Вирджиния Хенли
Кристалната пещера (14)

Глава 14

— Емералд?

Тя подскочи. Намираше се на борда вече две нощи, но почти не го бе виждала.

— Какво искаш?

— Да престанеш да се плашиш от сянката си. Да се освободиш от страха. Това е един демон, който е впил жестоките си нокти в теб и не ти дава да дишаш. — Не посегна да я докосне, така че тя нямаше повод да се отдръпне. Направи широк жест с ръка към морето и небето. — Искам да оцениш Ирландия и това, че си ирландка.

Емералд вече виждаше как островът изплува от мъглата.

— Точно тук морските ветрове се срещат в див танц, който продължава вече векове. Това е романтичен и загадъчен остров, необикновено място, извън времето и пространството. Това е рай и ад. Опий се от красотата му. Тя ще живее винаги в кръвта ти. Поеми дълбоко дъх, Емералд. Усещаш ли го?

Ноздрите й потрепнаха, докато вдишваше с наслада. Ухаеше на зелени и тучни треви, на екзотичност и опиянение.

— Да… Какво е това, което усещам?

— Свобода. Най-великолепният аромат в света.

Емералд пое въздуха с пълни гърди и погледна към променящото се небе. „Да, свобода. Аз се чувствам така, все едно съм излязла от затвора.“ Извърна очи към Шон О’Тул.

— Нима си бил в затвора?

— Да, бях. — Тъмните му очи не се отделяха от лицето й.

— Имат ли баща ми и Джак нещо общо с това?

— Те ме изпратиха там.

Бе потресена, но не и изненадана. Баща й бе способен на всичко, а Джак бе негов покорен слуга. Значи затова я бе отвлякъл — за да ги накаже! В гърдите й забълбука смях. Да, това щеше да бъде наказание за тях, ала не защото я обичаха, а защото Шон О’Тул им бе отнел собствеността.

Докато я наблюдаваше, Шон разбра, че е много уязвима и никак нямаше да е трудно да я съблазни. Но това не би му доставило удоволствие. Не се интересуваше от Ема, малката английска мишка. Искаше да срещне предизвикателството на една истинска ирландска красавица. Искаше я искряща от радост, очарователна и покоряваща, властна и игрива. Искаше я свободна и неспокойна, дръзка и красива. Чак тогава щеше да я съблазни. Каква върховна победа!

Емералд чакаше търпеливо, седнала върху едно намотано въже, докато „Сулфур“ акостираше край каменния кей. Шон приближи и отново й подаде ръката си в черна ръкавица.

— Ела. „Замъкът на лъжите“ те очаква.

Сложи ръката си в неговата и му позволи да й помогне да слезе от кораба. Поведе я по пътеката, минаха под извитата входна арка, прекосиха широката зелена морава и се озоваха пред входа на величествената джорджианска постройка, известна като Грейстоун.

Посрещна ги Кейт Кенеди, икономката на дома. Тя се поклони дълбоко пред господаря си.

— Добре дошли у дома, милорд.

Без да откъсва поглед от жената до себе си, Шон рече:

— Това е Емералд Фицджералд, Кейт. — Устните му извиха. — Тя ще живее с нас.

Емералд се смути и се опита да издърпа ръката си, ала той не й позволи. Вместо това пръстите му стиснаха малката й длан, за да й вдъхват смелост. Изпита благодарност, когато тя вдигна гордо глава.

— Ще се настани в спалнята, свързана с моята. — Отмести за миг поглед от Емералд и смигна на Кейт. — От там се разкрива прекрасна гледка. — По устните му пробяга злобна насмешка, след което се запъти към голямата извита стълба и на Емералд не й оставаше нищо друго, освен да го последва.

Стаята бе декорирана в светложълто и създаваше илюзията, че е окъпана в слънчева светлина. Високите прозорци с малки ромбовидни стъкла гледаха към благоуханни градини и гори. Зад тях се издигаха вълнистите зелени хълмове, които преминаваха във величествени, обагрени в пурпурно и златно планини.

Следван от Кейт, Шон мина с Емералд през свързващата врата и я покани в спалнята си.

— Ако се измориш от гледката, можеш да идваш тук. — Отведе я до прозорците към дивото море. Наблюдаваше внимателно лицето й.

Изглежда той никога не я изпускаше от поглед и това я изпълваше с необяснима увереност. Сякаш изведнъж бе станала по-висока и по-красива. Изпита желание да тръсне предизвикателно глава и да отметне черните си къдрици. С порозовели страни измъкна ръката си от тази на Шон и отново се върна в жълтата стая. За пръв забеляза, че помещението е пълно с огледала — висяха по стените, до леглото, над тоалетната масичка. Отражението й показваше колко безцветна и незабележима е в строгата си английска рокля. Сведе поглед, така както бе свикнала.

Шон отново се извиси край нея. Емералд засрамено смотолеви:

— Нямам други дрехи! — Лицето й пламна, когато осъзна какво може да си помисли Кейт.

Шон гръмогласно се засмя.

— Трябва да си благодарна, че нямаш още като тези, които носиш. Тук имаме платове от цял свят. Утре ще си избереш. Разполагаме с топове коприна, кадифе и дантели в най-различни цветове и оттенъци.

— Не мога да ти позволя да ме обличаш!

Шон сви рамене.

— В такъв случай ще трябва да се разхождаш гола наоколо, защото възнамерявам да изгоря това, с което си сега. Освен ако, разбира се, ти не пожелаеш да си доставиш удоволствие и да го направиш сама?

— Да! — неволно извика Емералд.

Шон й се усмихна одобрително.

— Значи оставаш гола.

— Засрамете се, милорд! Да карате момичето непрекъснато да се изчервява заради собственото ви порочно удоволствие! — сгълча го Кейт.

Шон вдигна очи към тавана, после смигна на Емералд.

— Заобиколен съм от жени. Трябва да съм си изгубил ума, след като отвлякох и доведох тук още една.

— Отвлекли сте я? — ахна ужасено икономката.

Очите на Шон се спряха за миг върху устните на Емералд, задържаха се върху гърдите й, а после отново се вдигнаха към зелените й очи.

— Просто не можах да устоя — рече той, изчезна в спалнята си и затвори вратата зад гърба си.

За да прикрие смущението си, Емералд приближи до високите прозорци. Млечнобялата мъгла нахлуваше на талази през тях и тя внимателно ги затвори.

— Къде е господарката? — Никъде досега не бе зърнала и следа от Катлин О’Тул.

— В гроба си, Бог да даде мир на душата й. Ще се върна след малко, за да ви помогна да се настаните, госпожо.

Когато остана сама, Емералд усети, че краката й треперят и ще трябва да седне, ако не иска да се свлече на пода, затова се отпусна в мекото широко легло. Мислите й бяха напълно объркани. Чувствата й се бореха едно с друго. Все едно че в нея се бяха вселили две различни жени: едната бе Ема, а другата — Емералд.

„Какво ли е намислил?“, запита Ема.

„Много добре знаеш!“, отговори Емералд.

„Не знам нищо“, превзето възрази Ема.

„Иска да се разхождаш гола из къщата!“, заяви Емералд.

После реши, че няма смисъл да продължава този спор. Изведнъж се почувства слаба и безпомощна.

Мислите й отлетяха към тихите и щастливи дни на остров Ангълси, когато лежаха изтегнати един до друг върху топлия златист пясък. Тогава бе толкова омаяна от красивия млад ирландец. Той открадна сърцето й и никога не й го върна. Внезапно осъзна, че сега е още по-красив със слабото си мускулесто тяло, тъмното изваяно лице и тъмносивите очи, чийто пронизващ поглед достигаше до най-съкровените кътчета на душата й.

„Ти си същата порочна развратница като майка си!“, обвинително издигна глас Ема.

„Може би…“, замечтано отвърна Емералд.

Прокара длан по брокатената покривка с богата зелена бродерия. Ситни цветчета обсипваха тънки клончета, мънички насекоми се гушеха в листата, пойни птички надничаха от шубраците. Замисли се за ръката, която с толкова любов бе създала тази красота.

Пристъпи към високите прозорци и впери поглед в тъмните сенки на дърветата. В детството си запленена слушаше приказките за омагьосаните гори. Тогава чу шум от отваряне на врата и сърцето й подскочи. „Той идва!“

Но в стаята влезе Кейт Кенеди с купчина чисти чаршафи и кърпи.

— Леглото вече е оправено — осмели се да отбележи Емералд.

— Така е, дете, но не и според изискванията на господаря. Той е фанатик по отношение на спалното бельо. Трябва да е безупречно чисто, свежо изгладено и гладко като коприна. И да ухае на лавандула.

— Разбирам… — бавно промълви Емералд. Значи господарят възнамеряваше да използва леглото.

— Ще трябва да свикнеш с изискванията на графа всичко да е съвършено.

— Графът?

— Той е граф Килдеър, не знаехте ли, госпожо?

Емералд поклати объркано глава.

— Ще кажа на Мери Малоун да ви приготви нещо за ядене. Сигурно умирате от глад.

Останала сама, Емералд се отпусна в елегантния люлеещ се стол и си припомни болезнената нощ след празненството по случай рождения ден на Шон. Тогава баща й бе обявил: „Говорих с Шеймъс О’Тул да сгодим Емералд и Джоузеф. Нашата дъщеря ще бъде следващата графиня на Килдеър!“.

След като Шон е граф Килдеър, значи Джоузеф е мъртъв. Някъде дълбоко в подсъзнанието си винаги бе смятала, че майка й е избягала с него. Имаше толкова много въпроси, на които Шон не й бе отговорил. Нима цялото му семейство бе измряло? Младата жена пристъпи неуверено към свързващата врата. След кратко колебание се осмели да почука. Никой не отговори. Отвори с трепереща ръка и надникна. Стаята бе празна.

 

 

Горе в кулата трима мъже седяха край масата и отпиваха от чашите с кехлибарено ирландско уиски.

— Нямаше те цял месец. Вече започнах да се тревожа.

— Никога не се тревожи за мен, татко. Аз се смея в лицето на съдбата и я пращам по дяволите! Заклех се да ги унищожа и нищо няма да ме спре.

— Монтагю са много хитри…

— Когато става дума за хитрост, проклетите англичани са само едни жалки аматьори.

Пади Бърк се намръщи.

— Довел си тяхното момиче със себе си?

— Да, господин Бърк — тихо рече Шон.

— Много лошо, че не си довел баща й — обади се Шеймъс. — В мига, в който сянката му падне върху моята земя, ще бъде мъртъв!

— Не го искам мъртъв, татко! Поне не още. Имах продължителна среща със сър Хорас Уолпол и неколцина други амбициозни политици. Казах им, че е сложил ръка на цяла Източна Ирландия и може безнаказано да внася и изнася контрабандни стоки. Те знаеха, че митницата е подкупена, но не подозираха Монтагю. След това ги осведомих, че е използвал високото си положение в адмиралтейството, за да продава оръжия на предишния граф Килдеър, оръжия, които са били предназначени за войната във Франция. Изтъкнах, че е успял в това си начинание единствено с помощта на брат си Сандуич.

— А те повярваха ли ти?

— О, да. Реакцията им бе толкова буйна, все едно бях хвърлил барут в огъня.

Шеймъс изпи уискито си и доволно облиза устни.

— Монтагю са прекалено заети да мразят и презират ирландците. Те явно ни подценяват.

— Беше ми нужно известно време, за да се сприятеля с херцога на Нюкасъл. Той е истински късметлия, херцогинята е много очарователна и отзивчива жена — добави Шон и отпи глътка уиски.

— Надявам се, че не си си поставил за цел да колекционираш чужди съпруги. Мисля, че отвличането на дъщерята на Монтагю е напълно достатъчно.

Устните на Шон се извиха в познатата лека усмивка.

— Те са толкова податливи на неустоимия ирландски чар.

— Как може Нюкасъл да ни помогне?

— Той е ухото на краля. Точно в този момент разказва на Негово величество, че Монтагю притежават два кораба за нелегална търговия с роби. Те са твърде умни, за да ги регистрират на свое име, затова се водят на Джак Реймънд.

— Отмени ли се със закон разрешението за търговия с роби? — попита Пади.

— Английският парламент е приел забрана, господин Бърк, но това не може да спре тази отвратителна дейност. Кралят и министър-председателят са вбесени, че английските плавателни съдове продължават да са въвлечени в подобна престъпна търговия. А когато узнаят, че главата на адмиралтейството притежава кораби, които пренасят роби, незабавно ще го осъдят.

— А не смяташ ли, че приятелството на Монтагю с Уелския принц може да ги спаси? — разтревожено попита Шеймъс.

— Запомни едно, татко: крал Джордж управлява Англия. Дебелият му син е само посмешище.

— Добре. Ако онези мръсни копелета изгубят постовете си в адмиралтейството, това ще предизвика страхотен скандал и ние ще получим жадуваното отмъщение!

— Само част — меко каза Шон. — Вследствие на скандала те ще изгубят положението си в обществото, но ще продължават да бъдат богати. Възнамерявам да ги унищожа и финансово. Вече дадох нареждания на капитаните на половината от нашите кораби.

Пади Бърк видя как младият граф Килдеър решително стисва устни. Той често се усмихваше, но Пади бе забелязал, че усмивката не достига до тъмносивите му очи.

Шон остави чашата си на полицата на камината.

— Смятам да ви пожелая лека нощ.

Пади Бърк го изпрати до вратата.

— Момичето знае ли, че майка й живее надолу по крайбрежието в Уиклоу?

— Не. Не знае нищо за Амбър и това напълно ме устройва.

— Смяташ ли да я изнасилиш?

— Да я изнасиля? Аз не искам само тялото й, господин Бърк. Аз възнамерявам да завладея душата й.

Съвършените обноски и изисканите маниери не можеха да прикрият жестокостта на мъжа, който се бе изправил пред Пади Бърк. Той знаеше, че зад чара и остроумието на Шон О’Тул се крие истински Принц на Ада.

 

 

Емералд вечеря сама. Храната бе превъзходна, несравнима по вкус и качество с тази, която се поднасяше на Портман Скуеър. Всеки път, когато вратата се отваряше, сърцето й подскачаше, но всеки път това се оказваше Кейт Кенеди.

— Приготвих ви топла вана, госпожо!

Емералд, свикнала да се подчинява, веднага стана. Изненада се от големината на банята. Цялата бе облицована в бял мрамор и навсякъде имаше огледала. В едно сребърно кошче бяха струпани най-различни видове сапуни, мазила и гъби, а до него бе подредена цяла купчина от снежнобели пухкави турски кърпи.

Трябваше да повика на помощ цялата си смелост, за да свали дрехите си. Когато пръстите й посегнаха към сребърната брошка, която бе закопчала на долната си риза, за да остане скрита от любопитни погледи, внезапно осъзна, че Шон е присъствал на сватбата й. Дали лично бе донесъл подаръка? Защо, о, защо, не я бе отвлякъл, преди да стане законна жена на Джак Реймънд? Сега всичко бе толкова объркано! Въздъхна тежко, сведе поглед и започна да се къпе.

Когато се върна в светложълтата спалня, разбра, че ще трябва да спи с долната си риза, защото нямаше нощница. Изкачи се на леглото и пръстите й нервно се сключиха около сребърния делфин. Цялата бе скована и напрегната в очакване на появата му. Той беше истински дявол! Защо не идваше, за да може всичко да приключи по-бързо? Нямаше да се бори с него. Потръпна от отвращение, като си помисли за физическото насилие на Джак.

Свещите бавно догаряха и Емералд започна да се прозява. Замисли се за невероятните неща, които се бяха случили днес. За миг се запита какво ли ще направят баща й и съпругът й, когато открият, че я няма. Накрая сънят я обори и очите й бавно се затвориха.

И след милион години нямаше да узнаят къде е…

 

 

В къщата на Портман Скуеър Джак Реймънд и Уилям Монтагю знаеха отлично къде е. И двамата стискаха зъби в безсилен гняв, докато се взираха в кратката бележка, която им бяха предали! Макар че не бе подписана, със сигурност разбираха кой е подателят.

„Когато в корема на Емералд започне да расте ирландското копеле, ще я върна при любящото й семейство.“

— Трябваше да убиеш ирландската свиня в нощта, в която прониза брат му Джоузеф! — изкрещя Монтагю.

— И двамата забихме ножовете си в тялото на Джоузеф О’Тул. Не си мисли, че ще си измиеш ръцете!

— За бога, затънали сме до гуша в тази история! Не е нужно сега да се хващаме за гърлата!

Наистина имаха достатъчно тревоги и позорът на Емералд бе само една от тях. Графът на Сандуич не само бе обвинен в некомпетентност и корупция, но и го разследваха за предателство. Монтагю всячески се опитваха да отрекат слуховете, но всички в Лондон говореха за скандала.

— Ще отидем и ще я доведем обратно! — отсече Джак.

— Не можем да го направим. В мига, в който стъпим на тяхна земя, ще бъдем мъртви. Шеймъс О’Тул чака от години да направи тази фатална грешка.

— Тогава изпрати Джон да преговаря и да разбере колко искат О’Тул, за да ни я върнат — отчаяно предложи Джак.

— Сега Шон О’Тул е могъщият граф на Килдеър. Смяташ ли, че Джон ще може да се разбера с него?

— Той е единствената ни надежда…

Без повече да се замисля за безопасността на Джон, Монтагю се съгласи и добави:

— Изгори тази бележка, преди да е попаднала в ръцете на прислугата. Вече имаме достатъчно скандали в семейството.