Вирджиния Хенли
Кристалната пещера (30)

Глава 30

Уилям Монтагю се чувстваше напълно объркан. Неговата търговска флота, която напоследък бе единственият му източник на доходи, вече почти не съществуваше. От Коледа той дори не ходеше в кантората си на пристанището. Вместо това вилнееше вкъщи и пиеше до забрава. За да посрещне ежедневните си разходи, бе принуден да продава мебели и ценности и цял Лондон знаеше, че е стигнал до просешка тояга.

Джак бе единственият, който все още го търпеше. Джони го навестяваше рядко, а повечето от слугите бяха напуснали.

— Немислимо! Като си помисля, че адмиралтейството конфискува нашите кораби! Проклетото адмиралтейство! Ние двамата с баща ти управлявахме британската флота! Ние бяхме адмиралтейството!

Джак му наля още едно питие. Сипа и на себе си. Беше последната бутилка коняк, а Реймънд знаеше, че повече няма и да има, защото трябваше да се плаща в брой за всяко буре.

Уилям вдигна подпухналите си зачервени очи и прикова поглед в зет си.

— Знаеш ли, какво унижение е за мен да се моля смирено на брат си за помощ?

„Не, колкото за мен. Аз съм копеле, за бога — мислено отвърна Джак. — Когато се ожених за проклетата ти дъщеря и най-после станах Монтагю, си помислих, че вече никога няма да търпя унижения.“

— Просто не мога да разбера що за лош късмет имаме, та бедите следват непрекъснато. Всички тези съвпадения изглеждат странни. Не смятам, че има някаква връзка между изчезването на корабите за превозване на роби и тези, които загубихме в бурята, но у мен все пак се зараждат подозрения. Някой от враговете на баща ти, може би онзи кучи син Нюкасъл, ни е подлял вода!

При тези думи стисна толкова силно чашата, че тя се пръсна. Едно парче се заби в палеца му и от раната потече кръв. Уилям се втренчи ужасено в нея. Гледката събуди неприятен спомен. „О’Тул.“ Не произнесе името на глас. Щеше да бъде все едно да предизвика дявола.

— Аз не бих се доверявал дори на приятелите на баща си. Те са безпътни негодници. Кой ще присъства на търга? — Джак не изпитваше удоволствие от мисълта да се върне в огромната къща на Пал Мал, където бе отраснал заедно с многобройните незаконни деца на граф Сандуич.

— Доколкото разбрах доста пъстра смесица — поети, политици, благородници. Джордж Селуин, Бют и Марч. Разбира се, Уелският принц и приятелите му също няма да устоят на изкушението. Но се надявам, че брат ми не ме смята за глупак. Няма да продам колекцията си на Прайни. Разчитам на Франсис Дашуд. Той би платил всяка цена за албума ми с еротични скици.

— Подочух някои дивни истории за Медменхам — отбеляза Джак, възбуден само от мисълта за разюзданите оргии, които се вихреха в онези пещери.

— Мястото е необикновено, можеш да бъдеш сигурен. Градините са пълни с фалически символи, а пътеките приличат на разтворени женски крака, които се събират в буйни храсти.

— Носят се слухове, че се извършват сатанински ритуали — подхвърли Джак.

— Е, да се обличаш като монах и да оправяш монахини върху олтара не е нещо ново. Кой измежду нас не се е забавлявал с подобни фантазии? Но Дашуд отива и по-далеч. Той е истински богохулник. Затова съм сигурен, че ще плати цяло състояние за моите изображения на Дванадесетте апостоли. Толкова са перверзни — изкиска се Уилям.

— Лично аз предпочитам порнографските картини на Роуландсон. Садизмът и содомията не ме привличат, освен ако не са изобразени жени.

— Напълно си прав. Има нещо страшно възбуждащо да гледаш жени, които се съвкупяват. — Устата на Уилям се напълни със слюнка. Знаеше, че е изпил твърде много коняк, за да посети „Диван клъб“, а и при всички случаи това би означавало да пълни джобовете на брат си. От гърдите му се изтръгна тежка въздишка. Пак щеше да се задоволи с някоя от помощничките в кухнята.

 

 

Шон О’Тул бе планирал пътуването много внимателно, за да пристигнат в Лондон тъкмо в навечерието на Нова година. Морето благоприятстваше плановете му до последната нощ, когато над Ламанша се разрази силна буря.

О’Тул се разкъсваше между грижите за Емералд и управлението на „Сулфур“. Никой на борда не мигна. Емералд направо се окайваше, че е тръгнала. На сутринта бурята стихна, но морето все още бе развълнувано и Шон на два пъти бе принуден да й заповядва да слезе долу в каютата, заради собствената й безопасност.

По лицето й се стичаха сълзи.

— Ако ще умирам, искам да съм с теб!

Шон едва се сдържаше да не избухне. Накрая я взе на ръце и я отнесе сам.

— Никой няма да умира! Престани да се държиш глупаво, Емералд!

Когато тя се вкопчи отчаяно в него, търсеща подкрепата и закрилата му, той едва не се задуши от надигналата се в гърдите му огромна вълна на вина. Отметна завивките и я сложи да си легне с дрехите.

— Трябва да поспиш. Искам да си починеш.

— Не мога да спя!

— Трябва! Само след два часа ще сме хвърлили котва. Вярвай ми. — В мига, в който изрече тези думи, му идеше да си отхапе езика. Отключи шкафчето си и извади бутилката, която Тиара му бе дала. Напълни една винена чаша и я поднесе към устните й. — Изпий го, ще те успокои.

— Какво е това?

— Едно от чудодейните лекарства на Тара. — Наблюдаваше я как покорно и доверчиво отпива от уискито с маков прах. Когато преполови чашата, Емералд потръпна, но решително я вдигна и пресуши докрай. Шон приседна на ръба на тясното легло и взе ръката й. Видя как страхът й постепенно преминава, клепачите й натежават и тя започва да се унася.

Когато накрая заспа, Шон я зави и се загледа в нея. В този миг шхуната се наклони и разлюля, като ревнива жена, изискваща внимание. О’Тул изруга и се запъти към вратата, но преди това целуна нежно затворените клепачи.

 

 

Седем часа по-късно Емералд продължаваше да спи непробудно и не усети нищо, когато Шон я вдигна от леглото, уви я в кадифената пелерина и я отнесе до наетата карета.

Около лампите танцуваха снежинки. Колата пое покрай Странд и зави към Пикадили. Шон не усещаше студа. Всъщност не усещаше нищо. Вече се бе сбогувал с нея и сега единствената му цел бе да я закара благополучно. Мислите му се фокусираха върху светската сбирка в мраморния палат на граф Сандуич.

Когато каретата спря, Шон поседя няколко мига, преди да предприеме и последната стъпка. После отвори вратата и вдигна спящата жена на ръце.

Белтън, достолепният иконом на Портман Скуеър, се появи с кисела физиономия на прага. Ала щом видя тъмното застрашително лице на мъжа, който държеше на ръце дъщерята на Уилям Монтагю, пребледня от уплаха. Отдръпна се, а сатанинската фигура се плъзна в къщата и отнесе бременното спящо момиче във великолепната приемна.

Положи я внимателно върху тапицираната кушетка и без да погледне назад, излезе. Белтън го последва до входната врата и събра цялата си смелост, за да попита:

— Какво става?

Шон О’Тул се върна със сандъка на Емералд и го остави на прага.

— Погрижи се за тази жена, Белтън. — Бръкна във вътрешния си джоб и му подаде писмо, адресирано до Уилям Монтагю и Джак Реймънд. В него недвусмислено се заявяваше, че ако нещо се случи с Емералд, ще изпрати душите им право в ада.

След миг О’Тул изчезна в снежната вихрушка, а Белтън саркастично промърмори:

— Честита Нова година.

 

 

Ярката светлина, струяща от прозорците на резиденцията на граф Сандуич, осветяваше Пал Мал. Графът на Килдеър, облечен строго официално, не бе спрян на входа. Салонът вече бе пълен, което му позволи да се смеси незабелязано с тълпата. Задименият въздух се огласяше от оживен смях и високи мъжки гласове, изпили порядъчно количество първокласно бордо. По стените бяха изложени порнографски книги, картини и скици.

Графът се облегна небрежно на една мраморна колона, а погледът му бавно обходи присъстващите, преценявайки колко изтъкнати личности бяха удостоили с вниманието си скандалния търг. Не изпитваше нито презрение, нито отвращение към тези развратници. Бе напълно равнодушен.

Принцът на Уелс мина плавно покрай него, кимна отсъстващо и промърмори: „Килдеър“, преди да се обърне към приятеля си Чърчил, който провлачено отбеляза:

— Сигурен съм, че братята Монтагю разполагат с достатъчно количество мръсни картини, за да се облепят стените на Карлтън Хаус.

Погледът на Шон О’Тул се плъзна равнодушно по лицата на Джон Монтагю и граф Сандуич, докато търсеше в тълпата двамата мъже, които подхранваха неутолимата му жажда за отмъщение. Когато най-накрая откри Уилям Монтагю, забеляза, че той разговаря оживено с Джон Уилкс. Ирония на съдбата! Нима Монтагю не подозираше, че този мъж бе един от виновниците за падението му? О’Тул не се изненада, че Уилкс присъства на търга. Макар че бе известен като набожен политически реформатор, той бе също и похотлив развратник, пристрастен към чувствените наслади.

Граф Килдеър не можеше да си пожелае по-подходяща публика. Двамата Монтагю щяха да бъдат разкъсани на парчета от тези садисти. Унищожението им щеше да бъде окончателно и безвъзвратно.

Хищникът в него се бе притаил и изчакваше подходящия момент. Когато всички погледи се насочиха към Джак Реймънд, който се присъедини към Уилям и Негово височество, граф Килдеър пристъпи напред и вдигна чашата си.

— Смятам, че сега е времето да вдигна тост. Дъщеря ти много скоро ще те дари с внук. — Кимна към Реймънд. — Знаех, че той не става за нищо, така че свърших работата вместо него. Никога не подценявайте ирландците.

Всички притихнаха. Килдеър вдигна ръка, показвайки осакатения си пръст.

— Няма нужда да ми благодарите, господа, удоволствието бе изцяло мое.

Мина през тълпата, която се разтвори да го пропусне и после пак се затвори след него. Настана оживление. Публичното унижение бе нещо, което си заслужаваше да се отпразнува.

 

 

Емералд се опитваше да изплува от дебрите на кошмара. Но с пипалата на гигантски октопод сънят я държеше здраво и не я пускаше.

Сънуваше, че се е озовала отново на Портман Скуеър. Накрая се изправи, олюлявайки се, и бавно започна да осъзнава, че всъщност не сънува. Отказваше обаче да повярва. „Това не може да се случва на мен!“

Мислите й бяха в пълен хаос. Челото й беше мокро от пот. Ужасено се огледа. Последното нещо, което си спомняше, беше бурята. „Как съм могла да се озова тук? Къде е Шон?“

Бе настояла да го придружи до Англия, ала никога не бе и подозирала, че отново ще се озове на Портман Скуеър. Детето в нея се обърна. Почувства, че й прилошава. Успя да се добере до стълбата, хвана се с трепереща ръка за перилото и започна да се изкачва, надявайки се да стигне до банята.

Спазмите обаче я разтърсиха. Хвана се за корема. Струваше й се, че всичко вътре в нея се преобръща. Постепенно гаденето намаля, но обхваналото я лошо предчувствие се засилваше с всеки удар на сърцето й. Чу нечии стъпки. Изправи се мъчително на крака и се обърна. Предполагаше, че е някоя от прислужниците. Втренчи се ужасено в лицето насреща. Джак Реймънд! Целият гняв и отвращение.

— Мръсна кучка! О’Тул каза, че ще те върне, когато надуе корема ти с гадно ирландско копеле! Нямаш ли срам, измамна курво?

С пребледняло лице Емералд постави ръце отпред, за да предпази нероденото си бебе от омразата. Джак лъжеше! Шон никога не би постъпил толкова жестоко с нея!

— Махай се! Няма да те взема обратно! Не желая да се докосна до отпадъците, нахвърлени от онази мръсна свиня!

Нямаше да се остави да я обиждат и тъпчат. Повика на помощ гордостта си, изправи се колкото й позволяваха силите и вирна брадичка.

— Няма и да имаш тази възможност, Джак Реймънд. Граф Килдеър е великолепен любовник. Смешно е дори да се помисли, че ще ти позволя след него да ме докоснеш. — Въпреки напредналата си бременност, или може би тъкмо заради нея, младата жена усети прилив на сили.

— Няма обаче да успее да пробута ирландското си копеле на Монтагю, защото ще го унищожа!

Застанала в горния край на стълбите, Емералд се извърна уплашено. Видя, че Джак я е последвал и инстинктивно усети сатанинското му намерение. Сякаш времето спря. Той бавно вдигна ръка и я бутна. Емералд отчаяно се опита да се хване за перилото.

Почувства как се плъзва надолу. Политна. Кракът й се хлъзна. Чу как кост изпука. Изкрещя от болка и в същия миг позна гласа на баща си:

— Какво, за бога, става тук?

През червена пелена видя омразната фигура в подножието на стълбата. Зад Уилям стоеше достолепният Белтън, потресен от сцената, на която бе станал свидетел. Той се опита да отпрати двете прислужници, които също бяха видели и чули всичко и стояха неподвижни, сякаш краката им се бяха сраснали за пода.

— Повикайте лекар — заповяда Монтагю, който погледна дъщеря си с явно отвращение, но бащинският му дълг явно надделя.

Белтън изпрати една прислужница за лекар, а на другата нареди да приготви легло за Емералд.

— Не и в моя апартамент — изсъска Джак. — Тази жена повече не е моя съпруга.

— Настанете я в слугинските помещения — нареди Уилям.

Оправиха леглото в някогашната стая на Ирма Блуджет.

В крайна сметка госпожа Томас бе тази, която я отнесе там, съблече я и й даде една от старите й нощници. Болката в крака бе непоносима. Все едно че я пронизваха с нажежено желязо. Но Емералд се тревожеше много повече за бебето. Госпожа Томас провери дали има кръв. Не откриха и си отдъхнаха с благодарност.

Уилям Монтагю щеше да се пръсне от гняв. Ако имаше в себе си пистолет, когато О’Тул направи разтърсващото си изявление, досега ирландската свиня щеше да е мъртва и нито един съд в Англия нямаше да го осъди за убийство! Още по-лошо от унижението на дъщеря му, бе мигновеното осъзнаване, че именно О’Тул бе този, който го бе разорил. Когато черните очи се приковаха в него и прозвучаха подигравателните думи: „Никога не подценявайте ирландците!“, Уилям разбра, че всичките им загуби са следствие на едно отмъщение. Е, проклетите О’Тул не са единствените, които могат да отмъщават. Много скоро щяха да изпитат силата и на неговата мъст.

За негов ужас глупавата прислужница бе довела личния му лекар. В следващия миг обаче Уилям осъзна, че доктор Слоун можеше да му помогне.

— Някакъв инцидент ли е станал? — попита той, местейки поглед от Уилям към Джак. — Май и двамата се нуждаете от успокоително.

Уилям погледна подозрително прислужницата и рече:

— Бихте ли дошли в библиотеката, докторе? Ти също, Джак.

След като внимателно затвори вратата, продължи:

— Дъщеря ми си счупи крака, но не това ни тревожи. Тя е бременна и май скоро ще роди. — Погледна към зет си. — Не е от съпруга й, затова искаме да се отървем от детето.

Веждите на доктор Слоун щръкнаха от възмущение. Монтагю се опиваше от властта си, но ако си мислеше, че и на него ще заповядва, много се лъжеше.

— Да се отървете? Предполагам, че нямате предвид извършване на престъпление. А щом искате да намерите някой, който да вземе детето, ще се уреди. Срещу известно заплащане, разбира се.

„Проклетите пари! В крайна сметка винаги всичко опираше до тях!“ Гневът на Уилям нарастваше с всяка изминала минута. Онези О’Тул добре си бяха направили сметката.

— Ще отида да видя пациентката — мрачно завърши Слоун.

Уилям го заведе до слугинските помещения, където задъханата госпожа Томас се опитваше да настани по-удобно Емералд.

Момичето се сви, когато позна семейния лекар. Спомняше си безцеремонните му обноски и грубите му ръце.

Слоун погледна с неприкрито презрение издутия й корем. После извади шина и бинтове и се зае с наместването на крака. Емералд стоически се опитваше да не издаде нито звук, но болката бе толкова непоносима, че от устните й неволно се изтръгна силен вик.

— Какво? — сопна се Слоун.

— Боли…

— Разбира се, че боли. Счупен е — безчувствено констатира лекарят. След като приключи набързо с крака, освободи готвачката и съсредоточи вниманието си върху издутия корем на пациентката си. След няколко опипвания и натискания, постави длани върху него и ги задържа за миг. Накрая смръщи рунтавите си вежди.

— Какво не е наред? — уплашено запита Емералд. Слоун допря слушалката до корема и се наведе, за да чуе сърцето на бебето. После се изправи и с глас, показващ цялото му презрение към пропадналата грешница, обяви:

— Ще имаш близнаци.