Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седем невести за седмина братя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Violet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 116 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване
?
Сканиране
Lindsey (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2014)

Издание:

Издателство „Торнадо“

Редактор Мая Арсенова

Оформление на корицата: Полипрес, Габрово

ISBN 954-17-0161-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Глава двадесет и осма

Джеф надникна над ръба на кофата. По-голямата част от въжето лежеше навито вътре. Краят се беше закачил за нещо над тях.

— Въжето се е скъсало! — каза Ваялид.

— По-вероятно е вашият приятел да го е хвърлил.

— Но това означава…

— Това означава, че някой иска да си умрем тук — довърши вместо нея Джеф.

— Но аз познавам Том Блейк, откакто дойде да живее в Лидвил — каза чиновникът. — Той не би постъпил така с мен.

— Вероятно е открил, че може да получи много пари, ако те предаде на Харлан и Чапман.

— Мислиш ли, че те стоят зад това? — попита Ваялид.

— Ако крадат от мината на чичо ти, нямат друг избор. — Джеф провери здравината на въжето. — Закачило се е за нещо. Чудя се за какво ли.

— Вероятно на някоя подпорна греда — предположи чиновникът.

Джеф дръпна повторно въжето.

— Изглежда, че се е закачило здраво. Може би ти ще успееш да се изкатериш.

— Защо? — попита чиновникът. — Там има само тунели.

— На това ниво няма изход — обясни Джеф. — Стигнах до края и на двата тунела.

— Нито един от тунелите няма изход — възрази чиновникът.

— Длъжни сме да проверим — каза Джеф. — Въжето се е закачило здраво. Трябва да видим дали ще можем да стигнем до следващия тунел. Аз бих тръгнал пръв, но имам само една ръка.

Най-лесно щеше да бъде за някой по-лек, но Ваялид нямаше достатъчно сили за подобно изкачване.

Чиновникът дръпна въжето и остана доволен от здравината му.

— Не знам дали ще успя да стигна толкова далеч. Отдавна не съм работил в мина и ръцете ми не са каквито бяха някога.

— Това е единственият ни шанс — каза Джеф. — Ако умрем, и ти ще умреш с нас.

— Шефът ми ще дойде да ни потърси.

— Той не знае, че сме тук — напомни му Ваялид. — Нито пък ще открие, че те няма преди утре сутринта. Вероятно ще изчака един-два дни, преди да започне да те търси. За да провери всички вероятности, ще му бъдат необходими още няколко дни.

— А и откъде можем да бъдем сигурни, че Чапман няма да сложи нова кофа на повърхността, за да изглежда, че никой не е идвал тук? — намеси се Джеф.

— Добре, ще опитам.

— Дръж въжето между краката си и дърпай с двете ръце — посъветва го Джеф.

— Знам как се прави — отвърна раздразнен чиновникът. — Просто не знам дали ще мога да се справя.

Джеф не каза нищо дори когато чиновникът започна да се отблъсква с крака от стената. Джеф изчака, прегърнал Ваялид, като се молеше мислено човекът да успее.

— Виждаш ли къде се е закачило въжето? — попита той, когато мъжът измина около три метра.

— Не — чиновникът се задъхваше. — Едва се задържам.

— Увий краката си около въжето — посъветва го Джеф, но човекът продължи да се катери с крака, опрени в стената.

— Ще успее ли? — попита Ваялид.

— Ако може само да…

Въжето се изплъзна! Чиновникът го изпусна и полетя към дъното на тунела. За негово щастие не се удари в кофата и само си счупи крака. Ваялид се втурна към него.

— Можем да превържем крака му — каза тя, докато човекът стенеше от болка, — но ще му трябва лекар.

Джеф погледна от въжето към мъжа, а след това отново към въжето. Това въже беше единствената им надежда да се измъкнат от този капан. Той го дръпна. Дали щеше да издържи? Имаше ли Джеф силата, необходима да се изкачи по него само с една ръка? Щеше ли да успее да се справи?

— Успя ли да видиш къде се е закачило? — обърна се той към чиновника.

— Не.

Ако го натовари много, вероятно пак ще се изплъзне. Джеф вече беше взел решение.

— Ще те преместя. Ако падна, не искам да падна върху теб.

— Не можеш да се качиш там — възрази Ваялид.

— Нямам избор.

— Можеш да паднеш. Пък и там няма изход.

— Ако онези двамата са крали сребро от „Малкия Джони“, все някъде трябва да има тунел, който свързва двете мини. Той не е тук, значи трябва да е някъде горе.

Ваялид го прегърна.

— Не съм търпяла грубите ти забележки за янките само за да те загубя сега. Пази се.

Джеф я целуна страстно и се обърна. Трябваше да изчисти съзнанието си от всичко друго, с изключение на задачата, която му предстоеше. Разгледа въжето. Беше от груб коноп с дебелина около пет сантиметра. Щеше да му се наложи да се придърпва с дясната си ръка. Най-важното беше да намери начин да попречи на въжето да се изплъзне, когато отделеше ръката си от него, за да се захване по-нависоко.

Джеф издърпа въжето около тялото си и под отрязаната си ръка. Въжето се задържа. Това беше добре, но не беше достатъчно. Той го уви около тялото си и го хвана между краката си. Така вече беше много по-добре. Хвана се здраво с ръка, издърпа се на около трийсет сантиметра, след това стисна въжето с крака и ръка. То издържа, без да се изплъзне.

Джеф се опита да захване въжето с обувките си. Захватът не беше кой знае колко добър, но той имаше нужда от опора, за да се изтласква с крака, докато дърпаше с ръка. Беше силен, но се съмняваше, че щеше да успее да изкатери деветте метра до следващото ниво само с ръка. Джеф пусна въжето и след това го хвана отново. С ръка и крака издърпа тялото си на около двайсет сантиметра по-нагоре.

Напрежението при изтеглянето на почти сто килограма беше огромно. Джеф имаше чувството, че ръката му щеше да се откъсне всеки момент. Вдигането на тежести никога не му се бе струвало толкова трудно.

Концентрира се върху преодоляването на двайсет сантиметра с всяко издърпване. Когато вече беше изминал три метра, спря, за да си поеме дъх и да позволи на мускулите си да починат. Вече започваше да усеща натоварването.

Помисли си за Ваялид, която стоеше долу. Животът й зависеше от това дали Джеф щеше да се справи. Не можеше да спре. Продължи да се катери нагоре по въжето, докато се озова на около шест метра над дъното на шахтата. Мускулите му сякаш щяха да се разкъсат, лявата му мишница беше протрита от въжето, краката му го боляха от странния ъгъл, под който ги беше свил, но той продължаваше да се изкачва. Вече виждаше отвора над себе си. Там някъде имаше тунел и ако продължеше да се изкачва, щеше да успее да стигне до него.

Отворът беше само на метър и половина от него и Джеф вече усещаше миризмата на фекалии. Дробовете му искаха чист въздух, а стомахът му заплашваше да се разбунтува всеки момент. Въпреки това той продължи да се катери. Трябваше да успее. Когато беше само на половин метър от тунела, въжето се изплъзна.

Джеф увисна отчаяно, очаквайки всеки миг да падне в пропастта под себе си и да загине. Когато въжето отново се закачи здраво, той се чувстваше, сякаш беше разкъсан на малки парченца. То се впиваше в зачервената подута плът на ръката му и изпращаше усещане за изгаряща болка към нервните му окончания, която експлодираше в мозъка му. Джеф едва си поемаше дъх, но стисна устни и продължи да се катери нагоре. Ако паднеше или се плъзнеше до дъното, никога вече нямаше да успее да се изкачи догоре.

Успя. Въжето се задържа под отрязаната му ръка и около тялото му. Ако беше държал въжето само в ръце, както би направил един нормален катерач, щеше да го изпусне и щеше да се пребие в шахтата. Това, че беше с една ръка му спаси живота.

Джеф обаче нямаше време да размишлява сега. След няколко минути, през които си мислеше, че щеше да припадне, той успя да забрави за болката. Без да си дава достатъчно време, за да почувства агонията, започна да се придърпва отново нагоре. Всяка част от тялото му крещеше от болка. Мозъкът му постоянно изпращаше съобщения към ръката му да пусне въжето и да се откаже.

Джеф се бореше със собственото си тяло. Мислеше си за Ваялид и това го караше да продължава да се катери. Всеки път, когато трябваше да пусне въжето, за да се хване по-нагоре, се сещаше за Ваялид. Спомняше си за часовете, които искаше да прекара само като я гледа, като гали великолепната й гъста коса, като я гледа в очите й, като я люби. Мислеше какво щеше да се случи с Ваялид, ако той не успееше да изкачи това въже и не намереше изход и това му даваше сили да продължи.

Когато най-накрая излезе на нивото на тунела, вонята, която идваше откъм отвора, едва не го накара да припадне. Той овладя конвулсиите на тялото си с огромно усилие на волята. С последно усилие успя да се издърпа в тунела и се хвърли върху студения, мокър под.

Виж ме сега, татко, мръсно копеле такова. Аз успях. Никога вече не можеш да ме наричаш некадърен страхливец. Изкачих се по това въже и го направих само с една ръка.

Джеф лежеше неподвижно на пода. Имаше чувството, че повече никога няма да може да помръдне. Но колкото и да му се искаше да си почине, трябваше да се изправи. Устата му беше пресъхнала. Тялото му се молеше за вода. В момента обезводняването беше най-голямата опасност, която го заплашваше. Не беше пил вода един ден повече от Ваялид и чиновника.

Джеф се размърда. Въпреки че ръката му беше отекла и го болеше толкова много, че едва можеше да си мърда пръстите, успя да извади една свещ от джоба си. След това събра малко чакъл и с крака си го натрупа до свещта. Пръстите го боляха толкова, че той едва държеше кибритената клечка и на два пъти я изпусна, преди да успее да я запали. Пламъкът на свещта осветяваше много малка част от тунела, затова Джеф извади още една свещ и я запали.

Нещо изпръхтя. Джеф се огледа. В тунела имаше още нещо. Първата му мисъл беше, че Харлан и Чапман някак си бяха успели да го намерят. Но те нямаше как да стигнат там без кофата, която се намираше на дъното на шахтата.

Джеф взе една свещ, вдигна я високо над главата си и се взря в тъмнината. След това бавно тръгна напред по тунела. След един завой се оказа зад едно муле, впрегнато в количка за руда. Джеф бе намерил източника на фекалиите.

Щом тук имаше муле, това означаваше, че някой му косеше вода, тъй като „Малкия Джони“ беше затворена. Джеф бе намерил изход.

Започваше да свиква с вонята и вече не му се гадеше. Вдигнал свещта високо, за да вижда колкото може по-надалеч, мина покрай мулето и намери една кофа с вода. Падна на колене, облегна свещта на стената и взе малко вода в шепи. Беше прясна. Задържа я в устата си, за да я усети, и едва след това я изпи. След още две шепи вода спря да пие, тъй като знаеше, че ако изпие твърде много, може да бъде опасно за него.

Изправи се и огледа мулето. Животното реагираше на присъствието му, но се намираше в мината толкова отдавна, че беше почти ослепяло. Това обаче нямаше значение. Мулето можеше да помогне на Джеф да изтегли Ваялид и чиновника на това ниво.

Джеф се върна при шахтата и размаха свещта си в бездната.

— Намерих изход!

— Как ще се качим при теб? — попита Ваялид.

— Тук има едно муле. Накарай чиновника да направи примка на въжето. Аз ще ви изтегля.

— Той ще се качи първи — заяви Ваялид.

Идеята не се хареса твърде много на Джеф, но той реши, че Ваялид няма да промени решението си. Не беше лесно да издърпа горе мъжа със счупения крак, но чиновникът се държа забележително добре. Малко по-късно Ваялид също беше в тунела.

— Мислех, че ще умрем — каза тя.

— Не и ние! Нямам намерение да бъда първият Рандолф, който ще умре. Пък и има много неща, които трябва да свърша преди това.

— Какво например?

— Да се оженя за теб.

Ваялид се разсмя.

— Още не е минала една седмица.

— Аз имам чувството, че е минала.

— Кой е човекът там долу?

Джеф усети как усмивката му замръзва на лицето му. Дали Ваялид беше намерила чичо си?

— Прилича на миньор. Намерих го малко по-надолу по тунела. Какво се е случило с него?

— Чапман го хвърли в шахтата, защото ми помагаше — обясни Джеф. — Ще изпратим някой да прибере тялото му, когато се измъкнем. — Той замълча. — Там долу има още един труп.

— На чичо ми ли?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Намерих портфейла му. Чапман и Харлан са го убили и са го заровили под купчина камъни. Не е имало никакво срутване. Тази мина е съвсем безопасна. Ела да ти покажа какво открих. — Джеф я заведе малко зад кофата с вода. От това място тръгваха тунели във всички посоки. — Оттук идва рудата, която вадят в „Сребърна вълна“. — Той вдигна едно парче, което се беше отчупило от стената. — Изглежда доста богата.

— Как ще разберем накъде да тръгнем? — поинтересува се Ваялид. — Тези тунели са истински лабиринт.

— Ще разчитаме на това, че мулето знае пътя, тъй като изнася рудата до шахтата на „Сребърна вълна“.

— Но как ще се качим горе? — попита чиновникът. — Чапман и Харлан няма да ни оставят да излезем.

— Знам — отвърна Джеф, — но те няма да слязат тук поне още няколко часа. Дотогава ще имаме план.

— Докато мислиш, можеш да ми помогнеш да направя шина и да обездвижа крака му — каза Ваялид.

 

 

В повечето мини се работеше денонощно, за да бъде добита колкото се може повече руда за най-кратко време. Докато миньорите стояха под земята, те не можеха да определят дали навън е нощ, или ден. Харлан и Чапман работеха само на една смяна, защото не можеха да доверят тайната си на външни хора. Това беше щастливото стечение на обстоятелствата, на което Джеф разчиташе, за да се измъкнат от този капан.

Чакането им се стори цяла вечност, но най-после Джеф чу някой да се приближава по тунела. Чапман и Харлан.

— Не ми харесват всички тези убийства — казваше Харлан. — Някой може да разбере. За какво ще ни послужат парите, когато увиснем на въжето?

— Никой няма да разбере — отвърна Чапман. — Никой дори не знае, че тях ги няма. Дори ако някой се сети за тях, няма да знае къде да търси.

— Но онзи сакатият е Рандолф — възрази партньорът му. — Семейството му няма да се откаже, преди да разбере какво се е случило с него. Ще го търсят, докато го намерят.

— Ако изобщо някога разберат, че имаме нещо общо с това — а това няма да стане — ние вече ще сме продали мината и ще бъдем в Европа с достатъчно пари, за да живеем като царе до края на живота си.

— Все още ми се иска да бяхме приели офертата отпреди шест месеца — каза Харлан.

— Това бяха жълти стотинки. Всички знаеха, че мината е изтощена.

— Трябвало е да послушаш партньора си, Чапман — каза Джеф, докато излизаше от тъмнината. — Той е много по-разумен от теб.

Чапман се извъртя, но преди да успее да вдигне ръка, Джеф му нанесе удар, който го запрати в стената на тунела. Чапман обаче беше здравеняк и се хвърли срещу Джеф, готов да стовари масивните си юмруци в лицето му. Джеф се отмести, след което удари Чапман в гърлото. Докато едрият мъж се опитваше да си поеме въздух, Джеф му нанесе няколко удара в тялото, които го повалиха на колене. Един последен удар в брадичката го изпрати в безсъзнание.

Джеф се огледа, готов да отбие атаката на Харлан, но такава не последва. Чиновникът бе взел шината от Ваялид и сега тя се намираше пред гърлото на Харлан. Малко по-силен натиск и той щеше да се задуши.

— Според мен трябва да ги хвърлим в шахтата — каза чиновникът, когато Чапман беше вързан и хвърлен в количката за руда.

— Как ще се качим на повърхността? — попита Ваялид.

— Обзалагам се, че онзи предател Том Блейк е на лебедката — каза чиновникът.

— Харлан ще ни помогне — заяви Джеф. — Той ще убеди Блейк да ме изтегли горе.

— Ако Блейк знае, че си в кофата, няма да го направи — възрази чиновникът.

— Тогава ще трябва да се погрижа да не разбере.

— Какво смяташ да направиш?

— Ще те оставя тук с Чапман.

— Добре. Ако не се върнеш до един час, ще го хвърля в шахтата.

— Както искаш. — Джеф се обърна към Харлан. — Ти каза, че не ти харесват всички тези убийства. Сега имаш възможност да го докажеш. Направи онова, което искам от теб, и аз ще се погрижа да не бъдеш обесен.

— Наистина ли можеш да го уредиш?

— Той е Рандолф — каза чиновникът. — Те могат всичко.

Джеф отведе Ваялид в един от страничните тунели.

— Не вярвам на Харлан. Той може и да не е искал да убива никого, но не се е опитал да спре Чапман. Ще сложа един дълъг прът в кофата. Когато стигнем на повърхността, искам веднага да го сложиш напречно на отвора на шахтата.

— Никога не съм правила такова нещо.

— Просто гледай да мине през дръжката на кофата и да се закрепи от двете страни на шахтата. Така ако Блейк реши да жертва Харлан, за да убие нас, кофата няма да падне в шахтата.

— Ти какво ще правиш?

— Ще се измъкна от кофата и ще спра Блейк, преди да направи нещо друго. Разбра ли какво се иска от теб? — Ваялид кимна. — Не се показвай до последната минута. Не искам Блейк да види, че в кофата има друг, освен Харлан. Щом прехвърлиш пръта през отвора, веднага излез от кофата. Ако мога, ще ти помогна, но преди това трябва да се погрижа за Блейк. Да вървим.

Когато се върнаха при количката с руда, Джеф се погрижи Харлан да се намира далеч от сигналния звънец и сложи един дълъг прът в кофата. След това помогна на Ваялид да се качи, изчака Харлан също да влезе и най-накрая също се качи в кофата, като взе звънеца със себе си. Джеф позвъни един път, ясно и отчетливо, след което хвърли звънеца колкото можеше по-далеч в тунела.

— За да не можеш да му изпратиш друг сигнал — обясни той.

Лебедката очевидно беше ръчна и пътуването нагоре ставаше бавно.

— Наведи се — обърна се Джеф към Ваялид, когато бяха на пет метра от повърхността. — И не забравяй какво ти казах.

Джеф бутна Харлан пред себе си и клекна зад него. Той беше по-висок от Харлан, но се надяваше, че изненадата ще му даде предимство.

— Стой неподвижно, Харлан — каза той. — Когато кофата спре, кажи на човека, че си се наранил и трябва да ти помогне да излезеш.

Харлан кимна, но колкото повече се приближаваха към отвора на шахтата, толкова по-малко му вярваше Джеф. Малко преди кофата да излезе на повърхността, Джеф протегна ръка и сграбчи Харлан за гърлото. Харлан се опита да разтвори пръстите му, но Джеф беше твърде силен за него. Пръстите му напипаха трахеята. Харлан се бореше отчаяно. Джеф го пусна, когато кофата излезе над повърхността.

Харлан се опита да извика, но звук не се чу. Докато Джеф изскачаше от кофата, той забеляза как Ваялид слага пръта напречно на отвора на шахтата. Сега трябваше само да стигне до Блейк.

Блейк хвърли само един поглед към Джеф и се затича надолу по хълма.

— Спрете го! — изкрещя Джеф към мъжете, които работеха в съседната мина. — Той се опита да убие жена.

— Той лъже! — каза Блейк, докато минаваше покрай мъжете.

— Аз съм Джеферсън Рандолф! Спрете този мъж!

Това беше достатъчно за миньорите. Те настигнаха Блейк и го повалиха на земята.

— Дръжте го! — Джеф се върна при Ваялид. Когато стигна до нея, тя вече беше излязла от кофата. Харлан също беше навън, но се държеше за главата, а лицето му беше обляно в кръв.

— Какво стана? — попита Джеф.

— Той се опита да ме нападне — обясни Ваялид. — Затова го ударих с едно парче от рудата, която се опита да открадне от чичо ми.

— Но къде…

— В чантата ми. Винаги си нося всичко необходимо в чантата.