Вирджиния Хенли
Кристалната пещера (13)

Глава 13

Шон О’Тул се отправи към пристанището, за да си запази билет за Ирландия. Там узна всичко за „Монтагю Лайн“. Осемте частни товарни кораба в момента не бяха в пристанището, но Шон научи имената им, размера, както и по кои маршрути пътуват.

После изчака в застлания с плочки двор на Уайтхил, който се намираше близо до адмиралтейството, докато Джони Монтагю привърши работата си за деня, за да му даде списъка с враговете на братята Монтагю. Шон го прегледа набързо. Някои не му бяха познати, но други бяха влиятелни фактори в политиката.

— Как мога да се свържа с теб? — попита Джони.

— Не можеш — тихо отвърна Шон. — Аз ще те намеря.

Джони Монтагю нито за миг не се усъмни в думите му.

 

 

На следващата сутрин графът на Килдеър отпътува от Лондон за Дъблин, придружен от внушителен багаж. Когато обвитият в мъгла бряг на Ирландия се очерта на хоризонта, Шон О’Тул си помисли, че никога досега не е виждал подобна красота. Очите му заискриха със сребрист пламък, докато корабът навлизаше в пристанището с формата на подкова. После насочи поглед към полетата и хълмовете, покрити с буйна трева.

Взе кон под наем от конюшните на Брейжън Хед и заплати да откарат багажа му до Грейстоун. Сърцето му преливаше от радостно очакване, примесено със страх. Чувстваше се като блудния син. Дали баща му ще заколи угоено теле, когато го види? Съмняваше се, защото се връщаше сам и Джоузеф не бе до него.

Препусна по пътеката към портите на имението, после мина под извитата входна арка. Първият човек, когото видя, бе Пади Бърк. Управителят го позна веднага, макар че се бе променил до неузнаваемост.

— Слава на Бога! — промърмори Пади, прекръсти се и хвана поводите на коня. — Добре дошли у дома, милорд.

— Господин Бърк, Бог няма нищо общо със завръщането ми. Дяволът бе този, който ми помогна да избягам, за да си отмъстя. Но как ме позна?

— Усетих присъствието ви. Не ви познах с очите си. Станали сте по-голям, по-висок, по-слаб и по-мускулест.

Шон леко се усмихна.

— Къде е баща ми?

Пади Бърк се поколеба за миг.

— Горе в кулата, милорд.

Шон хукна натам, вземайки по две стъпала наведнъж. Шеймъс О’Тул седеше до прозореца с пушка върху коленете.

— Аз съм Шон, татко. Дойдох си.

Шеймъс се втренчи в лицето му. Най-накрая заговори.

— Прости ми. Опитах всичко, за да те освободя, но Монтагю се оказа по-силен.

— Скоро няма да е. — Шон вдигна глава и продължи: — Татко, аз не съм убил Джоузеф, трябва да ми повярваш.

Шеймъс вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Очите му горяха като два въглена в недрата на ада.

— Нима смяташ, че е нужно да ми го казваш? Знам кой е убил Джоузеф и кой те отдели от мен за пет години. Английската сган! — Изплю се с отвращение. — Сега, след като си свободен, ще можем да си отмъстим.

— Не се съмнявай нито за миг в това! Къде е мама?

— Отвън, в градината. Знаеш колко много те обичаше…

Шон се спусна по стълбите, вземайки отново по две стъпала наведнъж. Запъти се с уверена крачка към заградената с каменна ограда любима градина на майка си. Погледът му се плъзна по лехите с пролетни цветя, търсейки жената, която обичаше най-много в живота си. Не я съзря. После насочи очи към плачещата върба.

Сърцето му спря за миг, когато коленичи пред малкия надгробен камък.

„Катлин Фицджералд О’Тул

Обичана завинаги“

Смяташе, че е достигнал дъното на омразата, но сега, коленичил пред гроба на майка си, разбра, че се в лъгал.

Цели пет години бе планирал отмъщението си за двата живота, които Монтагю бяха унищожили. Нито за миг не бе и помислил, че са отнели и трети, Катлин беше сърцето и душата на Грейстоун, обичаната и уважавана господарка, която всички обожаваха. Застанал на колене, Шон се закле.

Пади Бърк сложи ръка на рамото му.

— Случилото се разби напълно сърцето й. Отиде си преди две години. Шеймъс сега живее в кулата с мен. Не можа да остане долу без нея. Едва не полудя, когато я загуби. Прекара сърдечен удар и краката му едва го държат. По цял ден седи с пушка в скута и чака Уилям Монтагю да се появи. Кълне се, че един ден щял да дойде.

— Смъртта е твърде великодушно избавление за Уилям Монтагю, господин Бърк. Първо ще трябва да изпие до дъно горчивата чаша на страданието.

Шон прекара следващия ден съвсем сам на борда на „Сулфур“. След това се качи при баща си в кулата и остана изненадан, защото узна, че и той има план за отмъщение.

— Аз не съм си губил времето, докато те нямаше, Шон, момчето ми. Пет години мислих само за това. На борда на всеки кораб на Монтагю има поне по един Фицджералд, както и на повечето кораби на адмиралтейството.

Шон се усмихна.

— Това със сигурност ще ми спести много време. Ти си най-умният мъж, който някога е живял на тази земя, татко!

 

 

Прислугата в Грейстоун още не можеше да свикне с огромната промяна на Шон О’Тул. Сега той бе граф на Килдеър и всички се отнасяха към него съвсем иначе, но не преставаха да обсъждат метаморфозата му и да гадаят какво ли е преживял.

Кейт Кенеди, която пиеше чай в кухнята с Мери Малоун, поклати глава и заяви:

— Той вече не е онова весело и обичливо момче, което напусна замъка. Някога този дом бе пълен със смях и веселие, трополене на крака, шеги и закачки.

— Аз ли не знам? Сега е толкова тих… Стъпките на Шон едва се чуват. Сърцето му е разбито…

— Станал е много придирчив! Сменя бельото си по три пъти на ден. Ще трябва да наема една жена, която да пере само неговите дрехи. И никога не си сваля ръкавиците… Все едно, че не иска да се докосва до нищо с голи ръце, за да не се измърси.

— И това не е всичко, Кейт Кенеди. Когато сяда да се храни, сякаш изпълнява някакъв специален ритуал. Кърпите трябва да са снежнобели, храната да се сервира само в най-финия порцелан и кристал и да е от изискана по-изискана.

 

 

Шон прегледа счетоводните книги и с облекчение установи, че независимо от всичко бизнесът им процъфтяваше. Значи щеше да използва собствената им флота, за да унищожи Монтагю.

Една вечер, след като бе прекарал вече седмица у дома, той посети Пади Бърк и баща си в кулата. Те му разказаха за ужасното въстание, което бе избухнало след убийството на дядо му и за жестокостите на англичаните.

— Онова копеле Уилям Пит^[1] продължава да предлага обединение, за да се прехвърли със закон управлението на Ирландия от Дъблин в Уестминстър. И без съмнение ще купи проклетите гласове с тлъсти подкупи!

— Съжалявам, че трябва да ви напусна толкова скоро, но имам неотложна работа в Англия — тихо каза Шон.

— Сега, след като вече си граф Килдеър, вероятно ще заемеш мястото на дядо си, за да се посветиш на каузата — замислено се обади Пади.

Шон стисна челюсти.

— Ирландия може да почака, господин Бърк. Имам много по-важна кауза.

— Напълно си прав — съгласи се Шеймъс. — Дано Бог те закриля по време на пътуването ти.

 

 

Шон О’Тул с отбран екипаж от здрави и предани момчета отпътува за Лондон на борда на „Сулфур“. По време на плаването прегледа внимателно списъка, който Джони Монтагю му бе дал, и си отбеляза няколко имена. Сър Хорас Уолпол и синът му бяха умни политици, които се противопоставяха на всичко, което Джон Монтагю, четвъртият граф Сандуич, отстояваше в Камарата на лордовете. Сандуич обаче бе получил постовете си в адмиралтейството благодарение на близкия си приятел херцог Бедфорд и когато двамата обединяха силите си, бе трудно да бъдат победени.

Шон се усмихна на забележката, която бе надраскал Джони срещу името на херцога на Нюкасъл. Момчето явно беше доста по-умно, отколкото изглеждаше на пръв поглед, защото бе подчертало, че херцогът на Нюкасъл е заклет враг на херцог Бедфорд.

Граф Килдеър реши да покани хората от списъка на обяд в хотел „Савой“ и да им изброи всички предателства, които Монтагю бяха извършили срещу краля и страната си.

 

 

Дните след сватбата минаваха за Ема Реймънд Монтагю като насън. От години се бе научила да крие чувствата и мислите си, за да бъде съществуването й в грозната къща на Портман Скуеър поне що-годе поносимо.

В живота й със смущаваща точност всеки ден се повтаряше едно и също. Точно в четири и половина следобед я заливаше вълна на отвращение и я обземаше ужас. Отначало не й бе ясно на какво се дължи това, но после осъзна, че точно в четири и половина той напускаше адмиралтейството и с нейната безопасност бе свършено. За да се избави от задушаващото безсилие, Ема грабваше пелерината си и излизаше на кратка разходка.

Днес обаче повече от всякога се чувстваше като в капан. Миналата нощ, след като Джак прекара два часа в неуспешни опити да задоволи страстта си, накрая се заоплаква от нея.

— Ти не си само студена, ти си направо фригидна! Има нещо сбъркано у теб, Ема… Ти не си нормална!

— Не биваше да се жениш за мен — нещастно промълви тя, искайки с цялото си сърце наистина да не го бе правил.

— Не може повече да продължава по този начин. От утре вечер всичко ще се промени. Няма да търпя сълзите ти! Ще откликваш на желанията ми, Ема, ще ми даваш повече топлина! Аз все едно се любя с труп!

Точно в четири и половина, обхваната отново от вълната на отвращението и страха, Ема грабна пелерината си и изскочи от къщи. Вместо обаче да се разходи около площада, този път краката й сами я отведоха на Бейкър Стрийт, където бе по-тихо, по-рядко минаваха файтони и въздухът бе много по-чист.

Внезапно някаква карета отби и спря точно до нея. Любопитството я изтръгна от мъчителните мисли. Вратата се отвори и някакъв мъж застана насреща й. Зелените очи върху деликатното сърцевидно лице се разшириха от изненада.

— Емералд?

Погледът й бавно обхождаше всяка келтска черта. Тъмносивите очи… високите скули… Бе облечен в бяло и черно. Черни ботуши, черни, плътно прилепнали панталони и черна пелерина, която обгръщаше широките му рамене. Безупречно опънатите ръкавици от черна ярешка кожа довършваха картината.

— Шон… — Знаеше, че не може да бъде никой друг.

Той й протегна ръка.

— Ела! Повози се с мен, Емералд.

Поколеба се. Знаеше, че не бива да го прави. Беше омъжена жена; такива неща просто не се правеха. Не беше виждала Шон О’Тул от пет години. Той бе ирландец и олицетворение на всичко, което я бяха научили да мрази и презира. Стоеше пред него, обзета от страх. Нима не осъзнаваше колко различни бяха сега? И никога вече нямаше да бъдат същите…

Погледна към протегнатата му ръка и сложи своята в нея.

Без да каже нито дума, Шон й помогна да се качи и почука по покрива с абаносовото си бастунче — сигнал за кочияша да тръгва.

Мислите й бясно препускаха. Той се бе променил напълно. Младостта си бе отишла. Сега лицето му бе на зрял мъж — дръзко, мъжествено и опасно. Всичко бе изваяно с твърди линии, дори устата, която толкова често я бе целувала в сънищата й. Тялото му също бе променено — по-слабо и по-мускулесто, сега то излъчваше сила и особено могъщество.

— Ела с мен да разгледаш „Сулфур“, Емералд.

— Сега ме наричат Ема.

Сребристите му очи се впиха в нейните.

— Не, сега те наричат Емералд и винаги ще бъдеш Емералд. Имаш много красиво име.

Внезапно осъзна колко мразеше да й казват Ема — бе толкова безлично и грозно.

— Не бива да идвам с теб до Темза. Трябва да се връщам у дома.

— Защо? — меко попита младият мъж. — Чака ли те някой?

Емералд си помисли за Портман Скуеър и потрепери. Не бързаше да се върне у дома, но щеше да си има сериозни неприятности.

— Приличаш на агне, поведено на заколение.

Запита се дали ще се осмели да посети „Сулфур“ и изведнъж разбра, че ще го направи, щом Шон О’Тул е с нея. Когато каретата спря, Емералд зърна през прозореца високите мачти и чу крясъка на чайките.

Той отново й протегна ръката си, обвита в черна ръкавица.

— Ще дойдеш ли, Емералд?

Позволи му да й помогне да слезе от каретата и двамата поеха към пристанището. Шон не пусна ръката й, докато не се качиха на палубата. Видя как тя вдига глава и ноздрите й се разширяват и потръпват от соления дъх на морето. Емералд пое дълбоко въздух, все едно се бореше за живота си и сякаш току-що я бяха пуснали на воля. През последните дни Шон правеше точно същото и жеста й му бе до болка познат.

Наблюдаваше я напрегнато, без нито за миг да отделя поглед от нея. Видя как празнотата в очите й изчезва и те заблестяват. Видя как малката й ръка се плъзва гальовно по махагоновото перило, видя как страните й пламват, сякаш си бе спомнила как някога го бе заварила полугол с Бриджет Фицджералд.

— Като че ли беше вчера…

— Не беше вчера, Емералд. Изминаха пет години.

Извърна се и го погледна.

— Мислех, че никога вече няма да те видя. След като майка ми… умря… баща ми ни отведе в Лондон. Там заживяхме съвсем различен живот. Не знам нищо за семейството ти. Къде си бил през тези пет години? Какво си правил?

Шон я погледна с присвити очи и се извърна.

— Ще ти разкажа всичко по време на пътуването ни до Ирландия.

— Какво? Искаш да кажеш, че… — Млъкна и усети, че корабът се движи, а платната са вдигнати. — Какво правиш? Не мога да ти позволя да ме отведеш там!

Очите му развеселено блеснаха.

— Аз те отвличам, Емералд.

— Да не си полудял, Шон О’Тул? Аз съм омъжена!

Настроението му се подобри.

— Да. Ти си омъжена за моя враг Джак Реймънд. Другият ми враг е Уилям Монтагю, твоят баща. Те двамата притежават нещо твърде ценно, което смятам да им отнема.

— И какво е то?

— Емералд.

— Ти си луд! Не можеш да го направиш!

— Аз вече го направих, Емералд.

Младата жена изтича към кърмата точно навреме, за да види как „Сулфур“ напусна водите на Темза.

Шон приближи, без да откъсва поглед от нея. Зелените й очи се разшириха от уплаха, когато протегна облечената си в черна ръкавица ръка към главата й. Дръпна напудрената перука и я остави на вятъра. Черните къдрици се разпиляха диво по раменете й, а Емералд се втренчи невярващо след перуката и избухна в смях.

„Обзалагам се, че това е първият път от пет години, когато тя се смее.“ Искаше му се да освободи чувствата си и да се наслаждава на свободата. Разпозна и най-малкия нюанс от преживяванията й, защото ги бе изпитал, след като избяга от затвора. Тъканите бяха толкова богати, че ти се искаше да ги докосваш, цветовете — толкова живи и наситени, че правеха всичко да изглежда разкошно, пищно и прекрасно. Красотата на околния свят извикваше сълзи в очите. Толкова добре го знаеше.

— Монтагю са те превърнали в бледа и превзета английска дама. Възнамерявам да махна всеки слой, докато накрая се появи отново онази буйна ирландска красавица.

— Но всички от фамилията Монтагю мразят и презират ирландците.

Шон широко й се усмихна.

— Знам. Какво сладко отмъщение!

Емералд осъзна, че той наистина мисли това, което казва. Наистина я отвличаше и отвеждаше със себе си в Ирландия. И тя не можеше да направи нищо. Върна се в миналото. След първата им среща вярваше, че един прекрасен ден той ще дойде на своя голям кораб и двамата щастливи ще отплават за Ирландия. Тогава това бе само една прекрасна фантазия, а днес бе истина.

Шон О’Тул в действителност извършваше налудничавото, невъзможно и възмутително нещо! Дълбоко в сърцето си Емералд чувстваше облекчение, че няма да й се наложи да се върне на Портман Скуеър, за да види лицата на двамата Монтагю, които обитаваха онзи мавзолей.