Вирджиния Хенли
Кристалната пещера (25)

Глава 25

„Сулфур“ скрит в устието на Ривър Бойн — там, където се вливаше в Ирландско море — чакаше търпеливо като хищник плячката си. Шон О’Тул бе на борда заедно с няколко Фицджералд, братята Мърфи, както и десетина от най-добрите дресьори в Мейнут.

Бе доплувал под прикритието на мрака и бе узнал, че конете от Мийд вече са пристигнали в Дройеда. Корабите на Монтагю бяха закъснели заради неочакваната буря, но малко след зазоряване „Херон“ влезе в пристанището и пусна котва, за да чака „Гибралтар“.

Бяха изминали вече четири часа, а той все още не идваше. Капитанът на „Херон“ накрая даде заповед да започне товаренето на конете, макар че другият кораб все още не се появяваше. Чак след като и последното животно бе качено на борда в късния следобед, „Гибралтар“ се появи на хоризонта. По това време морето вече се бе успокоило и Джоунс, капитанът на „Херон“, изпрати съобщение на Бауърс, капитана на „Гибралтар“, за да го осведоми, че вече е готов да вдигне котва.

„Херон“ се бе отдалечил от Дройеда и плаваше покрай брега, когато „Сулфур“ опъна платна и бързо го настигна. Следван от двамата яки и мускулести братя Мърфи, Шон О’Тул се качи на борда на „Херон“ с два пистолета в ръка.

Само един поглед върху нападателя и придружителите му бе достатъчен, за да възпре капитанът да вика за помощ. В този момент на долната палуба се появи боцманът Даниълс също с пистолет в ръка. Капитанът разбра, че е победен. Екипажът му бе уморен до смърт и лекуваше рани от ухапвания и ритници на коне.

— Ако умееш да изпълняваш заповеди, това може да се окаже един от най-щастливите ти дни — тихо рече О’Тул. — Предполагам, че имаш едно желание, капитан Джоунс, и то е да се отървеш от проклетите животни. Аз смятам да го изпълня.

Шон О’Тул застана на кормилото на „Херон“ и го насочи към пристанището Ръш. „Сулфур“ го следваше неотклонно и насочените му оръдия безмълвно предупреждаваха.

Джоунс и екипажът му стояха и гледаха изумено колко бързо и без никакви усложнения бяха разтоварени двеста коне. Шон нареди на половината от дресьорите да наглеждат животните, след което изложи условията си.

— Както вече вероятно сте се досетили, господа, човек никога не знае какво му готви съдбата. Щом тази вероломница спре да ви се усмихва, бедите следват една след друга. Е, тя извърна лицето си от Монтагю. Напоследък загубите на „Монтагю Лайн“ са огромни, а тази последната ще ги извади от бизнеса само за няколко месеца. Но не е нужно и вашата съдба да е като тяхната. Досега вие сте били товарени с непосилна работа, за която сте получавали жълти стотинки. Сега обаче „Херон“ ми принадлежи. Аз ще го изпратя до Чарлстън, за да натовари памук. Предлагам ви договор за курса. — Знаеше, че моряците са хора с неспокойни души, които винаги жадуват за промяна. Щом заговори за добро заплащане, неохотата им се изпари сякаш с магическа пръчка. — Можете да си починете няколко дни в Ръш и да се насладите на гостоприемството му, докато „Херон“ се превърне в „Делфин“ и се запаси с храна и вода за пътуването до Америка.

После остави братята Мърфи да надзирават „Херон“ и се качи на борда на „Сулфур“ заедно с Даниълс Фицджералд. Знаеха, че „Гибралтар“ ще започне да товари останалите коне най-рано на следващия ден. Шон О’Тул отново изчака, докато се насочи към ирландския бряг, преди двамата с Даниълс Фнцджералд да се качат на борда.

Екипажът на „Гибралтар“ вече бе получил пари, макар че все още не бе направил нищо, за да ги заслужи. Придържайки се към принципа „разделяй и владей“, Шон подмина Ръш и пусна котва в Малахайд. Там разтовари конете и ги изпрати в Мейнут. Чак след това уведоми капитан Бауърс и екипажа за съдбата на „Гибралтар“.

— Тази шхуна е една стара миризлива кучка, която ще се отправи към дъното на морето. Господин Даниълс ще се върне в Лондон и ще докладва, че „Гибралтар“ е заседнал край остров Ламбей по време на силна буря и пробойната в корпуса е толкова голяма, че корабът не може да се спаси. Монтагю ще трябва да изпрати друг съд, за да ви отведе от острова. И някой, който да огледа повредата. Той обаче ще намери достатъчно доказателства в подкрепа на твърдението ви, капитан Бауърс. Трите коня, които убихте при товаренето, ще лежат на брега, а морските вълни ще се разбиват върху останките от „Гибралтар“. Предполагам, че вие, капитан Бауърс, ще предпочетете да бъдете обявен за изчезнал, вместо да ви обвинят за всички загуби?

— Правилно предполагате, лорд Килдеър.

— В такъв случай смятам, че мога да уредя да заминете за Америка, Бауърс. Тим Мърфи ще бъде капитан, но вярвам, че ще се задоволите и с длъжността първи помощник?

— Отлично, милорд.

— Има ли някакви жени на този остров? — обади се един от екипажа на Дани Фицджералд.

— Мили боже, нима две седмици почивка не ви е достатъчна, та искате да си я подсладите и с женски прелести?

 

 

Отец Фиц бе свещеникът, който се грижеше за вярващите в Грейстоун. Той се и качваше в кулата при Шеймъс, за да му даде причастие. Единствените двама души в Грейстоун, които не стъпваха в параклиса, бяха Шон и Емералд.

Тара и Нан смятаха, че Емералд трябва да се присъедини към тях за ежедневната служба. Младата жена се замисли и също реши, че е крайно време да отиде. Разбира се, тя всеки ден се молеше за бебето си, но внезапно осъзна, че ще бъде много по-добре, ако отправи молитвите си в църквата и се опита да се сприятели с отец Фиц.

На вид скромният и малък параклис отвътре бе великолепен. Есенното слънце струеше през витражите и падаше върху полираните дъбови пейки, тапицирани с червено кадифе. Върху украсената с пищна бродерия и извезана със злато покривка на олтара — истинско произведение на изкуството — бе поставена чашата за причастие, инкрустирана с искрящи скъпоценни камъни, както и два свещника, изработени от масивно злато.

В контраст с цялото това великолепие отец Фиц бе облечен с обикновено черно расо; единственото цветно у него бе червендалестото му усмихнато лице. Той даде причастие на всички, с изключение на Емералд, в която впери пронизващия си син поглед и рече:

— Ще поговорим насаме.

Смутената Емералд кимна послушно и разтревожено. Миризмата на тамян, примесена с аромата на восъчните свещи, й напомни за времената, когато в отсъствието на баща й, двете с майка си ходеха на църква.

Един по един присъстващите изчезваха в изповедалнята и излизаха след минута-две. Нан влезе последна. После се появи много щастлива.

— Чувствам се успокоена — прошепна тя на Емералд. — Отец Фиц разбира всичко… Да те почакам ли?

— Не, по-добре върви да закусиш. Аз идвам за първи път и може би ще отнеме малко повече време.

Църквата вече бе съвсем празна и Емералд се чудеше какво да направи. Затова просто затвори очи и се помоли за Шон. Откакто бе отплавал в бурята, душата й бе изпълнена с мъчителна тревога. Плясъкът на вълните и свистенето на вятъра не й даваха покой. Отвори очи при звука на един глас, който произнесе с ирландски акцент:

— Емералд Монтагю.

Отецът стоеше пред нея.

Макар че мразеше да я наричат с това име, младата жена не го поправи.

— Да, отче. Знам, че отдавна трябваше да дойда — с искрено разкаяние в гласа промълви тя, — но най-после се реших.

— Защо си дошла, Емералд Монтагю? — строго попита той, а руменото му лице бе изкривено в недоволна гримаса.

— Аз… аз имам толкова много молби… Освен това бих искала да получа благословията ви. Дойдох да се помоля за безопасността на Шон и за моето… — Нещо в изражението на отец Фиц я възпря да изрече думата „бебе“.

— Шон О’Тул не е стъпвал в Божия храм, откакто се е завърнал в Ирландия. Душата му е почерняла от грях, но той не се е изповядал, нито е поискал опрощение — обвинително изрече свещеникът.

Душата й се изпълни със състрадание и разбиране към мъжа, когото обичаше.

— Вие сигурно знаете, че е прекарал пет ужасии години. Не той е извършил грях, а други са съгрешили спрямо него.

— Той ежедневно пристъпва Божиите заповеди. Омразата, отмъстителността, гордостта, похотта разяждат душата му. Възмездието се е превърнало в негов бог и за да го постигне, той е готов на всичко — да лъже, да краде, да убива, да прелюбодейства. Ще направиш добре, ако използваш влиянието си върху него, за да го върнеш в праведния път, да пречисти душата си и да получи опрощение.

— Ще се опитам, отче — сковано изрече Емералд, благодарна, че не бе споменала за детето си.

Погледът му я прониза.

— Готова ли си да си отидеш и да не съгрешаваш никога вече?

— Да си отида? — ужасено повтори младата жена.

— Да се върнеш при съпруга си, Емералд Монтагю. Ти си прелюбодейка!

Кръвта се отцеди от лицето й и душата й се вледени.

— Готова ли си да признаеш греховете си и да помолиш за Божията прошка?

— Аз… Аз признавам, че обичам Шон О’Тул и ако това е грях, моля за Божията прошка.

— Не се опитвай да измамиш Бога, жено! Ако не си готова да прекратиш греховната си връзка и да се завърнеш при съпруга си, не можеш да очакваш опрощение на греховете си!

— Аз… аз не съм католичка…

— Прелюбодеянието е непростим грях според всяка вяра и във всяка страна!

Свещеникът се извърна от нея, а Емералд почувства как гневът се надига и завладява душата й.

— Вие сте безчувствен, самодоволен и високомерен! И ако всичко това не се причислява към глупавите ви грехове, значи сте лицемер!

С тези думи напусна параклиса и се върна в Грейстоун. Качи се направо в спалнята, която споделяха с Шон. Втренчи се в широкото легло, изпълнена с мъка и вина. Свещеникът я бе нарекъл прелюбодейка. А как би могла да го отрече? В неговите очи тя бе извършила смъртен грях. А в Божиите очи? Каза си обаче, че е много по-голям грях да спи в леглото на Джак Реймънд без любов, отколкото да се люби с Шон О’Тул. Отиде до прозореца и се втренчи невиждащо в синята морска шир.

— Ела си у дома… ела си у дома… имам нужда от теб.

 

 

Шон О’Тул изпитваше огромно задоволство от свършената работа. Мейнут се бе сдобил с пет хиляди коня, платени от Уилям Монтагю, а търговският му флот бе сведен само до четири кораба.

Както бе планирал, по-късно отплава надолу към пристанището, където живееше майката на Емералд. Когато „Сулфур“ хвърли котва край Уиклоу, младият мъж се запита дали всъщност постъпва правилно. Беше разбрал някои неща за Амбър Монтагю, след като се завърна в Ирландия. Господин Бърк му бе разказал всичко за посещението й в деня на погребението на дядо му и как Шеймъс й дал пари, които тя използвала, за да започне собствен бизнес.

Шон я мразеше от години, защото бе Монтагю и за вината й за смъртта на Джоузеф, но бе започнал да разбира, че Емералд обича силно майка си и копнее да я види отново. Реши обаче първо да види жената със собствените си очи, да поговори с нея, да я разпита. Чак тогава щеше да прецени дали да я покани в Грейстоун. След това, което Монтагю й бе причинил, навярно тя го мразеше не по-малко от него. Може би, би излязла добър съюзник.

Шон остави екипажа на борда на кораба и слезе на сушата. Мина покрай редицата пансиони и бакалии, разположени в района на пристанището, и се отправи към по-богата част на града. Изкачи стъпалата на елегантната каменна къща, вдигна тежкото месингово чукче и почука на масивната дъбова врата. Посрещна го прислужница с колосано боне, която го въведе в един кабинет и го помоли да почака.

Амбър Фицджералд влезе забързано, но забави стъпки, когато видя джентълмена, който я очакваше. Вече се бе научила да преценява мъжете по външния им вид и облекло, но този беше по-различен. Лицето му бе едно от най-привлекателните, които някога бе виждала, осанката — стройна и горда, а очите — тъмни и опасни като греха.

Беше невъзможно да определи възрастта му. Макар че не изглеждаше стар, у него нямаше нищо от безгрижната младост. Облечен в черно, той бе олицетворение на могъществото и силата. Приличаше на мъж, който, за да постигне целите си, би престъпил всички закони. Изглеждаше направо опасен.

Амбър бе уверена, че никога преди това не е виждала този човек. И все пак у него имаше нещо смътно познато. Изпита странното усещане, че би трябвало сама да отгатне кой е.

 

 

Шон О’Тул трудно можеше да повярва, че очарователната млада жена пред него е майката на Емералд. Погледна я по-внимателно и едва тогава забеляза фините бръчици около очите и устата. Те не намаляваха обаче привлекателността й; по-скоро я правеха още по-съблазнителна, намеквайки, че е жена с богат опит.

Сивата й копринена рокля бе семпла и елегантна. Тя отлично подчертаваше пламтящата й коса. Шон видя как устните й се извиват в непринудена усмивка, усмивката на жена, уверена в себе си и в умението си да се справи с всеки мъж. Изведнъж в съзнанието му изплуваха думите на Джоузеф: „Ако я видиш, ще ме разбереш“. И сега наистина го разбираше. Тя бе въплъщение на женствеността; точно като Емералд.

— Аз съм Шон О’Тул.

Очите на Амбър се разшириха. Нима бе възможно този мъж да е младият ирландски принц, в когото се бе влюбила дъщеря й? Той притежаваше съвършената мъжка красота, която би привлякла една по-обиграна и по-зряла жена, но как би могъл да се хареса на нейното дете? Припомни си за Джоузеф и от гърдите й се изтръгна тежка въздишка, породена от горчиво-сладки спомени.

— Моля… седнете. — Посочи към елегантно кожено кресло. Наля му ирландско уиски, а за себе си сипа шери. После се настани в отсрещното кресло. — Знам какво ми причини той, научих и какво е причинил на Джоузеф, но мога само да гадая какво е сторил на теб.

— Не — Шон бавно поклати глава, — не вярвам, че бихте могли, Амбър.

Докато говореше, тя наблюдаваше лицето и очите му и усети болката му. Разбра, че бе изцяло променен.

— Но си оцелял!

Шон отново поклати глава.

— Не напълно. Голяма част от мен умря. — Защо й казваше всички тези неща? Може би защото бе жена, която има голям опит с мъжете. Или защото тя също бе страдала и оцеляла, но не напълно. — Тази част от мен, която остана, живее единствено за отмъщението.

— Разбирам те. Жаждата за мъст едва не ме погълна, докато се научих да я овладявам и да чакам. За всяко нещо си има определено време.

Шон отпи от уискито и го задържа в устата си, наслаждавайки се на вкуса му.

— Всичко това са празни приказки. Аз съм твърде нетърпелив. Първото нещо, което умря в мен, бе вярата ми в Бога. Замених я с вярата в самия себе си.

— Може би това е просто гордост. Когато сме унизени и потъпкани, сърцата ни се изпълват с омраза и гордост.

— У мен няма сърце, нито съвест, нито страх, нито любов, нито жалост, нито срам.

— Ако чувствата ти са умрели, дали ще си способен да се насладиш на отмъщението?

— С огромна страст, защото умея да мразя и мисля за отмъщението като за справедливост.

Амбър се усмихна.

— Ние си приличаме толкова много. — Знаеше, че възнамерява да я използва за своята единствена цел. Е, нека да опита. Сега тя бе тази, която използваше.

— Какво знаете за децата си?

Сърцето на Амбър подскочи и замря за миг. Мили боже, колко уязвима ставаше само при споменаването им!

— Нищо, с изключение на това, че вече отдавна не са деца. — Не можа да прикрие копнежа в очите си.

— Дъщеря ви е омъжена за Джак Реймънд.

Амбър скочи и притисна длан към гърдите си.

— Онзи кучи син е омъжил моята безценна Емералд за копелето на брат си? Ще го убия!

— Понастоящем тя живее с мен в „Замъка на лъжите“.

Обля я вълна на облекчение. Емералд обичаше Шон О’Тул още от дете. Ала облекчението й не трая дълго. Та нали само преди малко й бе заявил, че не е способен да обича? Нима не бе нарекъл Грейстоун „Замък на лъжите“? О’Тул имаше определена цел и щеше да използва всичко и всички, за да я постигне. Явно държеше дъщеря й в малкото си джобче. Ами синът й? Сведе поглед към ръцете на Шон облечени в черни кожени ръкавици и потръпна.

— А Джони?

— Той е много по-умен, отколкото смята баща му. Ние сме съюзници, така както някога бяха Уилям и Шеймъс.

— Няма да излезе нищо добро от сътрудничеството между Фицджералд и Монтагю — рязко заяви Амбър.

— Аз не търся доброто. Възнамерявам да унищожа финансово Монтагю и да съсипя репутацията им. Няма да се спра пред нищо. — Очите му застрашително блеснаха. — Държа силно оръжие в ръцете си. — Омразата в очите му угасна. — Амбър, ще дойдете ли с мен в Грейстоун, за да видите Емералд?

Тя закрачи развълнувано пред бюрото. Дали дъщеря й някога щеше да й прости? Нямаше значение. Би продала душата си за възможността да я види отново. „Проклет да си Шон О’Тул, знаеше какъв ще бъде отговорът ми още преди да си пристъпил прага на тази къща.“

Амбър отвори уста, но размисли и отново я затвори. Пак закрачи напред-назад. После се извърна към посетителя си.

— Ще дойда с теб, ако ми обещаеш нещо.

— Вашата тайна ще бъде опазена, мадам. Няма да кажа на Емералд, че притежавате публичен дом.