Вирджиния Хенли
Кристалната пещера (10)

Глава 10

Амбър Фицджералд — вече не се смяташе за Монтагю — се отправи пешком към „Замъка на лъжите“. Моравите петна по лицето й бяха избледнели, но не можеше просто да потропа и да попита за Джоузеф. Къщата бе пълна с твърде много слуги, които щяха да зададат безброй въпроси. Затова изчака да падне мрак. Тогава видя някакъв мъж да влиза в пристройката до входната кула. Спомените й се избистриха. Позна Пади Бърк, дори и след толкова години.

Той отвори на плахото й почукване и гъстите му вежди се смръщиха.

— Иисусе Христе и всичките му Апостоли, кой е направил това с лицето ти, момиче?

— Господин Бърк, аз съм Амбър Фицджералд. Може ли да се видя с Джоузеф?

— Влез вътре! Ти си полужива! Не те познах, докато не ми каза името си. — Отиде и й наля чаша вода.

— Имате ли мляко, господин Бърк? От няколко дни не съм слагала нищо в уста.

Мъжът я настани пред огъня, в който гореше голяма буца торф, и й наля чаша мляко. После я измери с проницателен поглед.

— Монтагю ли ти стори това?

Амбър кимна.

— Джоузеф…

— Пресвета Дево, Джоузеф и Шон заминаха за Лондон… да погостуват на твоя съпруг. — Видя как сломеното изражение на лицето й се сменя с ужас. — По-добре да доведа господаря — реши Пади.

— Братовчедка ми Катлин у дома ли е?

Пади се поколеба. Днешният ден бе истинска трагедия за Катлин. Баща й бе умрял от раните си в тъмницата на Дъблин Касъл и тя бе докарала тялото му в Грейстоун. Утре щяха да погребат мъртвия граф.

— Домът е в траур. Бащата на Катлин, твоят чичо Едуард, бе арестуван от англичаните и умря от раните си.

— О, не…

Пади сложи голямата си ръка на рамото й и макар че предизвика болка, докосването му й подейства успокоително.

— Ще отида да доведа Шеймъс.

 

 

Мери Малоун и Кейт Кенеди, облечени в черно, седяха в голямата кухня.

— Беше напълно здрав! — Мери поклати глава и се прекръсти.

— Разбрах, че си е отишъл, защото миналата нощ чух банши^[1] — промърмори Кейт.

— Къде е господарят?

— Отнесе господарката в леглото. Бедната! Напълно е изтощена — отвърна Кейт. — Един ирландец може да посрещне каквото и да е зло, достойно вдигнал глава, но всичко се превръща в безпомощно страдание, когато Смъртта отнесе човек от семейството.

Пади се качи на горния етаж, почука на вратата на спалнята и тихо повика:

— Шеймъс?

След минута господарят отвори и пристъпи в коридора.

— Имаме неочакван гост. Не бих те безпокоил, ако не беше важно. — И Пади разказа на Шеймъс за Амбър, който въпреки това се сепна, като я видя.

— Монтагю ли те подреди така? И защо?

Въпросът увисна във въздуха, докато Амбър се опитваше да измисли по-тактичен начин да му съобщи, че двамата със сина му Джоузеф бяха извършили прелюбодеяние. За съжаление нямаше такъв. Облиза нервно устни.

— С Джоузеф бяхме любовници. Нямаше къде другаде да отида.

Шеймъс отстъпи назад, сякаш го бе пробола в сърцето.

— Джоузеф отплава при Монтагю!

— Знам, Пади ми каза. — Сълзите рукнаха.

Шеймъс я изгледа гневно със студените си сини очи.

— Неприятностите винаги идват по три — горчиво изрече той и даде знак на Пади да го последва в наблюдателната кула.

— Ще трябва да замина за Лондон, но не и утре. Катлин ще се нуждае от мен за погребението. Не й казвай нито дума, човече. И без това й се насъбра твърде много. — Обикаляше из стаята като звяр в клетка. — Погрижи се за Амбър, дай й пари и всичко, от което се нуждае, но махни тази курва час по-скоро от Грейстоун.

 

 

Четири дни по-късно корабът на Шеймъс О’Тул навлезе в устието на Темза и се отправи към пристанището.

Уилям Монтагю го очакваше. Посрещна го в кабинета си в адмиралтейството, заобиколен от всички символи на властта.

— Монтагю, дошъл съм да узная къде са синовете ми!

— Седни, Шеймъс. Страхувам се, че имам лоши новини за теб. Твоят прокълнат син Шон се сби с брат си Джоузеф и го уби още през първата им нощ в Лондон.

— Лъжец! — Шеймъс удари с юмрук по бюрото от орехово дърво.

— Стана на борда на моя служебен кораб „Дифенс“. Видях всичко със собствените си очи. Видяха го и племенникът ми Джак, и синът ми Джон.

— Трима проклети лъжци! Къде е Шон?

— Осъден на десет години каторжен труд. Нашият английски съд прояви голямо милосърдие, като не го обеси за братоубийство.

— Къде е тялото на Джоузеф? — Шеймъс О’Тул целият трепереше от усилието да не сключи ръце около врата на Монтагю. Но нямаше никаква полза да го убива, а животът го бе научил винаги да прави това, което е изгодно.

— Случи се преди пет дни. От адмиралтейството го погребаха в двора на църквата. Дълбоко съжалявам за тази трагедия, Шеймъс.

— Не, не съжаляваш — безизразно изрече О’Тул.

— Как можеш да кажеш подобно отвратително нещо за мен?

— Видях се с Амбър Фицджералд.

Монтагю се ужаси.

Шеймъс О’Тул се надигна, за да си върви. Повече не можеше да понася тази английска измет.

— Едно ще ти кажа, Монтагю. Ако кракът ти стъпи на моя територия, смятай се за мъртъв.

 

 

О’Тул се запъти право към сградата на Олд Бейли^[2], за да се срещне със съдиите и да разбере подробностите около делото на Шон и присъдата му. Там не откриха никакви документи, но когато Шеймъс обясни къде се е случило нещастието и кои са били замесени, го осведомиха, че всяко престъпление, което става на борда на кораб на адмиралтейството, се гледа от военноморския съд.

Председател на този съд бе граф Сандуич, братът на Уилям Монтагю. Шеймъс О’Тул разбра, че е победен. Но само за момента. Щеше да се върне отново с внимателно обмислен план и да подкупи, когото трябва. Беше готов на всичко.

Бяха му нужни още два дни, за да получи разрешение за ексхумация. После качи ковчега на борда на „Бримстоун“. Когато корабът вдигна котва и напусна водите на лондонското пристанище, Шеймъс се запита колко ли дълго любимият му син е бил граф на Килдеър. „Може би ден, не повече.“ Сърцето му тежеше като олово. Самият той бе заповядал на двамата братя да дойдат в Лондон. „Как ще се изправя пред Катлин?“

 

 

Амбър Фицджералд не знаеше къде да отиде. За Дъблин не можеше и дума да става — не искаше членовете на семейство Фицджералд да узнаят за съдбата й. Най-после реши да отиде в Уиклоу, пристанищен град в съседното графство.

Шеймъс О’Тул бе проявил голяма щедрост, давайки й злато, с което би могла да изкара поне една година. Какво обаче щеше да стане с нея, когато това злато свърши? Никога повече не искаше да моли за милостиня!

Ако имаше възможност да вложи парите в нещо, Амбър бе убедена, че ще успее. Накрая реши да рискува и да ги изхарчи за къща в Уиклоу. Работеше по осемнадесет часа на ден, заклевайки се, че някога ще си отмъсти.

 

 

Обръснаха главата на Шон Фицджералд О’Тул и му дадоха платнени панталони, платнени обувки и памучна риза. Като нов затворник той бе изпратен на най-долната палуба на стария търговски кораб „Джъстис“^[3], където бяха наблъскани петстотин затворника, които вършеха най-тежката работа. Товареха и разтоварваха, пренасяха огромни греди, почистваха, но най-непосилното бе изгребването на пясък, тиня и камъни от дъното на Темза.

Осъдените гъмжаха от паразити и тънеха в мръсотия. Храната бе оскъдна, а легла нямаше. През нощта ги оковаваха по двойки; привързваха единия към стената, а другия — с железни вериги за него. После люковете се затваряха, погребвайки петстотинте нещастника в зловонен мрак.

Ежедневно някой се разболяваше и умираше. Набързо го погребваха в близкото тресавище.

През първия месец от затворничеството си Шон направи седем опита за бягство. Всеки път бе залавян и пребиван до смърт. Накрая разбра, че търпението и упоритостта са единственият начин да оцелее. Не се страхуваше от смъртта. Хиляди пъти бе пожелавал да беше умрял вместо Джоузеф. Но най-после бе осъзнал, че смъртта е най-лесният начин да се избавиш от всичко. Животът бе истинският ад.

Мизерията, гладът, паразитите, постоянната жажда го измъчваха много повече от мръсната и убийствена работа. Сърцето му бе изпълнено с такава ярост и омраза, че скоро престана да се уповава дори на божията милост. Разбра, че единствено вярата в собствените му сили може да го спаси от това изпитание.

Най-важното бе да оцелее. Трябваше да оцелее, за да си отмъсти. А затова му бяха нужни само три неща — храна, сън и работа. Всичко друго нямаше значение. Мислеше единствено за оцеляването. На него бяха посветени силите и волята му.

В началото пазачите го наказваха безмилостно и постоянно го следяха. После се научи да сдържа езика си. Но в сънищата си бе свободен. През първите дни бе твърде уморен, за да сънува, но след като привикна с тежката работа, започна да заспива в мига, в който сложеше глава върху дървения под. В съня си кръстосваше с шхуната си далечни морета, хранеше се с амброзия, любеше се с красива жена с коси като тъмен пушек…

 

 

Първата година бе най-тежка. След това привикна. Изгради желязна стена около себе си, която го предпазваше от всички чувства, с изключение на едно — жаждата за мъст. Омразата му бе изгаряща — единственото живо нещо в душата му.

Умееше да контролира болката, глада, умората, мъката и мислите си. Единствено спомените за семейството му бяха помрачени от вината. Закле се да не се отдава на тях, докато не си възвърне свободата. Колкото до омразата — тя се разпростря върху всички членове на фамилията Монтагю — брата, граф Сандуич, племенника Джак, съпругата Амбър, сина Джон и дъщерята Емералд. Щеше да си отмъсти на всеки един. Вместо молитва, всяка нощ си повтаряше: „Ще ги унищожа, дори и ако трябва да извървя целия път до ада!“.

 

 

Не го бе грижа, че бисквитите са пълни с гъгрици, че овесената каша е гранясала, хлябът — плесенясал, или че водата вони. Заради младостта и силата си той плашеше по-старите и слаби затворници и си присвояваше част от тяхната дажба. Правеше го без никакво угризение на съвестта, защото вече нямаше съвест.

Постепенно някогашният весел и жизнерадостен младеж изчезна. Превърна се в най-неуморният работник на борда на „Джъстис“. Тежкият труд му харесваше, защото укрепваше мускулите му и стопяваше всяка излишна тлъстина. След втората година вече не го приковаваха към стената на кораба, а към затворника до него. Така поне от едната страна бе свободен от тежките железни окови.

През третата година вече се бе научил напълно да контролира гнева си. Често обаче правеше саркастични забележки и подхвърляше остроумия, на които дори пазачите се смееха. Жаждата за оцеляване бе в ирландската му кръв — смесица от фатализъм и надежда. Шестте века, през които Ирландия бе потискана и унижавана, времената на глад, мизерия, убийства, робство, гонения, бяха научили ирландците как да оцеляват. Това се предаваше от поколение на поколение. Единственото, което не можеше и нямаше да контролира, бе жаждата за отмъщение!

Тя бе единственото му удоволствие. Смъртта би била твърде милостиво избавление за враговете му. Смъртта е сладка и нежна награда. Животът и превръщането му в бездна от нещастия — това бе истинският ад. Искаше враговете му да живеят достатъчно дълго, за да изпият до дъно горчивата чаша на страданията, да изпитат цялата болка и унижения, които бе замислил за тях.

Четвъртата година от затворничеството дойде и отмина. Преместиха го на втората палуба. Любимата му работа бе да изгребва тиня от дъното на Темза. Бе великолепен плувец и гмуркач и я вършеше безупречно. Студената вода изобщо не му правеше впечатление, нито мокрите дрехи, които съхнеха на гърба му.

Както тялото му бе станало гъвкаво, жилаво и мускулесто, така и умът му се бе изострил като бръснач. Когато започна петата година на борда на затворническия кораб, Шон вече знаеше, че следващият му опит за бягство трябва да бъде успешен.

 

 

Неохотно изплува от дебрите на съня. Вонята го блъсна в ноздрите. Нищо не смърдеше толкова отвратително, колкото мъжете, които с години са затворени на едно място. Урината, повръщанията, потта, гноясалите рани и човешкото нещастие образуваха една смесица от изпарения, които се просмукваха във всяка дъска и греда на затворническия кораб.

До ушите му достигнаха познатите звуци — суха кашлица, храчене и проклятия, примесени с постоянното дрънкане на веригите и плясъка на мътните води на Темза. Размърда се леко върху твърдите дъски и опъна мускулите си. Постоянно го боляха. Когато се раздвижи, няколко хлебарки се разбягаха изпод дългите и пълни с мръсотия нокти на краката му.

Ноктите на глада пък дращеха празния му стомах. Отвори очи. Тъмнината не бе вече пречка за погледа му. Ноздрите му се разшириха, поемайки познатата воня. Стържещите и хрипливи звуци бяха музика за ушите му. Болката в мускулите и гладът бяха доказателство, че е жив. Беше оцелял още един ден. И се бе приближил към заветната си цел.

Дългоочакваното и бленувано отмъщение!

Пазачът свали оковите и Шон се изправи.

— Тази сутрин се усеща дъхът на пролетта — отбеляза дебелият надзирател.

Шон повдигна черните си вежди.

— Аз пък си мислех, че тази странна воня идва от теб.

Пазачът бе свикнал с язвителните му подмятания и прие снизходително забележката. Дори запомни фразата, за да я използва по-късно и да блесне с остроумието си пред другарите си.

Шон се нахвърли като вълк върху овесената каша. След като погълна своята дажба, без колебание омете и тази на затворника, до когото бе прикован. Той изглеждаше някак си отпуснат днес и не проявяваше интерес към храната. После ги строиха за проверка на палубата. Устните на Шон се извиха в язвителна усмивка.

— Аз съм най-щастливото копеле на тази земя. Коя друга работа, освен гмуркането и изгребването ще ми позволи едновременно и да се изкъпя?

След час той наистина бе най-щастливото копеле на земята! На дъното на Темза лежеше нож, който щеше да му помогне най-после да осъществи плановете си. Не го взе веднага. Първо изплува на повърхността, за да провери къде са пазачите. Щом видя, че вниманието им не е насочено към него, се гмурна отново и сключи пръсти около дръжката на ножа с почти любовна милувка.

Беше истински късмет, че го намери, но сега се бе изправил пред друг проблем — да го скрие. Не беше подходящо да го затъкне на кръста си, защото половината щеше да се вижда. Можеше да го стиска между краката си за кратко време, но не и през целия ден. Помисли си да го остави някъде и да си го вземе привечер, но се отказа, защото не искаше нито за миг да се разделя с ценната си придобивка.

Имаше само едно място, където можеше да го скрие — на дъното на памучните си панталони. Щеше да пъхне острието във вдлъбнатината между задните си полукълба. Навярно щеше да бъде невъзможно да го държи там през целия ден, но Шон О’Тул бе готов да приеме предизвикателството.

По време на часовете тежка работа острието неведнъж се вряза в плътта му, но с всяко пробождане на Шон му идеше да извика ликуващо. След пет часа задните му части се бяха схванали от непрекъснатото напрежение на мускулите, но той не издаде болката си нито с дума, нито с действие. Дори посрещаше мъчението с радост, защото то бе доказателство, че е жив и че това е последният ден от затворничеството му.

Изведнъж една мисъл прониза съзнанието му: „Колко ли души ще трябва да убия, за да извоювам свободата си?“. Тутакси я отпъди. Нямаше никакво значение. Този път щеше да успее!

Не седна за обяд. Остана прав, докато нагъваше коравия хляб и рядката зелева супа. В този миг се закле, че никога повече няма да сложи зеле в устата си.

— Защо не поседнеш? — предложи му един от пазачите.

— Не, благодаря — ухили се накриво Шон. — Ако седна след тази зелева супа, ще се осера до ушите!

Пазачът си отбеляза наум днес да не яде от супата.

 

 

Безкрайният работен ден най-после свърши. Преди да ги оковат за през нощта, затворниците получиха купа овесена каша и по една плесенясала бисквита. Мъжът, към когото Шон бе оковаван през последния месец, отново не прояви интерес към храната, затова Шон припряно изяде и двете порции.

Когато и последният от затворниците си легна, пазачите ги оковаха по двойки, затвориха люковете и ги оставиха в мрака. Шон О’Тул овладя нетърпението си. Почти пет години бе чакал този миг, можеше да почака още пет часа. Затворниците на горната палуба бяха по-добре, защото отстрани имаше два отвора с железни решетки. Не след дълго очите му привикнаха с мрака.

За да минава времето по-бързо, броеше вдишванията и издишванията си. Когато стигна до хилядното вдишване, повечето от затворниците бяха заспали.

Придържайки веригата, за да не дрънчи, Шон се размърда и леко побутна мъжа до себе си.

Нищо.

Отново го разтърси. Дори го ръгна по-силно в ребрата. Не последва отговор. Вгледа се в лицето му. Дори в полутъмното помещение се виждаше, че бе станало сивкаво. Изведнъж Шон изумено установи, че е привързан за труп. След миг се съвзе от шока и се опита да освободи с ножа китката си. Но желязото не поддаде. Не искаше да рискува да счупи острието, затова се отказа.

Не му хрумна нищо друго и просто отсече китката на мъртвия затворник. Повдигна я, внимателно изряза палеца и го взе със себе си.

Предвижи се към най-близкия отвор. Хвана решетката и започна да я кърти. Двама затворника се надигнаха и задърпаха заедно с него. Самите те не можеха да се освободят, но бягството на един от тях щеше да бъде победа за всички останали.

Отворът бе доста тесен. В един миг Шон се изплаши, че раменете му са прекалено широки, за да се промъкне през него. Но решителността му не се поколеба — ако се наложеше щеше да счупи рамото си, но да успее. И успя. Тихо се плъзна навън и се потопи в черната вода. Цялото му същество се изпълни с безгранична радост.