Вирджиния Хенли
Кристалната пещера (35)

Глава 35

В продължение на една седмица всеки следобед Шон изнасяше Емералд навън, на каменната тераса, за да се погрее на пролетното слънце. Близнаците лежаха в детската си количка пред френските прозорци, така че Кейт и двете бавачки да ги чуят, ако заплачат.

Нан, вече напълно възстановена от раждането, изнесе също новородения си син. Младата майка имаше толкова много мляко, че понякога кърмеше и сина на Емералд.

— Нан, много съм ти благодарна.

— Глупости, гърдите ми са толкова пълни с мляко, че ме болят.

— Не, не, благодарна съм ти заради Джони. Никога не съм го виждала наистина щастлив. Сега е като нов, и то само заради теб.

— Джони обича всички Фицджералд и те го обичат. Всъщност искрено се радва да е част от голямата менажерия.

— Той винаги се е нуждаел от семейство, което да обича, и сега го има.

— Шон също се е променил. Никога не съм си и представяла, че може да бъде толкова любящ и всеотдаен баща. Миналата вечер приспиваше и двете бебета.

— Той е от хората, които оценяват нещо, само когато има опасност да го изгубят — безгрижно отвърна Емералд.

— Той много те обича, Емералд.

— Да, знам. — „Ала понякога любовта не е достатъчна“, помисли си младата жена.

Когато следобедните сенки започнаха да се удължават, Шон се появи на терасата.

— Изпрати ли съобщението до майка ми?

— Да, любов моя. Поканих я да прекара един месец с нас, ако може да понесе да й викат „баба“.

— Когато дойде, вече ще мога да ходя.

— Знам, че с нетърпение очакваш този ден. Сигурна ли си, че си готова за това? — Вдигна я от шезлонга и нежно я целуна по челото.

— Никога не съм била по-сигурна.

— Ще ми липсва носенето на ръце — промърмори Шон.

— О, ще ти позволя да ме поносиш още малко.

Отнесе я на горния етаж. Знаеше, че предпочита да бъде сама, когато прави първите си стъпки. Сърцето му се качи в гърлото, а очакването се замени със страх. От дълго време не бе изпитвал такова нещо.

Остави я на леглото, вдигна полите на роклята й, за да свали бинтовете.

— О, усещането е прекрасно!

Шон плъзна длани по бедрата й.

— Ммм, напълно си права!

Емералд се усмихна. Знаеше, че се шегува, за да прикрие страха си. Придвижи се към края на леглото, стъпи на килима, погледна надолу и сравни двата крака. Единият бе малко по-блед и едва забележимо по-тънък, ала се надяваше, че скоро ще възвърне нормалния си цвят и форма.

Шон протегна ръка, но Емералд поклати глава.

— Трябва да се науча да не разчитам на теб.

Думите й го нараниха, но не го показа.

Емералд бавно се изправи. Остана неподвижно цяла минута. Очакваше болката отново да се появи. Но от нея нямаше и следа. Почувства се достатъчно уверена, за да направи една стъпка. Усети и двата си крака странно — сякаш се подгъваха. Видя как Шон се спуска да я хване, но по някакво чудо се задържа и направи първите си нерешителни крачки. След миг сграбчи облегалката на стола, за да си поеме дъх.

— Боли ли те?

Емералд поклати учудено глава.

— Опитай отново!

Тя се извърна с лице към Шон и бавно запристъпя към него.

Извън себе си от радост, той я сграбчи и я завъртя във въздуха.

— Направи го! — Целуна я шумно.

— О, не е ли истинско чудо? Искам всеки ден да се упражнявам. Искам краката ми отново да станат силни. Ще ме заведеш ли утре на езда?

— По-полека, Емералд!

— О, няма да е полека. Искам да яздя, да плувам и да правя толкова много неща! Как мислиш, след колко време ще съм напълно здрава?

Озареното й от щастие лице му достави неизказано удоволствие.

— С всекидневни упражнения и редовен масаж през нощта, мисля, че няма да е повече от месец.

— Ще успея за по-кратко! Искам да ме научиш да танцувам жига върху буре с бира!

— Това е малко прекалено, ирландке — засмя се Шон.

— Не, искам да правя всичко! — Размърда се изкусително и продължи с дрезгав глас: — Искам краката ми да са силни, за да извърша нещо много специално с тях.

Той я привлече към себе си, представяйки си как дългите й крака се увиват около кръста му.

— Какво е то?

— Шон О’Тул, искам да те ритам по задника оттук до Дъблин заради жестокостите, които ми причини!

Шон едва не се задави от смях, претърколи се на леглото и се хвана за корема.

— Алилуя! А аз бях започнал да се страхувам дали някога отново ще станеш предишната твърдоглава заядливка! Обичам страстта ти и яростта ти. Колко дълго възнамеряваш да ме наказваш?

— През остатъка от живота ти, разбира се. — Макар че думите й бяха изречени с безгрижен тон, той видя зелените искри в очите й и внезапно страхът му се завърна. Когато се отнасяше до Емералд, бе напълно безпомощен и уязвим. Ако тя си бе наумила да му отмъщава, можеше да му нанесе смъртоносна рана.

Емералд се наведе и почеса крака си.

— О, господи, изведнъж ме засърбя толкова силно, че едва издържам.

— Предписвам ти една хубава баня — рече Шон и я целуна по носа.

— Баня! Какво върховно блаженство! Цели два месеца не съм се наслаждавала на истинска баня!

— Има и още нещо, на което не си се наслаждавала през тези два месеца.

Емералд зарови пръсти в гъстите му черни коси и прокара върха на езика си по горната му устна.

— Тогава защо да не започнем с банята и да видим докъде ще стигнем?

Докато я вдигаше на ръце, Шон си помисли, че тя премълчава и крие нещо от него. Разбираше, че явно му се отплаща с неговата монета.

 

 

В къщата на Портман Скуеър Джак Реймънд също прохождаше, но нямаше късмета на жена си, защото кракът му бе счупен много по-лошо, а и за него не се полагаха нежни и любящи грижи.

През седмицата, която прекара на легло, Джак започна да изпитва към Уилям омраза и тя растеше с всеки изминал ден. Накрая започна да проклина деня, в който се бе родил в помийната яма Монтагю.

Уилям пък смяташе Джак за свой приятел и довереник и не подозираше нищо за омразата на зет си. Когато видя, че накуцва, дори му донесе любимия си бастун.

— Ето, момчето ми, използвай го, докато се възстановиш.

Джак изпита желание да го счупи в главата на старата свиня. Нима този глупак не разбираше, че е осакатен завинаги?

— Радвам се, че най-после отново си на крака. Сега можем да се заемем с бизнес.

„Единственият бизнес, който ме интересува, е убийството. Искам да убия и теб, и проклетия ти син, и невярната си съпруга, и отвратителния й любовник!“

— Остана ни само един въшлив кораб. Ще трябва да превозвам въглища, за да изкарам няколко мизерни лири. Но съм насъбрал унижение, което ще ми стигне за цял живот. Крайно време е да отвърнем на удара!

— Слушам те — изръмжа Джак.

— О’Тул притежават всичко, което някога принадлежеше на мен. Те откраднаха корабите ми, дъщеря ми, съпругата ми. Дори настроиха сина ми против мен и сега той е един от тях!

„Значи онзи страхливец е избягал в Ирландия“, заключи Джак.

— Да отидем и да си вземем това, което ни принадлежи!

„Да не си полудял, стари човече? Аз не искам нищо обратно. Напротив! Искам всичко да бъде разрушено!“

— И какъв е планът?

— Е, имаме само един кораб, но разполагаме с два екипажа, които в момента бездействат. Не са изкарали и пени, откакто адмиралтейството конфискува корабите ни. С тези мъже можем да нападнем и да си върнем загубеното. Ще отплаваме за Ангълси и ще разположим там базата си. „Замъкът на лъжите“ е само на няколко часа път оттам. Ще имаме възможност да ги наблюдаваме и да действаме в подходящ момент, когато О’Тул е най-уязвим.

— Тези моряци са истински главорези. Ще трябва добре да им заплатим.

— Ти ги събери, а аз ще намеря парите. — Уилям бе решен да го направи на всяка цена, дори ако трябваше да разпродаде цялата покъщнина.

 

 

Амбър пристигна в нова карета, теглена от два прекрасни коня и управлявана от кочияш с ливрея, достойна за някой херцог. Каретата бе пълна догоре с подаръци за трите й внука, за Емералд и за съпругата на сина й.

Когато Джони влезе в стаята със сина си на ръце и сияещо от гордост лице, Амбър ги целуна и внезапно се разплака.

— Недей, майко, събрали сме се по щастлив повод.

— Мина толкова време…

Джони подаде бебето на Нан и прегърна майка си.

— Знам, че от теб ще стане най-прекрасният баща на земята — засмя се през сълзи тя.

— Как ли пък не! — възкликна Шон О’Тул и избута Джони, за да покаже своя син. — Аз съм най-прекрасният баща!

Щом зърна бебето, сълзите на Амбър мигом пресъхнаха. Момчето имаше смолисточерна коса и големи, кръгли тъмносиви очи.

— Той ти е одрал кожата!

— Бог да му е на помощ — обади се Шеймъс от креслото си край камината. — Пади! Този повод плаче за отпразнуване! Донеси от зимника от най-доброто уиски!

— Няма да пиеш, без да си ял — отсече Тара. — Ще отида да помогна на Мери Малоун да приготви набързо нещо леко за хапване.

— Много повече те харесвах, докато беше луда — изпуфтя Шеймъс.

— А, ето я и красавицата на семейството! — възкликна Шон.

— Емералд си мисли, че имаш предвид нея — пошегува се Джони.

Амбър им смигна.

— Тя винаги си е била малко суетно дяволче.

— Като майка си — засмя се Емералд.

— Красотата на дъщеря ми обаче засенчва, дори тази на майка й — обърна се Шон към Амбър.

Емералд коленичи до майка си, за да й покаже Катлин. Копринени къдрици обрамчваха сърцевидното й личице, а очите й бяха два блестящи изумруда.

— О, но тя ти е одрала кожата! — възкликна Амбър и се засмя, осъзнавайки, че се повтаря.

— Много се тревожехме за нея, но ми се струва, че най-после започна да укрепва — обясни Емералд.

— Нека да я подържа. Сигурна съм, че всичко ще бъде наред. Ти също беше дребничка, не по-голяма от фардинг^[1].

— Но го компенсираше с дързост — добродушно подметна Джони.

Празненството продължи чак до тъмно. Грейстоун от години не бе огласян от толкова смях и оживени закачки. По едно време Кейт, Тара, Маги и Амбър се запрепираха коя да къпе бебетата.

— Мили боже, няма какво да спорим. Бабата има предимство! — обяви Амбър.

— Е, напълно съм съгласна, защото и аз съм баба — тържествуващо изрече Маги.

— Вие всички сте пияни — обвини ги Тара.

— Да, от твоето проклето вино — стрелна я кръвнишки Кейт.

— Но ти дори не си Фицджералд! — възмути се Маги.

— Една Кейт струва колкото три Фицджералд! — заяви икономката и очите й войнствено блеснаха.

Внезапно жените избухнаха в смях и затрополиха нагоре по стълбите. Младите бавачки Елен и Джейн се отчаяха, че въобще някога ще им дойде редът да подържат бебетата.

— Ще те отнеса в леглото — прошепна Шон и вдигна Емералд на ръце. — Ти все още не си по-голяма от фардинг.

— Но го компенсирам с дързост — отвърна тя и дръпна кичур от косата му.

Шон знаеше, че днес Емералд се бе забавлявала, ала не забравяше, че още не е съвсем здрава и се нуждае от почивка, затова я положи в леглото и грижовно я зави. После слезе долу. Когато всички заспяха, Амбър щеше да го потърси.

 

 

Шон наля и на двамата от отлежалия френски коняк.

— За какво ще пием? — весело попита Амбър.

— За теб, Амбър! Продала си бизнеса си.

Не попита откъде е разбрал. Шон О’Тул притежаваше странната способност да знае всичко.

— Едва ли бих могла да бъда уважавана баба, ако съм собственичка на публичен дом, затова реших да постъпя почтено.

— Ако това са камъни в моята градина, признавам, че напълно ги заслужавам.

— Не разбирам — искрено отвърна Амбър.

— Нима Емералд не ти е разказала за моята безчестна постъпка? — невярващо попита той. — Мисля, че това е едно от нещата, за които я обичам най-много… нейното благородство. — Отиде до огъня и бавно разказа на Амбър цялата история от начало до край. — И след всичко това тя прояви такова благородство, че кръсти децата Джоузеф и Катлин.

— Но не ти е простила, нали?

Младият мъж поклати глава.

— Не. И не очаквам да ми прости. Това, което направих, е непростимо.

— Макар че не бе съвсем неочаквано. Аз я предупредих за теб. Казах й, че я използваш, за да си отмъстиш.

— И какво отвърна тя?

— Че разбира жаждата ти за мъст. Че си я научил да живее за деня и че ако утре всичко свърши, няма да съжалява за нито един миг, през който сте били заедно.

— Значи ми е вярвала. Но аз предадох доверието й. — Не можа да скрие болката в тъмните си очи. — Подозирам, че Емералд смята да ме напусне.

— И какво ще направиш?

— Ще я доведа обратно, разбира се! Никога няма да я оставя да си отиде!

 

 

Сякаш пришпорен от дявола, който се бе вселил в душата му, на следващия ден Шон подари на Емералд собствения си кораб.

— Ела да го видиш. По моя заповед моряците на „Сулфур“ боядисват вече няколко дни.

Цялото домочадие се изсипа на пристанището, за да съзерцава „Суолоу“, снабден с нови платна и ново име. Надписът „Изумруден остров“ блестеше на слънчевите лъчи.

— Предоставям ти и собствен екипаж, за да можеш сама да направляваш съдбата си — изрече Шон, хвърляйки предизвикателството към самия себе си.

— Този кораб за увеселителни пътешествия ли е? Или търговия?

— Емералд, прави с него каквото искаш. Това е само начин да ти покажа, че моето е и твое.

Запита се дали е готов да сподели и душата си. Шон винаги бе пазил част от себе си, заключена за всички останали. Сега Емералд правеше същото. Някога му бе отдала всичко — сърцето си, любовта си, доверието си. Сега криеше част от себе си.

Безгрижно се усмихна.

— Утре ще си устроим увеселително пътуване. Кой ще дойде?

— Не и аз — засмя се Джони. — От днес нататък не смятам да отделям крака от твърдата земя.

— Тогава ще бъдем само дами — реши Емералд. — Няма да ходим много надалеч. Може би до Дъблин?

Амбър, Нан, Тара, Маги и Кейт веднага се съгласиха.

— А какво ще правим днес? — попита Амбър.

— Двамата с Джони искаме да кръстим бебето, докато ти си тук — срамежливо се обади Нан. — Решихме да го наречем Едуард, на моя дядо.

— Прекрасно! Предполагам, че фактът, че съм баба, не пречи да бъда и кръстница, нали?

Шумната групичка се запъти към Грейстоун, а Емералд остана за малко, загледана в синьо-зелените води на залива, където се поклащаха, няколко кораба. Шон приближи към нея.

— Съжалявам, че близнаците още не са кръстени. Това разстройва ли те?

— Малко — призна тя. Не искаха децата да бъдат кръстени Монтагю, но докато бе невъзможно официално да им бъде дадено името О’Тул, не предприемаха нищо.

— А защо да не ги кръстим Фицджералд, след като е фамилно име и на двамата? Нали знаеш девиза на Шеймъс: „Винаги прави това, което ти е изгодно, и никога няма да сбъркаш!“.

— Отец Фиц ще откаже. — Лицето й се покри с гъста червенина, като си припомни думите на свещеника.

— Фиц ще ми се подчини, Емералд, никога не го забравяй — твърдо изрече Шон.

По-късно цялото домакинство се събра в параклиса за тържествената церемония. Емералд осъзна, че навярно Шон бе поговорил с отец Фиц да заобиколи закона. Всъщност в Грейстоун съществуваше само един закон — този на Шон О’Тул, граф Килдеър. Затова свещеникът нито за миг не се поколеба да кръсти и трите бебета.

Докато Джони и Шон стояха гордо изправени пред олтара със синовете си на ръце, сърцето на Емералд се свиваше болезнено при мисълта за това, което бе решила да направи. Беше грешно да откъсваш бащата от сина му. Погледна към малкото момиченце в ръцете си. Никога не би се разделила с нея. Припомни си девиза на Шеймъс. Бе постъпила точно според него. Позволи на Шон О’Тул да ги спаси и да се грижи за тях, докато възстановят силите си и укрепнат. Вече бе дошло времето да го напусне…

Емералд знаеше, че ще му бъде вечно благодарна. Знаеше също, че винаги ще го обича. Но той бе поставил на първо място отмъщението, пренебрегвайки и нея, и децата. Подаде Катлин на отец Фиц. Докато слушаше монотонната благословия, разбра, че постъпва правилно.

 

 

На следващия ден Емералд и Амбър стояха на носа на кораба. Приличаха си толкова много и за двете това бе най-приятното място на кораба по време на плаване. Останалите дами предпочетоха вятърът да не разроши прическите им. Но Емералд и Амбър обичаха той да облъхва лицата им и да развява косите им на воля.

Вече минаваха покрай дъблинския залив, когато най-после се решиха да заговорят за това, което ги измъчваше.

— Шон ми разказа какво ти е причинил.

В първия миг Емералд бе изненадана, после се разгневи. Как е посмял пръв да разкаже на Амбър?

— Да върви по дяволите!

— Скъпа, той не се извиняваше.

— Защото за него е противоестествено да се извинява за каквото и да било. Смята го за обидно! Е, сега аз се чувствам обидена и ще го напусна!

— Когато си била в смъртна опасност, ти си изпратила да го повикат.

— Не, не съм! Изпратих Джони при теб. След като Шон ме изостави в Англия, нямах намерение да се връщам в „Замъка на лъжите“.

— Това е безсмислено, Емералд. Той няма да те остави да си отидеш.

— Майко, граф Килдеър може да е много силен и влиятелен мъж, но къде ще живея е мой свободен избор, не негов.

 

 

Докато двете жени бяха потънали в разговор, една тъмна фигура ги наблюдаваше отсреща. Уилям Монтагю не можеше да повярва на очите си. Беше застинал като ударен от гръм на палубата на „Чайка“. Посред дъблинския залив беше неговата красива съпруга, и то на борда на любимия му „Суолоу“. Облиза внезапно пресъхналите си устни. Скоро, много скоро щеше да си върне и жената, и кораба, дори и ако за целта се наложеше да разруши до основи „Замъка на лъжите“ и да избие всичките му обитатели.