Вирджиния Хенли
Кристалната пещера (1)

Глава 1

Съвършено оформената глава бавно изплува. После лъсна дългото тяло. Емералд^[1] не можеше да откъсне поглед от неговата блестяща, копринено мека повърхност.

Днес бе особено игрив. Грациозно се потапяше във водата, за да се извие в невероятна дъга. Внезапно се приближи. Почти се докоснаха. Молеше я, изкушаваше я да го възседне и да се понесат в най-вихрената езда.

Не можа да устои. Протегна ръка и нежно докосна блестящата кожа точно под главата, но той неочаквано избълва силна водна струя в лицето й. Топлият и солен вкус й бе познат и изпълни сетивата й с наслада. Повдигна с ръка ризата си и внимателно го възседна.

Отдавна бяха усвоили тази игра и той отлично знаеше какво трябва да направи. Мигом се изви, потопи се във водата и после отново изплува. Изчака я да си поеме дъх и със силен тласък отново се гмурна в дълбоките и тайнствени дълбини.

Емералд се бе вкопчила в твърдия лъскав гръб на делфина, докато той се стрелкаше към дъното на пещерното езеро, за да изплува отново на повърхността. Това бе любимата им игра от мига, и който се бяха срещнали.

 

 

Шон Фицджералд О’Тул бе застинал като омагьосан. Гледката бе спряла дъха му и развихрила въображението му. Чудното видение, яхнало делфина, приличаше на приказна нимфа. Ефирното създание навярно обитаваше кристалната пещера.

Първоначално я помисли за дете, зървайки сърцевидното й лице, заобиколено от тъмен пухкав облак. След миг осъзна, че това бяха косите й. Късата й бяла риза бе мокра и полепнала по младите й гърди. Те му напомниха сочни и твърди плодове. Тогава реши, че момичето с нежни и деликатни кости навярно е около шестнадесет. Не беше още жена, но бе достатъчно изкушаваща, за да го възбуди.

Когато смехът й зазвънтя сред високите стени на пещерата, Шон си помисли, че никога не е чувал по-омаен и пленителен звук. Митичната двойка очевидно бе свързана с любов, доверие и радост, каквито никога досега не бе срещал. Душата му се изпълни с благоговение и благодарност, че Бог му е отредил да попадне на това място и да стане свидетел на тази сцена. Тогава момичето и делфинът изчезнаха под водата и той се зачуди дали те не бяха само плод на въображението му.

Тъмните му очи огледаха пещерата. Омагьосваща красота! Високият свод блестеше във всички цветове на дъгата. Безброй отблясъци танцуваха по повърхността на водата и я превръщаха във вълшебно езеро. После се отърси от омаята и си напомни, че е на остров Ангълси в Уелс. Вероятно стените на пещерата бяха изградени от англезит^[2], примесен с оловен сулфат. Образуваните кристали бяха полупрозрачни и блестяха като диаманти.

Вроденото му любопитство го подтикна да ги огледа отблизо. Сребристите му очи изучаваха искрящата хубост с възхищението на познавач.

Изведнъж младата нимфа изплува на повърхността. Магията изчезна. Дългата й черна коса бе полепнала по раменете. Тя скочи от гърба на морското създание и се стрелна към ръба на езерото. Изкачи се чевръсто, без да обръща внимание на одрасканите си колене. Приличаше на мокро мишле. Просто едно обикновено смъртно момиче. Шон се изчерви на собствената си глупост.

Тя вдигна ръце, за да отметне мокрите кичури, полепнали по челото й, и тогава зърна непознатия, нахлул неочаквано в нейното убежище. Зелените очи се разшириха и изумено се втренчиха в него. Погледът й бавно обходи лицето му, после се плъзна надолу по врата, докосна широките рамене и голите мускулести гърди. Изучаваше го най-подробно и внимателно, сякаш той бе първият мъж, когото виждаше през живота си.

Шон О’Тул бе привикнал на възхитените подканящи погледи на жените. Но никога не му се бе случвало да го оглеждат така неприкрито, сякаш бе млад жребец за продан.

— Кой си ти? — зададе въпроса си като кралица на кристалното си царство.

Той отметна гордо глава.

— Шон О’Тул.

Лицето й светна.

— О! Ирландец! — Вече го оглеждаше с възхищение и обожание. — Моята майка е ирландка. Аз я боготворя! Тя е Фицджералд от Килдеър и е най-прекрасната дама на земята!

Шон й се усмихна. Сега вече знаеше коя е.

— Моята майка също е Фицджералд. Значи сме роднини — изискано се поклони.

— Чудесно! Сега разбирам защо си толкова красив!

— Красив?!

Блестящите очи на нимфата отново се плъзнаха алчно по тялото му.

Беше загорял. Белите ленени панталони, отрязани до коленете, ярко контрастираха със смуглата кожа. Черната му като въглен коса се спускаше на буйни къдрици, а очите му бяха със странен тъмносив цвят, който придобиваше сребрист оттенък на необикновената светлина в пещерата. Никога в живота си не бе виждала по-красиво човешко същество. Оказа се напълно запленена от него.

— Да излезем навън, за да те видя по-ясно.

Развеселен, Шон се съгласи. Иначе нямаше да е честно, след като той бе имал възможността да разгледа гърдите й. Запътиха се към изхода. Той бе с около тридесет сантиметра по-висок от нея. Прелестното младо момиче изглежда изобщо не осъзнаваше, че мократа й бяла риза е напълно прозрачна. Излъчваше невинността на дете, но по възхитените погледи, които му хвърляше, той усети първите вълнения на едва напъпващата й женственост.

Изтегнаха се върху златистия пясък под палещите лъчи на слънцето.

— Изглежда не за пръв път яздиш този делфин? — все още беше омаян от необикновената гледка, на която бе станал неволен свидетел.

— Малък кит.

— Все едно. Това още един път доказва, че англичаните съвсем не са наясно с нещата, само си въобразяват, че са.

— Аз съм само наполовина англичанка — разгорещено възрази момичето.

— И наполовина морска сирена. Досега никога не съм виждал делфини в тези води. Те обичат топлите морета.

— Този сигурно е дошъл с Гълфстрийм. Ангълси има много мек климат и пролетта тук настъпва рано.

Устните му се извиха в лека усмивка.

— Говориш като по учебник.

— Енциклопедия.

Шон избухна в смях, разкривайки белите си зъби.

— Наистина си цяла енциклопедия, англичанке.

— Името ми е Емералд Фицджералд Монтагю. И съм наполовин ирландка! — Слънчевите лъчи бяха изсушили памучната й риза и тъмните й къдрици, които отново бухнаха като облак.

Шон се развесели.

— По-добре да не го казваш пред баща си.

Тъмна сянка пробяга по лицето й.

— Познаваш ли го? — несъзнателно потръпна.

„Дали го познавам? Той е партньор в незаконната дейност на баща ми откакто съм се родил. Нашите бащи са свързани не само чрез браковете си, но и в нечестивия съюз на контрабандата, кражбите, пиратството и всякакви други измами от подкупа до предателството.“

— Страхуваш ли се от него?

— Наистина ме плаши. И не само мен, а и брат ми Джони.

Думите й събудиха състрадание в душата му. Как е възможно Уилям Монтагю да е баща на това неземно създание? Макар че момичето изглеждаше нетърпеливо да му се довери, Шон остана нащрек. Все пак тя бе дъщеря на английски благородник и следователно по рождение враг на ирландците. Въпреки че О’Тул и Монтагю от години биха съдружници, този съюз се крепеше на печалбата. Шон инстинктивно усещаше, че двамата мъже не се понасят.

— Но майка ми е истински ангел. Тя ме закриля от неговия гняв. Когато баща ми се ядоса, лицето му става пурпурночервено. Тогава тя го отвежда на горния етаж, за да го успокои. Сигурно го омагьосва с някоя ирландска магия, защото когато слезе долу, винаги е доволен и спокоен.

Шон можеше да си представи какво е принудена да върши красивата и млада Амбър Фицджералд, за да защитя децата си.

— Човек никога не се помирява с тиранията — отвратено изрече той.

— Наистина е тиранин. Така и не й позволи да се върне в Ирландия, но мама поне успя да го склони да ни разреши да дойдем на този остров през лятото, докато той се грижи за делата си в адмиралтейството на Ливърпул. Градът е само на няколко часа път оттук, а къщата е прекрасна. Има и наблюдателна кула. Майка ми прекарва с часове там, загледана в любимия й Изумруден остров и минаващите кораби. Колко далеч е Ирландия?

— Дъблин е точно отсреща, може би на около стотина километра… Днес тръгнахме оттам.

— По заповед от адмиралтейството ли сте дошли?

„Адмиралтейството? Как ли пък не!“

— По служба.

Дали тя знаеше за подземията на голямата къща, пълни с контрабандни стоки. Заради собствената й безопасност се надяваше, че не подозира нищо. Амбър обаче сигурно беше наясно. От наблюдателната кула вероятно бе виждала идващите и заминаващи кораби.

На последния курс до Ангълси, бе брат му Джоузеф. Тогава той бе заминал за Ливърпул. Днес обаче имаше много стока и се налагаше да бъдат и двамата, за да надхитрят митничарите. Когато разтовариха единия товар и натовариха другия, Джоузеф му предложи да се поразходи из острова.

— Почини си малко. Целият екипаж работи усилено. Смятам да им дам един час да поплуват, преди да отплаваме за дома. Тук пролетта е като лято.

Някакво смътно подозрение го прониза тогава. Какво, по дяволите, щеше да прави брат му Джоузеф, докато момчетата плуваха, а той се разхождаше из острова?

— Очаквате ли баща ти днес?

— Не, слава богу. Ако той беше тук, никога не бих се осмелила да си играя в пещерата, а мама не би си тананикала и не би си сложила най-хубавата копринена роба.

Подозрението му се превърна в увереност. Джоузеф вероятно бе срещнал Амбър при последния курс до Ангълси, когато мъжът й е отсъствал. Брат му бе по-голям с две години от него, но нямаше и капка здрав разум в главата си!

Шон скочи и хукна с всички сили.

— Къде? — тревожно извика след него Емералд.

— Да загася огъня!

Момичето се засмя. Нейният принц се бе появил! И при това бе ирландец! Точно какъвто трябва да бъде. Един прекрасен ден той ще пристигне със своя голям кораб и двамата ще отплават, за да живеят щастливо до дълбоки старини.

Емералд потопи пръстите на краката си в морето и потръпна от наслада.

 

 

Амбър Фицджералд също тръпнеше от наслада, когато Джоузеф пъхна пръстите на крака й в устата си и игриво ги засмука. Двамата лежаха върху голямото легло и си почиваха от страстното любене.

— Ненаситно момче — измърка тя. — Искаш да ме изядеш ли?

Сините му очи потъмняха застрашително.

— Цялата!

Джоузеф намести тъмната си глава между белите й кадифени бедра.

Амбър простена.

— Миналата нощ те сънувах, Джоузеф.

— Значи си не по-малко ненаситна от мен.

— След осемнадесет години брак без любов.

Джоузеф притисна устни до копринените косъмчета, покриващи женствеността й.

— Кажи ми пак, че аз съм първият ти любовник!

— Истина е. Той е толкова ревнив и подозрителен, че ме пази като дракон и ме следи със зоркия поглед на ястреб.

— Старият Монтагю прилича повече на лешояд, отколкото на ястреб.

Амбър потръпна, ала този път не от насладата, която й даряваха красивите устни на младия й любовник. Монтагю наистина бе лешояд, който поглъщаше не само тялото, но и душата й. И я наказваше сурово. Задето бе изумително красива. Задето бе млада. И най-вече задето бе ирландка.

Наситените й с омраза думи за аристократичния й английски съпруг втвърдиха члена на Джоузеф отново. Доставяше му огромно удоволствие да сложи рога на стария негодник, който мамеше всички — и англичаните, и ирландците. Справедливо да отмъсти. Да му го върне тъпкано. После забрави за всичко, тъй като се излегна върху чувственото й тяло. Тя бе толкова красива и тръпнеща от желание. Приличаше на узрял и дъхав плод, очакващ да бъде откъснат.

Когато любовникът й вече бе дълбоко в нея, Амбър се опита да удължи прекрасния миг колкото се може повече. Знаеше, че тази нощ ще трябва да й стигне за цял живот. Но той бе прекалено млад и нетърпелив. Проникваше бързо и бясно. Тялото му се изви на дъга. След три силни тласъка експлодира. Амбър се отдаде изцяло на повика на плътта. Когато женствеността й запулсира и избухна в невероятните тръпки на освобождението, тя заби нокти в гърба му и извика:

— Джо, Джо, Джо!

 

 

Шон тъкмо се канеше да нахлуе в спалнята, когато чу вика и разбра, че е закъснял. Вече не можеше да направи нищо. Нямаше смисъл да ги безпокои, докато се отдаваха на последните изблици на страстта. Искаше му се здравата да набие брат си, задето рискуваше главата си. Обаче виковете на удоволствие на младата жена бяха изпълнени с такава наслада… Шон разбра, че това са много редки и ценни мигове. А нима тя нямаше право да изживее малко радост, която да стопля и осветлява робските й дни?

Излезе от къщата и тръгна покрай каменния вълнолом, където бе закотвен „Полумесец“. Щом моряците го видяха, побързаха да се качат на борда. Всичките бяха роднини — племенници, чичовци, втори, трети или четвърти братовчеди. Дядото на Шон по майчина линия бе Едуард Фицджералд, граф Килдеър. Той бе едно от двадесет и трите деца. Повечето от мъжете служеха като моряци на търговските кораби на О’Тул.

— Дани, Дейв, слезте долу при мен. Ще проверим товара.

Шон О’Тул бе роден да командва. Още от дванадесетгодишен бе подготвян, че един ден ще поеме корабния бизнес на семейството. Баща му, Шеймъс, винаги казваше, че Шон е много подходящ да ръководи екипажа, защото управлява хората си с хумор. Благодарение на находчивия си ум и вроденото очарование можеше да излезе и от най-деликатната ситуация. Джоузеф пък бе възпитаван за политик, което изискваше различни умения.

Шеймъс О’Тул бе един от най-хитрите и прозорливи мъже в Ирландия. За да избегне наказанията и преследванията, той бе обявил, че всички са протестанти, макар това да бе много далеч от истината. Грейстоун, неговият великолепен джорджиански дом, бе известен като „Замък на лъжите“. Причините за това бяха многобройни и една от тях бе, че всяка сутрин в параклиса на замъка се отслужваше католическа литургия. Любимият девиз на Шеймъс, който той често напомняше на синовете си, бе: „Винаги прави това, което ти е изгодно, и никога няма да сбъркаш!“.

 

 

Шон провери въжетата, с които бяха завързани буретата с коняк. После нареди на момчетата да ги покрият с качета със солена херинга, с които маскираха и тъмното ирландско уиски. Слава на Бога, пиенето бе най-разпространеният порок на осемнадесети век. Семейство О’Тул направиха цяло състояние от контрабанда на уиски и го удвоиха с внасянето на незаконно произвеждан френски коняк, за да задоволяват вкусовете на богатите англо-ирландци, които управляваха страната или поне си въобразяваха, че го правят.

Когато Джоузеф най-после се появи, вдигнаха котва и се приготвиха за отплаване. Преди още да е стигнал до каютата, където Шон фалшифицираше сметките за товара, корабът вече бе напуснал водите на малкото пристанище и плаваше към Ирландско море.

— Съжалявам, че не ти помогнах с документите, но ти си по-добър от мен в тази работа.

— През последните часове си потапял перото си не в мастилницата — провлачено изрече Шон.

Джоузеф тутакси настръхна.

— Какво, по дяволите, означава това?

Тъмносивите очи на брат му се втренчиха в неговите.

— Което си и мислиш. — Отмести поглед към разтворената му риза. — Имаш следи по шията.

Лицето на Джоузеф пламна и той притеснено се засмя.

— Една от прислужниците в къщата не можа да свали ръцете си от мен.

Очите на Шон отново се приковаха в тези на брат му.

— Себе си можеш да лъжеш колкото си искаш, Джоузеф, но никога не се опитвай да лъжеш мен. Как, по дяволите, ще ти прикривам гърба, след като не знам какво вършиш?

— Ако я видиш, ще ме разбереш.

— Няма нужда да я виждам. Тя е Фицджералд и това е достатъчно. — Шон въздъхна и събра листата. — Станалото станало, нищо не може да се върне назад, но когато следващия път се изкушиш, си помисли какво ще направи Монтагю, ако разбере. В адмиралтейството има на разположение цяла мрежа от шпиони, а и никога не можеш да спреш приказките на слугите.

Джоузеф преглътна мъчително, представяйки си как го кастрират. После се засмя предизвикателно.

— Не ме е страх от онази дърта свиня!

„А би трябвало — помисли си Шон, — защото онзи мъж няма душа.“

Но успя да прикрие притеснението си и потупа брат си по рамото.

— Не се безпокоя за теб, безразсъдни млади дяволе, а за Амбър Фицджералд.

 

 

Търговският кораб на О’Тул влезе в пристанището на Дъблин. Предполагаше се, че превозва вълна и други английски стоки, одобрени от адмиралтейството, затова успя без усложнения да премине през митницата. Шон се надвеси над перилата, размахвайки фалшифицираните сметки.

— Не се тревожи, братко! Митничарят взима щедри подкупи от Монтагю. За кана бира бе готов да ми продаде мускета си, че и сестра си като добавка!

Когато „Полумесец“ се насочи към частното пристанище на Грейстоун, намиращо се на север от Дъблин, Джоузеф рече:

— Татко ще остане доволен от днешната ни работа.

— Да — кимна Шон, — но никога няма да го признае. Обзалагам се на една златна лира, че първите му думи ще бъдат: „Къде, по дяволите, бяхте, млади негодници?“.