нямаше друг избор, освен да я последва.

— Бледсоу, кажи на всички да си вършат работата както обикновено, докато се върна. Къде според теб трябва да ги търсим? — попита той Ваялид, докато й помагаше да се качи.

— Мислех си, че ти ще можеш да ми кажеш това.

— Към хотела — нареди Джеф на кочияша. — Това е най-близкото място, което те знаят.

Но момичетата не бяха там. Дейзи не ги беше виждала, Монти беше излязъл, но Айрис беше все още в стаята си.

— Трябва да ги намерите, преди Роуз да разбере — каза Айрис. — Не трябва да научи, че половин дузина възрастни не могат да се оправят с две момиченца.

— Дори половин дузина детективи на Пинкертон не могат да следят постоянно тези дивачки — каза Джеф.

— Какво смятате да правите сега? — поинтересува се Айрис. — И не забравяйте, че каквото и да правите, не трябва да безпокоите Фърн.

— Мисля, че ще трябва да си поговорим с Еси — каза Ваялид. — Според мен тя знае нещо, но не казва.

Когато стигнаха до училището, Ваялид не изчака Джеф. Без дори да мисли, Джеф се опита да я последва в спалните помещения, но Бет го накара да изчака отвън, докато Ваялид открие Еси. Когато Ваялид доведе момичето в дневната, то изглеждаше уплашено.

— Тя все още твърди, че не знае къде са отишли близначките, но аз не й вярвам — заяви Ваялид.

— Ела тук, Еси — каза Джеф и момичето се приближи с нежелание. — Ти знаеш къде са отишли близначките, нали?

Тя не се помръдна и Джеф я попита:

— Те са ти казали да кажеш на госпожица Гудуин, че още спят, за да не може никой да ги настигне, докато не се отдалечат, нали?

Еси отново не каза нищо, но в очите й Джеф прочете, че не греши.

— Те са можели да избягат, когато си поискат, но не е било правилно да те карат да лъжеш заради тях. Това те е принудило и ти да направиш нещо лошо. Те са се възползвали от твоята доброта.

Еси го гледаше с широко разтворени очи и той продължи:

— Не можеш да позволиш на близначките да те използват. Те ще съжаляват, ако се забъркаш в неприятности, но ще направят същото отново. Знам, защото са ми племеннички. Цялото ми семейство е като тях. — Не погледна към Ваялид, защото не искаше да знае каква щеше да бъде нейната реакция на тези думи. — Трябва да ги намерим, преди да им се случи нещо ужасно.

Еси все още стоеше безмълвна и Джеф се облегна назад.

— Ако не ми помогнеш, и аз ще спра да ти помагам.

Момичето отново не каза нищо, но изглеждаше разтревожено, когато Джеф продължи:

— Искаш ли да ти кажа какво ще направя? Аз накарах баща ти да дойде да те посети, нали? По същия начин мога да го накарам вече да не идва.

Джеф чу как някой си пое дълбоко дъх. Знаеше, че Ваялид не одобрява онова, което правеше сега, но не се сещаше за друг начин, по който да накара момичето да проговори.

Устните на Еси затрепериха. Гледката накара Джеф да се почувства мръсник. Много добре знаеше какво е да се почувстваш изоставен от всички. Самият Джеф предпочиташе да бъде пребит, отколкото да издаде приятелите си. Но единственият начин да накара Еси да проговори беше, като я заплаши, че ще й отнеме нещо по-ценно от приятелството й с близначките.

— За мен наистина е много важно да ми кажеш къде са близначките!

По бузите на момичето започната да се стичат сълзи. Джеф потисна желанието си да я прегърне и да й обещае, че никога няма да направи нещо толкова ужасно.

Но Еси не показваше никакъв признак, че ще отстъпи. Джеф се възхищаваше на волята й, но не можеше да й позволи да спечели тази битка.

— Госпожице Гудуин, искам да отидете до прозореца и да гледате кога ще се появи бащата на Еси. Когато дойде, моля ви да му разкажете какво се е случило и да му обясните защо не може да види дъщеря си днес.

Никога през живота си Джеф не се беше чувствал такъв гадняр. Еси го погледна така, сякаш бе разрушил всичките й надежди, а Ваялид — сякаш беше убиец. Не беше сигурен, че тя щеше да направи каквото я беше помолил.

— Моля ви! Това е единственият начин.

Ваялид му хвърли гневен поглед, но отиде до прозореца. Джеф се отпусна на дивана. Харолд Браун щеше да пристигне след няколко минути. Двамата с Ваялид го бяха задминали на няколко пресечки от училището.

Джеф наблюдаваше Еси и забеляза болката и недоверието в очите й. За първи път в живота си той усети, че губи някой със сродна душа. Никога не беше изпитвал подобни чувства, нито дори в собственото си семейство. Той се бе карал с роднините си много пъти, но никога не беше очаквал да получи някаква благодарност от тях, никога не му бе липсвала топлината, която просто не съществуваше между тях. Онова, което Джеф правеше за тях, го правеше, защото те бяха семейството му.

В сегашната ситуация нещата не бяха толкова прости. Ваялид също се беше обърнала против него, но той не знаеше какво друго може да направи.

— Господин Браун е тук — прекъсна размисъла му Ваялид.

— Идете да говорите с него.

Тя го погледна, умолявайки го да намери друг начин и да не я кара да взема участие в това.

Еси тръгна напред, но Джеф протегна ръка, за да й препречи пътя.

— Моля ви, идете — повтори той с по-остър тон на Ваялид, която му хвърли ядосан поглед и излезе, за да посрещне бащата на момичето.

Еси изтича до прозореца. Стиснала език между зъбите си, тя гледаше как баща й разговаря с Ваялид. Когато двамата тръгнаха бавно към пътя, тя подскочи. Джеф знаеше, че трябваше да говори с нея, да упражни по-голям натиск, но не можеше да го направи. Седеше тихо и чакаше.

Ваялид и господин Браун стигнаха до пътя, останаха да поговорят малко там и господин Браун тръгна обратно към града.

— Искаха да отидат да яздят — каза момичето. — Казаха ми, че ако ги издам, ще ме предадат на Бети Сю.

— Къде отидоха? — попита Джеф.

— Някъде, където имало много коне.

— Но къде точно?

— Не знам.

— С кого щяха да се срещнат?

— Не знам.

— Не казаха ли, че ще се видят с братовчедите си? — Еси поклати глава и Джеф попита: — Споменаха ли някакви имена? Джеймс или Тезуел?

Еси поклати глава за пореден път и Джеф се отчая. Не му оставаше много време. Не можеше да отхвърли възможността, че близначките бяха отвлечени. Всички знаеха колко богато е семейство Рандолф.

— Казаха ли нещо, което си запомнила? — Еси гледаше към баща си. — Моля те, опитай се да си спомниш.

Еси се обърна към него.

— Аурелия каза, че искала да язди Кошмар. Джулиет й каза да не става глупава, защото чичо й Монти сигурно не си бил довел коня чак от Уайоминг.

Джеф почувства, че от плещите му пада огромен товар. Близначките бяха отишли в ранчото на Мадисън. Надяваше се, че поне бяха стигнали дотам. Джеф се изправи и махна с ръка на Ваялид, която извика господин Браун и той тръгна обратно към училището.

— Баща ти ще бъде тук след малко — каза Джеф. — Съжалявам, че трябваше да направя това, но да се оставят малки момичета сами е опасно.

— Татко ще ми се сърди ли?

Внезапно Джеф се разтревожи, защото не знаеше какво бе казала Ваялид на господин Браун.

— Не. Той ще се сърди на близначките. Ние всички сме им много ядосани.

— Но аз им дадох думата си.

— Това не се брои, когато някой поиска от теб да направиш нещо лошо.

Еси не изглеждаше напълно убедена в правотата на Джеф, но й се искаше да му вярва.

— Защо не отидеш да посрещнеш баща си? — предложи той. — Сигурен съм, че госпожица Гудуин няма да има нищо против.

Еси излетя навън като пусната от кафез птичка. Джеф се изправи бавно и се замисли. Изобщо не му се искаше да прекара следващите двайсет минути в каретата с Ваялид Гудуин и да слуша критиките й.

 

 

— По-добре ми го кажи направо, вместо да мълчиш — каза Джеф след десет минути мълчание. — Ако го направиш, може би няма повече да изглеждаш сякаш си отхапала киселица.

Ваялид не искаше да му казва какво чувства. Първоначално просто се беше ядосала. След това се беше вбесила, че Джеф я бе накарал да участва в нещо толкова неприятно за нея. Въпреки това се бе въздържала от коментари, тъй като независимо, че не харесваше методите на Джеф, те бяха дали резултат.

Близначките бяха негови племеннички и беше съвсем естествено той да бъде по-загрижен за тяхната безопасност, отколкото за чувствата на Еси. Донякъде Ваялид също споделяше това мнение. Еси беше в безопасност, но близначките може би не бяха. Ваялид се молеше те да бяха стигнали до ранчото на Мадисън.

— Няма смисъл да ти казвам какво мисля. Това вече е минало и каквото и да казвам, не мога да променя нищо.

— И затова ще си седиш тук, ще ме гледаш ядосано, без да продумаш, и ще се наслаждаваш на гнева си. Толкова типично за жените е да използват мълчанието, за да накарат един мъж да се чувства виновен.

— Изобщо не съм имала намерение да те карам да се чувстваш виновен. — Беше решила да откаже на Джеф удоволствието да я види как губи самообладание. — Дори и когато инатът и раздразнението ти те накараха да влезеш насила в спалните помещения на училището. Не се опитах да те накарам да се чувстваш виновен и когато направи всичко по силите си, за да нарушиш спокойствието в училището, като се разхождаше полуоблечен из коридорите. Нямам намерение да го правя и сега, въпреки че ми се иска да беше намерил някакъв друг начин да постигнеш своето. Мисля, че успехът може да е бил по-важен от чувствата на Еси.

С удоволствие забеляза, че го бе изненадала.

— Предполагам, знаеш, че Еси вече никога няма да ти вярва напълно.

Когато Джеф кимна, Ваялид си помисли, че той съжалява за тази загуба.

— Нямаше ли друг начин?

— Може и да е имало, но аз не се сетих. Какво каза на баща й? Тя се притесняваше, че той ще й се сърди.

— Няма. Той разбра колко важно е да намерим две момиченца, изчезнали в град с повече от трийсет хиляди души население, повечето от които мъже.

— Наистина ли не ме обвиняваш?

Ваялид не разбираше защо Джеф изобщо се интересуваше от мнението й. Тя беше янки, а всички янки бяха лоша порода. Тази дума все още я вбесяваше. Но в поведението на Джеф имаше нещо ново — тонът на гласа му, начинът, по който я гледаше, всичко това й беше интересно и загадъчно.

Той наистина искаше да знае какво мисли тя за него. Наистина. Честно. Великият Джеф Рандолф — непроницаемият бастион на самоувереността, на безразличието към чувствата и желанията на целия свят — се бе пропукал. И причината за това беше една севернячка.

На Ваялид й се прииска да се разсмее. Искаше й се да заподскача наоколо в див танц, докато не й изпадат всички фиби. Вместо това глупавото й сърце отново заби в нормалния си ритъм. Джеф може би наистина се интересуваше от мнението й, но той търсеше своята идеална южняшка красавица. Освен това беше убеден, че при раждането си всички янки си режеха дяволските рога и опашки. Може и да изпитваше физическо привличане към нея, но никога нямаше да почувства нещо повече.

— Както вече ти казах, не мога да те виня, че успя там, където аз се провалих — каза Ваялид.

— Аз пък мога.

Отговорът му я шокира.

— Защо?

— Аз винаги обвинявам хората, които не се държат така, както аз искам, дори и когато успяват.

— Но защо?

— Защото толерантността ми е напълно чужда.

Ваялид се запита защо ли Джеф й казваше това. Изповедта може би беше добра за душата, но тя беше сигурна, че това беше първият път, когато Джеф се опитваше да се изповяда. Ако можеше да се съди по изражението му, това не се харесваше много на душата му.

— Аз винаги знам всички отговори — продължи той. — Никога досега не съм се интересувал от чувствата на останалите. Това ми се струваше пълна загуба на време, а и ми пречеше да свърша необходимото и да го свърша както трябва.

— И какво те накара да промениш мнението си? — надяваше се той да й каже, че причината е в нея. Жените нямаха много власт. Ако Ваялид разбереше, че е успяла да въздейства върху мъж като Джеф Рандолф, това щеше да повиши чувството й за ценност.

— Не знам дали наистина съм го променил. Вероятно винаги ще се държа все така — правя го от толкова дълго, че не знам друг начин на поведение — но не искам да ме мразиш за това.

— Аз не те мразя.

Ваялид не можеше да го мрази. Нейният проблем бе точно в обратното — тя го харесваше твърде много. И въпреки че отчаяно се опитваше да овладее чувствата си, те бавно се изплъзваха от контрола й. Моменти като този изобщо не й помагаха.

Джеф можеше да я вбеси и тя да повярва, че никога повече няма да се поддаде на чара му. След това обаче дори и най-малката проява на уязвимост от негова страна можеше да я накара да се стопи като ледена висулка върху гореща печка. Много скоро можеше да се влюби в този мъж, а това беше опасно.

Когато осъзна всичко това, мозъкът й просто се парализира. Трябваше да сложи край на тази глупост. Понякога Джеф може и да не беше твърд като гранит, понякога дори можеше да проявява загриженост, но той смяташе, че знае всичко, че янките стоят само на едно стъпало над уличните плъхове и че всичко, което беше необходимо на една глупава, безгръбначна жена, за да стане Богородица, бе да бъде родена някъде във Вирджиния. Междувременно двамата бяха стигнали до ранчото на Мадисън и това я спаси от продължаването на разговора им — задача, в която Джеф я превъзхождаше.

— Налага ли се да безпокоим Фърн? — попита Ваялид, която не беше забравила забележката на Айрис да не тревожат снаха си.

— Ако изобщо някой знае къде са момичетата, това е Фърн — отвърна Джеф.

Но Фърн не знаеше. Тя не бе излизала от стаята си цяла сутрин. А въпреки писмото на Айрис Мадисън още не се бе завърнал от Лидвил.

— Ако са дошли тук, може да са навсякъде — каза Фърн. — Момчетата отидоха да яздят с Монти.

— Той тук ли е? — попита с надежда Джеф.

— Монти идва да язди с момчетата всеки следобед. Днес е събота и те не са на училище, затова той дойде, преди да се събудя.

Ваялид забеляза промяната в изражението на Джеф и реши, че тя изразява смес от гняв и облекчение. За нещастие, смяташе, че той всъщност имаше пълното право да се ядосва. Като се изключеше безпокойството, което им бяха създали близначките, оставаше фактът, че те се бяха изложили на голяма опасност. Момичетата трябваше да бъдат накарани да разберат сериозността на постъпката си.

— Ще отида до плевнята да проверя дали някой не ги е видял — каза Джеф. — Ти можеш да останеш тук с Фърн.

— Идвам с теб — отвърна Ваялид.

— Не е необходимо.

— И все пак ще дойда.

Фърн се усмихна и разтревоженото й лице се разведри.

— Няма да ви се наложи да защитавате близначките от Джеф. Те винаги успяват да се измъкнат с много малки поражения за духа си.

— Роуз скоро ще дойде тук — каза Джеф. — Да видим как ще им понесе това.

— Нали не си телеграфирал на Роуз, че са избягали?

— Не съм чак такъв идиот, но смятам да й телеграфирам веднага щом двете хлапачки бъдат върнати в училището. Заради тях нямах нито минута спокойствие миналия месец.

Ваялид беше съгласна с него, но не каза нищо. Крайно време беше родителите на близначките да дойдат и лично да се оправят с тях.

— Да, момичетата са тук — каза конярят на Джеф няколко минути по-късно. — Появиха се на разсъмване. Не знам как са успели да стигнат дотук, но господин Монти и момчетата още не бяха слезли, когато момичетата вече бяха оседлали конете и тръгнаха.

— И къде са сега?

— Не знам, но мисля, че скоро ще се появят от онзи хълм. Господин Монти не е човек, който пропуска обяда си.

Ваялид погледна часовника си и с изненада откри, че минаваше пладне. Тя бе толкова заета, че не бе забелязала как е минало времето.

Не им се наложи да чакат дълго. Два коня се появиха в галоп откъм хълма и Ваялид изобщо не се изненада, когато разпозна в ездачите близначките. Те бяха последвани от три момчета. Монти се появи последен.

— Тези момичета със сигурност знаят да яздят — каза конярят. — Рядко съм виждал жени да яздят толкова добре.

— Те са родени по време на отвличане и са живели девет години в ранчо в Тексас — осведоми го Джеф. — Предполагам, че това обяснява защо са диви като бизони.

Ваялид се обърна и зяпна Джеф.

— Отвличане ли?

— Някой път трябва да питаш Фърн за това. — Той излезе от сянката на плевнята, за да може да бъде видян ясно от групата, която се носеше в галоп надолу по хълма.

Ваялид забеляза как близначките забавиха конете си и се спогледаха. Едното момиче се обърна и погледна към Монти. Ваялид обаче трябваше да признае, че на двете момичета не им липсваше кураж. Те не изчакаха братовчедите и чичо си да ги настигнат, а се приближаваха право към Джеф. За миг Ваялид си помисли, че галопиращите им коне щяха да го прегазят, но Джеф стоеше неподвижно. Момичетата спряха конете си само на няколко метра от него.

— Е — каза Джеф, — сега ли искате да си изядете боя, или предпочитате да изчакам, докато се върнем в училището?